Хаим Оливер
Оперната война (60)

Трийсет и четвърта картина с две победи и една стачка

Нашият берлински кореспондент предаде по телефона: „Заглавие: «Голям успех на Юлия Данаилова»“. Текст: „Вчера нашата именита естрадна певица Юлия Данаилова се яви на конкурсното прослушване, което прочутото вариете «Фридрихщатпаласт» в Берлин устрои за попълване на своята, съставена от изтъкнати певци, инструменталисти, танцьори и циркови артисти, трупа. Конкуренцията бе много силна: за двете места за певици се състезаваха шестнайсет кандидатки от девет страни. Юлия Данаилова се представи блестящо и извоюва голяма победа. Тя зае второто място веднага след световноизвестната негърска певица Наталия Джонсон и бе ангажирана за целия театрален сезон, с изгледи да остане в ГДР дълго време още. Към Юлия Данаилова проявяват интерес и менажери от други страни. След прослушването представителят на «Фридрихщатпаласт» Вилфрид Краузе заяви пред нашия кореспондент: «Това е голям успех за Юлия Данаилова. Ю е млада, очарователна, талантлива, с двайсет години по-млада от Наталия Джонсон и пред нея се откриват блестящи перспективи в необятното поле на естрадната и джазова песен.»“

Но аз, Сашка, не й телефонирах, нито й пратих поздравителна телеграма. Пуснах материала на трета страница, така, както бих постъпил с всеки друг материал от този род. Съзнавах, че постъпвам несправедливо, но за мен Ю бе вече много далече, толкова далече, че дори не си спомнях вече нейния образ и трябваше да полагам усилия, за да извикам в представите си нейните бебешки бузи и черни, насмешливи очи. И когато изкарах снимката й от фототеката и се вгледах в нея, аз се запитах: нима наистина до неотдавна аз съм бил роб на това невзрачно женче с глуповато вдигнати вежди и наивно вирнат нос? Но за хер Краузе тя беше „очарователна“… Какво пък, нека! Без всякакви угризения се прибрах вкъщи и се зачетох в ония стари вестници, които с големи заглавия оповестяваха:

ИНТЕНДАНТЪТ ПОДАДЕ ОСТАВКА.

ДРАМАТА В СТАЧКА!

НАРОДНИЯТ ТЕАТЪР ОТЛАГА ОТКРИВАНЕТО НА СЕЗОНА.

ЯВОРОВ ПОРИЦАВА ДЕЙСТВИЯТА НА ИНТЕНДАНТА.

ДВАЙСЕТ И ПЕТ КУЛТУРТРЕГЕРИ В ЗАЩИТА НА ОПЕРНАТА ДРУЖБА.

ЩЕ ОСТАНЕ ЛИ ОПЕРАТА В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР?

БОРБАТА МЕЖДУ ДРАМАТА И ОПЕРАТА ДОСТИГНА ВРЪХНАТА СИ ТОЧКА.

И бай Христо отново заключи всички врати — директорския кабинет, сцената, машинното отделение, електрическата централа, репетиционните, салона, и тъжно завъздиша: няма съмнение, че когато стачката приключи, Драмата победи и господин Интенданта се върне, на него, на бай Христо, ще му духнат под опашката.

Засега обаче, в дворчето, насядали на скамейките под оскъдното зимно слънце, стачниците мързеливо биеха пулове и чакаха само отнякъде да се появят ония Дванайсет разбойника и техните мекерета, за да ги наложат както трябва.

Но Дванайсетте разбойника не се показваха. Всички те, с изключение на Маестро, който се потеше над своята опера, бяха в дома на Балкански и мълчаливо наблюдаваха процедурата на Верка по приготвянето на лекарствата и поднасянето им на болния. Атамана лежеше върху меките възглавници, много бледен, с дълбоки, сивкави сенки под очите, сухи, виолетови устни и сякаш побеляла коса. Дишаше ускорено, думите трудно излизаха от устата му.

— И какво сега? — попита той.

