Хаим Оливер
Оперната война (31)

Сашка, Ю и журито пред втория кръг

Статията за първия кръг написах с цялото хладнокръвие, на което бях способен. Постарах се да бъда в най-висша степен обективен, изтъкнах благородните цели на конкурса, не забравих да поразкритикувам организацията на прослушванията, похвалих поведението на публиката, която „за кой ли път вече проявява своята музикална компетентност“ и се спрях подробно на първите резултати. Акцентирах успехите на кубинката и японката, като посочих липсата на достатъчна музикалност у първата и известна липса на артистичност у втората. Накрая, напълно съзнателно, но без да си кривя душата, дебело подчертах голямата сполука на Александра Славина, „която показа изключителни гласови данни, солидна музикална култура и огромен емоционален заряд, и която безусловно заслужава да стигне безпрепятствено до третия кръг“. И още: „Александра Славина е от оная благословена и голяма кохорта наши певци, които, подобно на Гяуров, Борис Христов и Кабаиванска, поемат щафетата от наследниците на първите пионери на Оперната дружба, за да я понесат нататък и я предадат още по-светла на поколенията, като символ на духовната мощ на българския народ.“

Последните високопарни думи бяха чужди на моя вестникарски стил, но ги оставих, защото, пишейки ги, виждах пред себе си не хилядите читатели, а Сашка, Сашка, която, както узнах, след първото прослушване получила от доктор Бонева порядъчна доза успокоително и спала петнайсет часа. Надявах се, че тя ще прочете тия редове и че те ще допринесат за нейното съвземане: предстоеше втори тур. Съзнавах, че те бяха твърде евтино утешение след мъката, която й бях причинил, но бях сигурен, че по-нататък ще имам случай да бъда по-щедър.

В последна сметка обаче, изглежда, че тази статия беше по-скоро предназначена за успокояване на моята не съвсем чиста съвест.

Както и очаквах, общественият отзвук от съчинението ми беше сдържано-положителен. В недългата си журналистическа практика съм установил, че един художествен факт — представление, филм, концерт или книга — предизвиква негодувание, било когато той получи погрешна, несвързана с обективните му стойности, а внушена от други фактори оценка, било когато по една или друга причина се премълчи. Справедливата оценка неизбежно се превръща в изразител на преобладаващото обществено мнение и обезсилва грубите прояви на недоволство. Така и сега: в редакцията се получиха неизбежните писма и още толкова телефонни обаждания. Повечето от тях одобряваха моите формулировки и ме подканваха да подкрепям „и по-нататък нашата млада представителка Александра Славина, която заслужава да стигне до най-високия пиедестал на това голямо международно музикално състезание“. Други обаче, единици, не забравиха отмъстително да ми напомнят репортажа за естрадния концерт и „венцехваленията за Юлия Данаилова, наречена Ю“ и злорадо питаха кога съм бил по-искрен — тогава или сега. И „не е ли време другарят Стефан Вълков да изясни най-после своите естетически позиции? Или трябва да му помогнем?“

Ох, да бяха ми помогнали поне да си изясня своите сърдечни позиции!

Както и да е, не бях недоволен от обществената реакция, очаквах да чуя мненията, на които особено много държах.

Сашка не даде знак за живот. Затова пък един след друг ми позвъниха Кирилов, заместник-ректорът на консерваторията, професори и преподаватели, и всички ме поздравяваха за „хубавите и справедливи думи“. Позвъни и Павловски с мазния си глас и без всякакво подмазване ми заяви, че със статията си съм бил дал нов пример „за градивна музикална критика“. Този човек започваше да ми харесва…

Ударът дойде от най-неочаквана посока. Впрочем не, той дойде от най-нормалната посока, но аз бях глупав и неопитен, и далече още не подозирах какво се разиграва зад дълбоките кулиси на всевъзможните конкурси, фестивали и прегледи. На третия ден след излизането на статията в редакционния кабинет ми се обади човекът от пропуска и съобщи, че „тук има някакви брадати, от ония, дето ходят със закърпени панталони и дълги коси. Казват, че било много важно.“ Нека се качат!

