Хаим Оливер
Оперната война (6)

Втора картина с Болшой театър и пистолетни изстрели

Ти си била в Болшой театър с екскурзията на Комсомола. Е, добре, както ще установиш сега, сградата не е претърпяла особени промени в десетилетията, които са последвали. Наоколо обаче е стара Москва с оня провинциален облик, който бе премахнат едва през трийсетте години. Ще ти направи веднага впечатление напрежението, което цари наоколо. Сред площада патрулират конници, а пешеходците бързат да отминат еднообразните цивилни, които уж безцелно сноват по тротоарите…

Тук още се носи ехото от петербургската „кървава неделя“, а изстрелите от барикадите вече кънтят и в Кремъл.

Но ето един човек, който като че пет пари не дава за стражарите. Той крачи към задния вход на театъра, размахва по господарски бастун и свирука на птиците, които пърпорят сред пролетната зеленина на дърветата. Позна ли го? Балкански, разбира се. Поостарял е, понапълнял, коремът му се е закръглил окончателно, а лицето му е получило онова „радамесовско“ изражение — смес от олимпийска самоувереност и физическа сила, което в течение на годините придобиват всички уважаващи себе си тенори. Само косата му си е същата: къдрава, кестенява… В оперните среди се говори, че цветът се дължи на прекрасната боя, която си е донесъл от Париж…

Балкански влезе през служебния вход и хвърли поглед върху дъската за обяви: „В петък, 17 часа, ще се проведе конкурс за нови солисти и хористи. В журито участвуват Мелихова, Петров, Балкански, Соколова, Родинская.“

Той ускори крачки и се провря в мрака през струпаните зад кулисите декорации: тук той познаваше всяко кътче. На пръсти слезе през страничната стълбичка в залата и се настани зад полуосветената масичка до останалите членове на журито, като дружелюбно им помаха с ръка, а на съседката си Мелихова галантно целуна пръсти.

Сцената бе празна и само изнесеният напред роял и белият прожекторен кръг до него сочеше, че конкурсът е започнал. Председателствуващият даде знак: „Следващият!“ и уредникът обяви името на кандидат номер две. Бе един нелош тенор, но въпреки това бе прекъснат след третата фраза.

— Благодаря, достатъчно. Следващият!

Никой от журито не възрази. Тук, Сашка, отдавна цареше железният закон: в Болшой влизат не добрите, не и най-добрите, а само изключителните певци. Уредникът съобщи:

— Кандидат номер три, бас. Ще изпълни Серенада на Мефистофел от Шарл Гуно.

Зная, Сашка, че лудееш по тази серенада, ето защо да седнем на последния ред и да послушаме.

Кандидат номер три се появи иззад кулисите някак си нервно и припряно и застана до рояла в светлия кръг.

Не трепвай, Сашка! Не, не съм аз. Стьопа е, Дед. Висок, слаб, с гърбинка на носа и високо чело, в което се впива клинът на черната коса. Снимка от тия години имам в семейния албум.

Естествено Балкански не го позна. Той се отпусна на креслото и с професионално любопитство се вгледа в лицето, което се нуждаеше от съвсем малко грим, за да се превърне в сатанинския образ на Мефисто.

Кандидатът дори не се поклони, само неспокойно омете с очи всички ъгли на салона и почти изненадан от встъплението на рояла, се впусна в серенадата.

Е, да, Сашка, такъв беше гласът на моя Дед тогава: необикновено богат и красив, мек и твърд, звънтящ като синкава стомана, мощен като тръбен зов в тиха нощ, способен да изрази най-бурни страсти и най-тънки нюанси на човешката душа. Жалко, че първите негови записи са направени много по-късно, когато от този блясък останаха само следи…

Но виж, познавачите от журито още при първия куплет наостриха уши, а Балкански, силно заинтригуван, се облегна на бастуна, сякаш за да устои на зловещия, демоничен смях, с който кандидатът като ураган помиташе всичко пред себе си. Встрани се отвориха врати, надникнаха чистачки; иззад кулисите се подадоха сценични работници и закимаха с разбиране.

И всички бяха така запленени от дяволската серенада, че само аз забелязах безшумно пристъпващите по пътеката трима мъже. Единият от тях, нисък и кривонос, държеше пистолет. Не се обадих: знаех, че нямам никакво право да нарушавам естествения ход на събитията.

