Хаим Оливер
Оперната война (52)

Двайсет и седма картина с княз, Сашка и Ю

Огледала… Огледала навсякъде, в позлатени рамки, кристалночисти, отразяващи до безкрая образа на съкрушената съпруга, дошла да проси милост от владетеля на България. Тя е облякла най-скромната си блуза, дори е спуснала над очите си прозрачен воал, осеян с черни точици, и държи клепачите си верноподанически сведени надолу, но, естествено, това не е в състояние да скрие нейните пищни прелести, обратно, подчертава ги, а точиците на воала й придават още по-вълнуващо-загадъчен вид.

Тя е седнала на крайчеца на позлатеното канапе в позлатената приемна, обзаведена изцяло в стил „ампир“, срещу Негово височество, който също е нагизден в стил ампир — с героични златни пагони, монументален златен пояс и наперена брадичка „ампир“ като на амперьора Наполеон Трети… А зад него стои полковник Лазаров, същият онзи, когото бай Васил е изтръгнал от лапите на сърбите край Сливница.

Молителката е изложила вече своята просба и сега чака отговора. Но Негово височество не бърза, той е впил в нея своите мънички и остри като жило на комар очички и, без да се стеснява, я разсъблича с поглед — от горе на долу, отдолу нагоре… Най-после той благоволява да заговори с гъгнивия си, носов глас:

— Мадам, ваш съпруг е провинил се сериозно срещу закони на страната.

— Ваше височество! — Елена шепти задавено, но не заглушава звънките камбанки. — Това беше една съвсем необмислена постъпка от негова страна. Артистично любопитство, детинщина, игра, увлечение. Той даже е нямал свирка!

Последното тя не е трябвало да произнесе, защото при думата „свирка“ Негово височество настръхва: той си спомня оня неистов, страхотен писък на хилядите свирки, който пронизваше и продължава да пронизва ушите му и сега дори, подплаши конете и едва не обърна каляската. Но съзира интензивната като лятно море синева в очите на жената и бавно отвръща:

— Мадам, аз като глава на равноправен поданици нямам право да проявявам милост към отделни… — Той поглежда въпросително към полковник Лазаров, който подсказва: „Единици“. — Така, така, единици! Нали, мадам?

Ала Елена няма намерение да отстъпи тъй лесно. Тя стрелва с поглед полковника, който окуражително й кима, и продължава:

— Ваше височество, аз се обръщам към вашето милосърдно сърце и най-смирено още веднъж ви моля да наредите да освободят моя съпруг. Той… той е… болен… Той няма да издържи режима в Черната джамия… той ще загине там…

Негово височество, който има тънко музикално ухо, долавя фалшивите интонации в последните думи, защото, без никак да се трогне, се изправя и пристъпва в бавен кръг около красивата си просителка, оценявайки я от всички страни. И когато е зад гърба й, той се понавежда над нея и леко упоен от уханието й, прошепва шеговито:

— Мадам, не прилича ви тази сцена от опера „Тоска“? Вие сте die schone^[1] Тоска и молите тиранин Скарпия да… хм…

— Пощади! — подсказва полковник Лазаров.

— Тъй, тъй, да пощади любим Каварадоси?… — Той продължава своя кръг около златното канапе стил „ампир“ — кръвожаден паяк, който неумолимо се приближава до жертвата си, и затананиква арията на Тоска:

Мойте молби сърдечни и пълни

с вера към бога аз отправям всеки ден

Сетне се спира пред Елена и с опакото на ръката я погалва по бузата. Тя изтръпва, в нея се надига желание да повърне, но стиска зъби и устоява.

— Нали така е ария, мадам? — пита той.

Тя кима и това й дава възможност да се поотдръпне от неговите космати пръсти.

— А по-нататък, мадам? Вие учили в Дрезден, вие знаете немски!

