Хаим Оливер
Оперната война (30)

Петнайсета картина със социалисти и агенти

В тъмния вход Стьопа едва не се сблъска с Карирания. В първия момент го застреля с най-дяволския си поглед, после го поздрави, като го обля с най-очарователната си усмивка. Агентът се направи на разсеян и се обърна към плаката, който канеше „всички граждани на София да посетят Ючбунарската квартална вечеринка на БРСДП“.

„Защо избират най-тъпите?“ — запита се Стьопа и си спомни Кривоносия в Москва. Този не беше кривонос, не, но в желанието си да мине за пролетарий, бе нахлузил кариран каскет (може би бе вече чел Шерлок Холмс?), поради което всички от градската организация му викаха Карирания. Още тази вечер той щеше да донесе на своето началство, началството — на министъра, а министърът — на Негово височество, че „московският революционер“ отново е посетил клуба на социалистите, където навярно се е срещнал с Димитър Благоев и Георги Кирков.

Може би, Ю, навремето ти си виждала тази скромна двуетажна сграда с протрити дървени стълби и тесни коридори, окичени някога с афиши и портрети на Маркс, Енгелс и Плеханов? Сега на нейно място се издига новият изчислителен център и само мраморната плочка край вратата напомня, че тук някога е бил клубът на БРСДП. Но ти едва ли си и обърнала внимание, ти не се интересуваш от това минало…

В оня утринен час движението тук беше слабо — в клуба ставаше шумно късно следобед, когато работниците и занаятчиите идваха да се съвещават за утрешната стачка, да прочетат нови вестници или просто да си побъбрят за политика. Стьопа нарочно бе избрал този час на деня, за да може по-спокойно да води своя важен разговор.

Благоев с удоволствие приемаше Стьопа, не само защото високо го ценеше като човек и певец, но и защото виждаше в негово лице един пряк източник на сведения за събитията, които се развиха в Русия през последните години. Стьопа му бе разказал всичко за бурните месеци на деветстотин и петата, бе му описал подробно своето лично участие в тях, включително дръзката кражба на тулските карабини и лудешкото бягство от Болшой театър. После Благоев поиска от Стьопа да му говори за Петроград: още ли е тъй мрачно красив като в ония далечни години, когато сам той, млад студент, е издавал онова вестниче „Рабочий“? Стьопа, който не по-малко от Благоев обичаше този град, не се скъпеше на краски, а веднъж дори, по молба на Кирков, изпя оня декабристки романс: „Ах, тошно мне в родной стороне“. Дядо беше във възторг. От този ден Стьопа влезе в техния приятелски кръг, макар че единият бе Дядо, другият — Майстора, а той само някой си Стьопа Вълков, певец без работа, руски революционер, който се опитва да създаде оперна трупа…

В малката, наблъскана с три маси и безброй столове стая, той завари двамата да разглеждат новоизлезлия брой на „Работнически вестник“.

— А, Стьопа! — възкликна Кирков. — Влизай, влизай! Днес пак имам нещо за вас. Салонът на „Славянска беседа“ ви е отказан за втори път и този път лично от Интенданта, а?

— Уви, така е — въздъхна Стьопа и се здрависа с тях.

Кирков разгърна вестника и показа антрефилето. Очите му лукаво блещукаха зад пенснето. Той говореше живо и весело, сякаш във всяка негова дума се криеше остроумен подтекст и, често, с привичен жест, осукваше тънките остриета на мустаците си.

Дядо пък, макар и само петдесетгодишен, с патриархалната си брада, разкошна артистична грива и очи на мъдрец, вече отговаряше на прозвището, с което така любовно го бе удостоил народът. Бе бавен, дори стеснителен и изговаряше изреченията с премислена отмереност — нито едно негово слово не бе случайно.

Стьопа прочете няколкото оскъдни редове, които Батов бе пуснал във вестника, и по искане на Благоев разказа за срещата на Балкански и Маестро с Интенданта. Разходката из София, в която Славейков бе потърсил аргументи в полза на своя отказ, доведе Кирков до възторг.

— Умник е този поет, честно слово! — провикна се той. — Наистина, няма по-солидно отрицание на вашата опера от образа на днешна София. Ако на мен бе възложено да ви отказвам салон или пари, навярно бих ви показал същите картинки, като бих добавил още и зверилника.

— Зверилника? — попита Стьопа.

— Парламентът, де.

— Стьопа, не му обръщай внимание — меко забеляза Благоев. — Майстора е враг на нашата прекраснейша красавица София. Той би искал първата българска опера да бъде основана в Плевен:

— Защо тъкмо в Плевен?

— Защото е роден там.

— А защо не? — засмя се Майстора. — Опера можем да открием дори в Стара Загора. Или в Търново. Те поне са чисти градове. София стана свърталище на политически бандитизъм и духовна поквара. Кой ще ти гледа тук опера? Фердинанд ли? Неговите неграмотни мекерета? Или сопаджиите, които само това и чакат, за да се развилнеят?

