Хаим Оливер
Оперната война (11)

Пета софийска картина

Бяхме с тебе, Сашка, в Петербург, бяхме и в Москва. Настъпи време да се приберем в София. Не в днешна, разбира се, а в онази от началото на века. По-нататък ще имаме достатъчно възможности да я разгледаме по-подробно. Любопитен е този град, който е успял вече да се измъкне от селските си одежди и полага усилия да се понатруфи по европейски — град на контрасти, на противоречия: около църквата „Свети Крал“ все още са се скупчили грозни, стари съборетини; по новите площади овчари подвикват по стада овце; шопи с натоварени магарета минават пред двореца и се отправят към гарата; опушени кебапчийници опасват красивата изписана баня; по централния булевард с „виенски“ сгради дрънчи единственият засега трамвай. И очуканата джамия с минарето, и новостроящия се великолепен Народен театър, и Народното събрание, и все още тесните гробища…

По-интересно е да се запознаеш с къщата на бившия министър Гюлев — един от малкото светли умове в страната. Той не е богат — с математика и астрономия състояние не се прави, но подпомогнат от жена си Теодора, може би единствената изявена интелектуалка в столицата, той не само е съумял да даде музикално образование на дъщеря си Елена, но и да превърне дома си в средище на българското изкуство. Дълги години още тази двуетажна, обгърната с бръшлян къща, ще държи отворени своите врати, пък и кесията на стопаните си, за артисти, поети и музиканти, а домакинята й ще получи уникалното почетно звание Майката на операта.

Да влезем. Няма да ни изгонят, толкова повече, че с част от хората, които са насядали в обширната и подредена с вкус гостна, сме се вече срещали: Стьопа Вълков, отново с гладко обръснато лице, Балкански, Елена в домашна дреха, Казака… Ето и домакините: Гюлев — с физиономия и грива на стар лъв, Теодора Гюлева — такава, каквато ще бъде дъщеря й след двайсет години: с тъничък, пристегнат от корсажа кръст, продълговат, леко вирнат, изящен нос, силно очертани устни и вече повяхващо, много красиво лице… Другите са… Но нека чуем Казака, който тъкмо ги представя на Балкански:

— Капитан Николаев, капелмайстор… — Той сочи един огромен, широкоплещест мъж, истински гигант, който с цигаре в устата дими към тавана и с ведро спокойствие наблюдава изпитателно Балкански, сякаш преценява неговите действителни способности. — Засега капитан Николаев живее в провинцията и е дошъл специално за нашата сбирка, но е готов всеки момент да се включи в трупата ни. Капитан Николаев има голям опит в ръководенето на духови оркестри.

Капитанът поразкопча яката на куртката си, която очевидно го стягаше, издуха фаса от цигарето, пъхна нова цигара и едва тогава почти пренебрежително съобщи:

— В Чехия съм дирижирал и опера.

— Коя? — попита Балкански.

— „Продадена невеста“. — Капитан Николаев запуши отново, загледан в кръгчетата дим, които се носеха към резбата на дървения таван.

Сякаш поободрен от отговора на капитана, Казака се обърна с усмивка на симпатия към дребния и слаб мъж с остра брадичка и очила с тънки златни рамки, който бе седнал с гръб към отворения роял и нервно кършеше пръсти, като че ги сдържаше да не се разпилеят.

— А това е нашият Маестро… или Свирчо, както му викаме приятелите… Сигурно знаете неговите песни, имате и неговия сборник с народни мелодии. Маестро е учил в Италия, при Маскани… А сега е тук, при нас.

Смутен от похвалите, Маестро пропука с пръсти, свали очила и без нужда забърса стъклата им. Казака пък продължи, като посочи немладата вече, но запазена жена (под секрет, Сашка, тя е на 45!)

— Особено ми е драго, Учителю, да ти представя Вера Михайлова, пианистка. Завършила е в Австрия. Иначе е русчуклийка, но естествено при първия наш зов ще долети тук завинаги, нали, Верка?

Тя кимна, а Балкански отправи към нея професионален поглед на оперен любовник, под който тя пламна като гимназистка от корена на огромния, стърчащ над тила й кок до високата яка на дантелената блуза. Ох, колко много бе слушала тя за Славянския славей, а ето на той седи сега тук до нея, в плът и кръв, и я пронизва с мъжествените си очи!… И нека си драскат ония глупаци, че той бил „изстискан лимон“.