Почукването на вратата беше агресивно, а когато тя се отвори, разбрах, че ми предстоят неприятности. Действително посетителите бяха в най-модерни закърпени джинсове, ала не всички бяха брадати: сред тях имаше една миловидна девойка, която войнствено олюляваше огромните си златни обеци. Едно от момчетата, русо и синеоко, ми се стори познато. Последен влезе един едър къдрав момък, мязаше на Фидел Кастро. Той явно съзнаваше приликата и я подчертаваше още повече с прическата си.

Поканих ги да седнат, попитах с какво мога да им бъда полезен. Синеокият извади от джоба си вестника и показа моята статия, върху която беше изписана с червен флумастер голяма въпросителна.

— Вие ли сте авторът на тази рецензия? — попита той със силен испански акцент и красив, явно школуван тенор. Да, разбира се, това момче беше студент в Консерваторията, срещал го бях в коридорите й.

Кимнах. Синеокото продължи:

— Ние сме делегация на кубинското студентско землячество, но можете да не се съмнявате, че представляваме цяла социалистическа Куба.

Това момче не си поплюваше!

Другите усърдно закимаха, а гигантът с осанката на Фидел поизпъчи мощните си гърди. По всяка вероятност той беше студент във ВИФ, клас по бокс, тежка категория… Колегите ми в стаята наостриха уши. Що ли ми трябваше да се залавям с този проклет занаят?

Синеокото се опита да придаде на лиричния си тенор драматични интонации:

— Другарю Вълков — рече той, — ние дойдохме тук, за да изразим решителния си протест по повод недопустимата ви намеса във вътрешните работи на Конкурса за млади оперни певци, който се провежда тия дни в столицата под почетната егида на Комитета…

— Какво имате предвид? — зададох излишния въпрос.

Синеокото не успя да отговори — прекъсна го девойката. Тя имаше хубав алт — навярно също беше студентка по пеене у нас, но отскоро, тъй като заговори на неописуем български език:

— Вие пише, че наш кубинска певиц Анита Перес но канта с музикална култур! Вие лъже! Вие срамота!

— Моля ви се — възразих аз, — като журналист аз имам право да…

Не се доизрекох: гостите ми наскачаха и започнаха да ме уверяват на български, на испански, на българо-испански, че най-голямата певица на света е само Анита Перес и никой друг, и че аз съм длъжен още тозчас да публикувам опровержение на невярната си оценка за нея, а утре да напиша друга, обективна рецензия. Не мръдна само гигантът и тази неподвижност ме плашеше повече от словесната шумотевица на другарите му.

Колегите ми слушаха и злорадо се подхилваха.

— Другари — казах, — моля ви се, успокойте се. Вие знаете, че предстои втори кръг и аз съм уверен, че Анита Перес ще преодолее своите психически колебания, които очевидно се дължат на съвсем естественото за всеки млад певец сценично напрежение.

Това пресече крясъците. Мургавата попита:

— Вие ще пишете пак?

— Навярно — отвърнах. Не се засмях: гигантът се изправи и размърда огромните си бицепси.

Вътрешна информация стискаше устни с длани. Мургавата продължи:

— И ще пишете за наш Анита Перес, че най-добър певица?

Синеокото усети грешката, защото бързо подхвърли:

— Другарят Стефан Вълков е честен социалистически критик и ние сме уверени, че в другите си материали за конкурса ще поправи първата си грешка и няма повече да налива вода в мелницата на империалистическата пропаганда, която има за цел да разединява прогресивните сили на културата…

— Да, разбира се — измънках: гигантът пристъпи към мен. Аз благоразумно се отдръпнах към стената. Колегите се готвеха да се притичат на помощ. Но той най-неочаквано протегна към мен широката си лапа, а устните му се поизкривиха във виновна детска усмивка:

— О, грасиа! — рече той нежно. — Мерси!

— За нищо — казах и усетих около десницата си неговото менгеме. — За нищо! — повторих много убедено.

След това синеокото заяви, че не бива повече да задържаме един толкова зает журналист и те се изнизаха навън. Преди да излезе, мургавата със златните обеци поверително прошепна:

— Аз казвам Валерия Санчес, втора семестра по пеене.

А гигантът побърза да добави, като показа ослепително бели зъби:

— Аз — Хосе Доминго и уча за хирург. Адиос!

Колегите ми си умряха от смях, а Вътрешна информация се провикна.

