Хаим Оливер
Оперната война (20)

Първо интермецо с Дружбата

За Дружбата настъпиха неспокойни дни. След скандала в кафене „България“ вълната от нападки срещу „чалгаджиите“ се засили в бързо крешендо и доби очертанията на една постоянно растяща кампания, изпълнена със злобни клевети. Вестниците постигаха целта си: новооснованата оперна трупа бе на път да се превърне в дълготраен източник на доходоносна сензация.

Не минаваше ден, в който тук и там, в София или провинцията, да не се появеше язвително антрефиле, изказване на „виден общественик“, протест на „обикновен гражданин“ или „аргументирана статия“ във връзка със станалото вече популярно прозвище „карагьоз пардеси“. Сцената с бастуна се рисуваше с всевъзможни краски и се превръщаше в политическа схватка между „оня харамия“ Яворов и „доблестния народен представител“ господин Самаковлийски, и в която схватка господин Самаковлийски „едва избягнал смъртоносен удар“ и само благодарение на юнашката си сила успял да изхвърли на улицата „нахалния харамия и неговия съподвижник, московския агент“. Господин Самаковлийски раздаваше интервюта наляво и надясно, лунестото му лице с тънките мустачки не слизаше от първите страници на вестниците. Журналистите гонеха артистите от Драмата и ги молеха за изказвания, артистите подхвърляха жлъчни остроумия. По-търпеливи репортери с часове обсаждаха дома на Гюлев с надежда да чуят нещо ново, но чуваха само вокализите на певците, които на бърза ръка се превръщаха в отзвуци на демонични оргии… А адютантът на Негово височество дискретно звънеше по телефона на някои главни редактори, за да се осведоми за хода на борбата срещу московските агенти…

Друга неизчерпаема тема бе побоят над Батов. Как ли не го описваха, какви ли не страховити разкази не влагаха в устата на пострадалия! Напразни бяха неговите опровержения. От деня, в който напусна „Балканска трибуна“, той бе вече „безпомощна кървава жертва“ на московските агенти. И тъй като никой не знаеше точно кой всъщност е истинският „престъпник, виновен за осакатяването на видния представител на българската журналистика“, на мушката оставаше цялата Дружба — „Дванайсетте разбойника“, включително Верка Михайлова с дългия й шарен чадър.

Воят срещу „чалгаджиите“ се разду още повече и доби съвършено нова звучност, когато се узна, че Батов е предложил услугите си на „червените“ от „Работнически вестник“. Че тази редакция го прие само като доброволен сътрудник, поради простата причина че не можеше да си позволи лукса да плаща още една цяла заплата, нямаше никакво значение. Същия ден всички останали редакции с трясък затвориха вратите си пред него и той бе принуден да се заеме с работа на парче. Неуморно обикаляше всички възможни източници на информация — от общината, където зрееха парични скандали, до новата гара, където се крадяха материали за министерските жилища; от публичните домове на улица „Сердика“, посещавани от достопочтени провинциални съпрузи, до Военния клуб, където младите генерали обсъждаха възможностите за преврат; от салоните с правителствените банкети, до Парламента с речите на Майстора. Подписваше материалите с псевдоними и ги пращаше на редакциите. Особено усърдно се занимаваше той с проблемите на Дружбата. Без затруднения пусна две статии в „Работнически вестник“ и Майстора го похвали за тях. По-късно, с всевъзможни дипломатически усуквания, като внуши на редактора, че една дискусия ще повиши тиража, пласира една статийка в „Мир“. Така, макар и плахи, излязоха редове и в защита на новата опера.

Напразно обаче Балкански чакаше обещаната от Яворов статия. Всяка сутрин се ослушваше във виковете на вестникарчетата и всяка сутрин сгъваше разочаровано вестниците: Яворов мълчеше. Нима поетът е забравил обещанието си? Нима онази сцена в кафенето бе само краткотраен израз на гневна демонстрация? Или пък вестникът отказва да напечати написаното от харамията след злополучния бастунски удар върху масата? Балкански се въздържаше да търси поета, но всяка сутрин продължаваше да скача от леглото при първите крясъци на вестникарчетата…

Ала въпреки бурята, която върлуваше около нея, Дружбата не престана да се подготвя за бъдещата си дейност. Най-важното засега бе съставянето на документите, които следваше да бъдат представени на Министерството на просвещението още в началото на юли, преди края на сезона. Всъщност върху проекта работеха само Балкански и Казака, като Гюлев даваше по някой и друг съвет, свързан с оформянето на книжата. При тях често се отбиваше и Батов. Лицето му се бе пооправило, но въпреки това, когато се случеше да срещне Стьопа, инстинктивно се свиваше. Стьопа пък пускаше своя сатанински смях и миролюбиво потупваше журналиста по гърба. Скоро станаха приятели.

Капелмайсторът капитан Николаев замина за провинцията, за да уреди прехвърлянето си в София, уверен, че в началото на сезона новата опера ще вдигне завеса. Той не пропусна случай да проагитира за участие в оркестъра на двама цигулари от Пловдив и един флейтист от Хасково.

Маестро, който бе абсолютно чужд на всякакви административни и финансови въпроси, тръгна на обиколка из осоговските села, за да продължи събирането на народни песни. Срещаше се с певци, гъдулари, гайдари, разпитваше фъфлещи старци и беззъби баби, и напрягайки слух, за да долови мелодията и текста, бързаше да ги запише в бележника си. На Балкански бе обещал да се върне при първия повик.

