Хаим Оливер
Оперната война (2)

Гласове

Трябва да почна, а не зная откъде.

Сашка би казала — отначало. Работата е там, че в бележките на Дед има няколко начала. Бих могъл да почна с неговото ефектно завръщане в България след изплъзването му от ноктите на руската охрана; или с първата му романтична среща с „най-голямата красавица на България“ Елена Гюлева. (Гледам портрета на двайсетгодишната си баба и си мисля: не, няма вече такива жени днес!) Хубаво начало е първата сбирка на ония донкихотовци от Дружбата, сбирката, която всъщност възпламени взрива… Имам обаче чувството, че не тия сцени са истинското начало. То трябва да е някъде много по-дълбоко във времето и трябва да представлява повратен момент в културното развитие на цялата нация.

Телефонът. Един престорено фамилиарен глас:

— Стефчо, здравей! Как е?… Не можеш, ме позна, а? Доцент Кирилов е тук, преподавателят на Сашка, да… Ето какво, драги, искам да те помоля за нещо…

Знам за какво. Това е петият звън от сутринта.

— Билет нямам — казвам, като се старая да бъда любезен: все пак от Кирилов зависи разпределението на Сашка, а аз много държа тя да остане в София.

— Хайде де! — Смее се той. — Ти няма да имаш билетче! Ти с Германов си като д…

— Така е, но уверявам те, нямам никакви билети. Този път е много трудно.

Довечера дават „Княз Игор“ с Германов, който прави своя редовен (и единствен в годината!) гастрол в София. Народът се тълпи пред касите от ранни зори. Имам само две места — за втори балкон, предпоследния ред, но какво да се прави: партерът е зает от дипломатите, снобите и миличките на началствата…

Отново се звъни. Няма да отговарям. Днес трябва да натракам поне първите две странички.

Нека призная — пристъпвам към щурата история на оная още по-щура оперна война след много задръжки. Причините са много и на първо място — времето, в което тя се води. За мен, пък и за всички мои връстници, годините около началото на века са нещо като дълбоко средновековие, което набързо претупвахме в пети семестър. Разбира се, мога да изредя цифри за ускореното развитие на капитализма в България след Освобождението, за първите стъпки на работническото движение с Благоев и Кирков, за дълбоката материална и духовна нищета на трудовите хора. Мога да издекламирам филипики срещу двуличния деспот Кобургота Фердинанд и неговия мрачен режим, и все такива… Но за конкретната атмосфера на времето, за въздуха, който са дишали отделните индивиди, зная главно от тетрадките на Дед и от някои и други мемоарни книги. Ето защо тук му е мястото да предупредя, че в разказа си ще допускам отклонения от официалната историческа хроника и ще се движа в рамките на дядовите спомени, които, меко казано, са доста субективизирани. Спомням си в каква ярост изпадаше той, когато в мемоарите на Балкански се сблъскваше с някои твърдения за датата на онази стачка на италианските певци-каменоделци, или пък за първата среща на двамата след революцията от 1905 година, когато Дед е бил принуден да търси убежище в Москва…

Пак телефонът. Веднъж, два пъти, три пъти. Вдигам, ядосан!

— Вълков тук! Какво има?

Отсреща звучи дълбок, кадифен алт:

— Ало, Стив!

Не мога да понасям това разтеглено „Стийв“, произнесено сякаш от разглезена американска кинозвезда. Но с Ю трябва да си внимателен, иначе ще ти одере очите. Ю, или по нашему Юлия, е най-добрата приятелка на Сашка — също абсолвентка, но от естрадния отдел.

— Какво има, Ю?

— Не се ли сещаш? — Гласът й става още по-мек, имам чувството, че ме гали заешка опашка.

Сега тя ще поиска от мен да присъствувам на празничния абсолвентски концерт и да напиша „нещичко“ за нея, ако може поне на първа страница. Виждам я как цупи бебешката си муцунка — тя смята това за много оригинално.

— Аа, сещам се! — подхвърлям бодряшки. — Ще ме поканиш на концерта.

Гръдният глас ми отговаря с нотки на смущаващо двусмислие:

— Не позна, Стив! Концертът, разбира се, ти няма да пропуснеш. Сега от тебе искам две билетчета за довечера.

Това ме трясва:

— Но, Ю, откога се интересуваш от опера?

Пак двусмисленият подканващ смях:

— Защо? Не ме ли бива и за по-интелектуални преживявания?

— Съжалявам, Ю, но не мога да ти помогна. Никакви билети нямам.

— А за Сашка имаш!

— За Сашка имам! — отвръщам студено.

Това действува — Ю се поочовечава.

— Стив — шепти тя умолително, — да знаеш как ми трябват двата билета! Тази вечер е адски важна за мен. Ще ти обясня, като се видим.

— Ю, разбери, тази вечер е невъзможно. Всичко е блокирано.

Тогава тя пуска дълбокия си смях, който може да се изтълкува като заплаха, презрение, покана за любов или като трите заедно.

— Чао, Стив! — И затваря.

И веднага пак телефонът, този път дълъг и пронизителен. Вдигам, крещя:

— Вълков не е вкъщи!

Но иззвъняват залцбургските камбанки — оня бистър сопран, от който неизменно се разтапям:

— Стьопа, защо крещиш?

За мен „Стьопа“ е само Дед. Като Стьопа живя, като Стьопа умря, като Стьопа ще остане и в историята на нашата музика. Но на Сашка разрешавам всичко, дори да ми вика Стьопа.

— Сашка, тъкмо ругаех, че прекъсват високия ми творчески полет.

— Върви ли?

— Още съм на заглавието.

— Да мина ли да ти помогна?… И да видиш роклята ми. За тази вечер избрах онази, черната, със златната бродерия на деколтето. Имаш ли нещо против?

— Идвай!

Зарязвам творчеството…

Тя идва — царствена, със златната си, навита като диадема коса, и строгата, черна, копринена рокля, която извайва скулптурната фигура, високите характерни гърди на оформящата се вече певица и изящните, дълги крака на Брунхилда. Тази вечер тя е безусловно по-разкошна и от баба Елена на двайсет и две години. Прегръщам я…