Хаим Оливер
Оперната война (18)

Десета театрална картина

Зад вратата, в малкото антре, което водеше към залата, седеше разсилният на Драмата и играеше табла с пожарникаря, който всеки ден попрескачаше насам, за да се увери на място, че нищо не гори. Като видя влезлия, той веднага скочи и се разкланя:

— Господин Яворов, заповядайте!

— Здрасти, бай Христо. Горе ли е Интенданта?

— На сцената е, господин Яворов. Днес репетират „Иванко, убиецът на Асена“, та е на сцената.

Яворов отвори табакерата си; бай Христо посегна, но както и очакваше, получи не една, а цяла шепа цигари. Такъв беше този писач, и затова бай Христо го обичаше. Макар и да изпълняваше длъжностите на разсилен, куриер, портиер, нощен пазач, лепач на афиши и дори глашатай на театъра, бай Христо едва свързваше двата края, а този Яворов не пропускаше случай да му тикне в ръката ту цигари, ту сладкиши за децата, ту някой и друг лев.

— Благодаря, благодаря, господин Яворов. Господин Славейков е на сцената. — И отвори вратата към салона.

Поетът влезе. Салонът, малък и тесен, бе празен. Чистачка метеше пода между плетените столове и двете позлатени кресла — официалните места на княжеското семейство. На сцената, полуосветена, ниска и по-плитка дори от днешните селски читалищни сцени, се водеше репетиция. Пред декор, представляващ царската стая, на висок трон седеше Иванко. Бе във всекидневния си костюм, но на главата си носеше корона. До него, войнствено препасал дървен меч, стоеше Драгомир и слушаше мрачните му жалби.

… Нищо не може да ме успокои! Нито убийствата, нито веселбите. Само песните на певеца ми услаждат и успокояват що-годе душата… Той сякаш от бога ми е пратен…

Иванко се взря в тъмнината на залата и видя идващия Яворов. Прекъсна играта, мина към авансцената, подаде десница:

— Здравей, Пейо! — викна той с весела предизвикателност. — Вярно ли е, че е дошло време да си обираме крушите оттук?

Откъм кулисите изтичаха велможи, войници, телохранители, кой с копие, кой с меч, кой с щит: новината за срещата в кафенето бе вече долетяла и тук. Навярно знаеха вече и за „московския агент“ и за бастунските удари по масата.

— Не те разбирам, Попе! — отвърна Яворов. „Попето“ бе Попов, първият артист на трупата, неин режисьор и основен стълб.

— Хайде, хайде, Пейо, не се преструвай! Ние знаем всичко. Ще дойдат ли тук чалгаджиите да пеят?

Яворов се поусмихна и запали цигара:

— Защо да не дойдат? Та ти сам току-що провъзгласи, че „само песните на певеца ти услаждат душата“ и че „певецът ти е бил от бога пратен“.

Иванко махна пренебрежително с ръка: „Думи, думи, думи…“.

Към авансцената пристъпиха и останалите актьори и се надвесиха над поета, готови сякаш да го съсекат с дървените си оръжия.

— Ама вие сериозно ли говорите, господин Яворов? — обади се един брадат велможа и размаха меч.

Яворов не намери отговор. Пък и действително не знаеше — ще пеят ли някой ден тук „чалгаджиите“ или не. По-скоро не, както се развиват събитията. Поне в близките години…

— Аз мисля — каза той, — че тук все ще се намери място и за тях. Ще си живеете по братски, една вечер ще играете вие, на другата вечер ще пеят те.

Взрив от смях разтърси малката зала. Велможата с меча се хвана за главата и панически се провикна:

— Братлета, да бягаме! Опѐрените идат!

Иванко пък достолепно свали короната, вдигна я над себе си и издекламира:

— От що се плашите вие, славни воини? Само ромеите ли могат да пеят? Я дайте действие първо, сцена първа! Раз, два, три! — И запя:

Вино! Вино!

Руйно, буйно!

Ти си гладко,

Ти си сладко…

Около него нестройно подхванаха:

Лей се, вино, бистро, люто!

Лей се, лей се, весели ни…

И — вдигнали мечове, копия и щитове, велможи и войници заиграха с тежка, пиянска стъпка дивашки танц по скърцащите дъски на подиума.

