Хаим Оливер
Оперната война (43)

Интермецо с Ю и Стьопа

— И какво? — попита Ю. — Връщат ли Разбойниците униформите?

— Какво говориш, Ю! Как ще върнат такава скъпоценност? По съвета на жените те решават да използуват всичко. Панталоните — тесни като гащите наполеонки, могат да минат за панталони от всички епохи, с изключение на древността, но за „Аида“ има още време… С калпаците също е лесно — натикват им по едно петльово перо и готово! По-трудно е със сюртуците. Дни наред Гюлева с помощта на доброволки-приятелки на Дружбата прекрояват, скъсяват, разширяват, махат ширити, пришиват копчета, докато в края на краищата се получават двайсет не лоши универсални театрални костюма, които могат да минат за войнишки униформи, за народни носии, за салонни дрехи. Италианските хористи изпадат във възторг от тях, някои дори ги обличат по време на големите студове, които тази година настъпват твърде рано, като не забравят и червените ботуши. Казака се опитва да ги спре, но те дори не му обръщат внимание: твърде добре схващат, че нито Казака, нито който и да е друг от Дружбата е в състояние да им забрани каквото и да било, особено сега, когато трупата пристъпва към подготовката на първото представление… И една от любопитните гледки по софийските улици през тия седмици са наперените мургави мъже, които се разхождат с червени ботуши, зеленикави кавалерийски униформи и високи калпаци, и мязат на дворцовите гвардейци.

— Нахални макаронаджии! Все ще измислят нещо такова.

— Е, да! Но тъкмо затова си имат Верди, Тосканини…

— Модуньо, Фелини… И какво, става по-нататък?

— По-нататък за Дружбата настъпват няколко много напрегнати и тежки седмици. Десетте хиляди лева, заедно с настъпилото след парламентарните дебати смекчаване на военните действия, дават такъв тласък на трупата, че тя се втурва в безразсъдна атака срещу всички препятствия, които се изпречват пред нея, и към онова първо, мержелеещо се вече в недалечното бъдеще представление.

— „Фауст“?

— Да, някак си от само себе си, без всякакви спорове. „Фауст“, защото операта е твърде ефектна, а по-вероятно защото всички главни роли за нея са вече готови: Балкански за Фауст, Стьопа за Мефисто, Елена за Маргарита, Казака за Валентин.

— А другите? Зибел, Марта, Вагнер? Без тях не може.

Погледнах учудено Ю: очевидно бе прелистила партитурата на Гуно.

— По една щастлива, бих казал обаче закономерна случайност — отговорих аз, — през това време от чужбина се завръщат още трима българи, получили някакво музикално образование: Николов, Орлова и Василева, тъкмо тогава липсващите Вагнер, Зибел и Марта.

— И на какъв език пеят? Операта е френска.

— Но партитурата, с която разполагат, е руска. За солистите това не е проблем, но за хористите и особено за полуграмотните италианци, това е жива мъка. Те ще трябва да зазубрят текста наизуст, без да разбират и думица от него, въпреки неимоверните усилия на Маестро и капитана Николаев да им втълпят трохи от неговото съдържание.

— Представям си колко адски откачено е било! — усмихна се Ю. — На последния „Златен Орфей“ италианката Бертучи пя „Моме ле, моме“ на български. Беше адски сладка, но си умряхме от смях… А какво става с балета? Валсът от Второ действие, Валпургиевата нощ?

— От балетните сцени решават да се лишат. Все едно, разюзданата Валпургиева нощ с нейните демони, хетери и вещици не е изпълнима в размерите на малката сцена на „Славянска беседа“, пък и декори липсват. Що се отнася до Фауст-валса от Второ действие, ще го изтанцуват самите действуващи лица.

— Шик! Ще ми го покажеш ли?

— Не съм решил още.

— Е, да, ти вече не ме водиш в миналото… — Ю направи муцунка, но тя не бе весела, бе тъжна. — Зная, зная: изчистване на отклоненията… Разкажи ми поне какво става по-нататък!

— По-нататък?…

Тя отскочи до хладилника, донесе бутилка, наля ми:

— За гориво — рече тя, сви се в ъгъла на дивана и скръсти крака: момиченцето ще слуша „Червената шапчица“. — Давай!

