Хаим Оливер
Оперната война (46)

Двайсет и трета картина на Дед с пазарлъци и разводи

Не мога да скрия, че след скандала с годеничките в „Сланянска беседа“ и обявената от Бепино стачка на хора, аз се чувствувах в проклето настроение. Твърде много беди се стовариха изведнъж на главата ми.

Днес всичко това може да изглежда комично. Впрочем цялата Оперна война днес изглежда комична и ако един ден тия мои записки видят бял свят, уверен съм, че ще се намерят гласове, които ще твърдят, че Войната е измислена или най-малко — прекалено пренадута от мен. Но тя не е преувеличена, нито измислена, тя е красноречив факт за степента на културното ни развитие, за нашите нрави тогава, с една дума — за епохата, последвала нашето Освобождение. И макар скандалът сега да ми изглежда смешен, в оня есенен ден на мен никак не ми беше до смях. Съзнавах, че ако не предприема незабавни мерки, Дружбата е заплашена от катастрофа.

И докато се разгримирвах пред огледалцето, аз степенувах опасностите, с които трябваше да се преборя. Започнах с най-лекото: Елена. (Колко се лъжех! Не познавах жена си. Мислех си: ще разбере, ще махне с ръка, ще ми прости. Следователно — нея можех да отложа до вечерта, когато я видя вкъщи.)

По-нататък — италианците. Имах свирепото желание още тозчас да ги изритам към техния си Наполи, но това бе невъзможно: те бяха основата на нашия хор. Следователно предстоеше ми един сериозен разговор: все едно — пет лева не можехме да им дадем. Бепино беше твърдоглав, но все пак разумен анархист, доколкото анархистите могат да бъдат разумни, и той често биваше свидетел на окаяното ни положение, особено в дните, когато се нахвърляхме гладни върху кошничките на Шопето… Освен това виждах колко много той и другарите му са увлечени от занятията и очакват премиерата с не по-малко нетърпение от нас.

Трето: годеничките. Необходимо бе да сключа мир с бай Васил Възрожденеца, да му обясня причините на моето годенишко „мошеничество“, да му се извиня и да го уверя, че моята на пръв поглед нечестна, но всъщност благородна маневра, не бива да попречи на по-нататъшното развитие на Цвета като певица. Същото трябваше да сторя и с родителите на другите годенички. В тия си усилия разчитах на помощта на Маестро, на капитана. Все още не знаех колко истина има в заявлението на Маестро, че той, а не аз, е годеникът на Цвета. Ако е тъй, мислех си, всичко е в ред, но ако то е само един фанфаронски спасителен пояс за измъкване на удавника, ще стане още по-лошо. Що се отнася до капитана, той си знаеше работата: ще води момичетата по събори, ще ги пои с шербет, ще ги забавлява с циркаджилъци, но ще ги усмири… С годеничество или без годеничество, но девойките трябваше да се върнат в трупата, иначе — сбогом премиера!

И последното и най-важно нещо, което трябваше да направя без всякакво бавене, бе да попреча на новината за скандала да проникне в пресата. Изтръпнах, като си представях, какво би станало, ако един само вестник надушеше нещо. България щеше да гръмне: „Червените революционери подмамват почтените български девойки в тяхната покварена Оперна дружба! «Изстисканите лимони» се гаврят с малолетни момичета, обещавайки им годежи! Зад фирмата на оперна трупа се крие срамен столичен бардак! Затова ли парламентът отпуска грешни народни пари?“ И така нататък, и така нататък, и то тъкмо в момент, когато общественото мнение се бе поусмирило и дори очакваше със сдържано любопитство какво ще излезе от цялата наша оперна шумотевица. Ето защо недоизчистил докрай лицето си от грима, хукнах към редакцията на „Работнически вестник“. Имах късмет: заварих там не само Батов, но и Майстора.

— Е? — посреща ме дружелюбно Майстора. — Ще пеем ли скоро?

— Ще пеем на куково лято! — отвърнах. — Нали така се казва на български?

