Хаим Оливер
Оперната война (26)

Ю, Сашка и един ням певец

Втората част завърших късно през нощта. През целия този дълъг неделен ден никъде не излизах, почти нищо не ядох. Само писах.

И чаках… Ала никой не дойде, никой не звънна. А да отида в квартирата с голите великани, нямах смелост.

Писах с една наложена стръв, мъчейки се да забравя случилото се в гората край вилата на Павловски. Но то се беше вгнездило дълбоко в мен, заедно с хабанерата, заедно със светулките над храстите. Сашка също беше там, спокойна, с очилата и сините си, малко удивени очи зад тях. На какво ли се учудваше?

Затворих папката с ръкописа и си легнах. Заспах веднага и спах без сънища — за първи път от толкова седмици насам. Сутринта не пипнах написаното, то гореше ръцете ми: твърде много бе свързано със Сашка. Как ще продължа, не знаех. Слава богу, днес почваше конкурсът, той щеше да трае цели три седмици, а през това време, все едно, нямаше да мога да пиша… А по-нататък? По-нататък, каквото сабя покаже!

Звънна се. Сашка или Ю? Беше куриерът на Операта с материалите за конкурса: програмата, участниците, журито. Александра Славина се явяваше на първия тур още днес в 21 часа. Какво ще й кажа?

Звънна се пак. Изтичах. На вратата стоеше едно уплашено зайче. Едно сиво зайче със сиви вместо черни очи и тъмни сенки под тях.

— Ю?

Тя влезе, без да поздрави, и застана в средата на хола — самотна, безпомощна.

— Стив — промълви тя със също тъй посивял алт. — Сашка си отиде.

Знаех си!

— Тоест, как тъй, отиде си? — попитах безсмислено.

— Ей тъй, отиде си. Дигна си куфара и си отиде. — Тя помълча и устните й, които тъй хубаво умееха да се цупят, затрепераха. — И остави пианото! Представяш ли си? Накъде без пиано? Тъкмо тия дни?

— Да, наистина — повторих идиотски, — накъде без пиано!

— Но и магнетофона остави! — рече тя с възмущение, и този път потрепера и краят на нослето й. Нима Карменсита ще заплаче?

Погледът й попадна върху картината на Дед като Мефисто:

— Адски хубав! — продума тя. — Много прилича на тебе.

— И защо? — попитах аз.

— Някой й казал. Нали знаеш, винаги се намират доброжелатели. Пък и самата тя ни видяла от прозореца… когато се връщахме…

— А ти?

— Аз — нищо. Казах й, че не е вярно.

— Не е ли вярно?

Тя импулсивно се гушна в прегръдките ми — зайче, което търсеше закрила. И захлипа. Дръзката, недосегаемата Кармен с предизвикателните кастанети беше едно беззащитно девойче, изправено на непознат кръстопът.

— Вярно е! — зашептя тя. — Вярно е! Аз те обичам. Знаеш, че те обичам. Но не можех да й го кажа сега. Не разбираш ли?

Разбирам те, отлично те разбирам!

— Да — казах, — разбирам те.

— Ще й го съобщя, чак когато мине конкурсът. И го спечели. Чак тогава. Тогава няма да й е толкова криво. А сега я излъгах.

— Повярва ли ти? — попитах, като галех черната й коса.

— Не знам. Но си прибра куфара. А пианото остави.

— Ще се върне — рекох. — Сигурно ще се върне. Ще я намеря и ще я убедя да се върне.

Тя се отдръпна, недоверчива:

— Но няма да й кажеш, нали?

— Не… Чак накрая… когато спечели конкурса.

Тя ме целуна. Но това не беше целувката от гората. Това бе само израз на благодарност, заради помощта, която щях да окажа на приятелката й.

И тъй, след като пооблекчи съвестта си, тя бързо и енергично си възвърна самочувствието. Погледна се в огледалото, ужаси се:

— Леле, каква съм вещерица! — избоботи тя с дрезгав бас профундо, извади червилото, пооправи се. После попита: — Имаш ли нещо за пиене?

— Много пиеш, Ю!

Тя ме стрелна с очи:

— Не обичам наставници! — Гласът й беше студен. — Стив…

Донесох уиски. Тя си наля и пи. Сетне заразглежда портретите и афишите по стените. Спря се пред плаката на „Кармен“. Обърна се към мен, трепна лукаво с клепачи:

— Хареса ли ти Кармен онази вечер?

— Бизе, коригиран от Гершуин.

— Ами да, има една такава джазова транскрипция, и даже филм. Кармен се играе от Дороти Дендридж… Страхотна е! — Тя направи муцунка и натисна носа си с пълничкия си показалец! — Но за твое сведение, другарю критик, аз зная наизуст цялата партия по оригинала и ако пожелая, мога да се явя на сцената още тази вечер. И току-виж съм опапала златния медал. — Пак ми даде бегла целувка и добави: — Както виждаш, оперното изкуство започва да ме привлича. Историята му също… — Погледът й се насочи към папката с изписаното върху нея заглавие: „Оперната война“. — Това ли е? — Кимнах. — Мога ли да я прочета?