— По-нататък… — По-нататък обаче не бях написал нищо. Имах отделни бележки, имах и ръкописите на Дед с неговите разхвърлени дневници. Да импровизирам не посмях: чувствувах се някак си с изпразнена глава, без ясен поглед за следващите страници… А може би ми липсваше истинския слушател?… Измъкнах една от тетрадките на Дед и зачетох избледнелите вече редове, изписани с едрия, щедър и разпилян почерк на бъдещия ректор на Консерваторията.

„Студ. Дърво и камък се пукат. Казака отново е разрешил на италианците да облекат униформите. Ще ги съсипят. Тази вечер трябва да посетя годеничката Цвета, иначе бай Васил ще ме пречука. И подаръче трябва да занеса. Откъде пари? Днес Шопето ни нагости със саздърма.“

„Репетиция в гимнастическия салон. Маестро лее кървава пот с хористите. Добре поне, че Петър Райчев е с тях. Снощи бях на гости у Анчето — Дребосъчето, както й вика капитанът. Харесва ли я? Той харесва всички представителки на слабия пол, стига да са под трийсет. В края на седмицата трябва да направя визита и на другите две годенички. Как ще се измъкна от това заплетено кълбо? Струва ми се, че Маестро е хлътнал здравата по Цвета. А тя?“

„Репетиция. Все още в гимнастическия салон. Директорът на гимназията се мръщи: учениците бягат от клас, за да надничат през прозорците, тичат по петите ми, викат «Караконджото! Караконджото!» и пеят серенадата на моя караконджо. Време е да се измитаме оттук. Но къде? Тази вечер помолих Свирчо да изпрати Цвета до дома й. Той рипна от радост. Хлътнал е той, хлътнал, горкият! Разписал се е любовни песни и още нещо, което ревниво крие от мен. Другите годенички съпроводих аз — една по една, чак до десет вечерта. Вече не издържам. Пък и Елена ме гледа накриво. Обърнах се към капитана за помощ. Той е готов да изпраща и трите, но предпочита Дребосъчето. Дано не направи някоя беля. Този френски възпитаник не си поплюва с жените. «Обичам да ги ощастливявам» — казва ми той.“

„Костя и Верка се завърнаха от Пловдив. Донесоха седемдесет и два лева чисти пари. Кога ще се съберат? Техният, явен за всички, но непризнат помежду им роман продължава неоправдано дълго време. Костя ме учудва. Никога не бих предполагал, че е толкова стеснителен с жените. Минава петдесетака, хойкал е из Париж, пък и той не е грозотия, а с Верка се държи като влюбен гимназист. Може би се плаши от брак? Безпокои ме неговото здраве. В желанието си да изглежда здрав и мъжествен, той крие сърдечните си кризи и мисля, че дори не се лекува. Трябва да поговоря с доктор Бръзицов. И с Верка.“

„Днес бяхме с Казака, Костя и Маестро при Интенданта. Пак за салона. Уж внушителна делегация. Грешка. Това го раздразни още повече. Неуязвим е този поет. Чел съм негови неща и от тях съм добил представата, че е някакъв мощен като скала свръхчовек. Свръхчовекът се оказа едно хромо същество, което като че няма нищо общо с «Епическите песни». Когато обаче заговори, хилавият изчезна и пред мен се възправи не скала, а планина. Заговорихме за музика, за Вагнер, за Верди, за Скрябин, за Дебюси, за възможността да се създаде в далечното бъдеще българско оперно произведение. За първи път срещам тук човек с такава огромна ерудиция. И въпреки това, а може би тъкмо заради това, той не ни протегна дружеска ръка, нещо повече — продължава да е враждебен към нас. Счита, че десетте хиляди, които ни отпуснаха, са откъснати от неговия бюджет. Недоволен е също, че новият Народен театър не е още готов и Драмата е принудена все още да играе в неугледния салон на «Славянска беседа». Когато обаче го попритиснахме, а и Балкански вложи целия си авторитет на артист от международно значение, той поотстъпи. «Аз не съм собственик на салона — каза той, — говорете с ръководството на „Славянска беседа“, ако то се съгласи да ви го даде за дните, когато ние отсъствуваме, аз не мога да възразя. А по-късно, когато се преместим на голямата сцена, можете да дойдете тук, все едно, не мога да ви попреча.»