— Да живеят новите кубински съюзници на Стефан Вълков!

Вторият удар се появи в униформата на куриера на хотел „Плиска“, който ми връчи малък пакет.

— Внимавай! — предупреди ме злокобно Вътрешна информация. — Да няма взрив. Може да е от Алфатах, загдето не си писал добра дума за арабина!

Отворих пакета. Вътре имаше един луксозен плик и една луксозна кутия. В кутията имаше един миниатюрен касетен радиомагнетофон, последна дума на японската техника. В луксозния плик пък имаше писмо със златен адрес на японски и английски. Английски разбирах и прочетох, че подателят е „Всеяпонската агенция за музикални спектакли Еди-коя си“. По-надолу на изящен английски ми се съобщаваше, че представителят на агенцията, господин Еди-кой си, който пребивава в прекрасна София, има великото удовлетворение да ми предложи този скромен дар, заедно с отличните почитания на част от японската делегация, като се надява, че господин Стефан Вълков и по-нататък ще остане верен приятел на японското певческо изкуство…

— Стефчо! — ухили се Вътрешна информация. — Ако напишеш още две-три положителни приказки за японката, току-виж сме се снабдили и с голям електронноизчислителен мозък.

— Да! — изсъсках свирепо. — Ти имаш нужда от такъв мозък.

Оставих му подаръка и се махнах.

На градинската скамейка пред дома ме чакаше третият удар: господин Шапкарев. Изглеждаше угрижен, пергаментовото му лице бе по-жълто от когато и да било.

— Трябва да поговоря с вас, Вълков — каза той.

Въведох го в кабинета на Дед. Не беше идвал тук от деня на погребението и сега дълго стоя пред афишите и портретите, замислен, тъжен: навярно си мислеше, че след Дед идва и неговият ред. Най-после свали шапка и откри яйцевидната си глава.

— Стефане — започна той, — голяма пакост си натворил. — Никога не бе ми викал Стефане, винаги само Вълков: очевидно работата беше сериозна.

— На кого, господин Шапкарев? — попитах, недоумявайки, като сдържах обзелата ме внезапно паника: каква ли неприятност още ще се стовари на главата ми?

— На Сашка — поясни той унило. — Пък и не само на нея.

— Не ви разбирам, господин Шапкарев. С какво съм й причинил тази пакост?

— С вашата статия.

— С моята статия? — повторих поуспокоен. — Статията ми е обективна, а към Сашка — съвсем благосклонна.

— Именно, именно! Толкова благосклонна, че предизвикахте недоволство сред редица чужди членове на журито.

— Невероятно! — изрекох неволно любимата дума на Балкански.

— Какво невероятно има в това? — раздразнено отвърна той, свали пенснето си и започна нервно да го бърше. — Ти не си от вчера в музиката и знаеш колко са чувствителни музикантите и колко сложно се преплитат интересите в разните журита и комисии. Помислете само: авторитетният печатен орган на Комитета, който организирва конкурса, излиза с явно тенденциозна статия в полза на български представител, с очевидното намерение да повлияе на общественото мнение и на решението на журито. Някои делегации само това и чакат. Първи надават вой китайците, заплашват с оттегляне, скандалът е във въздуха…

Спомних си брадатия хирург с боксьорските юмруци, спомних си касетника с луксозното писъмце на японците.

— Накрая — продължи господин Шапкарев, — журито започва да обсъжда въпроса да вземе ли колективно отношение към статията или всичко да си остане сред четирите стени на заседателната зала. Дано не се стигне до публикуване, защото тогава става съвсем лошо не само за тебе, но и за Сашка.

— Глупости! — завиках невъздържано. — Глупости! Отде накъде и Сашка. Ако има някакъв виновен в тази история, то това съм аз, само аз! Но, позволете, господин Шапкарев, къде е и моята страшна вина? Нима всичко, което съм написал за Сашка, не отговаря на чистата истина? Нима тя не се представи най-добре от всички? Нима тя не е наследник на ония от Дружбата? На Дед, на Балкански, на баба Елена?

Господин Шапкарев уморено прокара ръка по съсухреното си лице:

— Ох, Стефане, млад си ти още, млад! И бързаш като… като дядо си, мир на праха му! И той беше такъв, все припрян, горещ, ентусиаст. И драка!