След като представи още двама от присъствуващите — един цигулар и един учител по пеене, Казака посочи един млад мъж с остра миша муцунка и малки, изпъкнали напред горни зъби, който мълчаливо си драскаше нещо в бележника.

— Сред нас е и господин Батов, журналист. Позволих си да го поканя, тъй като на мен ми е известно неговото благоразположение към нашето дело… за разлика, уви, от някои негови събратя…

Казака неловко млъкна посред изречението, а журналистът махна с молива си, сякаш казваше: „Не си заслужава да говорим за това!“ Но Балкански пребледня и машинално бръкна във вътрешния си джоб: изрезката беше там и тя притискаше сърцето му като с воденичен камък.

— Това сме! — заключи бързо Казака, като обгърна с широк жест цялата стая. Дванайсет души. Наистина, навън има още няколцина, но те чакат резултата от нашето начинание. Каквото ние решим, това ще бъде!

Като по даден знак всички обърнаха погледи към Балкански. Той съзнаваше, че от него се чака отговор, големият отговор, от който по-нататък щеше да зависи всичко. Дълго мълча. В уморения му мозък се блъскаха невесели мисли.

Той бе оставил в Москва една голяма кариера, бе изминал от Болшой театър дотук огромно разстояние, преизпълнен с решимост да осъществи една свещена мисия и уверен, че почвата на първата му родина е готова да приеме семето. Но тази земя го посрещна с цигански зурли, на софийската гара го приветствуваха няколко мизеруващи музиканти, местната преса го поздрави с подигравателния възглас: „Добре дошъл, дон Кихоте!“ Оттогава — цяла седмица вече, той живееше в смаляващата и угнетителна атмосфера на този град, който още носеше белезите от материалните и морални рани на робството, и усилено търсеше онази „назряла“ обстановка, за която му бе писал неговият приятел Казака.

Не я намираше.

С часове скиташе по улиците, радостен, че чува около себе си българска реч, но заговореше ли някого с подчертания си руски акцент, заглеждаха го изпод вежди като чужденец. Влезеше ли в кафенето, където се събираха именити писатели, той се сблъскваше с враждебно любопитни погледи, сякаш бе опасна птица, долетяла от отровни блата. Хранеше ли се в гостилница, еснафите хихикаха: „Аха, вие ли сте, ваше благородие, московеца, дето ще ни учи да пеем европейски песни?“. Поръчаше ли бира, келнерите си даваха вид, че не го разбират и вместо бира му поднасяха ракия. Искаше да чуе народни песни, а навсякъде пееха разни Кеви — циганки или лъжесръбкини, и хвърляха гюбеци, и публиката лепеше на челата им петолевки.

През тия дни той напразно търсеше изпълнение на оркестър. Единственото, което чу, бе неделната свирня на гвардейската духова музика в градската градина, но и нейните кавалерийски маршове и оперетни потпури се смесваха с пиянските песни на съседната бирария:

Ела бре, чичо, в кабарето

да видиш Кева с дайрето…

Искаше да знае къде би могла да играе бъдещата трупа, показваха му дългата и ниска барака на „Славянска беседа“ с уговорката, че, разбира се, засега тя е на драматичната трупа. Дълго разглеждаше готовата почти величествена сграда, която се издигаше недалеч от бараката, но със завист установяваше, че това е утрешният „храм на Мелпомена“ — разкошният дом на драматичната трупа… И не минаваше ден, без някой вестник да не помести гнусливичко съобщение за „двамата българи-певци, които след някои изпети от тях романси, мислят, че са хора с гениални способности и се представят за маестри…“ А завчера…

Завчера в квартирата му го бе посетил един вестникар и любезно го бе помолил за разговор. Журналистът изглеждаше симпатичен и Балкански облекчено въздъхна: сега вече имаше случай да разкаже всичко, без лъжи и без украшения. И разтвори сърцето си: описа своето минало, своята музикална кариера, загатна за трудната си раздяла с Болшой театър, за горещото си желание да създаде тук национален оперен театър и апелира към съотечествениците си да го подкрепят в голямото и трудно дело. На другия ден вестникът излезе със статия, която с иронично-издевателски тон излагаше неговия проект като „последната възможност на един изстискан вече в чужбина лимон и разпилял там цялото си състояние в съмнителни бохемски оргии“ да забогатее отново „за сметка на многострадалния наш народ“. Няма го майстора!