Защо не, мислех си, нека чете. Все едно, ръкописът така и ще си остане, незавършен… Но си спомних разходките със Сашка в Петербург, Москва и стара София, и сърцето ми болезнено се сви.

— Не е готов още — рекох. — Само стотина страници.

— Няма значение. Аз знам началото… Помниш ли? Когато идва у нас?… Тогава четох… без разрешение…

Спомних си, разбира се, небрежния жест, с който тогава тя бе хвърлила ръкописа ми върху леглото на Сашка. Имах мътното усещане, че ако сега й дам продължението, върша спрямо Сашка второ предателство. Въпреки това казах:

— Добре, вземи. Но имай предвид, че едва ли ще има край.

— Защо? — попита тя. Вдигнах рамене: де да знам! А тя: — Заради… заради нас ли?

Не отговорих. Тя се усмихна със състрадателна насмешливост, пъхна папката в шарената си торба, махна с ръка: „Чао!“ и без повече приказки тръгна към вратата. Спрях я:

— Ю, как си?

— Окей! — отвърна тя и в очите й припламнаха весели огънчета, като ония, когато ме бе предупредила, че се е справяла и с по-корави от мен.

Потупа ме майчински по бузата и си отиде.

На път към редакцията се отбих в Операта. Уж да видя как върви подготовката на конкурса.

Недружелюбната атмосфера усетих още долу, на входа, където кака Станка иззад прозорчето на пропуска ме унищожи с поглед. Оперна хористка, рано напуснала сцената, кака Станка влезе в тази будка и оттогава — трийсет години вече — тя беше тук. От това прозорче тя виждаше всичко, чуваше всичко, знаеше всичко: кой какъв вестник чете, кой с кого спи, какви решения са взети на заседанието на партийното бюро във връзка със скандала на последната генерална репетиция… Уверен бях, че ако я поразпитам, ще разбера къде е Сашка, но разкъсан от погледа й, отминах.

Докато се провирах сред декорациите зад сцената и се качвах към горните етажи, въздухът около мен все повече се сгъстяваше. Инспициентите едва ми кимаха, артистите се правеха, че не ме забелязват, балерини притичваха покрай мен в потни трика, сякаш бях отворена врата, драматургът, с когото поддържах най-добри отношения, ми показа гръб. Накрая зад мен прозвуча силна ругатня по адрес на „тяхната мамка критикарска!“ Е да, тук моята статия е била не само четена и препрочетена, но и анализирана и разнищена…

На четвъртия етаж, както и се надявах, до мен стигна гласът на Сашка. Идваше откъм малката репетиционна зала и пееше финалната ария на Чо Чо Сан преди самоубийството:

Умри честно, щом не можеш

честно да живееш ти…

Спрях се като прикован. Сашка изпълняваше арията с такова гласово съвършенство, с такава искрена, страстна скръб, че цялото ми същество изтръпна. Имах усещането, че тя ме вижда през вратата и че отправя тия думи не към детето си, а към мен, който я бе окрал…

Ти ще узнаеш,

че за теб ще умра…

Прокоба ли бе това? Исках да се махна от този коридор, но не мърдах.

— Добре е, нали? — каза някой зад мен.

Трепнах като хванат на местопрестъплението убиец, обърнах се: беше господин Шапкарев с голата си яйцевидна глава, жълта папирусовидна кожа на лицето и пенснето на тънкия си нос на потомствен интелектуалец.

— Да — отвърнах, — ако тия дни пее все така, първото място й е вързано в кърпа.

— Ще я чакате ли?

— А… едва ли… — смутолевих аз. — По-късно…

— Ами елате тогава при мен — предложи той с деликатния си култивиран глас, отвори съседната врата и ме въведе в библиотеката, натъпкана до тавана с най-богатата музикална литература в страната.

Всъщност господин Шапкарев се казваше Господин Шапкарев, но малцина знаеха, че Господин е собственото му име, и постепенно за всички той се превърна в господин Шапкарев. Това обръщение му прилягаше много повече отколкото съвременното „другарю“ и звучеше като благородническа титла, като „сър“.

— Седнете, Вълков — каза той.

Седнах, леко настръхнал. Предстоеше инквизиционен разпит.

— Как върви книгата? — започна той.

— Едвам крета — отвърнах.