И разказах цялото си злополучно приключение. Двамата с интерес изслушаха моята накъсана, безредна и често нелогична информация. Избухнаха в смях, чак когато стигнах до стачката на италианците.

— Ето те значи работодател, класов враг! — възкликна Майстора, като лукаво примигваше зад пенснето си. — И какво ще правиш?

— Стотинка не им давам повече! — отсякох аз. — Това са изнудвачи.

— А ти си експлоататор на интелектуалния труд! — засмя се той.

— Бихте ли поприказвали с тях?

— Да поприказвам с анархисти? Ще вземат да ме бухнат с някоя бомба… и то тъкмо тия дни, когато съм необходим… Пази се и ти!

Тогава се обърнах към Батов с настоятелното искане да пусне в ход всичките си връзки и на никаква цена да не допусне нито дума за скандала, в който и да е вестник или списание. Преди да излезе, той се почеса по мишето лице, промърмори: „Ще опитам, дано не е късно“ и настоя час по-скоро да помолим бай Васил сам да не се изпусне пред някой любопитен вестникар, на което Майстора забеляза:

— За това не се тревожете. Бай Васил може да е турчин в семейството си, но не е глупак. Та нали първата жертва на една нова вестникарска кампания срещу вас ще бъде неговата репутация на почтен баща?

— И все пак, Майсторе, говорете с него! — казах. — Да разреши на Цвета да репетира, тя ни е стълбът на женския хор. Иначе спукана ни е работата… Ей я премиерата!

Майстора позаглади брадичка, очичките му весело засвяткаха.

— Добре, ще се опитам да направя нещо, мене бай Васил ме слуша. Но това ще стане след акцията, сега съм много зает.

— Каква акция?

— Как, не си ли чул? Цяла София говори за нея. А уж си „червен революционер“! Значи — предстои откриването на новия Народен театър.

— Това не е новина.

— Ще присъствува и Фердинанд.

— И какво?

— Работата е там, че за откриването Фердинанд възнамерява да напълни салона със своите немски царедворци, лакеи, готвачи, коняри и камериери и да остави навън българската интелигенция. Отгоре на всичко той е назначил за член на комисията по откриването началника на конюшните си фон Ашенбах.

— Диригента на конярския хор?

— Същия. Та този Ашенбах е решил да превърне откриването на театъра в чисто дворцово тържество, в пищно представление с главен герой княз Фердинанд и второстепенни герои неговите наследници Борис и Кирил. Как ти се струва? Ние решихме да отвърнем както подобава, студентите се готвят от няколко дни, всички свирки са изчезнали от пазара…

— Отивам и аз! — рекох, без много да се замислям.

— Никъде няма да отиваш! Ти си гледай операта. Доколкото ми се простират музикалните познания, едно представление на „Фауст“ може в краен случай да мине и без хор, но без Мефистофел — не. Апропо, я си поизмий лицето, че целият си в грим.

Измих се, но не отговорих на забраната на Майстора. Защо тъкмо аз трябва да бъда най-предпазливият? Заради премиерата? Но нима всеки от стотиците, които ще участвуват в демонстрацията, няма своя собствена премиера, може би по-важна от моята? С какво съм аз по-ценен от тях? Пък и още звучеше в ушите ми упрекът на Майстора: „А уж си червен революционер“. И за да убедя окончателно себе си в правилността на своето решение, извиках в паметта си ония не много далечни нощи в Тула, когато задигах оръжието от завода и подир мене стреляха. В края на краищата, мислех си аз, нали Фердинанд е в корена на всички злини в страната, включително и на нашата жалка „оперна война“, която ни принуждава да залагаме венчалните си пръстени и да просим хусарски униформи от руския император? Следователно — напред срещу деспота!

И въпреки всичко дълбоко в мен нещо силно ме възпираше да тръгна и това бе мисълта за премиерата, която не ме напускаше нито за миг. Явно аз бях повече музикант, отколкото революционер.

Докато не настъпи скъсването с италианците.

И с Елена.

Най-напред — Бепино.