Първата му реакция бе да грабне бастуна с еленовите рогца и да разбие черепа на оня журналист. Но изразът „изстискан лимон“ така жестоко го порази, че той се просна на леглото с лудо биещо сърце и дълго не можа да дойде на себе си.

Сега статията беше в джоба му, а хората чакаха неговия отговор. Всички го гледаха. Гледаше го и Вера така, сякаш той бе самият Орфей, долетял от горите на Родопа, за да я омагьоса със своите песни. А тя не знаеше, че той е изстискан лимон… Той пъхна юмрук в джоба и смачка хартийката. Не, дявол да го вземе, не! Ще докаже на всички, че е все още Славянския славей! Вдигна глава, за да опъне увисналата гуша и се приготви да зададе въпросите, на които предварително знаеше отговорите. Изчисти гласа си от несъществуващите хрипове, каза:

— Братя! Мисля, че мога да ви наричам братя, да? Аз съм певец и не умея да говоря. Искам само да ви кажа следното: братя, радвам се, че съм тук, в родината си; щастлив съм, че имам такива чудесни приятели и съратници като вас, и съм уверен, че ще ми помогнете при полагане основите на наша, българска оперна трупа. Но мисля, че преди това е нужно да изясним някои положения, да?

Другите закимаха. Той се обърна към Казака и кратко, като учител, който е притиснал до стената уплашения ученик, попита:

— Оркестър?

Но Казака не бе уплашеният ученик. На този и на всички други въпроси, които щяха да следват, той бе в състояние да отговори и насън дори.

— Военната музика — каза той. — Като основа. Ще я подсилим с наличния щрайх.

— Какъв?

— Три цигулки, една виола, едно чело.

— Без контрабас?

— Без контрабас. Ще го заменим с туба.

Балкански погледна въпросително към капитан Николаев, който пусна кръгче дим и се усмихна. Усмивката преобрази лицето му, направи го много меко и много добро, макар че очевидно искаше да изрази цинична безгрижност:

— Знаете ли френската приказка? — попита той. — Faute de mieux, on couche avec sa femme^[1]. Или по нашему — когато няма риба, и ракът е риба, или нещо такова…

Мъжете се засмяха, а Вера пламна в такъв пурпур, че едва не подпали стаята. Не знаеше тя, че капитанът е прекарал цяла година в Париж, откъдето заедно с познанията си за съвременната френска музика бе донесъл и дузина пикантни анекдоти, изрази и вицове, които демонстрираше в офицерската трапезария и които му създаваха славата на лекомислен бонвиван.

Балкански забеляза смущението на Вера, бурно се окашля и побърза отново да се обърне към Казака:

— Хор?

— На първо време църковният. Не се смей! Хорът не е лош. Завчера отново го чух по време на служба в катедралата.

— Да приемем, че е тъй. Салон?

— Ще ни отстъпи драмата. Поне два пъти седмично. Тя играе засега в „Славянска беседа“, но скоро ще се премести в новия театър и тогава…

— Тогава?

— Тогава ще пеем и ние там.

— А денги? Ще трябват много, хиляди. За декори, за костюми, за заплати, за партитури от чужбина…

— Ще поискаме от Министерството на просвещението.

— Ще даде ли?

— Защо не? Щом като дава на Драмата. А ако не даде…

— Какво значи това — ако не даде? — провикна се Стьопа. — Ако не даде — ще се бием. Пет пари не струваме, без пари… хм… нали така е по български? — Под него столът заскърца. Поиска да каже още нещо, но Казака подхвана:

— … Лично аз съм уверен, че министерството ще ни отпусне средства, може би по-малко, отколкото на Драмата, но ще даде. И поради това в началото ще играем без възнаграждение… А може и да изнесем някой и друг концерт в страната. София не е България. Пловдив, Русе, Шумен са градове с по-културна публика…

— Това не е лоша идея — каза Балкански. — Аз съм готов.

— Ще ви акомпанирам — импулсивно се намеси Вера и пак поруменя. — Стига вие, господин Балкански, да пожелаете…

— Разбира се, разбира се! — отвърна великодушно той и мисълта, че ще пее редом с тази премила дама с меки, кадифени очи му достави удоволствие. — Но, моля ви се, престанете да ми викате „господин“. За вас аз съм само Балкански… или ако нямате нищо против — Костя. Да?

Тя се смути още повече и в смущението си промърмори:

— Ще трябва да репетираме… а пианото ми е в Русе.