— Хайде, хайде, Майсторе! — прекъсна го Благоев. — Да говорим сериозно. Кажи, Стьопа, какво те води насам толкова рано?

Стьопа бе приготвил цяло слово, но сега само каза:

— Другари, ние в Дружбата решихме на войната да отговорим с война.

— Най-после! — рече Благоев. — Още от самото начало вие трябваше да проумеете, че властта не дава нищо даром и без борба.

— А новият театър?

— Новият театър, драги, князът си го строи, за да може по-често да се показва пред „своя“ народ. Чистейша демагогия. Впрочем, за да разбереш истинската стойност на „културната“ щедрост на властта, знай, че ако за Народния театър са похарчени милион и половина, то за дворци на княза са прахосани четири милиона.

— Боже мой! — изпъшка Стьопа. — А ние просим някакви си стотина хиляди…

Майстора енергично засука мустак:

— Стьопа, недей да хленчиш, никак не ти прилича. По-добре обясни как смятате да водите вашата война.

— Ох, първата битка загубихме вчера. Славейков ни нанесе съкрушителен удар. Но нямаме намерение да клекнем. Имаме изработен цял генералщабен план. Бой по всички фронтове. В България, в Русия, в Германия… в София, в провинцията, в кръчмите, в заложните къщи, в парламента…

— Ехе! — възкликна Кирков.

— Да, в парламента също. Решихме да поискаме от него пари.

— Тъй! И кой конкретно ще стори това?

— Вие — отвърна кратко Стьопа. — Искам да кажа — депутатите-социалдемократи.

— А знаеш ли ти, че ние в Зверилника сме шепа хора?

— Ще помогнат и други. Гюлев обеща да ни…

— Гюлев, Гюлев! — раздразнено го прекъсна Майстора. — Един буржоазен интелигент, който вместо да си стои здраво на земята, гони михаля по звездите.

— Майсторе! — сгълча го дружелюбно Дядо, — забравяш, че Гюлев ни е роднина.

— О, извинявай, Стьопа, забравих! — отвърна извънредно сериозно Кирков, но очите му весело искряха. — Е, Дядо, какво ще кажеш? Да се включим ли и ние във войната?

— Ние отдавна воюваме на тяхна страна.

— Не във вестника, а там… В зверилника.

Дядо позаглади брада и кимна:

— Защо не?

— И кой пръв ще изреве? — попита Майстора.

— Ти, разбира се — каза Благоев и обясни на Стьопа: — Майстора е бир парче поет. Знаеш ли неговата „Дружна песен“? „Дружна песен нек да екне, песен, песен на труда…“ Освен това той си ни е главният оратор в парламента. Да не му паднеш само на мушката! И ако той не успее да отскубне, средства за вашата опера, значи никой няма да успее.

— Слушай, Стьопа! — рече пак много сериозно Кирков, но очите му заискряха още по-весело. — Защо не почакаш да вземем най-напред властта? Тогава хем не една, а пет опери ще ви направим. И една в Плевен…

— И кога смятате да вземем властта? — попита Стьопа, влизайки в играта на Майстора.

Майстора носталгично въздъхна:

— Е, както вървят нещата, да речем… до две-три години…

— Късно е за нас — отсече Стьопа.

Дядо избухна в смях:

— Гледай го ти, нетърпеливия! Две-три години му били много! А ние ще рипаме от кеф, ако това стане до двайсет-трийсет години.

— Добре — рече Кирков, — щом като толкова бързате, ще пренесем войната и в зверилника. Но… услуга за услуга. В зверилника с въпроса ще се заема лично аз. В замяна на това, Стьопа, искам нещо от тебе. Не, не да водиш стачна манифестация, макар че и това би ти прилягало. Искам само да попееш на наша вечеринка. Например в събота вечер, в Ючбунар.

Стьопа дълго мълча. Наистина, в Русия често бе излизал пред студентски и работнически сбирки, бе пял романси и затворнически жалби, но да пее тук, в някакъв си забутан Ючбунар, не бе и мислил дори.

— Имате ли пиано? — попита той.

— Къде ти пиано в Ючбунар! — прихна Майстора. — С китара. Или мандолина. От дружеството на бръснарите. Какво ще изпълниш?

— Ами… Серенадата на Мефисто? Или „Дванайсетте разбойника“?

— И една народна песен. Знаеш ли някоя?

Стьопа кимна, а Благоев със загадъчна усмивка добави:

— Харашо! Но, предупреждавам те, може да се случи да се сблъскаме с непредвидени неприятности.

Стьопа се поучуди на предупреждението, не го разбра и небрежно махна с ръка: ще се справя!

Благоев бащински го потупа по коляното. Той бе по-скоро дребен, но брадата му придаваше внушителна монументалност, а наситеният поглед и огромно чело — покоряваща сила на пророк.

— Ето че те хванахме в мрежата си, Стьопушка. Ние ще ревем, в зверилника, ти ще пееш по вечеринките, па ще видим кой ще има по-голям успех.

