Хаим Оливер
Оперната война (58)

Трийсет и втора картина с едно самоубийство и един щурм

Пред „Паренсов“ 9 ме спря милиционер:

— Вие ли сте Стефан Вълков? Влезте, но не се докосвайте до нищо, докато не свършим огледа.

Влязох. И едновременно с избухванията на фотосветкавиците, които обливаха с ослепителна, мъртвешка светлина стаята, чух тенора на Виолин, оня златен тенор, който вдигаше публиката на крак и караше гимназистките да замерват певеца с цветя и целувки.

Изтръпнах, обзет от непонятен ужас: гласът изпълняваше оная първа фраза от Одата на Деветата:

Радост, ти дете на рая,

ти, божествен, ясен плам…

Но вместо да продължи по-нататък с познатото: „Ний пристъпваме в омая… във небесния ти храм…“, той отново подхващаше:

Радост, ти дете на рая,

ти, божествен, ясен плам…

И пак: „Радост, ти дете на рая…“ И пак… И пак… абсолютно еднакво, метално, златно, призивно, страстно… и монотонно, без начало и без край, стереофонично и оглушително: „Радост, ти дете на рая…“

После, когато светкавиците угаснаха и очите ми почнаха да възприемат действителните форми и светлини на околния свят, видях и самия Виолин: в елегантен смокинг, оня смокинг, с който се бе явявал на концерти в зала „България“, той седеше на голямо кресло под масления портрет на Виолин в смокинг, опрял царствено глава на високото облегало, с отворена, полуизкривена уста и неподвижно впити в нищото мътни очи.

И пееше…

Но звукът не излизаше от неговата уста, той идваше от двете ъглови стереоколонки, а плочата се въртеше с равнодушната монотонност на повредената си микрописта и повтаряше: „Радост, ти дете на рая… ти, божествен ясен плам…“ до подлудяване, до задушаване.

А по стените висяха неговите роли: Алмавива, Пинкертон, Фауст, Тамино, Канио, Ленски и Момчил, и Илия-Луд гидия, и Зографът Илия… И в центъра — Виолин Петров, романтичен, в смокинг, седнал на креслото и под него Виолин, романтичен, красив и мъртъв, отворил уста за последната си песен:

Радост, ти дете на рая

— Защо не спрете този грамофон? — попитах, и въпросът ми се чу, въпреки стереофоничните колонки.

— Ей сега, ей сега — отвърна старият инспектор с омазнена яка на сакото си, и вдигна мембраната.

Настъпи оглушителна тишина — отворил разкривена уста, Виолин не преставаше да повтаря: „Радост, ти дете на рая…“

— Мъртъв ли е? — прошепнах едва чуто, за да не прекъсна Виолин.

— Да.

— Не може ли да му се помогне?

— Не. Смъртта е настъпила преди четири часа.

Цели четири часа той е пял своята безкрайна ода!

— Инфаркт ли?

— Никакъв инфаркт. Погълнал е пет шишета приспивателно… — Следователят показа петте туби, и петте празни. — А това е за вас. Прочетете го и ни го дайте, нужно е за следствието. По-късно, ако ви потрябва, ще ви го върнем.

Беше един син плик, добре запечатан и с адресант: „Стефан Вълков, журналист“. Пръстите ми трепереха, когато го отварях. Прочетох:

„Стефчо, какъв е смисълът на живота, ако не можеш да пееш? Кажи на Сашка, че я обичам. Пази я, тя ще стане велика певица. И да не пресилва гласните си струни, те са най-съвършеният музикален инструмент. Обичай Сашка!

Сбогом! Виолин.“

И по-надолу:

„Свирете над гроба ми Деветата.“

Не прочетох втори път петте реда, те се запечатаха веднага и завинаги в съзнанието ми. Върнах писмото, инспекторът го прегледа, едва докосвайки го с крайчеца на ноктите си.