Положението ставаше неудържимо: Вера бе пред прага да заплаче. Отличен познавач на хората, Гюлев бързо се изправи, застана пред нея и възкликна с тъничкия си гласец:

— Боже мой, госпожице, вие можете да репетирате тук колкото си желаете. Пианото е на ваше разположение. — Обърна се към другите и продължи: — Освен това можете да разчитате и на мен… искам да кажа… за някои финансови услуги… Много нямам, но колкото за партитури и други дреболии…

Журналистът, който бързо записваше, учудено го изгледа. Той чуваше и виждаше бившия министър отблизо за първи път и контрастът между външността му на стар лъв и нежния, почти женски глас, който излизаше от едрата му гръд, буквално го объркваше. Не знаеше Батов, че тъкмо този странен контраст бе една от чертите, който притегляха хората към Гюлев и ги правеха негови привърженици. С този свой деликатен и гальовен начин да говори той за бързи минути покоряваше шумния парламент и заставяше депутатите да го слушат докрай. А жена му Теодора язвително твърдеше, че дъщеря им Елена е онаследила своя блестящ сопран от баща си…

Казака стоеше в средата на салона, рус, с широката пеперудка на врата, красив като фотография на първи оперен любовник и чакаше още въпроси. Балкански не закъсня да ги постави:

— Харашо — рече той. — Да допуснем, че имаме всичко: пари, салон, партитури, оркестър, да? А солистки? Имаме само едно сопрано — той погледна Елена, — наистина божествено-дивен, но уви, толко едно! Не зная оперна творба с една-единствена женска партия, и то сопранова.

Настъпи дълга тишина. Балкански чакаше отпор на своя аргумент, но Казака неуверено промърмори под носа си:

— Няколко българки се учат в чужбина и след година-две ще са тук.

— Година-две… — повтори Балкански. — А дотогава?

Столът под Стьопа заскърца отново. Този път Мефисто скочи и забумтя и стъклата на стаята басово зазвънтяха:

— Ах, това не е проблем! Ще намерим женски гласове, ще ги обучим. Аз се наемам да ги подготвя за няколко месеца. Имам достатъчно опит. — Спомни си Иркутските щерки, които бе обучавал в изкуството на циганския романс. Защо не и тук, дявол да го вземе? — Българските моми не са по-некадърни от сибирячките! — завърши той повелително.

— О, не! — възкликна капитанът и очите му лукаво засвяткаха. — В никакъв случай не смятам, че българските моми са по-некадърни. Обратно.

Гюлев го заплаши с пръст:

— Капитане, капитане, време е да ви оженим!

— Ох! — въздъхна със сърцераздирателен трагизъм капитанът. — Моята изгора остана в Quartier latin.^[2]

Тогава Балкански зададе последния си въпрос:

— Кой ще режисира?

— Ти, Костя! — отвърна веднага Казака, позамисли се и по-тихо добави: — А понякога може и аз… Нали цели четири години съм се занимавал с драматичната трупа…

Разпитът бе като че изчерпан. Балкански мълчеше, другите чакаха неговото заключение. Усетил отново погледа на Верка да го облива с кадифената си мека светлина от глава до пети, той бързо изпъчи гърди, прибра корем и благосклонно изрече, макар че тия думи отдавна бяха готови в устата му:

— Пък да опитаме, да?

Някой изръкопляска, но капитанът прекъсна ръкопляскането, този път остро, без всякакви шеговити намеци:

— Никакви опити! — Той издуха силно фаса от цигарето. — Наистина, аз съм само един скромен капелмайстор, но в армията научих някои важни нещица. Например там никога не се опитва. Там никой офицер няма да подкани войниците си: „Рота, опитай се да превземеш кота еди-коя си.“ Той ще заповяда: „Рота, бегом напред!“ и ще поведе хората си в смъртоносна атака.

— Точно така! — одобри веднага Стьопа. — Точно така! Трябва да се атакува, да се напада! Никой няма да ни поднесе нашата кота на… мм… тепсия! Нали така се казваше на български?

— Поздравявам те, Стьопа! — рече Гюлев. — Твоите успехи в българския език са изумителни.

Но другите мълчаха. Явно казарменият пример на капитана не им допадна. Тогава се изправи дребничкият композитор с тънките златни рамки на очилата и каза:

— Господа… хм… колеги… Защо да губим време? Ние толкова години чакаме този ден… Толкова години! Не е ли срамота?…