Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хаим Оливер
Заглавие: Оперната война
Издание: Първо (не е указано)
Издател: ДИ „Музика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: Роман
Националност: Българска
Печатница: ДП „Г. Димитров“
Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.
Редактор: Михаил Неделчев
Редактор на издателството: Кристина Япова
Художествен редактор: Григорий Зинченко
Технически редактор: Лорет Прижибиловска
Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев
Художник: Ганка Янчева
Коректор: София Овчарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832
История
- — Добавяне
Двайсет и девета картина с две сватби и една сиромахкиня
Тя дойде рано, още се бръснех. Не я чух да влиза — бе минала през мазето.
— Гут морген, Стив!
Обърнах се: тя стоеше на прага със своите плътни джинси и пухкава блуза от ангорска вълна, ниско подстригана, като момче. Бе необичайно бледа, устните й даже не бяха начервени, а очите й, онези присмехулни очи, се бяха смалили и посивели. Тя се позавъртя на ботушките си и с принудена усмивка, сочейки новата си фризура, попита:
— Как ме намираш?
Обърсах бузите си от сапуна, хванах я за раменете:
— Какво ти е, Ю? Не се ли чувствуваш добре?
— Това е новата гедерманска мода — отвърна тя. — Лансира я Анжелика Домрьозе в последния си филм. Казва се „юнге моде“, сиреч младежка мода. Адски пикантна, нали? Мъж ли си, жена ли си, не се разбира. Това допада на ония северни чирози, възбужда ги. От многото бира, те са аут…
Слязохме в хола, накарах я да седне.
— И все пак, Ю, какво става с тебе? Изглеждаш зле.
— Дай ми да пия!
Дадох й: остатъци от един стар грузински коняк. Тя го глътна на един дъх. Очите й не закъсняха да заблестят:
— Още!
— Много пиеш, Ю!
Тя ме стрелна със своя, станал изведнъж твърд, поглед:
— Пак ли, Стив? Достатъчно конско ми четат навсякъде: като заминеш за Берлин, дръж се така и така, да не ни излагаш! И като говориш с хората, говори така и така, да не ни посрамиш! И като се обличаш, внимавай! Като се събличаш, също внимавай! И внимавай за етиката, естетиката, етикецията, морала… Морала, а, Стив? И другарската етика? Ние двамката с тебе се гушкаме в операта, а на сцената милата Чо Чо Сашка си дере гърлото и като ни вижда, на главата й изскача цицина. А приятелката й Ю, овчица наивна, тича в гримьорната, да я утеши, и после, хоп!, идва голямата засечка!
— Моля ти се, Ю, престани!
Ала тя не престана. Явно под напора на грузинския коняк и на още нещо, което не долавях, тя продължи с нотки на горчиво озлобление:
— Но ние се разплащаме, нали, Стив? Като добри другарчета. Плащаме си честно и почтено. Ти с думи, аз с дела.
— Думи?
— Думи, думи, думи, както казва оня завеян принц от Елсинор. — Тя извади от кожената си торба сноп вестници, разхвърли ги върху масата до празната бутилка и издекламира: „Великата победа на Александра Славина! Олицетворение на нежност, любов и майчинство!“
Беше далечно утро, цял век оттогава, когато другата се бе втурнала като разярена лъвица със също такъв сноп вестници и ми бе цитирала моите собствени суперлативи, написани за някоя си Юлия Данаилова, най-великата естрадна певица на всички времена! Ю завиждаше? Невероятно!
— Ю — казах, — аз не съм написал тия думи.
— Именно, именно! — извика тя през сълзи. — А трябваше да ги напишеш ти! ТИ! ТИ трябваше да бъдеш там, да я видиш, да я чуеш и да напишеш, защото си й длъжник!
Въздъхнах дълбоко: какво повече можех да й отговоря? Но тя не прекъсна яростната си атака:
— И не само да напишеш думи, а и да направиш нещо… Нещо…
— Какво нещо, Ю? — попитах, очаквайки отговора, който отдавна дебнех. Но тя не отвърна на въпроса, а бръкна дълбоко в торбата и извади едно тънко бежово тефтерче:
— Виж! — каза тя. Бе задграничният и паспорт. — Аз не дрънкам, аз действувам. Отивам си. Още другата седмица. Да ме няма. Да не й преча.
— Подписа ли договора с хер Краузе?
— Не още… — Тя посмръкна. — Ще се опитам да направя това там. Затова и уча този проклет немски, дето не ми влиза в тиквата. — Тя се усмихна с онази детска, пухкава усмивка, която неизменно ме правеше неин роб, и бавно изрече: — Willst du mich nicht kussen? Zum Aufwiedersehen?
— Какво значи това, Ю?
Тя се засмя, но вече плачеше:
— Това значи: няма ли да ме целунеш за изпроводяк?
И заплака. Тогава аз поетично-нежно я целунах и непоетично съблякох мекия пуловер от ангорска вълна. Но тя само плачеше.