Той, разбира се, беше в течение на моите литературни упражнения, нали тук правех толкова справки! Освен това господин Шапкарев беше един от приятелите на Дед, всъщност един от първите му ученици в България. Съдбата му напомняше съдбата на кака Станка от пропуска. Дълго време бе драматург на операта, после, когато започна да не проумява развитието на съвременната музика и да се ужасява от „вандалските“ дисонантни писъци на „Воцек“ и „Катерина Измаилова“, той отстъпи мястото си на по-млади музиковеди и се прибра в библиотеката, където се превърна в неин инвентар, като рафтовете и партитурите в тях. Ерудит с огромна култура, господин Шапкарев беше неизменният съветник на диригентите, режисьорите, художниците и певците. Той ги снабдяваше с литература, чуждестранни списания, информации от цял свят. Той беше и първият им безпогрешен критик. Беше също и едностранна „взаимоспомагателна каса“, от която нуждаещите се черпеха заеми към края на месеца или при заминаване на почивка…

Сега седях срещу него, но той не бързаше да продължи разговора. Попълни някакъв фиш, пооправи с туш превода в партитурата на „Кавалерът на розата“, глътна лъжичка сода, обърса акуратно устни и едва тогава ме попита:

— Е, Вълков, как така се случи, че написахте онази статия?

Тия думи бяха произнесени без упрек, само като въпрос, но аз се раздразних: още звучеше зад гърба ми онази псувня.

— Господин Шапкарев — рекох, — може да съм се увлякъл в някои оценки, но не мислите ли, че в основата си съм прав?

— В безкритичната защита на една проява на субкултурата?

— Не всички виждат в естрадата проява на субкултурата.

— Е да, всеки заслужава песните, които слуша… Но, вие, Вълков, вие сте начетен човек, вие сте… Стефан Вълков! Приемете, че най-често естрадата не е изкуство, а… маймунски крясъци, достойни за джунглата… — Той пооправи старомодното си пенсне. — Вкъщи имам внук, знаете го, Мирослав, той е колкото Сашка. Физик, занимава се атоми и други подобни дреболии, а през цялото си свободно време клечи край магнетофона и слуша, тия, извинете за израза, къркорения на болни черва, увеличени десет хиляди пъти… — Той се пооживи, по жълтото му пергаментово лице се разля розовинка. — А си има пиано. Моето, онова, с което навремето музицирахме със Стьопа… Подарих му го, когато стана на четиринайсет години. Научи се да свири и то не лошо, но не Шопен, о не, недай боже да засвири Шопен, а ония дрънканици, които ви режат ушите като с ненаточен трион. — Наведе се към мен и завърши, сякаш ми доверяваше страшна тайна: — Пред тях предпочитам даже Шьонберг! Той поне послужи като литературен първообраз на Томас Ман.

Едва не прихнах в смях. За този старец Шьонберг беше върхът на декадентството, а Шьонберг бе вече класик…

Настана мълчание. Господин Шапкарев попълни нов фиш. През дясната стена проникваше приглушеният бисерен сопран на Сашка:

Ще узнаеш, че за теб,

че за теб, мой бог, ще умра…

Господин Шапкарев подхвана:

— Ваша работа е да защищавате чревните къркорения, а навярно и аз съм безнадеждно остарял, но не мога да приема оценките ви за състоянието на нашата съвременна музика и по-точно — за нашата опера.

Слушах Сашка, но трябваше да отговоря:

— Господин Шапкарев, миналата седмица гледах „Трубадур“. Жалък спектакъл. Нестроен хор, фалшиви певци, оркестърът под всяка критика.

Съзнавах, че дърдоря глупости, знаех предварително и възраженията на господин Шапкарев.

— Това ли било? — усмихна се той с фините си, аристократически устни. — Провалено представление и толкова! Случва се навсякъде. Същият състав, ако го постегнете, ще ви изнесе блестящ спектакъл. Аз съм тук от петдесет години и зная какво говоря. Най-слабите ни спектакли днес са с няколко степени по-високо от най-хубавото, което правехме преди Девети. Помнете това!

Оттатък Сашка завършваше в разтърсващо пианисимо. Двамата се ослушахме, докато гласът се разтвори в тишината. Господин Шапкарев кимна надясно и прошепна, сякаш да не наруши беззвучния край:

— Ето, Вълков, това е утрешният ни ден. И тя не е сама. А вие говорите за упадък!

Оттатък се отвори врата, в коридора зачукаха дамски токчета. Скочих, но господин Шапкарев ме задържа:

— Оставете я! Поне до края на конкурса. Тя има нужда от спокойствие.

— Тъкмо затова искам да я видя — отвърнах почти рязко. — Тя е напуснала квартирата си и не е взела дори пианото си.

— Не се безпокойте — каза той простичко. — Тя е при мене, вкъщи. Има пиано, има отделна стая, има и кой да се грижи за нея.

„Мирослав“ — мина ми гадно през ума. Ревнувах ли?

Стъпките в коридора се отдалечиха. Аз останах. Господин Шапкарев изпитателно ме пронизваше с очи зад пенснето си.

