Хаим Оливер
Оперната война (61)

Траурен марш

Доктор Бонева ми телефонира:

— Другарю Вълков, утре тръгваме за Стара Загора, шейсет души, на премиерата на „Порги и Бес“, запазих едно място и за вас, сигурно знаете, че ролята на Бес се изпълнява от нашата Сашка, как ви се струва, след като направи японката Чо Чо Сан, сега ще направи и негърката Бес, страхотна роля, трябва да извива спиричуъли, да танцува, да се влачи по земята, да се люби със сакатия Порги, да се пердаши с оня звяр Кроун и накрая да избяга за Ню Йорк с хитрия негър Спортинг Лайф. Освен това…

Освен това тя беше на път да ми разкаже със своя разтегнат, дрезгав глас цялата опера на Гершуин, и отгоре на това впечатленията си от представлението на същата опера в „Комише опер“ в Берлин, постановка на Фелзенщайн, знаете го, нали, оня режисьор, дето превърна музейния и, както някои твърдят, склерозиращ вече оперен жанр, в живо, туптящо от здраве, изкуство, като например неговата гениална постановка на „Хофманови приказки“, а също така и на „Дон Жуан“…

Прекъснах я:

— Кога тръгвате?

— Утре в дванайсет от паркинга на операта със служебния автобус. Ще дойдете ли?

— Ще се постарая. Имам да свърша една важна работа.

Нейният продран от много говорене глас изведнъж се постопли и доби многозначителни интонации:

— Непременно елате! Имам за вас една голяма изненада. Като я научите, ще си паднете, както се изразяват сега младите.

Затворих телефона. Изненадата без съмнение бе книгата, която доктор Бонева бе завършила, онези спомени за певците и артистите, чиито гласни струни тя бе лекувала и поддържала на високо професионално равнище в продължение на десетилетия. Ала аз не бях още завършил своята книга. Оставаше ми само още един епизод и, вместо да се готвя за Стара Загора, за да присъствувам на първото представление на „Порги и Бес“ с Александра Славина в ролята на Бес, отново и за последен път се върнах назад в историята, към оня зимен ден, когато в Народния театър се състоя първото представление на „Сиромахкиня“, и когато падна покосен оня дъб Константин Балкански, наречен още Славянския славей.

И макар че ти, Сашка, си много заета с твоята премиера, аз те каня тук — нека гледаме заедно. Да гледаме заедно, не само защото това е краят на книгата, която пиша за тебе, но и защото искам да бъда с тебе, когато Балкански изпее последната си песен, така както бях с тебе там, в Петроград, в друг зимен ден на 1878 година, когато той изпя първата си голяма песен.

… София е потънала в дълбок сняг, от комините към сивото небе се извиват безброй тънки струйки дим, по белите улици припкат, звънтейки, весели кончета с шейни, фенерите около Народния театър светят и първите посетители вече влизат, като се пазят да не се хързулнат по заледените стръмни пътечки, които водят към входа. Внимавай и ти!

Салонът е претъпкан много преди определеното време. „Сиромахкиня“ привлече тия хора тук толкова рано не само заради шума от последните схватки на Оперната война — прогонването на Дружбата от Народния театър, оставката на Интенданта, заболяването на Балкански, стачката на драматичните артисти, но преди всичко заради слуховете, които упорито се носят, че това ще бъде едно от малкото представления на новата опера. Говори се, че лично Негово княжеско височество, като се запознал с либретото, се намръщил и заявил, че то представлява груба клевета към него лично, към неговото вярно правителство и към целия режим на свобода и демокрация, който цари в благословена България, тъй като в либретото се разказвало за…

Първо действие: за една мизеруваща майка, която плаче над умиращите от глад нейни дечица, и която излиза в тъмната зимна нощ „когато силен вятър вее с бяс… и камък пука се от мраз“, да търси хляб за тях. (Намекът е повече от ясен!) Разказва се и за страшните разбойници, които „тихо“, „без шум“ проникват в къщата, за да я ограбят, но остават потресени от картината, която се открива пред тях. (Виж ти!), и които, след завръщането на отчаяната от безплодното търсене на храна сиромахкиня, обещават да й окажат безкористна помощ. (Аха!) „Душата ни вече не може да плуй в кръв, кражба и мъст!“ — пеят те преди да си вървят. И толкова по-зъл изглежда хазаинът-богаташ (че кой друг иначе?), който идва веднага след тях, за да иска от бедната женица парите, които му дължи. И тъй като няма нито стотинка, тя го моли за милост. Но „хора милост веч не дават… и не се боят от грях…“ И тогава тя „изскокна из врата… А веявицата снежна… вън на пътя я присрещна… и на бузи й смрази… нейни жалостиви сълзи…“        Второ действие: То още повече е разгневило Негово височество. Чуй само:

В дома на богаташа кипи пиршество, лее се вино, пеят се безсрамни песни, уличници танцуват (ой!) и си разголват краката чак до коленете. Тъкмо в такъв неподходящ момент бедната майка „измъчена от глад, една нова вратня бута, влиза у един богат“ и заварва разгащените чорбаджии да се кълчат и гевезят с уличниците и дори да хвърлят недоядените мръвки на кучетата. Тя ги моли за милост, но коравосърдечният господар (пак!) й се присмива и изгонва навън. Преди обаче да си отиде завинаги, тя намира сили в себе си да удари оглушителен плесник на жестоките богаташи с арията си: „Аз съм горда, хора, и не бих просила… но какво да сторя… челядта е мила…“

Операта свършва тук, защото оня Маестро не е успял да я доизработи докрай, но по всичко личи, че е трябвало да продължи с още по-бунтовни призиви — та нали в кашата е сипал пипер сам Стефан Вълков, червеният агент от Москва! Ясно каква е тази първа българска опера! Неслучайно лично Георги Кирков я хвали, неслучайно билети за представленията се продават и в клуба на Позитано!

Да, говори се още, че в края на краищата князът е разрешил операта за няколко представления само, то се знае, колкото да не разгневи Иван Вазов — Иван Вазов си е Иван Вазов! — и да не предизвика нови размирици сред интелигенцията, която, кой знае защо, все пак в последна сметка застана на страната на Дванайсетте разбойника! Впрочем те също са разбойници и врагове на престола, и трябва да се внимава с тях, тези опасни писатели, художници, музиканти и поети…

Първият звънец.

Да минем, Сашка, на сцената — публиката този път не ни интересува. Ще заварим познатата от всички премиери суматоха, предшествуваща вдигането на завесата. Херкулесовският Мечо снове нагоре-надолу, за да донатъкми стаята на бедната жена; гримьорката тича подир бедната жена, за да й дооправи косата; разбойниците с бухнали къдрави бради и обърнати наопаки кожуси се разпяват нервно и гълтат сухи сливи; Стьопа — злият хазяин, се гледа в огледалцето, за да намери най-подходящата си ехидна усмивка; Маестро, бледен като мъртвец и с потни очила, заклиня разбойниците-италианци да не прекаляват с викането, умолява Стьопа да внимава в дуета с Цвета-Сиромахкинята, и да не я покрива, защото Цвета е още неопитна, после отива при Цвета и — за кой ли път вече! — й изтананиква първата ария: „Скръбта умряла сънувах аз… и стонът бил заглъхнал… и на горчивите сълзи бил изворът пресъхнал…“, а Цвета трепери, и заявява, че — не, няма да може да пее, не чуваш ли, Свирчо, гласът ми е заглъхнал, ой, майчице, как ще играя тази вечер!

И само Балкански, режисьорът, с критично око следи всичко това, знаейки от трийсетгодишен опит, че след третия звънец неразборията ще изчезне като с магия, всяко нещо ще си дойде на място и даже Цвета, която твърди, че гласът й е заглъхнал, ще запее така, че в салона ще си глътнат езика…

О, не мисли, че Балкански не се вълнува. Хиляда години да живее още, хиляда представления да постави, в хиляда опери да участвува, все ще бъде така: стомахът му ще се свива в твърда буца, устните му ще засъхват, мускулите ще се напрягат до скъсване… до третия звънец. Днес обаче е иначе, днес, освен свиването на стомаха и напрягането на мускулите, не е в ред и сърцето — то ту затуптява като барабан, бит от пощурял барабанист, ту утихва до премаляване, и езикът е сух и грапав като тухла, и лилавите устни са напукани, и думите трудно се изтръгват от гърлото… И доктор Бръзицов, който познава тия коварни признаци, стои до него, готов при първия зов да се притече на помощ… Защото колко пъти, колко пъти е забранявал той на Балкански да се заема с тази постановка, колко пъти го е заплашвал с тежки последици от преумората — всичко напразно. Благополучният край на Оперната война вдигна на крак болния и той, без да обръща внимание на молби и заплахи, грабна баладата на Вазов и партитурата на Маестро и седна да състави режисьорския план. И докато почти денонощно водеше репетициите навсякъде, където можеше — при Гюлеви, в дома си, на сцената, — той се чувствуваше отлично. Верка се поуспокои и дори зарадва: тия няколко седмици отбелязаха за нея и Костя ново разгаряне на тяхната любов. Петдесетгодишният Славянски славей бе по-бодър, по-енергичен и по-млад откогато и да било. Но сега, когато чакаше първия звънец и чуваше глъчта зад завесата, той усещаше коварни тръпки да пълзят по жилите му и да проникват в сърцето… И полагаше неимоверни усилия да стои прав, да следи приготовленията, да не се издаде.