Тя пак кима и тихо и в ритъма на арията, просто изтръгва от гърдите си:

… на колене аз те моля,

гледай аз протягам ръце към тебе…

— So ist es! Wunderbar^[2] — одобрява той. — Аз искам вас чуя някой ден, мадам! Аз има тук отличен хор!

— О, Ваше височество, вие сте прекалено снизходителен към мен! Ще бъда безкрайно поласкана, ако благоволите да присъствувате на нашата премиера…

Князът се обръща към адютанта си и отново шеговито пита:

— Е, полковник, какво посъветвате вие Скарпия?

— Ваше височество е бил винаги великодушен към артистите…!

— Към артистките, полковник, артистките! — Князът гъгниво се смее. — Е, да, е, да… Красотата, мадам, е по-силна от тиранове, царе и императори, nicht wahr^[3] Тя е…

— Всемогъща, Ваше височество! — добавя адютантът.

— Така, така, всемогъща… — Князът се навежда над Елена, повдига с два пръста воала с черните точици, и тя усеща неприятния му дъх, когато той прошепва: — Ще ви го докажа, мадам… Но, трябва знаете, мадам, правя го единствен за очарователна Тоска!

И се захилва право в лицето й, и тя се опасява, че в следващия миг ще повърне. Но той се изправя и, осенен внезапно от друга мисъл, с многозначителна шеговитост добавя:

— Но, само моля, мадам, не постъпвайте като Тоска!… Не убивайте ваш добър Скарпия! Аз не съм кървав тиран, аз съм великодушен народен принц!… Полковник, разпоредете се!

 

 

Полковникът кима, а Елена се изправя и се покланя дълбоко, бързайки час по-скоро да се измъкне от този златен ампир, в който тъй отвратително дъха на гнило.

— Аз, мадам, надява се, няма да забравите тоз мой… мм… милост!

— Никога, Ваше височество — глухо отвръща тя. — Никога… — Пак се покланя и се кани вече да си върви, но князът все още не разрешава. Той взима ръката й, посмъква ръкавицата и целува гладката, бяла длан.

— Aufwiedersehen, мадам! Ваше посещение беше много, много мило.

И едва когато тя изчезва зад вратата, Негово височество погалва с особено плътско удоволствие брадата си и замислено произнася:

— Полковник, не забравяйте да поканим мадам на следващ наш прием… Сама!

— Слушам, Ваше височество!

— Хубава Елен! Заслужава да водим за нея нов Троянска война… Ха-ха! Не оперна…

— Тъй вярно, Ваше височество… Елена Вълкова е първата хубавица в София.

— А неин мъж — първи червен агент на руски император! — намръщва се князът. — Лошо, че е свободен. И моля, полковник, друг път не искайте такив услуг от мен, нали!

И без видим повод силно се закисква и това вече не е благородният и златен стил „ампир“.

Но полковник Лазаров не му приглася, както се полага на един адютант. Този път полковник Лазаров мълчи: играта се оказа прекалено мръсна…

 

 

Погледнах часовника: седем. Навън юлското слънце пронизваше вече върховете на тополите. Струваше ми се, че ще припадна, толкова бях гладен. Изтичах в кухнята, бръкнах в кутията за хляб, напипах някакви сухи кори. Не беше още време да звъня на доктор Бонева… Сварих цяла паница кафе, надробих коричките в него, върнах се при машинката и, гълтайки горещите залъци, отново затраках…

 

 

… Луда от радост, Елена излезе от двореца и се затича покрай Народния театър — косвеният виновник на цялата драма — към Черната джамия, без да обръща внимание на сърдитите минувачи, в които се блъскаше. През последните дни зимното слънце бе разтопило тънкия сняг и бе превърнало улиците в истински блата от рядка, воняща кал. Тя заджапа в тях, опръсквайки полите си до кръста.

Спря се, задъхана, зад храстите на зандана: под прозорчето на килията, към което преди няколко вечери тя се бе стремяла, стъпила на раменете на Мечо, сновеше войник. Тя засвирка с уста серенадата. Войничето се ослуша и като не видя никого, продължи своята обиколка. Зад решетката се мярна някакво лице, Елена размаха ръце над храстите:

— Стьопа! Стьопа!