А Дед пееше, гласът му разтърсваше стените и изпълваше с напрежение огромната зала и на мен ми се струваше, че след секунда зареденият с взрив въздух ще експлодира и Болшой театър ще се разнесе на парчета към небесата…

Внезапно Дед млъкна. Млъкна по средата на фразата, на остър дисонанс, който увисна като недоумяваща въпросителна, сетне хвърли в тоника гръмогласния си смях, и това вече не бе смехът на Мефисто, а неговият собствен язвителен кикот, обърна се и изчезна зад кулисите.

— Стой! — закрещя пискливо Кривоносия и размаха пистолета. — Стой! Дръжте го!

Втурна се към стълбичката на сцената и какъвто беше нисък, се опита да прескочи всички стъпала наведнъж, но някой леко, о, съвсем леко го задържа и той се просна върху рампата. До него стоеше Балкански. Мощен като скала, стиснал здраво еленовите рогчета на бастуна, той викаше с треперящ тенор:

— Господа, какво значи това? — По навик се вслуша в гласа си не беше лош и хубаво изразяваше възмущение. — Тук не е полицейски участък! Тук е храм!

— Плюя аз на вашия бандитски храм! — изписка разярен Кривоносия и понечи да се изправи. В същия миг кръгът на прожектора се премести върху него; агентът замига, размаха пистолет срещу светлината, закрещя: — Гаси, дурак! Гаси!

И стреля срещу лъча. Гърмът изтрещя в празния салон като бомба и вкамени всички — чистачки, полицаи, жури. Миг след това прожекторът угасна, мракът погълна салона. Чу се задъхано пълзене, тропане, падане на някакъв декор, блъскане на врати, сетне откъм кулисите долетяха крясъци:

— Дръжте го! Измъкна се! Дръжте го!

И тишина. Изминаха секунди и в тях като че все още кипеше подигравателният валпургиев кикот на певеца. После прожекторът светна, кръглият лъч като слепец заопипа сцената, слезе към първия ред, мина над хората и се спря на Балкански. Полулегнал на креслото, отметнал глава назад, дишайки тежко, той се държеше за сърцето и с бял от гняв и болка глас шептеше:

— Вандали! Боже мой, какви вандали!

Сашка, да си вървим. Конкурсът все едно няма да продължи, а и Балкански скоро ще се съвземе. Както винаги той попреиграва, този път умиращия в трето действие Тристан…

След десетина минути ще го видим да излиза от театъра жив и здрав. И вече няма да отминава с високомерно пренебрежение стражарите по ъглите, а ще ги заглежда с израз на дълбока погнуса и, ако умееш да слушаш вътрешни гласове, ще чуеш как в пълно фортисимо изпълнява подигравателната и предизвикателна песен на оня разбойник Фра Дяволо, когато го преследват кралските драгуни…

* * *

През тази година на лично благополучие Балкански живееше в една от солидните сгради на Арбат. Преди да се прибере, той понакупи риба, колбаси, хляб и водка. Отдавна му бе забранено да пие, но често не издържаше и скришом сръбваше някоя и друга чашка. Останалото оставяше за редките гости.

Крачейки към дома си, той си мислеше за проваления конкурс и за удивителния бас, който така и не можа да довърши изпълнението си. Полицията е полудяла, щом като е хукнала да гони талантите по сцените. Нужно е да се направи нещо, например да се протестира във вестниците, или още по-добре — да се напише писмо до царя. Защо не? С царя се познавам. Преди няколко години на представлението на „Русалка“ в Болшой Негово величество благоволи да ми стисне ръката за великолепно направената роля на Княза. В замяна на това аз му пратих „Пътят на певеца“ заедно с почтителен автограф. Няма съмнение, че императорът не знае какво се върши в негово име с неговите поданици и като узнае, той веднага ще спре тази вълна на варварски преследвания, ще спаси най-добрите руски хора, които разни тъпоглави джандари гонят из театрите и пращат в Сибир… А и кой ли е този кандидат номер три, който така магистрално се изплъзна от ръцете на оня кривонос полицай?

Отвори вратата и заизкачва дървеното стълбище към втория етаж, усети задъхване, поспря, поопипа сърцето си: трябва да избягвам вълненията, помисли той, и го видя: седнал на горното стъпало, опрял брада на юмруци, кандидат номер три се усмихваше с хлапашка фамилиарност.