Хаим Оливер
Оперната война (25)

Финална картина на втора част

Кабинет в Министерството на просвещението, тогава; писалище, върху него — мастилница с три чашки — синя, червена и черна, три писалки, голяма дървена попивателна, нож за отваряне на пликове във форма на кортик, купчина вестници и в средата папката с надпис „Българска национална опера — състав и бюджет“. Зад писалището, на високо кресло като в крепост е настанен дребен господин с малка глава и тънка шия, която се губи в прекалено широката колосана яка. Мяза на костенурка, която при първа опасност е готова да се прибере в защитната си черупка. Този господин е Началник в министерството, с една дума — важно началство, толкова повече, че зад него на стената виси портретът на Негово височество княз Фердинанд с шашка.

Пред писалището един до друг седят Балкански, Стьопа, Казака и Вера Михайлова. Те са в официални дрехи, Верка — във високата си целомъдрена блуза, Стьопа в стегнат жакет и вратовръзка: излишно е да дразним биковете с червените си ризи. Балкански е надянал маската си на важен член на жури, което приема нови артисти в Болшой театър. Небрежно опрян на бастуна си, той играе със златната верижка на часовника си. Четиримата се стараят да изглеждат спокойни.

Началникът завъртва тънката си шия наляво и надясно, сякаш да се увери, че други посетители няма и започва с достолепието на човек, който си знае цената:

— Господа, натоварен съм от господин министъра да ви предам решението му по вашата просба… — Той млъква, очаквайки реакция на думите си, но четиримата не мърдат: те са обвиняеми, в очакване на присъдата. Той подхваща: — Господа, вашата просба се отхвърля.

Дълга, дълга пауза. После:

— Невероятно! — възклицава Балкански. — Това е сигурно грешка.

Господин началникът запазва достойната си поза. Той няма намерение да се принизява до равнището на тия чалгаджии, дошли да откопчат хилядарки от държавата. Единият ъгъл на устните му се усмихва снизходително:

— Никаква грешка няма, господа. Молбата ви е разгледана основно. Господин министърът даде дори проекта на вещи лица да го проучат. Мнението е единодушно: такава сума министерството не може да отпусне.

— Господин началник — сдържано изрича Балкански и усеща как сърцето му започва предателски да бие. Ох, мон дйьо, дано не се повтори припадакът от онази вечер! Той се обляга на бастуна: — Господин началник, нашето искане е така скромно! Субсидията, която предложихме на вашето внимание, едва ще стигне за посрещането на най-елементарните разходи по издръжката на трупата ни. Това е, так сказать, един гладен бюджет. В Болшой театър…

Господин началникът вплита пръсти и ги вдига пред очите си — така изглежда по-внушителен. И нека този дебелак със златната верижка не му навира под носа своя Болшой театър! Голяма работа, че бил Славянски славей! У нас по балканите славеи колкото щеш!

— Не мога да ви помогна, господа. Решението е безапелационно.

— Дори и ако намалим още размера на искането си? — пита Казака предпазливо.

— Дори и да го сведете до един лев! — отсича господин началникът и победоносно върти костенурчената си главичка.

— Но, защо, боже мой? Защо? — пита Вера, вече през сълзи. — Не сме ли и ние поданици на тази страна?

Господин началникът отново се усмихна с края на устните си: български поданици! Най-малко двама от тях са московски агенти, това е всеизвестно. Другите пък са хойкали из Европа и какви са станали, един бог знае.

— Господа — казва той, — не зная дали всички сте български поданици, но в едно съм твърдо уверен: министерството не може да ви отпусне никаква субсидия, поради факта че такава не се предвижда в нашия бюджет.

— Ами, предвидете го! — гръмва басово Стьопа и лицето му добива свирепия си сатанински израз.

Костенурката бързо прибра главицата си в яката. Тя е готова да позвъни на стражаря и да изгони тия нахалници, но решава да прояви смелост: все пак зад гърба й стои лично Негово височество с шашката. И пискливо се провиква:

— Ама как си я мислите вие тази, бе? Променете бюджета и готово! Това не е както да си пеете: тра-ла-ла! Това е министерски бюджет! Известно ли ви е какво е ми-ни-стерство? Единственият, който има право да променя неговия бюджет, е парламентът. И Негово височество княза, разбира се! — Обръща се към портрета с шашката и чинно скланя глава. Но отново се стряска от буботенето на Мефисто:

— Поискайте тогава да го променят! Цялата преписка е във ваши ръце. Предайте я на парламента, обяснете, настоявайте! Ако е нужно, обърнете се и към княза!

Изведнъж господин началникът проумява, че тия хора хабер си нямат от политика. И не без удивление пита:

— Господа, вие наистина ли се надявате, че парламентът ще се реши да извърши подобна промяна?

— Защо не? — обажда се Балкански. И тъй като прималяването му се засилва, той стиска главичката на бастуна до побеляване на пръстите. — Ние не просим, ние искаме държавна субсидия за издръжка на един национален културен институт, каквито в други цивилизовани страни съществуват от столетия, да!

Костенурката вижда пребледнялото лице на дебелия мъж, неговите побелели стави над бастуна и още повече се свива в черупката си.

— Моля, моля, без пререкания! Парламентът не зависи от мен. Той зависи само от господа депутатите. Но аз не зная дали в настоящия момент ще се намери един разумен депутат, който да гласува исканата от вас сума.

— А защо, моля? — пита много спокойно Казака, и това възвръща малко кураж на костенурката.