Тази «щедрост» ме раздразни. Неговото «тук» представлява едно тясно помещение с петнайсетина реда плетени столове, три канапета за почетни гости и две позлатени кресла за деспота и неговата жена. Сцената пък е педя на педя, почти без кулиси, с една-единствена стаичка за артистите. В Сибир дори не съм играл в такава съборетина. Но все едно — рано или късно ние ще пеем в новия театър, готов съм да се обзаложа дори с този антипатичен и привлекателен свръхчовек.“

Ю ме прекъсна:

— Самоуверен дядка е твоя Стьопа.

— Не толкова самоуверен, колкото убеден в правотата на своето дело. И много пробивен. Той не отбелязва в дневника си, но аз зная от други спомени, че само благодарение на него Пенчо Славейков отстъпва сцената си за една-две вечери седмично, когато Драмата почива или играе в провинцията.

— А новият Народен театър?

— Потърпи! Много още конфликти ще се разразят, докато Разбойниците запеят и в Народния театър. Засега те се стремят към мизерната „Славянска беседа“ и я получават срещу чудовищно висок наем. Чуй какво пише Дед:

„Бандити! За няколко репетиции, а по-късно и за две представления седмично ни обират половината от субсидията! След шест месеца ще трябва да просим. Впрочем ние вече просим — парите не стигат за нищо. Татко Гюлев окончателно изпразни кесията си, нямаме нищо ценно за залагане, а концертите на Костя и Верка са капка в морето. Вчера Костя се явил при оня нещастен глух инспектор и се осведомил за възможността да бъде назначен на учителско място в София. Глухият се съгласил. Слава богу, че не го е накарал да му попее! Жал ми е за Атамана. Славянския славей, оня, който на трети март 1878 година в Петербург вдигна на крак Императора, е сведен до равнището на даскалче по пеене на сополивите хлапета… Казака пък води преговори със собственика на «Петте кюшета» да пее вечер заедно с Кева…“

— Къде, къде? — прекъсна ме пак Ю.

— „Петте кюшета“ е едно полукръчмарско заведение, където певачки изпълняват сръбски, румънски и цигански песни, а също и песните, които днес наричаме „градски фолклор“.

— Естрадни песни?

— Нещо такова…

— Виждаш ли, моето момче? — каза тя. — Даже твоите Дружбаши плащат данък на естрадата, а ти…

Тя каза това с такъв тон, сякаш съм смъртен враг на съвременната естрада. Това ми припомни, че в редакционните ми папки все още лежат ония писма и че наближава времето да направя равносметката на дискусията. Равносметката за себе си… Въздъхнах, прелистих тетрадката, попаднах на нова дата:

„Петък. Първа репетиция в «Славянска беседа». Крайно време беше. Директорът на гимназията учтиво ни изгони, защото започва упражнения за ученическия гимнастически преглед. Наехме роял и го поставихме пред княжеските кресла, до него разположихме оркестърчето: четиринайсет души. Затова пък хорът ни е по-внушителен — цели двайсет човека! И на какъв руски пее! Да обърне Пушкин в гроба…“

„След като изкарах първия речитатив с Фауст, слязох от сцената да погледам. Картината, която се откри пред мен, ме възнесе до небесата. И сега още ми иде да се разцивря!… Долу е оркестърът с девет униформи от различни военни части: и петима цивилни, начело с капитан Николаев. На рояла е Маестро, който се мъчи да покрива бездните на оркестъра — контрабаси, обои, фаготи, тромбони, тимпани… (Ух, тия тимпани — време е да си купим един хайредински тупан!). Горе на сцената върви Второ действие с празнуващия народ пред градските врати: студентите, войниците, занаятчиите — всички са облечени в хусарските униформи на Петдесет и пети лейбгвардейския на Негово величество полк, и всичко това на фона на декор, изобразяващ Рилския манастир!… Режисьорите Костя и Казака — Фауст и Валентин в хусарски униформи, се мятат насам-натам, подреждат, пререждат, скубят си косите, крещят до пресилване и когато дойде техният ред да пеят, вадят от гърлата си пресипнали звуци…“