— И още нещо, другари — каза Стьопа и извади от джоба си дебело снопче. Бяха стоте листчета на Балкански.

Ю, тук разговорът ще продължи още дълго време. Ще се разискват мислите, които Майстора ще трябва да развие в парламента, ще се обсъди и възможността за бързо издаване брошурата на Балкански. Ето защо да се прехвърлим в дома на Гюлеви, където Балкански и Вера репетират.

Концертите им, които според плана представляваха съществен източник на средства, бяха вече обявени и Славянския славей и неговата акомпаняторка бързаха. В този момент те внимателно отстраняваха последните грапавинки на една песничка, която поизмъчи Балкански поради неопределения й национален и жанров характер. Тя бе нещо средно между весел френски шансон, игриво циганско маане и български градски напев и започваше с думите:

Верка немам, нищо немам,

сиромах, сиромах…

Тази песничка за сиромаха бе много популярна, беше кажи-речи шлагер, изпълняваше се по вечеринки, кафе-шантани и кръчми, и Балкански я готвеше като сладкишче за бисиране. Колкото и да бе неприятно, програмата на предстоящите концерти имаше не толкова естетически, колкото финансови цели.

Балкански се бе пооправил от дрезгавините в гласа и в присъствието на Вера полагаше какви ли не усилия да си придаде оня блясък, който бе имал преди години — о, толкова отдавна, толкова отдавна! — в Мариинския театър, в Болшой… Той изпя последния куплет и се ослуша в затихващото пиано.

— Мисля, че е вече отлично — рече Вера.

Откъм кухнята долиташе тракането на съдове: тази вечер Гюлева отново се готвеше да нахрани Дванайсетте разбойника.

— Да — отвърна той, — не е лошо.

И тъй като не знаеше какво да каже по-нататък, дръпна един стол и седна до нея, уж да види нотите, а всъщност да вдъхне тъй познатия вече чисто неин аромат на розов цвят. Без да откъсва поглед от листовете, той прошепна:

— Верка, мога ли да ви запитам нещо? Нещо нескромно?

Тя кимна, също тъй загледана в белия лист: може би бе дошло времето на Въпроса? И на Признанието? Откога го чакаше тя!

— Верка, защо вие, такава културна, талантлива… мм… прелестна жена, сте сама?… Имам предвид… защо сте без семейство?

Тя прокара ръка по клавиатурата на рояла, която издрънча недоволно, и отговори:

— Попречи ми това… Представете си, Костя, след като завърших Виенската консерватория и се върнах у дома, никой не ме искаше… Не, не бях грозна… нито кривокрака, нито дебела. Но кой уважаващ себе си мъж у нас ще се свърже с жена, която по цял ден блъска пианото? Макар че… — Тя се оживи, отклони очи от нотите и го погледна: — Макар че аз отлично готвя! И шия! И умея да бродирам! Честно слово!

Тия думи бяха изречени с такава самоуверена детска непосредственост, че Балкански неволно се засмя:

— А борш умеете ли да правите? — попита той. — Толкова съм изгладнял за руски борш!

— Със зеле? Ще се опитам — отвърна тя смело и продължи още по-смело: — Но вие, Костя, вие защо сте сам? В Русия има толкова хубави жени! Пък и в Париж…

Горчива усмивка поизкриви устните му:

— Хм… Ами че, дорогая моя, на мен също ми попречи това, да! — Той прокара ръка по клавиатурата, този път от горе на долу. Басите дълго бумтяха. — Отначало бях млад, неизвестен певец, беден, ох, колко беден! Как ще вземеш жена? За да гладува с тебе ли? После, когато животът се поотприщи пред мен започнаха безспирните скитания. В Русия, в Европа… О, не мога да кажа, че нямаше подходящи кандидатки, не, имаше ги всякакви: ученички, колежки, поклоннички, много поклоннички, но, разбирате ли, никога не съм имал прилично жилище, все в хотели или временни стаи, все забързан на репетиции, концерти, представления… И, както се казва, едно хубаво утро осъмнах сам-самичък със своите песни и своите петдесет годинки! Невероятно, да? Прошумя животът покрай мен… отлетя… — Помълча и носталгично добави: — Без близко сърце… без любов… Останах си, както се пее в нашата песничка, „сиромах, сиромах“… — И понеже усети, че изпада в не твърде мъжествено настроение, рязко, за втори път, плъзна юмрук по клавишите до последното „ла“, което остана да виси като ранена лястовичка над петолинието, докато не вдигна крак от педала. Сетне скочи от стола, грабна покривката от масата, наметна я на раменете си, позаглади коса и като запляска ритмично с ръце и заклати комично големия си корем, запя с всички сили:

Верка немам, нищо немам,

сиромах, сиромах…

В кухнята Гюлева се ослуша и поклати съчувствено глава: какво става с нашия Костя? Отново ще пресипне и то тъкмо в навечерието на концертите!

Но Костя пет пари не даваше за концертите. Той пееше, човекът, пееше до пресипване и хвърляше гюбеци като Кева с дайрето, а Верка се превиваше от смях…