— Коя е тази Сашка? — попита той с безстрастен професионален тон.

— Александра Славина, оперна певица от Стара Загора — отвърнах, изтръпнал: оставаше сега и Сашка да въвлекат в следствието.

— Тъй, тъй… И каква е била тя на мъртвия?

— Приятелка.

— Тоест?

— Тоест приятелка и толкова! — отвърнах аз не без раздразнение.

— А на вас?

— На мен… на мен тя ми е годеница… Скоро ще се женим.

— Тъй, тъй… А той какъв ви е бил? На вас?

— Също приятел… много близък приятел… — Не, другарю инспектор, няма да откриете тук тривиалния триъгълник и самоубийство от несподелена любов.

— Какво работеше?

— Той беше Виолин Петров! — Казах „беше“…

— Е, и какво от това? — попита инспекторът.

Учудено погледнах лицето му и отклоних очи към омазнената му яка.

— Вижте плочата!

Той се наведе над спрелия вече грамофон, разбра упрека ми, с удивление попита:

— Той ли пееше одеве онова… за радостта?

— Той, да! — отговорих и добавих злобно: — Това беше Деветата симфония на Бетховен, заключителният хор по Шилеровата Ода на радостта.

— Тъй, тъй… Знаете ли, аз работя с циганета-джебчии и с вилните айдуци, и за културни занимания не остава време… Само на кино от време на време… Тук попаднах случайно, колегата, който се занимава с убийствата, днес жени щерка си, та… Какво още можете да кажете за Виолин Петров?

Какво да му кажа? Че Виолин беше голям тенор, че можеше да стане вторият ни Петър Райчев и че той беше самото олицетворение на съдбовна неправда, символ на човешката драма? Казах:

— Мисля, че това, което е направил Виолин, беше неизбежно.

— Тоест?

— Тоест, той наистина не можеше да живее, без да пее.

— Не ви разбирам. Че нали… — Следователят кимна към плочата.

Тогава видях Виолин в смокинг край сцената на Народната опера да отваря уста синхронно с всички певци на представлението… И го видях още — романтичен герой на нашия век, да сяда на креслото с високото облегало, да гълта петте туби отрова, да пуска грамофона и синхронно да запява със своя собствен, издълбан на плочата, глас: „О, хора, чуйте тия звуци… Радост, ти дете на рая…“ Един трагичен буфосинхронист на раковия атомен век…

— Този опит да се убие му е втори по ред — обясних аз. — Първият бе преди четири години, когато му оперираха гърлото от рак и той загуби гласа си… Тогава не успя, откриха го навреме. Сега постигна своето… — Исках да добавя „слава богу!“, но заключих: — Той беше един рядко хубав човек.

Инспекторът с омазнената яка само кимна. Наистина ли ме бе разбрал, той, който работеше с циганета-джебчии и вилни айдуци? Обърна се към сътрудниците си, нареди:

— Можете да го вдигнете.

И вдигнаха тогава на носилка Виолин Петров, бивш първи тенор на Народната опера и го понесоха навън.

А аз прибрах плочата и другите магнетофонни записи — единственото нещо, което бе останало от този певец без глас, но и то бе достатъчно.

 

 

Стьопа изджапа локвите зад Народния театър и се огледа в околния мрак: нямаше жив човек, беше тихо, но той усещаше присъствието на другите зад ъгъла. Приближи се до голямата желязна порта; дебела, едва ли не затворническа верига с огромен катинар пристягаше и без това заключената брава. Вътре вдясно, зад тесния двор, светеше прозорчето на портиерската стая… А тогава вратата на оръжейния склад беше подсилена с металически скоби, но отварянето й не беше трудно — шлосерите бяха приготвили отличен шперц. И сам той си беше тананикал онази пиянска на Шуберт:

Чернокапци вдигат чаши

и се чукат с монахини…

— Почакайте! — прошепна той на ония зад ъгъла. И се провикна: — Хей, отворете! — Басът му забумтя в нощта, вратата на стаята се отвори, показа се намръщеният бай Христо:

— Кой се е разкрещял така, бе?