— Защо ли? Не четете ли вестници? — Костенурката дръпва към себе си снопчето вестници, вдига един, разтваря го и без да търси, защото онова, което му е нужно, е отбелязано с червено мастило, чете: „Създаването на оперна трупа засега и за много години още е немислимо нещо.“ Взима друг вестник, чете: „… И така, ние мигновено сме щели да прескочим всички условни степени на музикалното развитие. Друга манджа не ядем…“ Това го заявява депутатът господин Самаковлийски. А чуйте това: „Види се, нещастният българин е проклет вечно да става посмешище на света…“ И това, моля: „При настоящите условия на развитие на българската култура, новата опера би била едно жалко недоносче, което само ще спъва развитието на Драмата.“ Това, господа, го пише лично Интендантът на Драмата, господин Пенчо Славейков. Да чета ли още? За изстисканите лимони, за вятърните мелници? Или какво говорят артистите, търговците, писателите, обикновените поданици на Негово височество?

Неочаквано Стьопа скача от стола и с цялата си мощна фигура се надвесва над писалището. Костенурката панически се отдръпва към облегалото на креслото: този луд човек с лице на дявол е способен на всичко! Ненапразно се говори, че тъкмо той е малтретирал журналиста от „Балканска трибуна“…

Но Стьопа не се нахвърля с юмруци върху костенурката. Той само грабва вестниците и с трескава ядовитост рови в тях. Най-после намира „Работнически вестник“.

— А това четохте ли, господине? — пита той, едва сдържайки яростта, която клокочи в гърдите му. Чуйте! „Буржоазното общество, в което основният двигател е жаждата за печалба, по самата си природа е далеч от културата, особено когато тази култура служи за издигане духовното равнище на народните маси. За нас, социалистите, е напълно понятно, защо буржоазията е против създаването на национален оперен театър. На нея й са напълно достатъчни гостуванията на италианските оперни трупи, които, естествено, не са по джоба на работника или занаятчията. А на простия народ му дай кълченията на циганките в механите…“ И по-нататък: „… Само една работническа власт е в състояние да създаде условия за разцвет на българската национална култура, включително и на музикалната…“ Да чета ли още, господин началник?

Сгушената в дъното на креслото костенурка разбира, че сатаната няма намерение да я малтретира, и затова се осмелява да възрази:

— Това са приказки на червените! Те не ме интересуват!

— А мнението на Яворов? — провиква се с неочакван фалцет Балкански. — Интересува ли ви мнението на Яворов?

— Такова мнение не ми е известно. Покажете ми къде е излязло то! Пък и да го има, то не ме засяга. То е мнение на комита.

Балкански бавно се изправя, той трепери, устните му са синкавовиолетови. Той вече вдига заплашително бастун, костенурката примижава, очаквайки удара, но Славянския славей само унищожително проронва:

— Блоха!^[1]

Обръща се и тътрейки крака по килима, се отправя към вратата. Вера притичва към него и го хваща под ръка.

И едва когато четиримата са вече вън, костенурката подава глава от черупката, завъртва я победоносно наляво и надясно и изкрещява:

— Ще ми платите за това!… Московски агенти!

Качиха Балкански на първия срещнат файтон и се отправиха към дома на доктор Бръзицов, единствения лекар, на когото Казака имаше доверие: навремето той бе премахнал тежкия катар от гърлото му. Балкански дишаше с усилие, сякаш не му достигаше въздух, устните му бяха все тъй синкавовиолетови, но не преставаше да шепти: „Блоха, блоха, блоха!“ Внезапно Стьопа бе обзет от нелепото желание да запее онази песен за бълхата, но веднага го отпъди, и заедно с Вера охлаби яката на болния и отпусна колана над обемистия му корем. Балкански не преставаше мъчително да шепти: „Блоха, блоха!“ и с разширени зеници, без да мига, гледаше минаващите над файтона улични дървета.

Доктор Бръзицов имаше голяма патриархална брада и многознаещи очи. Прегледа Балкански и установи: сърцето. Следователно — никаква преумора, никакви тревоги, никакъв алкохол и, за известно време дори, никакви жени, не са вече те за нашата възраст, ха-ха! Доктор Бръзицов срещаше Славянския славей за първи път, но беше твърдо уверен, че както всички артисти, така и този тук живее бурния и нездравословен живот на цялата останала бохема. Балкански не се опита да го разубеди, само послушно кимна и изпи успокоителното.

Когато файтонът го остави пред дома му, той бе вече почти заспал. Помогнаха му да се качи в стаята, да се съблече, да легне. После Стьопа и Казака си отидоха. Остана само Верка. Тя постоя минутка край леглото, гледайки едрото и отпуснато лице на Балкански, ослуша се в станалото отново равномерно дишане и спусна завесите. Вече в полусън Балкански я виждаше как се носи край него лека, почти въздушна. И прекрасна!… Беше щастлив. Преди да затвори очи, той погледна към зодиачните таблици и му стана много криво. „Ех, помисли той, Чайковски ме излъга.“

Събуди го познатият глас на вестникарчето. Отвори очи: през плътната завеса проникваше яростно слънце. Вестникарчето продължаваше да вика. Той се ослуша и отначало прие разтегнатите думи безучастно, като че не го засягаха. В следния миг обаче трепна, скочи към прозореца. Долу вестникарчето неистово крещеше:

— Вестник „Гражданин“ имаааа!… Кой убива нашата култураааа! Харамията пита, защо убивате музикатаааа! Оперната война бушуваааа!

Балкански изтича долу и грабна вестника. На първа страница, на видно място, личеше голямо заглавие:

„Оперната война. Анкета на нашия вестник.“

И в подзаглавие:

„Пейо Яворов подкрепя «Оперната дружба».“

Верка той видя едва след като прочете изказването на Яворов. Свита в стола край леглото, тя спеше.