Пак, както тогава, когато ги срещнах за първи път, те бяха накацали върху паметника на цар Освободител, и чукаха с длетата си, и пееха някаква бойка гарибалдийска песен, и не искаха и да чуят моите молби. Отново го ударих на пазарлък, и то какъв! Не предполагах, че имам такива блестящи търговски заложби — татко не беше сбъркал, като ме насочи към стопанска дейност… Какви ли не звезди не им свалях от небето! Уверявах ги, че скоро ще забогатеем и че ще им плащаме не четири или четири и двайсет (това беше моята последна отстъпка!), а цели осем лева дневно! Че ще обикаляме Европа, че ще гастролираме чак в Наполи, където ще ни видят техните бамбини и дони… Когато и това не помогна, обърнах го на чувства. Та какви музиканти сте, дявол да го вземе, като не можете да понесете една малка жертва от някакви си стотинки в името на Верди? Не знаете ли вие колко е гладувал Росини, преди да съчини своя „Севилски бръснар“? И не виждате ли, че и нашия уважаван Маестро живее в една дупка и си няма даже свестни дрехи за премиерата? И моля ви се, синьори, в края на краищата, ние сме революционери, борим се за равенството на хората и не е справедливо аз да не получавам нито петак, а вие всеки ден да се тъпчете с четири лева и двайсет и пет стотинки! (петте стотинки додадох, скърцайки със зъби от ярост). Ала нищо не помогна. Бепино бе непреклонен. Знаеше той, проклетият макаронаджия, че без тях сме загубени.

Но и аз не бях по-малко инат от него, изпсувах и се махнах.

Впрочем в касата нямахме вече нито грош. Нито грош!

Прибрах се вкъщи раздразнен, отчаян. И леко обезпокоен от предстоящата среща с Елена. Очаквах най-много едно мило хокане или — в краен случай — един нежен пантоф по гърба. Но нямаше хокане, нямаше пантофи. В целия дом бе само тя, седеше в стаята и четеше. Поздравих, тя едва ме стрелна с очи.

— Елена — рекох, — нека да обясня…

— Няма какво да се обяснява — отвърна тя кротко. — Нещата са ясни. Можеш да си прибереш червената риза и си отидеш при твоята Цвета. Там те чака голяма зестра… Аз няма да се противопоставя на развода.

— Какво говориш, Елено! Какъв развод? Чуй ме напред!

Но тя отново потъна в книгата си.

Познавах своята Елена и знаех, че в този момент няма да постигна нищо. Измънках „довиждане“ и излязох. Навън бе вече тъмно. Къде можех да се приютя? При Маестро? В неговата стаичка нямаше място и за половин човек още. Отидох при Учителя.

Той си беше вкъщи. Не зададе никакви въпроси и ме нахрани с хляб и сирене. Сиренето на Шопето… После ме настани на пода, върху един твърдичък и бодлив сламеник… По почти същия начин преди три години той ме бе посрещнал в московската си квартира, след онзи злополучен конкурс. Но тогава имаше водка и колбаси, после песни, после писмата на Казака, който обещаваше мед и масло в новата родина и „назрелите условия“ за създаването на национална оперна трупа… Сега не пихме, не пяхме, не говорихме, не ни беше до приказки, а веднага легнахме да спим.

Спа той. Аз не мигнах. Нощта бе един безкраен кошмар, в който се мяркаха ту бастунът на бай Васил, ту плачещите годенички, ту Бепино, който ми се хилеше насреща, ту Елена, която ме замерваше с пантофа и викаше: „Развод!… Развод!“

И през цялото време до мен стържеше като тъп трион грозното хъркане на Костя — едно ненормално, нездраво хъркане, което бе по-скоро тежко, задавено дишане на сърдечно-болен човек.

С облекчение посрещнах утрото, излязох и потърсих Маестро.

Трябваше да намерим свирки.

Затворих тетрадката — по-нататък знаех какво се е случило — Дед неведнъж ми бе разказвал както за онзи паметен зимен ден, в който за пръв път бе чул първите тонове на първото българско оперно произведение, и за пръв път бе попаднал в българска тюрма… Седнах пред машината и затраках.