Спомних си разбитите вежди на Батов, и Дед, който пееше над него Арията на клеветата, и също се усмихнах.

— Нищо смешно няма в това! — разсърди се отново господин Шапкарев. — Кога най-после ще се научиш да не се увличаш? Най-напред надраска онова недомислие за естрадните кокони, сега пък дереш гърлото си за Сашка… — Бързо утихна и почти поверително добави: — Макар че аз също бих се подписал под твоята статия… Но ти трябва да разбереш, че като организатори на конкурса ние сме длъжни да спазваме елементарна етика.

— Дори с цената на премълчаване успехите на нашите?

— Но не с цената на хвърлени на игрището бутилки, които нараняват както „вашите“, така и „нашите“… Гледам аз по телевизията мачове, макар че съм с единия крак в гроба: контестация и готово! И преиграване мача на неутрален терен. А. тук няма преиграване. Изгонят ли Сашка — край!

Въздъхнах шумно с издути бузи: наистина, защо ли съм се заловил за този занаят!

— Ще пийнете ли нещо? — попитах.

— Имаш ли сливова? — попита той несмело, с очевидната надежда, че ще кажа „не“. Но аз имах сливова…

С треперяща ръка, деликатно, без да сърба, той изпи една след друга две чашки и тутакси жълтото му лице порозовя. Прокара поглед по афишите и почти сърдито издекламира:

— Ето, Стефане, това бяха хора! Железни хора! От нищо не се плашеха. Войни водеха, пердашеха се с юмруци и тояги, театри щурмуваха… — Изпи още една чашка. Лицето му се зачерви още повече — никога не бях го виждал така възбуден. — Велики, да, велики бяха те! А сега сте се навъдили едни кекави, при първото докосване изпадате в истерия.

— Сашка ли? — промърморих аз.

— Сашка, да, Сашка! — завика той все по-сърдито и си наля четвърта чашка. — Наздраве!

— Какво й стана?

— Превземки! И ако продължи така, няма да бъде в състояние да се яви на втория кръг… — Въздъхна сърцераздирателно и вече пиянски се разнежи: — Сашка е златен човек и голяма певица, много голяма! Слушай ме ти, аз зная какво говоря! Ей като тия е тя! Правилно писа ти: от Голямата Кохорта! Но нервите й са тънички. Като прочете твоята статия, накъса вестника на парчета, разкрещя се, че не ще твоята помощ, ти да си си гледал естрадните пачаври.

— Така ли каза? Пачаври?

— По-лоша дума каза. Наложи се да я откараме с колата на Мирослав при доктор Бонева.

Не знаех какво да кажа по-нататък. И взех, че напълних една водна чаша със сливова и я обърнах на един дъх. Веднага се почувствувах по-смел.

— И какво сега? — ревнах злобно аз. — Да не пиша вече, така ли?

— Как няма да пишеш! — ревна по-злобно той. — Ще пишеш, нали това ти е работа. Дядо ти Стьопа, мир на праха му, никога нямаше да зададе такъв въпрос, а щеше да грабне бастуна. Ще пишеш, но няма да се увличаш… поне докато обявят победителите. После хвали Сашка, колкото си щеш…

Внезапно той се сгърчи като ударен с юмрук под диафрагмата; розовинката на лицето му изчезна, черепът му побеля.

— Язвата! — изпъшка той. — Не биваше да пия… Но тъй отдавна… тъй отдавна не съм вкусвал сливова… Поизправи се, задиша дълбоко, подтисквайки болката. — А ти не ме гледай такъв! Колко бъчви сме изпразнили с дядо ти! Голям пияч беше той, лека му пръст! Като сибиряците. Никой не можеше да му устои… Имаш ли сода?

Изгълта содата, дълго време седя неподвижен с полузатворени очи, аз пък глътнах още една водна чаша сливова. Той се поизправи:

— Е, трябва да вървя, да разбера какво са решили там за Сашка…

— Ще извикам такси.

— Остави! Нека се пораздвижа малко… А ти я карай умната! И знай — Сашка е златен човек.

— Златен е — казах и пресуших окончателно бутилката.

Едва дочаках той да се отдалечи по алеята и хукнах към доктор Бонева.