Хаим Оливер
Оперната война (12)

Шеста картина с овце и Италия

Маестро бе от оня тип стеснителни хора, които сякаш не живеят в обкръжаващата ги реална среда, а са изцяло погълнати от свой вътрешен свят, със свои светлини, свои звуци, свои видения. Непрестанното нервно движение на пръстите заедно със стъклата, които разширяваха очите му, още повече подчертаваха израза му на учудена занесеност. Той говореше бавно, с дълги паузи, недоизказани думи, като подсилваше всяка мисъл със сложни ръкомахания, сякаш дирижираше невидим оркестър.

— Да, не е ли срамота? — повтори той и замахна с ръка, като че даваше знак на цигулките да спрат, за да прозвучат тимпаните. — Другите народи откога… Откога!… Моцарт… Верди… Вагнер… Сметана… Сега там се появиха и съвсем нови течения, които обръщат цялата музика с главата надолу… Дебюси, Скрябин!… А ние? Защото, нали, ние също можем… Какви песни пее само нашият народ! — Той млъкна и се ослуша. Другите също наостриха уши. Той продължи: — Ами танците ни? Хората ни? Ръченицата ни? Какви изумителни ритми!… И какви богати интонационни възможности… Оттам, от песните и танците започваха всички… И Лист… и Брамс… И даже, да, даже Бетховен!… А сега… такова… когато и всеобщо уважаваният господин Балкански е сред нас… нали… Нека се закълнем, че ще отдадем всичките си сили, за да… хм… изградим българска национална опера… да… и музика! — Ръцете му внезапно престанаха да шарят, десницата му се сви в юмрук, и той така силно се провикна, че гласът му премина във фалцет: — Музика, да, музика! Музиката е кислородът на всяка култура!

Засрамен от патетичните си слова, той се отпусна на стола, като неволно блъсна с лакът клавишите на рояла. Те безредно издрънчаха и това още повече смути Маестрото. Той припряно спусна капака, капакът притисна пръстите му, той изохка.

Беше смешно, но никой не се засмя. Защото всички без изключение чакаха тъкмо неговите думи. Всички повече или по-малко познаваха трудностите, които ги дебнеха, а те се нуждаеха от надежда, от перспектива. Стьопа се провикна:

— А вие, Маестро, я ни впръснете малко кислород, че почва да не ми достига въздух! Току-виж съм се задушил!

Маестро като че само това и чакаше, обърна се, вдигна капака, поиздуха като малките деца болката от ударените пръсти и засвири.

Отначало това бе четиритактова простичка българска мелодия, но тя постепенно се разви, разшири, усложни, вплете се в собствените си вариации и накрая прерасна в мощна фуга, която потопи слушателите и дори младия журналист в широки и бурни потоци от вълнуващи звуци. И колкото повече фугата растеше, толкова повече свитостта на Маестрото се стопяваше. Лицето му се освободи от сковаността, веждите му се сключиха над очилата, ръцете енергично и леко се носеха по клавишите и изтръгваха от тях нечути до сега в този дом, а навярно и в цялата страна български музикални образи.

Слушай, Сашка! И помни! Този дребен мъж с брадичка и очила с тъничка златна рамка, този разсеян господар на музиката видя света в едно забутано подбалканско селце, където никой не знаеше какво е пиано. Баща му продаваше сол, газ и оцет на съселяните си и нямаше време за своето дребосъче, толкова повече, че бе пето по ред. А то, неизвестно защо, още на четири годинки засвири със саморъчно направена върбова пищялка, в която бе пробил тънки, колкото за пръстчетата му дупки. Сетне то засвири с шарена окарина, която вуйчо му бе купил от сергиите на Великденския събор; после засвири на кавал. В края на краищата го нарекоха Свирчо… На седем години момченцето започна да се губи из околните баири, присядаше до старите овчари и загледан в облаците, които пълзяха над балканските върхове, захласнато слушаше свирнята на техните кавали, която се сливаше с магическия звън на медните хлопатари… На десет години вече скрибуцаше на гъдулка и само слабите му дробове поотложиха овладяването на гайдата.

Свиреше каквото му падне, измисляше си мелодии, тананикаше си весели и тъжни песнички с безсмислени думи, песни, които никой не беше чувал дотогава, и всички в селото обичаха Свирчо, но и малко го съжаляваха. „Горкият Свирчо — казваха и клатеха глава. — Ще има да си пати като порасне!“ Отчаян, че от синчето му няма да излезе свестен бакалин, бащата го прати в града да изучи занаят. Но вместо да шие аби, Свирчо бягаше в казармата, за да чуе музиката, един оскъден духов оркестър, който неизменно изпълняваше четири тромави марша. Докато един ден капелмайсторът го забеляза, извика го при себе си, поразпита го какво-що и го накара да му попее. Свирчо му попя и дори му посвири със своя кавал. На другия ден капелмайсторът го заведе в дома си и му показа своето пиано, едно от първите в страната, старо, но с истинска медна лира. Свирчо веднага седна и като мина два пъти по клавишите, задрънка с показалец една от измислените си мелодии. А капелмайсторът изпъшка: „Боже мой, какви ги ражда тази земя!“ Защото самият той не беше от тази земя, той беше чех, отвеян тук от ветровете на немотията. Бе се оженил за една мощна българка, която го дирижираше така, както той дирижираше своя оркестър, пусна огромен корем и дълги мустаци, отчаяно се наливаше с бира и в тъпа безизходица командуваше ония четири марша… Но бе завършил в Прага музикално училище и бе собственик на едно от първите пиана в страната, пиано с истинска медна лира…

Седмица по-късно чехът издействува за Свирчо казармена дажба, прибра го в оркестъра, даде му флигорна и му разкри тайната на нотното писане. За пет месеца Свирчо се научи да свири на всички налични инструменти, включително и на кларинет. С пианото бе по-трудно, тъй като нямаше къде да упражнява — на мощната българка дрънкането на мъжа й беше предостатъчно. Тогава Свирчо си нарисува клавиатурата на едно дълго парче мукава — всички клавиши, бели и черни, тонове и полутонове, цели седем октави, от първото „ла“ до последното горно „ла“, закрепи я с гвоздейчета върху разклатената си масичка, като не забрави да прикрепи под нея две дъсчици за педал. И засвири. За две години научи всичко, което чехът с големия бирен корем знаеше за музиката, и един хубав ден със сто лева в джоба и кавала в торбата замина за Букурещ. Учи там, докато започна да припада от глад. Върна се в България, стана даскал по пеене в градското училище, зае се да ръководи църковния хор, но тъй като съзнаваше, че все още знае твърде малко — а това разбра в Букурещ, когато пред него се откри океанът на европейската музика, той отново нарами торбата с кавала и замина, този път за Италия. Шокът беше голям: тук Свирчо осъзна, че океанът не е океан, а безкраен космос със звезди, от които дъхът ти в гърдите спира. И макар че получи титлата Маестро, той се върна в родината си потиснат: какво ще прави в тази страна, където няма дори един обикновен струнен оркестър, а броят на сопраните е само един? От комплексите си се освобождаваше само когато сядаше пред пианото. Тогава се връщаше към детството си, лягаше на баира покрай овчарите и загледан в бягащите над върховете облаци, се ослушваше в омайващата песен на планината.