Нам е драго в бойно поле

с враговете да се бием,

да се бием, да се бием…

Яворов ги гледаше и се питаше: нима тия десетина души, които така дебелашки се превземаха, са наистина най-добрите актьори на страната? Каймакът на културната общественост? Или това са вулгарни простаци, уплашени до смърт от конкуренцията на песента?

— Какво става тук? — долетя сърдит глас иззад кулисите.

Показа се Пенчо Славейков, опрян на бастуна, готов да наругае смутителите на репетицията. Но видя Яворов, лицето му се смекчи и той пак стана елегантният, спретнат и малко високомерен аристократ с брадичка на френски денди — първият български театрален интендант.

— Пейо, здравей! — каза той. — Тъкмо се питах, кой ли ми разсейва артистите, че да го разкатая. Довечера имам представление, а ние сме забравили всичко.

С труд прекрачи трите стъпала към салона, сърдечно хвана поета под ръка и с едва забележимо заекване се обърна към Иванко:

— А вие продължавайте!

На сцената всички прибраха оръжието си и се оттеглиха. Иванко пък положи короната на главата си, седна на трона и омърлушено подхвана…

Нищо не може да ме успокои! Нито убийствата, нито веселбите… Само песните на певеца ми услаждат…

Славейков поведе госта си към миниатюрната си канцелария и го настани на едно столче под афишите, обявяващи всички минали и настоящи представления на „Сълза и смях“.

— Ще пийнем ли по едно кафе? — попита той.

— Току-що пих.

— Е да, чух — усмихна се със свойствения си лек сарказъм Славейков и веднага добави: — Затова ли дойде?

Яворов кимна: да се играе на криеница с този събеседник бе излишно, дори опасно.

— За тях няма друг изход — каза той направо. — Без салон те са обречени на смърт, преди да са се родили. Само ти си в състояние да ги спасиш. И не само това. Ти с твоя престиж можеш, ако не да спреш, поне да поограничиш вестникарската хайка срещу тях.

Славейков замислено поглади мускетарската си брадичка. Как да обясни на този мрачен революционер и звезден поет, очевидно отново увлечен по нови хора и нови начинания, своето единствено правилно за момента становище?

— Видя ли ги? — продума той, като посочи с глава към невидимата сцена, откъдето идваха приглушените гласове на артистите. — Е добре, продумам ли една само дума в полза на чалгаджиите, ще ме обявят за дезертьор, за предател. Ако ли пък дам и салона, ще ме разкъсат на парчета… Ти не познаваш нашего брата Аркашка… Все още не… Той е колкото кротък, толкова и буен. Само не засягай артистичните му интереси… — Помисли и добави остричко: — Пък и материалните.

— Говориш като вестниците.

— Хайде, хайде! — Славейков добродушно и с леко пародиран бащински жест потупа поета по коляното. — Както винаги, увличаш се!

Той беше Учителя, наставникът, той бе човекът, който бе помогнал на други влиятелни литератори да измъкнат Яворов, от мрака на провинцията, където — тогава още Крачолов, гниеше като телеграфист, за да бъде пуснат в широкия простор на поетичното творчество.

— Ти отлично знаеш — продължи Славейков, — че не одобрявам вестникарската шумотевица. Но не можеш да не признаеш, че в нея има зрънце истина. Каква опера ще правят? Трима души и половина без пукнат грош, без оркестър, без… салон… Само да размътят главите на парвенютата… Опера, Пейо, гледах аз в Лайпциг, пък и ти в Париж. „Танхойзер“! Хиляда човека в салона, двеста на сцената, още сто в оркестъра. Философия, дълбочина на мисълта, диалог с боговете… — Замълча, очевидно сдържайки се да продължи в същия патетичен тон, който той ненавиждаше във всекидневните си отношения, особено в отношенията си с приятели. Но все пак завърши: — И да разделят и без това малобройната публика, която с такава мъка успяхме да привлечем и възпитаме. Нали знаеш наш Ганю? Дай му нещо ново и лъскавичко и е готов да те ритне под гърба.

Яворов слушаше мълчаливо. Славейков бе прав. И все пак, все пак!