До него се приближи доктор Бръзицов:

— Добре ли сте, Костя?

— Никога не съм се чувствувал по-добре, докторе.

— Седнете! — Доктор Бръзицов дръпна към страничния суфит трона на Иванко — онова голямо кресло с високо облегало, което обикновено оставяха зад кулисите, тъй като служеше за реквизит на почти всички представления.

— Има време за сядане — отвърна Балкански и поизкриви в усмивка напуканите си, виолетови устни. — На оня свят все ще седим и ще играем табла, нали докторе?

Доктор Бръзицов вдигна рамене и сам се настани на трона, не изпускайки от очи режисьора.

А от ъгъла зад сцената Инденданта наблюдава всичко. Наблюдава своята победа. И своето поражение. Победа — мисли той, — тъй като, тъй или иначе, тъкмо той е предизвикал днешното представление, макар че малцина знаят това, и е доволен. И поражение, тъй като за всички оттатък, в салона и извън салона, за България и за историята той е загубил Оперната война… Но той знае какви изводи да направи от своето поражение. Нека Пейо дойде тук, той заслужава това място повече от всеки друг…

Вторият звънец.

На сцената суматохата прерасна в паника. Мечо така мощно разблъска хористите, за да сложи някакво столче пред угасналото огнище, че те се разлетяха към декорите. Едно от децата на сиромахкинята увисна на завесата и едва не я откъсна от халките. Една уличница се препъна на скъсаното чердже и за малко да повали суфльорската будка. Някой гласно се молеше на всички светии, Маестро припадаше, Цвета се тресеше от ужас. Иззад завесата идваха звуците от настройващите се инструменти, смехове, откъслечни ръкопляскания и дори отделни викове.

Сърцето на Балкански биеше все по-неравно.

Третият звънец.

Всичко утихна. До Балкански долетя лекото почукване на диригентската палка на капитан Николаев по пулта и веднага след това оркестровото въведение. Завесата тържествено се разтвори и пред две хиляди очи се откри мизерният дом на сиромахкинята с

Три напрашени полици,

ледни зидове кат мраз,

две-три спукани паници,

вехтък един Коностас…

И две мънички дечица,

бледни, голи, в тъмен кът,

тръпнат, охкат и мълчът…

Но сиромахкинята я нямаше. Тя стоеше, неподвижна, каменна статуя, пред Балкански и не смееше да пристъпи към сцената, към дечицата си. Режисьорът, усещайки някакво непривично стягане на гърлото, едва прошепна:

— Тръгвай! Тръгвай!

Но Цвета не мърдаше. А след десет секунди трябваше да запее.

— Тръгвай, чуваш ли? — изсъска той, вече без сили, олюлявайки се на краката си.

Тя не тръгваше, загледана като хипнотизирана в палката на капитана, който само след три такта трябваше да й даде знак да почне.

Тогава, разярен, Балкански я блъсна в гърба и тя полетя към сцената с подкосени, непрегъващи се крака — дървена кукла, която са забравили да навият. Пред нея изплува онази хилядоглава ламя, готова да я изгори с пламъците, които издишваха страшните й ноздри и след това да я погълне в бездънния си търбух.

— Пей! — чу тя зад себе си гласа на Маестро.

От будката на суфльора дойде ясен шепот:

— „Скръбта умряла сънувах аз…“

Тя мълчеше.

— „Скръбта умряла сънувах аз…“ — почти извика суфльорът.

И в същия миг до нея достигна като от далечен свят акордът във фа мажор, акордът, който Свирчо толкова пъти й бе набивал в главата, и след който тя трябваше да почне.