Казака знаеше, че добрите новини можеха, както неведнъж досега, отново да вдигнат Костя на крака, и извади вестниците от джоба си:

— Нещата не могат повече да се проточат дълго — рече той. — Те са толкова назрели, че решението е наложително. Стачката на Драмата агонизира, артистите са без пукнат грош, гладуват, почти никой не им съчувствува, синдикатите даже не им помагат… Кирков смята, че тази стачка няма нищо общо с класовата борба. В една статия той я нарече „касова“ борба.

— А какво става с нашето прошение? — попита още по-мрачно Балкански. Кой знае защо, оптимистичните новини не го ободриха.

— Обещаха да го разгледат без бавене. То е приподписано от двайсет и петима писатели, журналисти, музиканти, дори и от трима драматични артисти, които считат стачката за неразумна мярка. Яворов е пратил отделно писмо. Това е добре дошло, защото усилено се говори, че ако стачката пропадне и Славейков се махне от театъра, артистичен ръководител на Драмата ще стане Яворов.

— Славейков не бива да се маха! — съвсем неочаквано за всички изрече Балкански.

— Не те разбирам, Костя. Та Славейков е най-мощният ни враг.

— Какъв враг ни е той, мон дйьо! — с досада въздъхна Балкански. — Аз не зная друг по-добър приятел на музиката от него. И по-подходящ директор на Народния театър… България има нужда от него… Но, продължавай, Казаче, какво пишат вестниците?

— Повечето от тях са на наша страна. Чуй! „Оперната дружба доказа своята жизнеспособност, тя трябва да остане в театъра!“… „България има нужда от такъв централен музикален институт като операта, не я унищожавайте!“… „Стачката на Драмата е срам за българската култура!“… И тъй нататък и тъй нататък… — Казака се позасмя. — И само един вестник още ни се противопоставя жестоко. „Светотатственото нахлуване на Оперната дружба в свещената сграда на Народния театър е истинско покушение върху Драмата. Артистите са напълно солидарни със своя управител и са готови да се самопожертвуват, ако някой си позволи да бутне един косъм от неговата глава.“

— Невероятно! — изпъшка Балкански. — Покушение, саможертва, война!…

— Не се безпокойте, Учителю! — успокои го Стьопа. — Краят вече се вижда. Все едно, рано или късно ние ще победим.

Но и тия думи не успокоиха Балкански, обратно — те предизвикаха неочаквана реакция у него. Той се поизправи на възглавниците и с пресечен от вълнение глас бързо и страстно заговори:

— Но, Стьопушка, как не понимаеш, че на нас сега не ни трябва никаква победа. На нас ни трябва мир! Мир с всички и преди всичко с Драмата. Всьо равно, в София има само една истинска театрална сграда и тя неизбежно трябва да приюти както Драмата, така и Операта. Ние сме осъдени от историята да съжителствуваме с Драмата! Друг изход няма. И ако случайно ние победим, както желаеш ти, това ще бъде пирова победа, победа, която ще бъде последвана от друга, дълга, непреривна и много по-страшна война от досегашната. Има само една алтернатива: да си подадем ръце, да се съберем, да станем съдружници, приятели. Всички вече са проумели, че под небето на България място за две трупи — едната драматична и другата музикална, сега вече има! Има! — И Балкански се отпусна назад, изтощен от дългия монолог.

На вратата се почука — чукаше Съдбата, и преди още Верка да я покани да влезе, на прага се показа Главният инспектор, оня, глухият, с дървеното скръбно лице. Той поздрави с глава всички, пристъпи напред със своите дълги, тънки крака на чучело и се спря пред леглото. Верка побърза да му предложи стол.

— Добър ден, господин инспекторе! — каза тя piano. — Моля, седнете!

Той разбра, рече: „Благодаря ви за любезността, но не мога да остана, аз много бързам, имам инспекция в гимназията“, и като се обърна към Балкански, произнесе официално, без ударения и нюанси, като лошо заучен наизуст урок, следното съобщение:

— Уважаеми господин Балкански, упълномощен съм от господин Министъра да се осведомя за вашето скъпоценно здраве и да ви предам неговите почитания след благополучния изход от конфликта ви с Драмата.

