Хаим Оливер
Оперната война (19)

Единайсета дворцова картина

Но ние с тебе, Сашка, няма защо да бързаме. Да прескочим оградата, да минем зад централната сграда, същата, в която днес се помещава Националната художествена галерия, и се ослушаме. Наистина ще звучи хорова песен. Тя се носи откъм ония ниски сгради, заедно с миризмата на коне. Позна — това са конюшните на Негово височество. Негово височество високо цени хубавите коне. Хубавите коне безусловно струват повече от мърлявите му поданици, за които Негово височество няма особено добро мнение. Какво говоря! Гнуси се той от тях, простете; дори когато се ръкува с тях, той си поставя ръкавици, а когато пък разговаря с българските си генерали, обръща се, за да не вдишва вонята на техните ботуши. Затова пък расовите коне не вонят, те излъчват възбуждащата миризма на здраво животно. Негово височество има цял табун такива кончета и за тях се грижат превъзходни коняри, доведени чак от Източна Прусия.

Ах, ето го и него, Сашка, Негово царско височество княз Фердинанд с брадичката на кардинал Ришельо и огромен гърбав нос на лешояд — носът на Кобургите. Придружава го адютантът му полковник Лазаров, единственият български офицер, когото понася, тъй като е завършил военна академия в Потстдам.

Двамата влизат в конюшните и князът, не без удоволствие, потупва ласкаво кафявата кобила — неговата фаворитка. Фаворитката също обича Негово височество и когато усеща ръката му на задницата си, зацвилва от възторг… Ръцете на Негово височество са богато украсени с пръстени, по-богато дори от пищната униформа, която не сваля даже когато посещава конюшните…

После Негово височество се спира и се ослушва в хоровата песен, която иде отвън. Нещо се сеща и се обръща към своя адютант с въпрос. Гласът му има носов тембър, като че Негово височество има полипи или постоянна хрема, но Негово височество умее да превръща този недостатък в преимущество: когато е нужно носовият тембър изразява по най-неудържим начин унищожително презрение.

— Полковник, четохте днес журнали? — Негово височество още не е научил български език, пък и никога няма да го научи както трябва, а произношението му се люшка между галантните френски гласни и авторитетните немски съгласни.

— Тъй вярно, Ваше височество, четох — отвръща полковникът.

— Четохте за опера?

— Тъй вярно, Ваше височество. Статията на младия журналист Батов.

— Трябва заинтересоваме от него. Такива таланти нас нужни.

— Слушам, Ваше височество. Ще се погрижа.

— А как харесва ви новината? — Князът носово се смее. — На български език има поговорка, нали… как се казва… „На гол корем…

— … чифте пищови“ — услужливо допълва полковникът.

— Да, да, пищови! Операта, полковник, не е… мм… запомнете, не е вилица за…

— Лъжица, Ваше височество — пояснява полковникът, който отлично познава хода на мислите на своя владетел.

— Така, така, лъжица за всеки усти. Опера, полковник, иска култура, традиция, талант. У нас в Прусия опери пеят даже коняри, нали?

— Точно така, Ваше височество! — сериозно потвърждава полковникът.

Князът се усмихва под мустак: дори този българин, завършил в Потстдам, няма чувство за хумор: къде в Германия коняри ще пеят опери? Само тук! Само тук!

— Елате, полковник, елате да го чуваме!

Излизат от конюшната и се отправят към задния двор. Тук вече песента ехти с всичка сила. Позна ли я, Сашка? Ами, да: „Хорът на ловците“ от „Вълшебния стрелец“ на Вебер. Пее се от двайсетина спретнати руси момци в униформи, наредени в полукръг около мощен офицер с бисмарковска осанка.

Това наистина са конярите на Негово височество, а диригентът им е не кой да е, а лично подполковник фон Ашенбах, началник на конюшните, когото князът е изписал специално от Кьонигсберг заради двойната му способност да отглежда коне и да чете ноти. Фон Ашенбах е потомствен земевладелец-юнкер и е дошъл в тази полудива страна, за да го позабравят неговите кредитори…

С рязко движение на ръцете фон Ашенбах спира песента и рапортува на немски: тъй и тъй, Ваше височество, конярският взвод на Ваше височество репетира „Хора на ловците“ във връзка с откриването на ловния сезон в нашата скъпа родина Германия.

— Продължавайте, подполковник! — милостиво разрешава князът и добавя с подчертана загриженост: — Но внимавайте! Идва конкуренция! Българите създават оперна трупа!

Няколко дълги секунди фон Ашенбах недоумява: сериозно ли говори князът? Но тутакси разбира, че това е шега и гръмко се разсмива. Хористите чакат знак, диригентът го дава и те също прихват в мощен, но дисциплиниран смях.

Фердинанд върти широкия пръстен около показалеца си, повтаря „Продължавайте!“ и се отдалечава, следван от адютанта си. Зад тях хорът подхваща романтичния призив на ловците, за който Хайне някога бе писал, че го тананикали дори бръснарят, който го бръснел, файтонджията, който го возел, та даже и неговата портиерка.

— Кажете, полковник — подхваща князът, — кои са основатели на тоз „Оперна дружба“? Май идат от Русия?

— Тъй вярно, Ваше височество. Ръководителят на групата е някой си Балкански, бивш артист от Москва. А за другия, Стефан Вълков, имам данни, че е изгонен от Русия за противодържавна дейност и революционни конспирации.

— Значи руски агенти? — носово изпява князът. Моят уважаем московски брат продължава да ми мъти… как се казва…

— Мъти водата, Ваше височество.

— Но нали кокошки мътят малки кокошки? — ехидно пита князът.

— Омоними, Ваше височество.

— Ех, труден е този ваш език, полковник!

— Тъй вярно, Ваше височество, много труден. Но за мен, извинете, той е лесен, тъй като го зная от детинство.

Фердинанд пак се усмихва под мустак: не, няма чувство за хумор този български полковник. И сякаш между другото, без да поглежда адютанта си, произнася, този път на чист български език:

— А вие, полковник, знаете какво следва да предприемете, нали?

— Тъй вярно, Ваше височество. Ще се погрижа.

Оттатък продължава да звучи хорът на ловците. Сашка, да се измъкнем оттук, толкова повече, че князът скоро ще влезе в оранжерията си и ще потъне в съзерцания на новите родендрони, които е получил неотдавна от Залцбург.