Хаим Оливер
Оперната война (5)

Ю и Сашка

Първата картина написах веднага след като Сашка си отиде — беше към осем сутринта. Не бях спал повече от три часа, но въпреки това се чувствувах бодър и с бистър мозък.

Нощта след представлението прекарахме в стаичката на втория етаж — избягвах помещенията, в които присъствието на Дед бе още твърде живо. Сашка бе чудесна — нямаше и белег от присъщата й чисто селска целомъдрена стеснителност, която понякога така ме дразни. Впрочем забелязал съм, че тя е по-пламенна след голямо музикално преживяване.

А кой знае, навярно и аз съм бил по-друг през тази нощ, разбира се, не заради Бородин — на мен музикални преживявания не ми липсват. Като журналист слушам всичко — и лошо, и хубаво. Навярно моят любовен ентусиазъм се дължеше на радостта от намереното Начало…

Можех ли да предвидя, че тази нощ бе сложено и едно друго начало?

Вечерта, много горд от съчинението си и с ръкописа в джоба, отскочих до квартирата на Сашка. Намираше се в една мансарда над една отровнозелена кооперация край стадиона. По-рано беше ателие на някакъв брадат художник, който я преотстъпил на Ю. Ю постига всичко, което пожелае, а тя желаеше бохемска мансарда. Тук тя прибра и Сашка.

Позвъних. Отвори ми Ю, все тъй мъничка, закръглена и с умопомрачително виолетово копринено кимоно, което очертаваше фините й линии на идеална кукла, и под което честичко проблясваха като бели светкавици сатенените й бедра: мадам Бътерфлай „en personne“, само че с джазов темперамент.

— А, Стив! — възкликна тя не без искрени интонации. — Влизай!

Влязох. Мансардата бе голяма, с продълговати, тесни прозорци, зад които се мержелееха облаците над Черни връх. Разбира се, тук имаше високо огледало с безброй козметични принадлежности, включително комплект първокласен театрален грим, и три перуки (на Ю). Под единия прозорец се мъдреше старичко пиано, до него — ултрамодерен магнетофон, с който двете студентки контролираха своите гласове. На стената мирно съжителствуваха една гравюра на младия Бетховен, фотография на Барбара Стрейзанд и китарата на Ю.

Ала тази иначе бедна квартирка беше забележителна с друго: по всички стени, от пода до тавана, бяха изписани голи борещи се великани, голи премятащи се през глава брадати джуджета, голи космонавти и дори голи двуглави марсианци. Всички се хилеха с някаква непристойна похотливост и това придаваше на мансардата една особена еротична атмосфера, която шокираше непосветените. Неведнъж Сашка бе поискала да махнат тия стенописи, но Ю бе категорична: голите великани й действували тонизиращо.

— Къде е Сашка? — попитах.

Ю магистрално се прозя, като не пропусна да поразтвори деколте.

— Замина на село, майка й не е добре, ще се върне утре. Заръча ми да ти позвъня, но още не съм излизала… — И показа неразтребеното и още топло легло.

Както винаги и в най-баналните думи, които Ю произнасяше с гръдния си глас, имаше подканваща двусмисленост.

— Е — рекох, — предай й това.

Тя пое папката, погледът й се плъзна върху едро изписаното заглавие „Оперната война“. Долових леко трепване на очите й, но тя без да каже дума, хвърли скъпоценното ми съчинение върху леглото на Сашка.

След това измъкна от перваза на прозореца бутилка уиски и напълни две чаши!

— Седни, де!

— Не, благодаря. Много бързам.

Тя трепна с клепачи над веселите си, маслиненочерни очи:

— Не бой се, няма да те изям.

— Не се боя; аз съм твърд орех.

— Справяла съм се и с по-твърди от тебе! — И пак се засмя с трапчинките си и под кимоното проблесна пълничкият й крак.

— Апропо — попитах не без злъч, — как е господин Краузе?

— Отчаян. Иска да купи Германов, а не му достигат хилядарките.

— А за тебе стигат ли му?

Тя рязко и на един дъх обърна своята чаша и почти сериозно изрече:

— Стив, запомни добре! Аз не се продавам. Аз купувам, и то само онова, което наистина ми харесва.