Въпреки бездушния тон, фразата мигновено наелектризира Разбойниците. Стьопа не се стърпя и попита mezzo forte:

— И какъв е изходът от конфликта?

— Да, да, непременно ще му предам вашите благодарности — отвърна инспекторът, без да помръдне и един мускул по лицето си. — Непременно, още днес.

— Но, какво за бога, е решението на министъра? — попита Казака forte, което беше недостатъчно силно, защото оня веднага потвърди:

— Точно така! Драмата също е много доволна и прекратява стачката.

Тук вече Стьопа не изтрая и изрева fortissimo в ухото на високопоставения каменен гост:

— Решението! Решението какво е?

На което Главният инспектор, леко обиден, се обърна към Стьопа и отговори:

— Но, моля ви се, защо ми крещите тъй? Аз ви чувам отлично. Казах ви: още днес ще направя каквото е нужно.

Установил, че нищо повече няма да изтръгне от отлично чуващия глух инспектор, Стьопа грабна тъничкото си палтенце и изхвърча навън.

По улиците би всички рекорди на бързо бягане, като фурия изкачи стъпалата на министерството и нахлу в кабинета на Началника с костенурчената глава, който при вида на потния и задъхан посетител, уплашено се изправи под портрета на Негово княжеско височество, поставяйки се под неговата солидна закрила.

— Господин началник! — едва зашептя Стьопа. — Господин началник, чухме, че министърът е взел решение по нашето прошение.

— О, затова ли сте бързал толкова? — попита поуспокоен Началника, като се увери, че дяволът и този път няма намерение да го изпепели. — Смятахме, че сте в течение на решението. — Той отвори стоманения сейф в ъгъла, измъкна от него една добре прошнурована и прономерована папка, отвори папката, извади от нея няколко добре подшити листове. — Ето, това е вашето прошение, а ето и резолюцията на господина министъра, съгласувана с господин Интенданта на Драмата. — Той разчленено прочете: „Докато пеете песните си на чужди езици и не представите българска опера, вратите на Народния театър ще останат затворени за вас.“

Стьопа впи очи в Началника — очи на лъв, който в следващия миг ще скочи и ще разкъса жертвата си. Но лъвът не скочи, не разкъса никого, само хукна навън.

След няколко минути връхлетя като ураган в къщата на Маестро и, без да пита Цвета, която се стресна от неговото ненадейно появяване, се вмъкна в кабинета при Свирчо, при пианото, при разпиляните върху масата и по пода нотни листове.

— Докъде си стигнал? — изписука Стьопа, задушавайки се вече от умора.

Свирчо бе толкова изненадан от това нахлуване, че дори не попита, защо Стьопа е така възбуден, а замаяно отговори:

— Тъкмо завърших оркестрацията на второ действие.

— Само толкова ли? — остро, без да го остави да размисли, попита Стьопа.

Свирчо свали очила, опита се да почисти стъклата и да отговори, че оркестрацията е сложно и бавно нещо, особено сега, след Вагнер и Римски-Корсаков, когато тя се е превърнала в равностоен елемент на всяка оперна творба, когато Клод Дебюси и Стравински преобръщат всички досегашни правила с главата надолу, и в операта „Пелеас и Мелизанда“ оркестърът играе по-голяма роля от пеенето. Но Стьопа не го остави да довърши:

— Колко ти остават още?

— Ами че, нали знаеш… две действия.

— Две действия?! — изстена Стьопа, сякаш го прониза зъбна болка, макар че наистина отлично знаеше това: всеки ден идваше той тук да се осведомява за хода на работата. — Колко траят първите две действия?

— Точно, по метроном, без паузи, без мизансцен, час и двайсет и осем минути.

— Час и двайсет и осем минути… — повтори замислено Стьопа. — На сцена с почивката, задръжките и бисиранията ще станат два часа. Бива. Давай!