Затова пък сватбеният хор на Вагнер гърми, край амвона стои капитан Николаев и радостно размахва десница, и по пътечката между скамейките, понесли дебели свещи, крачат младоженците: най-напред Балкански и Верка, зад тях Маестро и Цвета, и още — кумовете, роднините, другите Разбойници, всички приятели на Дружбата и даже Яворов, който върви последен, усмихнат и леко приведен. Балкански е глътнал корем до усукване на диафрагмата, опънал е гуша до скъсване на мускулите, лекичко, о, съвсем професионално е поначернил слепоочия, и пристъпва гъвкаво напред: Лоенгрин от сватбената процесия. До него Верка в бяла дантелена рокля и воал на лицето сияе и не откъсва очи от своя възлюбен. Тя никак не се стреми да прилича на Елза, но въпреки това прилича, защото не се мъчи да скрие под венчето белия кичур над челото си и защото носи благородството дълбоко в себе си. Цвета пък по-красива от всякога, се чувствува притеснена в дългата тафтяна пола, която татко бай Васил е изписал чак от Букурещ, и не смее да се обърне към Маестро, не по-малко скован в своя стар римски редингот с колосан нагръдник, корава яка и нова черна вратовръзка, пак от Букурещ, единственото нещо, което е приел от татко бай Васил до сега… Маестро усеща как струйки пот се стичат от врата към гръбнака, предизвикват сърбеж, и ужасно му се иска да се почеше, но няма как, днес той е младоженец, пък и държи тази воняща свещ, дето прелива, и за да отклони вниманието си от сърбежа, се ослушва в носовия тенор на свещеника, който се вмъква остро дисонантно в кристалните акорди на сватбения хор, и си мисли, че това е едно интересно съчетание на онова, което даже Вагнер едва ли е можел да предвиди. И не забелязва, че разтопеният восък от свещта окапва единствения му черен панталон…
И всички са много радостни, и всички гледат с умиление към младоженците, и само там назад, при скамейката под кандилцето са се сгушили Стьопа и Казака и четат. Четат вестниците и в надпревара цитират шепнешком откъси от статиите:
„Превъзходното изпълнение изненада дори и най-предприемчивите критици на нашето музикално изкуство…“
„Новата Оперна дружба стои високо над всяка похвала…“
„Хубавите гласове и великолепното изпълнение на ролите им завоюваха името на първи звезди на нашата оперна сцена…“
Въодушевен, Стьопа с широк замах изхвърля вестниците нагоре и те политат над сватбарите.
— Победа! — провикна се той. — Победа!
Но Елена, забележимо позакръглена в дрезденската си рокля, му отвръща с такъв смразяващ поглед, че той тутакси млъква, и сякаш нищо не е било, подхваща химна, който звучи сега още по-величествено.
Забиха камбаните, над младоженците се посипаха цветя и конфети и „Многая лета… многая лета…“
С една дума беше много възвишено и когато младоженците се прибраха в домовете си и постелите гостоприемно ги приеха в своите щедри и горещи обятия, Балкански, старият лъв, който бе имал толкова сърдечни завоевания сред хубавиците на Петроград, Москва и Париж, с екстатично удовлетворение установи, че неговата млада съпруга, четирийсет и пет годишна жена, е запазила своето моминство само за него… Невероятно, да?
Ю вяло ме отблъсна:
— Стив, недей! Защо да се измъчваме? Остави ме!… Нека поне се разделим като приятели.
Ах, знаех ги аз тия приказки за добрите приятели! А после, когато случайно я срещна, ще се питам наистина ли някога съм любил тази дребна, черноока кукла с несъразмерно развити заоблени форми и трапчинки на бузите? И каква приятелка ми е тя? Любовница ми е тя и толкоз! Човек или люби, или не! Останалото е реторика.
И я притиснах отново до себе си. Но този път тя решително се отдръпна:
— Достатъчно, Стив! — Пооправи късата си, момчешка косица, и полуусмихнато рече: — Е, да, виновна е тази нова фризура. Как може истински мъж да люби такова момче като мене? — Видя омърлушената ми, смачкана физиономия, приближи се, целуна ме по челото. — На! И не се сърди! Наистина, не си виновен ти, не съм виновна и аз… нито тази фризура… Виновна е тя… — И посочи на изток, към Стара Загора.
Напъха вестниците в торбата и вече напълно спокойна, попита:
— И какво? Няма ли да ми дадеш да прочета края преди да замина?
— Когато го завърша, Ю, сега не.
— Ясно! Краят ще остане да виси за мен без заключителен акорд. Ще чакам. И затова няма да ти кажа сбогом, а само ауфвидерзеен! Не зная дали ще се видим скоро… Може да се случи някоя вечер да ме чуеш или видиш по Интервизията от Берлин… Или, кой знае, може пък да те видя и аз, когато за Интервизията взимаш интервю от Александра Славина преди заминаването й за „Метрополитен“…
Посегна към бутилката, обърна я вертикално над устата си, изцеди капките, които още се криеха в дъното, поразтърси снага като Мики Маус, когато го цапардосват по главата, присви устни за целувка: му-му-му!, и излезе — мънинка, пребита, сиромахкиня…
И храбра.