„Докато се наслаждавах на тази прекрасна гледка, дойде бай Христо и попита дали разрешавам на Интенданта да влезе. Каква деликатност! Можех ли да откажа на това явно издевателство? Той влезе, но не сам, а с оня самонадеян първи любовник от Драмата — Попето. Разположиха се на последния ред и се загледаха в нашия позор. Тъкмо упражнявахме сцената на валса и тъй като имахме само шест жени, останалите мъже затанцуваха помежду си. Валсиращите се въртяха като мухи без глави, препъваха се, подхлъзваха се, настъпваха се по червените ботуши; една двойка едва не полетя към оркестъра, друга изчезна зад кулисите; Шопето пък така удари Рилския манастир, че мощната постройка се разлюля и едва не рухна върху главите на празнуващия народ. Не смеех да се обърна към последния ред… Едва дочаках своята ария и скочих на сцената. Знаех, че не съм по-убедителен от другите като хусар, но бях поне направил лицето си като истински Мефисто (не е трудно с моята физиономия) и захванах куплетите на «Златния телец»:

Вредом златото днес цари

всеки нему днес се кланя,

всеки е нему роб дори…

Още при първия такт осъзнах абсолютната необходимост да играя и пея така, че ония на последния ред да престанат да се подхилват със снизходителната ирония на велики майстори, присъствуващи на първите опити на своите чираци. Отворих гърло и с риск да разкъсам някоя гласна струна, хвърлих всичко, на което бях способен:

… Цар и просяк, стар и млад,

знатен, беден и богат,

роб му става на земята…

И докато пеех, кой знае защо, си спомних онова злополучно участие в конкурса на Болшой театър — кривоносия агент, желанието ми да разтърся журито, крясъците на агентите, бягството зад кулисите… Не, този път няма да има бягане!… И пях, струва ми се, както рядко друг път съм пял. Около мен хористите млъкнаха, втренчени в устата ми. Капитанът престана да ми дава знаци да се въздържам — все едно този мизерен оркестър не можеше да ме покрие, въпреки деветте си духачи.“

„И тогава, за мое велико удовлетворение, видях как презрителните усмивки по лицата на ония там се изтриха, как те се свиха в столовете си, как първият любовник зина, и даже как великият поет замислено облегна глава на своя бастун… Майната ви!“

… Млъкнах. Още чувах куплетите на Дед, още виждах Славейков опрял брада на бастуна. Ю попита:

— Наистина ли пише „майната ви!“?

— Да.

— Знаменито! Имаш ли запис от куплетите?

— Имам, но той е далеч от изпълнението, което току-що чу. Направен е трийсет години по-късно.

Ю се изправи. Бутилката беше празна.

— Бива си го твоят Дед! — каза тя. Щипна ме нежно по бузата: — Като тебе… Но е непостоянен. Какво ще прави с годеничките?

Алкохолът ме бе поразгрял, а и тетрадките на Дед с последния спомен за Куплетите ме бяха върнали към атмосферата на онова време, и аз, без много да се замислям, бързо заговорих:

— Седмиците отминаваха, а първото представление беше все тъй далече, както в деня, когато Стьопа изпя пред Интенданта своите дяволски куплети. Есента постегна, заваляха дъждове, но Разбойниците така и не забелязаха нито студа, нито дъжда. Плащайки скъпо и прескъпо, те репетираха в „Славянска беседа“ с надеждата, че ще бъдат готови до многоочакваното откриване на Народния театър. И зад тежкия труд се мъчеха да забравят всички други сложни проблеми…