— Бай Христо, аз съм!

Разсилният се приближи, позна Стьопа и веднага омекна:

— Охо, я гледай! Сатаната от операта! — Усмихна се на шегата си и продължи: — Добър вечер, господин Вълков, какво обичате?

— Отвори, бай Христо, имам да ти съобщя нещо важно. — Вдигна дамаджаната и я тикна под носа на стареца. — Троянска!

Бай Христо се ухили, измъкна без бавене веригата и дръпна желязната порта, която оглушително заскърца на пантите си и оповести на ония зад ъгъла, че първата крачка към целта е направена. Стьопа побърза да се вмъкне в дворчето, като повлече със себе си и бай Христо.

Влязоха в стаичката: желязно легло, гола крушка, масичка и над нея новичко още табло с ключовете — от директорския кабинет, от машинното отделение, от електрическата централа, от гримьорните, от репетиционните зали, от салона — всички! Край масичката, до вечните пулове, седеше пожарникарят. Като видя нощния гост, веднага стана — все пак това беше прочутият червен агент от Москва, който бе напердашил оня вестникар, и с него шега не бива!

— Не се безпокойте, приятели! — започна с най-обаятелния си бас Стьопа. — Дойдох да си поприказваме. Бай Христо, мезенце имаш ли?

— А как не, господин сатана! — засмя се пак бай Христо и извади от перваза на прозореца три чашки и купичка със сирене. — Вчера господин Яворов ми донесе две кила за децата, но оставих малко и аз нас. Седнете, господин Вълков, заповядайте!

Стьопа седна, отвори дамаджаната, отпи, даде на бай Христо, който също отпи, даде и на пожарникаря, който си помисли бегло, че е на служба и не бива да пие, тутакси съобразително установи, че няма какво да гори — театърът все едно е празен като стомах при велики пости, и също си пийна: троянската наистина си я биваше.

— А ти, бай Христо, какво правиш тук по това време? — попита Стьопа.

— Че къде ще бъда, господин Вълков? — учуди се бай Христо.

— В Македония, къде!

— Не се подигравайте със стария човек, господин сатана — рече тъжно разсилният. — Кой ще ти вземе един портиер на разходка в чужбина? Там отиват големците, а понякога и артистите. Бай ви Христо трябва да остане тук, да пази оня що духа.

— Вече няма да бъде така, бай Христо — каза Стьопа и напълни чашите. — Наздраве!… Отсега нататък ти ще идваш с нас, навсякъде, в Букурещ, в Москва…

Чукнаха се, Стьопа им наля пак, те пак пиха. И пак. И Стьопа започна да се безпокои, че ракията няма да стигне — пожарникарят не влизаше в сметката.

Думите на госта стигнаха със закъснение до съзнанието на бай Христо и той попита с доста омекнал вече език:

— Че как тъй, господин сатана! Вие сте от друга губерния…

— Бяхме, бай Христо, бяхме. От утре сме тук, при тебе! Затова съм и дошел, да ти съобщя, че имаме разрешение да се преместим и играем тук, в новия театър. Наздраве!

Пожарникарят веднага пи — на него му беше безразлично кои пушачи ще гони из коридорите и кой ще подпали театъра, но бай Христо дълго мълча, позашеметен от новината. С помътнял вече мозък той си спомни разправиите в Драмата, заканите на Попето, когато Дружбата искаше да вземе „Славянска беседа“, спомни си и радостта на всички артисти, когато се прехвърлиха на новата сцена и се заклеха никога, никому и на никаква цена да не я дават, и да бъде тя тяхна вовеки веков!