— Вълков — рече той, — веднъж вие ми обещахте, че като напишете за Стьопа, ще ми дадете да го прегледам.

— О, не е още за пред хора — отвърнах бързо и се изчервих: представих си как в момента Ю чете ръкописа и се подхилва на сцените със Сашка. — Пък и не зная дали изобщо ще го завърша. Запънах се, не върви, стана ми безинтересно…

Ах, тия малки старчески очи, които като винтове се впиваха в мозъка ми!

— Кажете ми, Вълков, има ли някаква връзка между статията ви и това ваше… как да го нарека… запъване?

Изправих се, подадох ръка:

— Извинете, но трябва да вървя, закъснявам за работа.

Това бе позорно бягство. Зад мен укорително проблясна голият череп.

Не излязох откъм задния вход, където отново щях да се сблъскам с балерините в потните трика, а през главното стълбище. Тук поне всичко бе празно и тихо: фоайетата, коридорите, бюфетът. Само някакъв работник окачваше на дървени рамки портретите на участниците в конкурса. Не му обърнах внимание и едва когато го отминах, чух зад себе си онова познато „В-к-в“ — странно съчетание на човешко дихание с отсечен шепот на безгласни устни — най-потресаващата човешка реч на земята.

Беше Виолин. Спрях се.

Беше в неизменния си стегнат работен комбинезон и с дългата си шевелюра на викинг, красив като Аполон. Дълго друса ръката ми, сетне не я пусна, а ме поведе към края на рамките, където висеше портретът на Сашка като Травиата и, усмихнат, издъха в лицето ми трите познати съгласни:

— С-ш-к-!

И от възторг целуна края на събраните си пръсти.

— Да, да — отвърнах, — наистина е хубава.

Той направи жест на стрелба с автомат срещу останалите портрети и отново прошумя с устни и въздух:

— 3-с-т-р-л- в-с-ч-к-!

Не, Виолин не беше ням, нито глухоням. Виолин беше най-ужасният случай на съдбовна несправедливост, каквато съм срещал в живота си. Само допреди четири години той бе възходящата звезда на нашата опера: прекрасен тенор, отрупан с всички дарове на природата — красота, темперамент, музикалност, ярки актьорски данни. Златният му глас привличаше жените както светлината пеперудите, беше обкръжен от тълпи приятели, живееше весело и безгрижно… После установиха рак в гърлото му. Наложи се операция, премахнаха гласните струни. И той онемя. Абсолютно. Завинаги. Напуснаха го жените, поклонниците, приятелите, веселият живот, и тъй като не знаеше нищо друго да прави, освен да пее, глътна отрова. Намериха го полумъртъв край котлите на парното отопление, тих и безмълвен — не можеше, и да пъшка дори. Оживя, и тъй като бе вече докоснал смъртта, не поиска повече да умира. Остана в операта като общ работник и сега закачваше портретите… Вечер пък, точно в седем, заставаше зад кулисите и когато завесата се отваряше и певците запяваха, той също „запяваше“: отваряше си устата в пълен синхрон с тях, независимо от това тенори ли бяха, баси или сопрани. Знаеше наизуст всички партии от всички опери, които се представяха тук през последните четири години — неговите нещастни четири години…

С Виолин се разговаряше трудно. Той, естествено, разбираше всичко, но бе необходима пълна концентрация на вниманието, за да се долови смисълът на съгласните, които изчукваше натъртено без всякакъв глас. Ето и сега той „изчука“ — не мога да намеря друг глагол за това неестествено шумолене на устните.

— С-шк- к-з-, ч- т- п-ш-ш кн-г- з- н-с!

Сашка му казала, че пиша книга за „нас“. Кимнах утвърдително. Той продължи мъчително:

— Щ- м- д-д-ш л- д- — пр-ч-т-?

Ще му дам ли да я прочете?

Виолин четеше много, четеше всичко, което излизаше в областта на музикалната литература и в това му помагаше господин Шапкарев. Подозирам дори, че пописва. Каква ли страшна книга би излязла изпод перото на този онемял певец?

— Непременно ще ти я дам — отвърнах. — Нека я завърша най-напред.

Доволен, Виолин ме потупа по рамото и продължи да окачва портретите на хората, които довечера щяха да пеят вместо, него.

Нямах сили да остана повече тук с този човек и до Сашка, която ме гледаше от портрета си, и побягнах.

В редакцията се явих при Главния и поисках едномесечен неплатен отпуск, като поех тържествен ангажимент през това време да отразя хода на конкурса и да дам „отпор на нездравите настроения“, които моята статия породи сред някои „изостанали среди“. Оттам се върнах право вкъщи, седнах пред машинката и траках, докато стана време да изтичам до операта. След два часа и двайсет минути щеше да пее Сашка.