И тя почна, почна, без да мисли, почна, защото трябваше да почне:

Скръбта умряла сънувах аз

и стонът бил заглъхнал…

Огромният салон с хилядоглавата ламя замря, пламъците изчезнаха, и малцина само забелязаха, че прекрасният глас, който звънтеше на сцената, е малко уплашен. След четвъртия такт обаче и те не забелязваха нищо, защото гласът се издигаше все по-мощен и по-вълнуващ, освободен от страха:

И на горчивите сълзи

бил изворът пресъхнал…

Интенданта се приближи към сцената, привлечен от жалбата на бедната майка и от нейната молитва пред иконостаса.

Кръвта отново се връщаше в лицето на Маестро. След малко, предрешен като разбойник с къдрава брада и обърнат наопаки кожух, той също трябваше да влезе в бедната стая заедно с другите брадати италианци, пеейки:

— Тихо, без шум, другари,

като котки да пристъпим…

Първото представление на първата българска опера тръгна по своя тежък път…

Балкански се поуспокои и сега вече цялото му внимание беше приковано във всеки жест на артистите, във всеки тон на оркестъра, във всяка дума на певците. И както обикновено правеше на репетициите, неусетно започна да свири с оркестъра, да дирижира с диригента, да пее с певците. Махаше в такт ръце, кривеше лице, отваряше уста в пълен синхрон с музиката, и от време на време дори, забравяйки се съвсем, издаваше и тихичък звук… Интенданта гледаше всичко това и дори не се усмихваше: той присъствуваше на свещения обред на творчеството.

После дойде паузата.

И отново неразбория на сцената. И отново трите звънци, и отново магията се извърши и завесата се отвори, и на сцената избухнаха смеховете, крясъците и танците на гуляещите богаташи и на техните уличници. И дойде сиромахкинята, изложи своята трогателна молба, но безсърдечните мъже и жени я изхвърлиха навън.

— Ква е тая просякиня? —

стопан вика с гневен глас.

— Аз съм клета сиромахкиня

и за помощ моля вас!

— Бре! Какво ми тая дрънка?

Триста просяка на ден

идат дрипави при мен…

Тогава дойде ред и на прочувственото ариозо:

Аз съм горда, хора,

и не бих просила,

но какво да сторя,

челядта е мила…

И все тъй Славянския славей, изправен до страничния суфит, отваряше безмълвно уста в пълен синхрон със сиромахкинята, с хористите, с жестокия хазаин, който прогони бедната жена в зимната нощ да вие срещу звездите и проклиня света, в който живееше…

Като Виолин, Сашка, но Виолин го няма вече.

Внезапно Балкански се озова в тишина, сякаш бе попаднал сред безмълвието на звездите. Никой не пееше, никой не свиреше, никой не говореше.

После се чу тихото плъзгане на завесата по халките.

И едва тогава се разтърси салонът, и това бяха най-щастливите ръкопляскания и овации, които Славянския славей бе някога слушал.

Завесата се отвори пак, и пак, и пак… Колко пъти? Кланяха се артистите, кланяше се авторът, кланяше се диригентът, но режисьорът стоеше неподвижен до суфита, със сгърчена на лицето усмивка, преизпълнен с блаженство. Някакви ръце го сграбчиха под мишница и го поведоха към авансцената срещу потъналия в светлина салон, пред ламята с хиляда глави и две хиляди очи, но ламята не издишваше пламъци, а размахваше цветя, кърпички и бастуни.

И пак, като в омая, той видя как завесата се затваря и как всички около него се прегръщат и целуват — брадатите разбойници със злите богаташи, сиромахкинята с жестокия хазаин, гримьорката с Мечо, и Стьопа с Казака, и Маестро с Николаев…

Гледаше той всичко това, усмихваше се блажено и в едно кратко мигновение дълго като един живот, той видя себе си:

едно малко къдраво момченце слуша захласнато тихите песни на баба си,

едно хлапе с възторг пее дискантно в църковния селски хор,

един снажен юноша седи в одеската гимназия и мечтае за звездите,

един младеж слуша, потресен, „Русалка“, първата си опера,

той взима първите си уроци по музика,

той изпълнява за първи път каватината на Алмавива;

един напет момък с буйна коса пристига в Петербург,

той топи коричките хляб в чая без захар,

той трепери от студ до замръзналата печка,

той учи при Еверарди;

