Хаим Оливер
Оперната война (40)

Двайсета картина с парламентарни битки

Върху кръглата маса лежеше брошурата с новата жълта корида и скромното заглавие „По въпроса за създаването на национална българска опера“ от К. Балкански. Вестниците пък бяха струпани от двете й страни. Тия вляво бяха нашарени с червен молив, вдясно — с черен. Едните поддържаха искането на социалдемократите Парламентът да отпусне субсидия на Оперната дружба, другите — категорично го отхвърляха.

— Наравно са — рече Стьопа, доволен. — Учителю, голяма работа свършихте с вашата книга.

Преди няколко дни, след много премеждия и разправии, брошурата бе най-после излязла и с помощта на клуба на улица Позитано и с безплатните и енергични усилия на партийния апарат бе бързо разпространена из по-големите градове на страната. Разпратени бяха екземпляри на всички депутати, на вестниците, списанията, на писателите, на учените от Книжовното дружество, на театралните актьори, на всевъзможни просветни дружества, на по-големи читалища. Специално подвързан екземпляр с автограф и „израз на най-верноподанически чувства“ бе поднесен в двореца за княза. Балкански лично изпрати няколко бройки на Всерусийско театрално общество в Москва с молба да бъдат раздадени на негови бивши колеги. Сега един от последните екземпляри лежеше върху масата между двете купчини вестници като експонат на бойна слава.

— Разбира се — съгласи се Гюлев, — брошурата свърши добра работа и значението й тепърва ще расте, но да не се самозалъгваме: тия вестници не са се повлияли особено много от нея. Ако днес те излизат в наша защита, то е поради простата причина че намират в предстоящите дебати в Парламента повод за нападки срещу правителството. От гледна точка на обществения отзвук това е полезно, макар че ако задуха друг вятър, те отново ще ни обърнат гръб. В Парламента всичко ще зависи от съотношението на силите на политическите групи и в последна сметка от капризите на княза.

— Във Военния клуб усилено се говори — каза капитан Николаев, — че князът бил прочел брошурата, трогнал се и решил да се намеси.

Гюлев насмешливо вдигна рамене:

— Евтина пропаганда, която цели да покаже княза в ролята на културтрегер и покровител на музите. Аз го познавам. Неговото щестлавие няма граници. Предстои откриването на новия Народен театър. За тържеството Фердинанд е поканил владетелски особи от цяла Европа — да ахкат и охкат пред неговия прекрасен наследник, неговата пищна униформа, неговите звънки ордени, гвардейци и любовници… А се носят слухове, че студентите се готвят да предизвикат безредици и да развалят парадното представление. Князът не е последен глупак и още отсега взима противомерки… С една дума нещата са по-сложни.

— И какво според вас ще излезе от цялата парламентарна дандания? — попита Стьопа.

Гюлев дълго мисли, разглеждайки подчертаните с червено и черно вестникарски заглавия. Най-после каза:

— Според мен ще се получи следното: за нас — отпускането на някаква мизерна сума, която на другия ден правителствените вестници ще превърнат в милиони; за кабинета — отслабване на политическите му позиции и, възможно, в най-скоро време, падането му от власт.

— Невероятно! — възкликна Балкански. — Никога не бих предположил, че нашата Дружба е в състояние да сваля правителства.

Гюлев избухна в смях с тъничкия си гласец:

— Господин Балкански, вие сте непоправим дон Кихот, прощавайте! Никога досега в цялата история на човечеството нито една опера, нито една книга, нито една пиеса, нито една картина не е сваляла каквато и да е власт, и няма да я сваля и в бъдеще. Дружбата ни също. Чиста случайност, съвпадение е, че брошурата ви излезе на бял свят тъкмо тия дни и ние нададохме вой за помощ, когато политическите партии у нас са се хванали безмилостно гуша за гуша, когато песента на сегашното правителство е изпята и князът се готви да го махне, за да подхвърли министерските кресла на други жадни и гладни хищници. В такъв един момент всяко оръжие, което може да удари противника, е добро, включително и молбата за субсидия на някаква си неизвестна оперна трупа. Заслуга на прозорливия ви Благоев е, че е усетил навреме това съвпадение и го използува, естествено, отново за свои политически цели.

— За целите на целия народ! — поправи го Стьопа.

— Тъй да е — добродушно отстъпи Гюлев, — за целия народ. И, да се надяваме, включително и на нашата Дружба.

— Господин Гюлев — попита Маестро, — има ли възможност да присъствуваме на заседанието? Никога не съм бил в Народното събрание.

