Хаим Оливер
Оперната война (22)

Дванайсета свръхестествена картина

Това не беше никаква вила, а неизмазана, тухлена двуетажна къща, една от малкото, които богатите индустриалци и търговци бяха почнали да издигат край града, за да почиват в тях с домочадията си в празнични дни. Цареше тишина, от далечината долиташе локомотивна свирка, обаждаха се жаби.

Балкански изкачи стъпалата на тераската и почука на вратата както бе уговорено: два пъти слабо, два пъти силно. На прага се показа човек с мъждукаща газена лампа в ръка. Балкански изчисти гласа си и прошепна:

— Небето е под знака на Рака.

— Пазете се от влиянието на Луната — отвърна също тъй шепнешком другият и го пропусна.

Балкански се озова в неголяма варосана стая и първото нещо, което съзря, бе свещта, която безметежно гореше точно в центъра на голяма, кръгла маса с три странични крака — необходимото за всеки спиритичен сеанс пособие. После видя плътните завеси пред прозорците, които изолираха тази частица на вселената от целия останал космос, за да бъде тя по-здраво свързана с небитието, и на стената — голямата окръжност на зодиака на Рака със седемте вътрешни кръга и дванайсетте Знака. Въздухът, тежък и неподвижен, бе напоен с миризма на прясна мазилка и тамян.

Тази обстановка бе известна на Балкански — в Москва неведнъж бе присъствувал на подобни сеанси. Но хората, с изключение на Гюлев, му бяха непознати. Знаеше само, че сред тях има един виден писател и художник, автор на трудове, посветени на задгробния живот. В далечния ъгъл седеше Кортеза и Балкански веднага разбра, че тя е медиумът.

Затворена в себе си, с полуспуснати клепачи, тя не говореше, не мърдаше — очевидно се настройваше за общението с духовете. Бе четирийсетгодишна, с набраздено, аскетично лице. Миналото й бе мътно. Едва през последните няколко години тя бе доказала своите свръхестествени дарби, след което бързо стана първия лечител, медиум и хиромант на страната, известна вече и на Балканите.

Бе тихо. Пламъчето на свещта неподвижно светеше.

Човекът с фенера полугласно произнесе:

— Всички сме тук.

— Да — потвърди Гюлев, — можем да почнем.

Балкански извади веднага листчето с въпросите от джоба си и го връчи на медиума. Тя не погледна дори хартийката и я прибра в голямата си, съсухрена шепа. Сетне с мъка се изправи и седна на креслото до масата откъм източната й страна, все тъй с полузатворени очи. Другите също заеха места около масата на равно разстояние един от друг.

— Готова ли сте, Кортеза? — попита тайнствено Гюлев.

Тя едва кимна. Гюлев духна свещта, пламъчето угасна, замириса на лой. Няколко мига в стаята бе пълен мрак, но постепенно от двете страни на завесите и изпод вратата започна да прониква едва доловимо зеленикаво лъчение, което превръщаше лицата на присъствуващите в призрачни маски, а слабата и удължена глава на медиума — в безплътно привидение. Балкански неволно потрепера.

— Ръцете! — произнесе шепнешком Гюлев и шепотът му бе сякаш дихание на появилия се вече дух.

Всички поставиха ръце върху кръглия ръб на масата, пъхайки палци под него. Сърцето на Балкански заби силно, по-силно от обикновено. Той си помисли, че трябва да глътне едно хапче за успокояване, но не биваше да движи ръце, тъй като щеше да наруши нормалното протичане на сеанса. Усети прималяване, до него Гюлев едва-едва се очертаваше в мрака като зеленикав фантом, отсреща главата на Кортеза се бе сякаш откъснала от тялото и се гърчеше в зловещи конвулсии. Нещо заскърца, нещо зашумя, от гърлото на Кортеза излезе дълбоко, задгробно хъркане, сетне масата се раздвижи, повдигна се над пода, заклатушка се, а хъркането на медиума се превърна в нещо като басов мъжки глас.

— Чайковски, ти ли си? — дойде отдалеч до шумящите уши на Балкански разплут въпрос, или това беше само вятърът отвън?

Прозвучаха два удара: очевидно, това беше Чайковски.

Сърцето затуптя още по-бурно и по-неравно. Сега Чайковски трябваше да отговори на ония въпроси, записани в листчето…

Но изведнъж сърцето се изду до крайност, опря до гърлото, мракът се сгъсти още повече, превърна се в нищо и Балкански потъна в него…