— Няма го! — извика онзи иззад решетката. — Пуснаха го.

Тя неволно писна и, забравила мигновено неприятния дъх на княза, преизпълнена с благодарност към него, отново се впусна към тинестите локви, отново се заблъска в минувачите и след петнайсетина минути нахлу в дома си.

До пианото стоеше Стьопа — брадясал, чорлав, но по-бодър от всякога. Тя мълчаливо се втурна към него, прегърна го, зацелува го по устата, по лицето, по очите. А той я вдигна и я понесе в спалнята. Положи я на леглото, с треперящи пръсти едва разкопча блузата й, нетърпеливо разкъса връзките на корсажа, завря лице в гърдите й, промълви:

— Откога те чакам! Откога!… Полудях!… Цял следобед?

Думите стигнаха до нея като от далече и тя късно схвана смисъла им.

— Цял следобед? — прошепна тя. — Че как тъй? Аз ида право от там.

— Откъде? — попита той, разголвайки заоблените й плещи на съвършена Венера.

— Как откъде! От двореца. Няма и половин час.

Той вдигна глава, погледна я право в лицето, внезапно вледенен.

— От двореца?

— Ами да, не ти ли съобщи татко? Тъй като ти не пожела сам да се обърнеш за милост към княза, то…

— Княза?… — повтори той, все още не вярващ. — Ти си била при онази гадина?

Елена се поизправи над възглавницата, готова да защити благородния княз, но като съзря пълните му с недоумение очи, меко каза:

— Стьопушка, ако тази гадина не беше те освободила, сега нямаше да бъдеш при мен! Ела, ела! — Тя зовящо протегна ръце към него, но той не мръдна.

— Елена — рече той студено, почти равнодушно, — днес на обед освободиха всички политически арестанти от Черната джамия. Всички!

Тогава тя също седна, закопчавайки блузата си.

— Всички? — попита тя и внезапно усети оня дъх, който идваше иззад брадата „ампир“, и отново неудържимо й се повдигна. — Това значи…

— Да, да, да! — избухна той. — Това значи, каквото значи! Сто пъти повтарях: Стьопа Вълков не желае милост от княза, Стьопа Вълков не иска да види жена си в двореца! Не иска, не иска, не иска!

И грабна палтото си и хукна към вратата и я трясна зад себе си.

И едва тогава нейният глас, тих, спокоен, но с непознати, вълнуващи звучности в него, произнесе:

— Стефане! — За първи път му викаше Стефане, но него го нямаше. — Стефане, аз ще ставам майка.

 

 

Повече не изтраях. Оставих изписаните листове, грабнах сакото си и хукнах навън, към дома на доктор Бонева. Часът бе девет. А може би трябваше най-напред да изтичам към Майчин дом? Защото баба Елена вече носеше в утробата си моя баща… Нима и Сашка носеше моя син?… Тичах по напечените от слънцето улици, провирах се сред автомобилните стада, блъсках се в хората и не се сещах нито да скоча в трамвая, нито да спра такси.

На кръстовището край дома на доктор Бонева не дочаках зелената светлина и без да обръщам внимание на пронизителния сигнал на милиционера, се пъхнах в тясната уличка.

Най-напред долових гласа. Картината съзрях секунда по-късно, когато буквално се сблъсках с нея.

… Ако не бях прекарал безсънна нощ, ако не бях с тъй изострени нерви, ако не бях още в началото на века с Елена, Стьопа и княз Фердинанд, тази картина положително би ми се сторила сълзливо-сантиментална, достойна за мелодраматична оперета, и във вестникарска рецензия бих й се изсмял добродушно. Но в тези мигове аз не бях трезвият, малко циничен журналист, който често се присмиваше на евтините чувства на машинописките — бях най-обикновен разстроен, раздвоен, загубен в пътя си обичащ човек, и затова всичко това отпред ми се стори напълно естествено.