— Любопитен сте да видите зверилника, както му викат социалистите? Ще ви дам бележка. Ти, Стьопа?

— Аз имам вече пропуск. От Майстора.

Гюлев се почеса по бялата грива: този прекрасен зет ще му докара някой ден беля на главата.

Сградата на Народното събрание не се е променила много от тогава: същата стегната, не много голяма в смесен бароков и ренесансов стил скромна постройка, същата овална зала с дървените депутатски банки и широки министерски кресла. Само тронът го няма днес. Тогава той се извисяваше там отпред, където се сливаха дъгите на двете редици столове, под портрета на височайшия княз. Имаше и един надвесен над залата тесен балкон, в който се допускаха външни посетители.

Тази вечер горе на първия ред седяха Стьопа и Маестро. Около тях всички столове бяха заети предимно от млади хора, привлечени от възможността да погледат сеир в зверилника, който години наред се славеше в цялата страна с животинските си нрави. Долу депутатите навлизаха сред банките, водейки оживени разговори.

— Тъстът ти! — каза Маестро и посочи лъвската глава на Гюлев, която се белееше някъде вляво от центъра.

— А виждаш ли оня с голямата брада? — попита Стьопа. — Това е Благоев. Тоя до него с брадичката на д’Артанян е Георги Кирков, дето му викат Майстора, нещо като Маестро, но в областта на политиката.

— Зная. Хубави стихове пише той. Бих искал някой ден да съчиня песен по негови думи.

— Готова работа! — рече Стьопа. — Само ми кажи!… — Той си спомни уроците по нотно ограмотяване и видя Цвета пред черната дъска да пее до-ре-ми… — А какво стана с оня вътрешен зов, с гласа, дето не можеш да изкараш вън от себе си? Излезе ли нещо от него? Казах ти аз, съчини песен и ще успееш.

— А аз вече я съчиних.

— Тъй ли? Да чуя!

Маестро приближи глава до него и затананика в ухото му, но акустиката тук бе такава, че го чуха всички наоколо, чуха го дори и депутатите долу. Кирков изненадано се обърна към балкона, видя Стьопа и му махна приветливо с ръка.

— Тишина, моля! — провикна се председателят и удари с длан звънеца. — Тишина! Ако продължавате да шумите, ще ви отстраня от залата!

Маестро уплашено млъкна и по-нататък не разбра нищо от ритуала по откриването на заседанието. До него стигнаха само думите:

— Господа народни представители, пристъпваме към точка първа от дневния ред: предложението на група депутати за отпускане на Българската оперна дружба годишна субсидия в размер на сто и петдесет хиляди лева. Давам думата на народния представител господин Кирков.

Председателят не можа да довърши — над дясната страна на залата се надигна буря от свирукания, тропане по банките, смях. И докато Георги Кирков се насочваше към трибуната, към него полетяха викове:

— Никакви пари за тая сбирщина!

— Мингяни!… Просяци!… Келешлъци тук не минават!

Председателят удряше звънеца, нещо говореше, ръкомахаше — напразно, шумът не стихваше. Вдясно се надигна една дебела фигура с кръгло лице и пригладени къси мустачки. Бе Самаковлийски, същият онзи, който в кафенето бе пуснал крилатите думи „карагьоз-пардеси“ и „московски агенти“. Той се огледа самодоволно наоколо и закрещя, и всички до него веднага затвориха уста:

— Моля ви, ради бога, наистина ли някои мислят, че ще разрешим пари за опера? Аз вече сто пъти съм казал и пак ще го повторя: по-добре да отидем на карагьоз-пардеси, отколкото да ни грачат разни ми ти гевезета… — Смях в залата. Той поизпъчи гърди. — За мен е ясно, че тия червени там — той посочи Кирков, — подкрепят „гениалните артисти“ от Оперната дружба единствено, за да отклонят от държавната хазна средства, определени за стопанското развитие на нашата мила родина. Много по-голяма полза ще принесат тия сто и петдесет хиляди левчета, ако ги отпуснем за новата кожарска фабрика на братя Симови.

Сега пък избухна левицата:

— Айдуци!… Никаква народна пара за думбазите!

— Народът гладува, а вие дарявате хилядарки на братя Симови.

— Кръвопийци! Експлоататори!

На рева на левицата отвърна воят на десницата. Дълги секунди Стьопа и Маестро не можеха да разберат кой какво казва, кой какво иска, кой какво отхвърля, кой какво приема. Залата се разтърсваше от блъскането по банките, които по някакво чудо не се превръщаха в трески. Само Майстора си стоеше пред трибуната абсолютно спокоен и с тънка иронична усмивка наблюдаваше и чакаше.