Стьопа усети смущението на стария разсилен, с небрежен жест извади от джоба си голям, бял калиграфиран с тържествени завъртулки лист, и зачете:

„Заповед номер 24. На основание член осми, алинея втора от Закона за просветното развитие на княжество България, заповядвам: От днес Народният театър, заедно със сцената, салона и всички спомагателни помещения и съоръжения, да бъде предоставен на Националната оперна дружба три пъти седмично за репетиции и два пъти седмично за представления, като за целта Оперната дружба съчетае своите занятия с тези на Драматичната трупа.

Дата. Подпис: министър на просвещението. И печат отгоре.“

Стьопа показа листа на бай Христо:

— На, виж!

Бай Христо беше грамотен, но, вече с премрежени очи, едва успя да прочете целия добре изписан текст, черно на бяло, с подписа на господин министъра и върху него печатът.

— Е, щом е тъй, нека е хаирлия! — рече той. — Наздраве! Ще има да подскача господин Интенданта, като се върне!

„И още как!“ — помисли Стьопа и побърза да успокои окончателно бай Христо:

— Той е в течение на всичко. Имаме даже неговата благословия. Наздраве!

И пиха, пиха, докато изпразниха дамаджаната, и бай Христо и пожарникарят сладко захъркаха върху масичката под звуците на песничката, която господин сатаната така възхитително им бе изтананикал:

С попа черпи се владика

и през пости блажно лапа…

След което господин сатаната обра всички ключове от таблото, загаси лампата, излезе на улицата, изсвирка първите тактове на Шубертовата серенада и ония иззад ъгъла изплуваха от мрака, всички Дванайсет разбойника, и хористите, включително ли синьори ди Наполи, и оркестрантите, включително тупанът, и още Батов, който трябваше да опише събитието и прати новината до вестниците с апел за подкрепа.

Един по един те се изнизаха край портиерната, Стьопа намери нужния ключ и отключи входа към сградата. Водени от него, те пипнешком пристъпиха по стълбите към сцената и минаха напред.

Той запали клечка кибрит и в синкавата и колеблива светлинка на пламъчето сцената се появи огромна като храм, а отсреща салонът — безкраен. Миришеше на боя, картон, застоял въздух и на оня дъх на сцена, който имат всички сцени на света. Хората мълчаха, смутени, дори уплашени. Чуваше се, да, чуваше се, защото акустиката в този театър беше безупречна, чуваше се и туптенето на сърцата им.

С пресечен от вълнение глас той прошепна, но шепотът му закънтя в празната зала:

— Другари!… Другари! Това е нашият нов Дом. И никой вече не може да ни изгони оттук! Никой!

Гореше кибритената клечица и озаряваше лицата на тия мили, малко смешни и много смели хора, и нека тя гори дълго, много дълго, винаги!

И в светлината на това пламъче Стьопа Вълков, революционер, артист и певец, тихичко, о, много тихичко, почти пианисимо, ще подхване онези стихове на Шилер и онази мелодия на Бетховен:

Радост, ти дете на рая,

ти, божествен, ясен плам…

С него ще запеят и другите, и в тази незабравима зимна нощ в началото на двайсетото столетие, когато светът се готви да се гмурне в кървищата на първата всеобща касапница, този салон ще чуе най-вълнуващото изпълнение на Одата на радостта, и нека да не е било точно така, но какво от това? Нали божественият ясен плам гори, ще продължава да гори и няма да угасне никога?

Ний пристъпваме в омая,

о, богиньо, в твоя храм…

Деветата кънтеше и във фоайето на Операта над потъналия в цветя ковчег на Виолин, и теноровата партия се изпълняваше от самия Виолин, и аз си го спомням в зала „България“, в смокинг, красив като викинг, да хвърля над настръхналата публика:

Братя всички люде стават,

щом с крила повееш ти…

И хората, тия, които мълчаливо минаваха покрай ковчега, чуваха тези звуци и на сърцата им, заедно с мъката, цъвтеше радостта — детето на рая.