— Какво? — окончателно смаян попита Свирчо.

— Партитурата.

— Но… — Маестро посочи разпилените наоколо листове.

— Няма значение! — Стьопа приклекна на пода и запълзя подир нотите, някои от които се бяха заврели под масата, под пианото и под миндера. — Това ли е всичко?

— И това! — каза Свирчо, все още нищо не разбиращ, и му подаде още един дебел сноп нотни листове.

Стьопа ги грабна и хукна към вратата.

— Къде си ги понесъл, дяволе! — обезпокоен попита Маестро. — Нямам друг екземпляр.

— Не бой се, няма да ги изям! — И Стьопа изчезна, както се беше появил — като Мефистофел във „Фауст“, и остави зад себе си напрегнатата атмосфера на своето сатанинско присъствие.

Не зная, Сашка, за колко време Стьопа е преминал разстоянието от дома на Маестро до Народния театър, но когато влезе през познатия вече заден вход, той беше, въпреки студа и вятъра, мокър до кости от пот. Като го видя, бай Христо изтръпна: видът на оперния демон излъчваше кръвожадна страст. Но не успя да го спре, защото сатаната вече тичаше към третия етаж, към кабинета на директора. Влезе без да чука.

Славейков седеше зад бюрото си, коригирайки някакъв ръкопис. Той едва вдигна разсеяни очи към влезлия, измери го с укор от глава до пети, чакайки обяснение за това тъй неканено проникване в неговата светая светих. Но Стьопа не поздрави, не каза изобщо нищо, само хвърли нотите върху отрупаното с книги и списания писалище.

Очите на поета се насочиха към дебелия сноп листове.

— Какво значи това? — попита той студено, с лека нотка на враждебност.

— Готово! — издъха Стьопа и обърса влажното си чело.

— Какво — готово? — попита пак поетът.

— Операта. Българска.

Поетът едва сега окончателно изви глава към певеца и певецът прочете на лицето му любопитство, недоверие, изненада и, да, задоволство.

— Сериозно ли говорите? — попита поетът все още сдържано.

— Напълно сериозно.

— Невъзможно!

— Четете!

— Аз не умея да чета партитура.

— Прочетете текста на баладата, която е в основата на либретото. На трета страница.

Поетът обърна първия лист и уморените му очи се спряха на ясно изписания на трета страница текст. Той зачете полугласно с все по-растящо удивление:

Вътре майка е клетница

и две мънички дечица,

бледни, голи, в тъмен кът,

тръпнат, охкат и мълчат!

— Вазов? — каза той с голяма въпросителна след кратката дума, изправи се до прозореца и продължи да чете:

Хора милост веч не дават,

че не се боят от грях…

Тук той прихна и аристократичното му, надменно лице доби дяволития израз на палаво момче, което досега безнаказано е лъгало, лъгало всички, и изведнъж всички разбират, че то ги е лъгало, лъгало.

— Това за мен ли се отнася? — попита той през смеха.

— Вазов по-добре ви познава — отговори нахално Стьопа, макар че в същия миг пред това смеещо се, палаво момче цялата ненавист, която изпитваше към поета се изпари и на нейно място изплува някакво неясно уважение, примесено със страх; прав беше Атамана: България има нужда от този човек. А този човек, след като престана да се смее, продължи да чете:

Вледенена тя се лута

и измъчена от глад,

една нова вратня бута,

влиза у един богат…

Замълча, прелисти с палец дебелата партитура, вдигна поглед и сега Стьопа прочете в него радост.

— Свирчо ли?

Стьопа кимна:

— Да. Нашият Маестро.

— Кой друг иначе? — рече Поетът замислено. — Рано или късно това трябваше да се роди. — И като впи очите си в черните зеници на певеца, добави: — Поздравете го! И му предайте, че му съчувствувам и завиждам. Съчувствувам му, че тръгва по един много стръмен път нагоре, един изтощителен до смърт път. И му завиждам, защото този път е прекрасен, о, колко е прекрасен!