един млад мъж се качва на сцената на Мариинския театър и пее пред императора; там е и момченцето с моряшката блузка… как се казваше то?,

младият мъж скита из Русия… пее в Севастопол, пее в Евпатория, пее в Симферопол, в Харков, в Царицин, в Казан, в Киев,

той е Фауст, той е Ленски, той е Княза, той е Канио,

той е в Болшой, светлините на прожекторите блестят в очите му и той се кланя на възторжената публика,

той е във Варшава, той е в Милано, той е в Париж,

той е Танхойзер, той е Лоенгрин, той е Тристан,

той пише книгите си,

той учи другите,

той е прочут,

той е с посивяла коса,

той става Славянския славей!

Не, той никога не е бил изстискан лимон!

Нито карагьоз-пардеси!

Той дойде в България, за да помогне на нейната музика.

И за да срещне Верка!

Той все още е Славянския славей.

Той е Учителя!

Той е Атамана!

Той се усмихваше блажено.

Сетне поиска да каже нещо, не успя — от устата му не излезе звук.

И дъбът рухна.

Към него се спуснаха Интенданта и доктор Бръзицов. Веднага звъннах на доктор Бонева:

— Тук Вълков. Умира Славянския славей!

— Кой? — попита тя с продрания си глас.

— Големият певец Константин Балкански.

— Не го познавам, но тръгвам веднага.

— Оставете — казах морно. — Пошегувах се.

— Не обичам такива шеги!… Е, какво, идвате ли с нас?

— Да. Запазете ми, моля, мястото.

— То е запазено. И да знаете каква изненада имам за вас… Във всеки случай тя е по-интересна от вашата безвкусна шега.

И сложиха Славянския славей върху трона на Иванко, преместиха трона в средата на сцената, и около него в пълно мълчание се струпаха всички, гледайки доктор Бръзицов. Доктор Бръзицов дълго прослушва сърцето му, взира се в очите му, още по-дълго опипва пулса му… И безпомощно поклати глава.

Балкански с мъка вдигна клепачи, погледна: през вихрушката от пъстри звезди, която го обгръщаше, до него достигаха деформираните брадати образи на разбойниците, злите, насинени очи на хазаина, бледите, изрисувани лица на уличниците, изкривените носове на богаташите… Пое дълбоко дъх — да, още е жив и може да говори! — и едва-едва проговори:

— Е, дети мои… Аз си отивам… Невероятно, да?… Прощавайте!…

Пред краката му приклекна Стьопа и злите му очи на коравосърдечен хазаин се изпълниха със сълзи:

— Глупости говориш, Учителю! Глупости! — задавено и сърдито произнесе той. — Ние тепърва почваме и ти си ни нужен… Не виждаш ли? Къде ще вървиш? След малко почваме „Фауст“! Да ни оставиш сами ли искаш?

Балкански с усилие се усмихна, изви поглед към плачещата Верка, все по-тихо зашептя:

— Верка, недей!… Аз… аз… благодаря на тебе… на всички… А ние тук… ние…

Не му остана дъх, млъкна, с усилие преглътна, забеляза, че всички наоколо плачат, подхвана едва чуто:

— Друзя… моля ви се… не бива… Защо?… Та вие… вие сте певци! Не оплаквачи… Вие трябва да пеете… постоянно, винаги… до смъртта си… Като мене… Вижте!

И, решен да бъде артист до край, с нечовешко усилие вдигна глава, поприбра корем, приглади с десница бялата коса и като поизчисти гласа си от хрипове, затананика, но този път хриповете останаха:

Страхиле, страшна войводо!

Защо си толкоз посърнал…?

Зад него Поета, застанал сякаш на почетна стража на Славянския славей, слушаше, стиснал устни до болка.

Звънецът звънна два пъти. Откъм салона долетяха нетърпеливи ръкопляскания. Но около трона никой не мръдна.

Тогава Славянския славей събра последните трохи сили, които още се криеха в угасващото му сърце, и каза неочаквано високо и повелително:

— А сега, вървете! И пейте! Публиката не бива никога да чака! Пейте!

И млъкна.

Завинаги.

Вдигнаха тогава трона и го сложиха край сцената. До него застана Поета.

Другите отидоха да пеят.

Звънецът звънна три пъти. Капитан Николаев вдигна палката.

Завесата се отвори.

На градския площад затанцуваха веселия Фауст-валс.