— И все пак — рече той, — България има нужда от един музикален център. Това е историческа, национална необходимост. А в настоящия момент Балкански и неговите хора са единствените, които могат да я осъществят. Току-що разговарях с него. Той е един изключителен, чист човек, наистина малко завеян дон Кихот, но кадърен певец, артист с ерудиция, организатор с голям опит. И ако ние, които уж сме духовните вождове на България, не го подкрепим…

— Не разчитай на мен! — прекъсна го Славейков категорично. — Аз имам достатъчно грижи със своя театър, аз съм длъжен да го изведа на пътя, който други културни нации отдавна са изминали… Длъжен съм! — повтори той и, усещайки че отново изпада в тържествени интонации, бързо и не без жлъч, добави: — А Дон Кихотовците нека се бият с вятърните мелници.

Яворов не побърза да възрази, търсейки възможно най-силните аргументи. Запали цигара, вдъхна дима, очите му замислено проследиха клъбцата дим, които се разсейваха под тавана.

— Зная за какво мислиш — каза Славейков усмихнат.

— Да?

— Да. За Cis moll и прочие.

Яворов се засмя: човек трудно можеше да се сърди на този отсреща, който го гледаше с весели искри в очите.

— Позна — призна той. — Да, мислех за Cis moll, за Бетховен, за Твореца с голямо Т…

— Ех, Пейо, Пейо! — въздъхна с искрена тъга Славейков. — Бетховен, Твореца… Но, кажи ми ти, има ли някакво подобие на Бетховен в тази… мм… „Оперна дружба“?

— Не, Бетховен си нямат. Нито пък подобие на него. Но аз се готвя да напиша статия в тяхна защита… За да помогна да се роди един ден Бетховен и у нас… — Яворов произнесе тия думи много меко, но зад тази мекота Славейков усети непоколебимост. Време бе да прекъсне този диалог: той достатъчно добре познаваше своя събеседник, неговия буен характер, неговите крайности. Отново потупа Яворов по коляното и дружелюбно подхвана:

— Пейо, драги, я да оставим певците да се оправят сами със своята опера, а ние да поговорим про домо суа. Помисли ли за моето предложение?

— Помислих!

— Е?

— Мисля, че още е рано. Аз нямам никакъв опит като драматург. Само драскулки.

— Скромничиш. Твоите театрални критики се приемат много добре. Пък и никой не се е раждал с опит… — Славейков заснова, куцукайки сред мъничката канцелария, и на Яворов му домъчня за този тигър в клетка. — Възнамерявам веднага след като се преместя в новия театър да поставя предимно български пиеси. Но де ги тях? Де? Нужно е да търсим, да поръчваме, да помагаме на млади автори. Кой друг би свършил тази работа по-добре от тебе? Ти познаваш всички наши писатели, те пък вярват в тебе… Както се казва, имаш нужния авторитет. А условията, които ми предлага новата сграда, са изключителни. Трябва някой ден да ти го покажа отвътре. Хиляда и сто места, най-съвременна сцена, първокласна акустика!… А после ще тръгна из Македония, Тракия, ще отида в Румъния, в Чехия… Може и в Петербург дори, стига да се пооправят отношенията ни с Московията. Дай ми само пиеси!

Яворов неволно се засмя: допреди час самият той, излагаше със същия младежки ентусиазъм и несдържан оптимизъм своите проекти за бъдещата оперна трупа. Дон Кихотовци? Какво пък, нека! Решителните Дон Кихотовци са за предпочитане пред мекушавите Хамлетовци.

— Па може и аз да напиша някой ден пиеса — рече той и стана.

Когато отново мина през салона, до него достигнаха сърцераздирателните вопли на Попето:

Никой не знае и не ще да знае какво крие Иванко в душата…

После, докато крачеше покрай високата желязна ограда на двореца, Яворов мислено си повтаряше целия разговор с Интенданта и все повече осъзнаваше, че за Балкански битката е загубена, преди още да е започнала. Въпреки това, реши той, ще напиша статията. И то още сега, докато са пресни в главата ми възраженията на Славейков.

И се спря: стори му се, че откъм градината на двореца идва някаква песен, някаква позната отнякъде чуждестранна хорова песен. Поклати глава — явно, той толкова се е пристрастил към тази музикална разправия, че почват да му се причуват арии дори пред княжеския дворец! И ускори крачки: не обичаше той нито този бивш турски конак, нито неговите обитатели.