„Защото онзи подем, който бе настъпил след малката парламентарна победа, бързо спадна: действителността се оказа по-силна от ентусиазма. Държавната субсидия бе изразходвана за наем на салона и пианата, за покупка на партитури, за декори, за грим, за костюми на солистите и жените, за заплащане на италианските хористи. Основният състав така и не получаваше никакво възнаграждение. Капитан Николаев и Маестро, които живееха от заплатите си, едва смогваха да отделят нещо и за Казака, който бе до гуша потънал в административните дела, и все не можеше да постъпи в «Петте кюшета». Верка и Балкански даваха по някой и друг концерт, в очакване той да бъде назначен на вакантно учителско място. Всички останали бяха предоставени на себе си: някои търгуваха с книги, други чиновничествуваха, и даже Батов бе принуден да преписва прошения в съда, за да изкара добавки към нищожните си вестникарски хонорари.“

„Само Шопето бе добре. През седмица-две той отскачаше до село и се връщаше с кошници пълни с погачи, печени пилета и плодове, и тогава се събираха и гуляеха…“

— Отде пък толкова пари у този шоп? — попита Ю.

— Едва по-късно се узнава, че той е продал земята си. „Окането“ погълна неговите петнайсет декара ниви и градини.

— А Мечо? Той напуска ли Дружбата?

— Никаква сила на света не може да го накара да напусне Дружбата. С течение на времето той се превръща в кореняк разбойник. С изключение на пеенето, свиренето и дирижирането (впрочем, махането с пръчка той счита за не особено трудно), той прави всичко: стъкмява реквизита, кове скамейки, боядисва суфити, поправя столове, плете въжета, събира хористите, разнася пощата. Той е помощник-режисьор, осветител, дърводелец, шивач… И всичко върши безплатно.

— От какво живее?

— От хамалъка си. Той намира време да разтовари някой и друг вагон на гарата и се връща с дамаджана сливова. Това означава незабавно спиране на репетицията и леко веселие, макар че италианците намират сливовата за много люта.

— Сладуран е тоя Мечо. Продължавай!

— Не ме прекъсвай, че губя нишката на разказа… Но и чисто музикалните проблеми са не по-малко сложни от материалните. Италианците, които дялкат гранита по дванайсет часа на ден, пристигат вечер на репетиция смъртно уморени и въпреки певческото си въодушевление едва не заспиват на сцената. Казака беснее, но нищо не помага… Единственият, който още се държи здраво на крака, е къдравият Бепино, но и той вече загатва, че за такъв тежък труд четирите лева са нищо.

„Проблем, и то голям, се оказва оркестърът. Четиринайсетте военни и цивилни музиканти са добри изпълнители, но те никога не са свирили в оперен състав и дори Маестро със своя голям опит и талант не смогва да им помогне на рояла. И когато капитан Николаев успява най-после да оформи първото действие, оказва се, че в него липсва елементарна балансировка между оркестър и сцена.“

— Но нали все пак играят Фауст?

— Играят го. Но ето как. Към края на есента, когато отчаянието отново загризва сърцата на Разбойниците, Балкански предлага да се откажат от цялостно представление на „Фауст“, да се ограничат в няколко откъса от операта и да добавят към тях още две-три несложни сцени от „Трубадур“. Друг изход няма и те се впускат в усилени репетиции и на „Трубадур“. И един хубав ден…

— Леле, закъснях! — извика Ю. — Имам репетиция в цирка.

Тя ме прекъсна тъй внезапно, че дори не се разсърдих. А тя добави:

— За годеничките пак нищо не каза! Напиши го веднага и довечера ще отскоча да го прочета. Искаш ли?

Тя тъй зовящо каза „искаш ли?“, че аз протегнах ръце, прегърнах я през кръста и я привлякох към себе си. Тя ме отблъсна:

— Не сега, не, моля ти се!… И като видиш Сашка, хиляди поздрави от мен. Нека не ми се сърди. Кажи й, че й желая успех за третия тур. И да послуша съвета на оня Виолин: да внимава с джапанската си походка. Защото Сашка наистина все още си ходи като на село, сякаш гази трънаците по полето. И кажи й още, нека се върне вкъщи при нашите великани-голишари, мене скоро и без това няма да ме има там.

— Пак ли заминаваш? — попитах със смесено чувство на болка, ревност и облекчение.

— Да.

— Накъде този път?

— Към Берлин. Решила съм да приема предложението на хер Краузе.

Тя излезе. А аз седнах пред машинката и затраках. Трябваше да забравя хер Краузе.