Бяха трийсетина човека, мъже и жени, работници от насрещната трикотажна фабрика, продавачи от съседната сладкарница и павильона за цветя, и бяха заели тротоара и тясното улично платно. Други бяха накацали по скелите на новостроящата се ъглова сграда, бяха наизлезли по прозорците и балконите, и всички бяха впили погледи в отворения прозорец на първия етаж, етажа на доктор Бонева, и в пълно мълчание слушаха песента, която се носеше от него.

Беше гласът на Сашка, и пееше той онази песен, която преди толкова десетилетия баба Елена и Дед разнасяха от кораба над сините морски вълни, когато за първи път съзряха родния бряг:

Айде, не плачи, Малино моме, не жали,

айде, оти че одам, айде, Малино, комита…

Стъпих на някакви дъски, сърцето ми туптеше. Погледнах и аз към прозореца, но в полумрака на стаята успях да зърна само някакво златисто привидение. Оттам продължаваше да лети:

Айде, я слезни, Малино моме, в градина,

айде, сбери китка, айде, Малино, трендафил…

Гласът беше слънчев и топъл, като юлския ден, но в него звучаха и онези сочни и чувствени обертонове, които се разкриха за първи път снощи в арията на прощаването на Чо Чо Сан и които го превръщаха в най-съвършен инструмент, изразител на най-дълбоки човешки трепети.

Айде, накичи, Малино моме, войвода,

айде, сос седумдесет, айде, Малино, дружина…

Откога тя пееше, не знам, но хората стояха тук под палещото слънце, без да мърдат, очевидно готови да слушат още много.

Но Сашка млъкна. Миг след това над улицата, откъм балконите, прозорците и скелите на новата сграда избухнаха ръкопляскания. Няколко дълги секунди на прозореца на първия етаж не се появи никой, но когато ръкоплясканията станаха много настойчиви и към тях се присъединиха възгласи, към обления от слънцето прозорец се приближи доктор Бонева с щастливо закръглено лице и уморени, зачервени от безсъние очи. Овациите мигновено се засилиха — кой ли на тази улица не знаеше доктор Бонева! Тя направи красноречив жест, че не на нея трябва да се ръкопляска, обърна се назад, протегна ръка и почти насила измъкна Сашка от тъмнината и я тикна към светлината.

Сашка бе все още облечена в кимоното на Чо Чо Сан, но бе свалила перука и грим, и сега контрастът между златната глава, скулестото славянско лице с големите очила на носа и пъстрата японска дреха придаваше на образа й особена, смущаваща привлекателност.

Тя се усмихна и аз видях белите й зъби, синевата на очите, меката извивка на брадичката. Тя поздрави с ръка и аз видях тънките й, дълги пръсти. Тя се поклони и аз усетих уханието на диоровия парфюм, което излъчваше златната коприна на косата й.

И докато Сашка се усмихваше, а доктор Бонева я караше да се кланя, по-радостна от нея, сякаш самата тя бе певицата, на улицата, по балконите, върху скелето ръкопляскаха и се смееха, и това щеше да остане за мен най-красивата картина, която съм виждал някога през живота си…

Какво точно се беше случило през това утро, узнах по-късно. Но сега се отбих в цветарския павильон, грабнах от кофата розите, които киснеха в нея, хвърлих на тезгяха всичките пари, които имах в джоба, и с чувството, че се завирам в клетката на гладни лъвици, се качих на първия етаж и вдигнах ръка към бутона на звънеца.

Не звъннах. Не ми достигна смелост. Дълбоко в себе си имах усещането, че в този дом и в този момент аз бях излишен.

Оставих букета на прага пред вратата и се махнах.

Два дни по-късно Сашка беше назначена в Старозагорската опера. Същата вечер тя остави завинаги мансардата с голите великани и замина.

Без да ми се обади.

Откара я с москвича младият, надежден физик Мирослав…