В тия думи имаше много истина. Ю вървеше в живота като господарка. „Този свят е и мой!“ — обичаше тя да цитира прочутия лозунг. Бе израснала във Варна като единствено дете на морски капитан, който след всеки рейс я отрупваше с всичко, за което едно провинциално девойче можеше само да мечтае. Тя получи първия магнетофон в града, сетне — първия транзистор, по-късно — първия мотопед, с който развяваше черната си коса край Морската градина. Пожела да покори света със своите весели песни и влезе в Консерваторията през парадния вход. След втория семестър вече пееше по вечеринки, след четвъртия — в луксозните барове, докато й забрани ректорът; сега я канеха в телевизията, очакваше роля в киното, но тя се стремеше към „Фридрихщатпаласт“ и оттам — към Париж в „Олимпия“. Обичаше да гуляе, пиеше само скоч уиски, пари имаше много, още повече харчеше и с широки шепи раздаваше на познати и непознати. За всички бе само Ю и това вече бе признак на популярност.

Колко различна бе Сашка! По силата на оня закон за привличането на противоположностите, тя едва ли не нарочно клонеше към антипода на приятелката си. Ю бе дребна, мургава, тръпнеща и подвижна като живак; към алкохола нямаше задръжки, към мъжете, струва ми се, също. Сашка бе златноруса, стройна и красива, но малко студена като мраморна статуя. Тя бе праволинейна, почтена до мозъка на костите си, предана. И натъпкана с комплекси, които се мъчеше да прикрие зад своето понякога аристократично поведение. Селска девойка, тя, въпреки четиригодишното си следване в столицата, трудно разбираше безскрупулното пробиване в една кариера, която носеше бързо пари, известност и турнета в чужбина. С обезоръжаваща наивност тя вярваше, че все едно, рано или късно, благодарение на талант и труд, ще пее редом с Германов. Тя можеше да постигне много повече, но не умееше да спекулира с изключителната си външност, и често със своята рязкост на горда примадона вместо поклонници си спечелваше врагове. И пееше само на класни продукции. И ненавиждаше естрадата. И ходеше само с мене. Нещо, което в нейните среди трудно прощаваха…

— Дадено, Ю! — рекох. — Купи си със здраве хер Краузе заедно с „Фридрихщатпаласт“. А като заминеш за Париж, обади ми се, ще ти дам луканка за по пътя. Но преди това съобщи на Сашка, че от утре съм в Стара Загора, на фестивала.

На излизане съзрях смеещите й се, многозначещи очи и предизвикателното деколте. Бутилката беше в ръката й…

На другия ден, тъкмо се канех да тръгна за летището, позвъни Сашка.

— Прочетох началото — каза тя сдържано, но зад сдържаността усетих вълнение.

— Е?

— Значи и аз ще съм в книгата, така ли?

— Както виждаш — усмихнах й се отдалече аз. Простодушният й тон никак не пасваше на царствената й външност, и това ме преизпълваше с хлапашко умиление.

— И какво ще стане по-нататък?

— Потърпи и ще прочетеш.

— Докога?

— До края на фестивала. По-рано не мога.

— Добре, ще чакам. Помълча. — Пак ли ще пътуваме в миналото?

— Стига да харесваш пътешествията във времето.

Отново мълчание, после дойде едно звънливо „Обичам те!“.

Отреагирах светкавично:

— Имам една блестяща идея! Да дойдеш с мен на фестивала.

— Ох, не ме изкушавай! — въздъхна тя. — Нали знаеш — конкурса!… Трябва да се готвя. И не бива да настивам в никакъв случай. Иначе ще ме пратят завинаги в Стара Загора, а не зная дали ще се намери място за тебе в местния вестник.

И затвори преди да успея да изразя острия си и решителен протест.

Обещанието си за „до края на фестивала“ така ме обвърза, че през петте дни, които прекарах в Стара Загора за юбилея на местната опера, аз се чувствувах като прекалено опъната цигулкова струна, готова да се скъса и ме перне по лицето.

Като всички други, така и този фестивал бе същинска изтощителна лудница, една неспирна въртележка, от която едва съзирах размазаните фрагменти на околната действителност. По две представления на ден, които оперните състави от страната поднасяха на публиката; всекидневни обсъждания в заводи и вузове; концерти на открито, пресконференции, шумотевица… Трябваше да бъда навсякъде — Фигаро тук — Фигаро там! — да слушам, да гледам, да взимам интервюта, да се усмихвам шармантно, да разговарям демократично с „редови“ зрители, да се тъпча по банкетите, да се наливам по коктейли, и късно вечер, със замаяна глава да предавам по телефона гениалните си репортажи. И едва след това, в хотела, окончателно съсипан, да седна и да пиша до късни зори. И да копнея по онази нощ в стаичката на втория етаж, където се бяхме прибрали след „Княз Игор“, преди да тръгнем за Петербург в онази далечна 1878 година.

Да вървим пак, Сашка, този път в Москва, в не по-малко забележителната хиляда деветстотин и пета година.