По едно време ураганът поутихна и това бе използувано от един женствен глас, за да произнесе ясно и отчетливо:

— Господа, Сърбия отпуска двеста хиляди за своята опера! — Бе Гюлев. Друг вулгарно отвърна:

— Майната им на сърбите!

— В Чехия — петстотин хиляди! — продължи Гюлев. Отговорът дойде откъм министерските кресла:

— Петстотин хиляди, а? За да ги дадеш на зетчето си, дето с дъщеря ти…

Горе Стьопа скочи от стола като отпусната пружина, но Маестро го сграбчи за рамото: „Моля ти се, Стьопа, недей, недей! — зашептя той. — Няма смисъл! Това е провокация.“

А долу Гюлев рече:

— Господин министър-председателю, не позволявам да ме оскърбявате!

— Че кой си ти бе, келеш, че ми забраняваш да говоря!

— Като министър — продължи Гюлев спокойно, — вие сте длъжен преди всичко да изслушате мнението на един народен представител. Тук става дума за съдбата на българската култура.

— Ти ли бе, ти ли ще ме плашиш с купешки думи? — извика пак министър-председателят и, пламнал от ярост се изправи. — Ти си гледай звездите и… — Не можа обаче да продължи, защото отново се надигна рев:

— Убийци! Убийци на културата!

— Ууууу!

Гюлев махна пренебрежително с ръка и седна. Но друга ръка се вдигна — от центъра се изправи един депутат, един треперещ от слабост старец. Ревът тутакси утихна, всички се вгледаха в него удивени. Този депутат бе неизменно тук от шестнайсет години и през това време бе говорил не повече от три пъти. Затова пък винаги гласуваше за правителството. Сега се канеше да говори за четвърти път. Това бе събитие. Всички депутати до един се ослушаха.

— Господа народни представители — произнесе той с чупливи, дискантски нотки, — повечето от вас са млади и не помнят, но аз помня, помня! Точно преди петнайсет години тук ние отпуснахме десет хиляди левчета на други едни лапачи, които обещаха да направят опера. Те опапаха хилядарките и от операта не излезе нищо. Сега тия искат не десет, а сто и петдесет хиляди. Не са балами, не! Сто и петдесет хиляди левчета за оня що духа! Червените казват, че тази нова театрална трупа била гладна и боса. А че като е гладна и боса, по-добре да се не хваща на европейското хоро да играе.

Той млъкна и седна, и като седна, едва не се сплеска върху банката. Цареше абсолютна тишина. Наистина, малцина си спомняха, че преди петнайсетина години ония първи няколко пионери бяха получили десет хиляди, за да съставят своята трупа. Но тогава историята още не беше готова да я приеме в своето русло.

И тъкмо този момент на тишина използува Георги Кирков, за да заяви със своя обичаен убийствен сарказъм:

— Чудя се, аджеба, как се намират между нас депутати, които искат да сравнят операта с карагьоз-пардеси, и как на тия господа не им е съвестно и срамно, че протоколите от днешното заседание ще се четат от поколенията!

Думите прозвучаха като плесник. Тишината стана още по-плътна. И в нея някакъв депутат от крайната дясна банка се изправи. Беше едър и носеше полуселски дрехи. Бавно, но с решителна стъпка се насочи към трибуната. Последваха го още трима, все бабаити като него, свили заплашително юмруци.

— Майсторе, пази се! — долетя вик откъм балкона.

Но оня стигна до Кирков и замахна. Кирков се дръпна, юмрукът мина под носа му.

— Долу червените! — надигна се крясък.

И тогава с ужасени очи Маестро видя разкривените лица на депутатите, които скачаха от банките, тичаха нанякъде, хвърляха се един върху друг, биеха, блъскаха, псуваха… До себе си чу гласа на Стьопа, който също гърмеше… Той болезнено затвори очи…

И с горчивина си помисли колко подходящо е всичко това наоколо за мотив на една бъдеща сатирична опера…

Ала силен удар по главата го изтръгна от краткия унес. Обърна се зашеметен: зад него стоеше стражар.

— Вън! — викаше оня. — Какво си ме зазяпал като говедо, бе? Не чуваш ли? Ставай! — И безцеремонно го сграбчи за яката.

Наоколо бягаха към стълбището. Друг полицай удряше Стьопа по гърба и го блъскаше към изхода.

А долу в залата депутатите юнашки се пердашеха.

Оперната война бушуваше в темпо фуриозо.