Вера Михайлова писа в Русе, че остава в София и помоли друг местен пианист да се заеме с нейните ученици. Тя беше нужна тук. Работеше като корепетитор с Елена върху партията на Маргарита, със Стьопа — на Мефисто, с Балкански — на Фауст, с Казака — на Валентин, макар че всички те едва ли се нуждаеха от репетиции…

Стьопа често отсъствуваше. Впрочем той не беше от особена полза при тази фаза на подготовката. След като набързо претупваше репетициите си с Вера, той изчезваше. На другия ден полицейските съгледвачи около клуба на социалистите докладваха, че „червеният московски конспиратор“ редовно посещава поменатия клуб, където се среща с тукашни революционери и на първо място с онзи депутат Кирков, „същия, когото наричат Майстора, и дето съчинява бунтовни песни“. Докладваха още, че Стефан Вълков се вре в работническия хор, дето пее на Ючбунарските вечеринки, и че там води — поотделно! — тайнствени разговори с млади хористки, като от време на време им попейва и иска от тях също да му попеят…

Всеки следобед Балкански почиваше: не можеше вече без едночасов сън. По-късно репетираше с Вера в дома на Гюлев, а вечер се уединяваше с бившия министър и настоящ астроном и заедно четяха и коментираха последния брой на списанието „Задгробен мир“, органа на българските спиритисти. Обсъждаха подробно съобщенията за съществуването на задгробен живот, доказано безусловно не от кой да е, а от прочутия френски физиолог Шарл Рише, от белгийския астроном Камил Фламарион и от не по-малко известния италиански криминолог Чезаре Ломброзо. Тъкмо тези научни светила били успели, посредством чудодейния медиум Авзепия Паладино да призоват духовете на велики покойници, като водили с тях полезни разговори. Към полунощ Балкански и Гюлев се качваха на тавана, поставяха под горното прозорче най-скъпоценния уред на Гюлев — телескопа, за който бе дал луди пари в Берлин, и наблюдаваха звездите.

Сутринта Балкански отново се потеше над проекта, като заедно с Казака се мъчеше да натика като в прокрустово ложе разходите по издръжката на един оперен театър в рамките на един микроскопичен бюджет. Правеха всевъзможни комбинации, по сто пъти пресмятаха едно и също перо, намаляваха състава на хора, свиваха балета, търсеха творби с възможно най-малко солови партии, отказваха се от покупка на пиана, премахваха дори разходите по изписването на партитури, разчитайки на щедростта на многобройните си приятели в чужбина…

В края на краищата, след като преровиха целия си театрален опит и изцедиха всичките си финансови познания, те стигнаха до окончателния проект, който свеждаше състава на бъдещата оперна трупа до петдесетина души: два тенора, два баритона, два баса, три сопрана, два мецосопрана, един капелмайстор, един концертмайстор, един хормайстор, един режисьор, един помощник-режисьор, и хористи, балетисти, техници, разпоредители, чистачи, разсилен… Временно се отказаха от редовен оркестър, опирайки се на обещаната помощ от Военната духова музика, и на доброволците на капитан Николаев. В последна сметка общият годишен бюджет, предложен в проекта, възлизаше на 147 хиляди лева.

Тази сума не ти говори нищо, нали, Сашка? За да получиш представа за истинската й стойност, знай, че месечната заплата на един среден държавен чиновник по това време е към сто лева, един мъжки костюм струва 50 лева, а чифт дамски обувки — 15 лева.

Тъй или иначе, в деня, когато сложиха точка под проекта, Балкански бе отново обзет от мрачен скептицизъм. Съмняваше се вече той, че един ден проектът може да бъде осъществен: твърде неблагоприятна беше обстановката наоколо, твърде враждебно беше общественото мнение. Единствените, които подкрепяха Дружбата, бяха червените от „Работнически вестник“ и тук-таме някои отделни гласове, но те бяха шепа хора…

Подтиснат, неуверен в себе си, веднага след като затвори папката с надписа „Българска национална опера — състав и бюджет“, Балкански потърси Гюлев и го попита дали съществуват възможности да се устрои, „преди още да сме връчили документите в Министерството“, един сериозен спиритичен сеанс, в който да се консултира мнението на някои велики мъртъвци относно бъдещето на нашата Дружба. Защото, мон дйьо, ако ние знаем какво ни чака утре, ще знаем и как да действуваме, да? Гюлев прие и тръгна да търси подходящ медуим. Всеизвестно е, че за да има един спиритичен сеанс добър резултат, необходимо е медиумът да е в благоприятна душевна настройка. За щастие, оказа се, че тъкмо тия дни в София пребивава госпожица Кортеза, чародейна лечителка, хиромантка, ясновидка и медиум от общонационален мащаб. Гюлев я познаваше — неведнъж бе работил с нея, но въпреки това едва се добра до хотелската й стая: коридорът бе претъпкан с народ, дошъл да иска помощ от здравен, финансов, семеен и професионален характер. Той поприказва с нея. От своя страна тя се посъветва с кристалното кълбо, което носеше навсякъде със себе си, и се съгласи, като поиска в предплата съответната такса, моля, за бог да прости покойниците… Гюлев плати и, доволен, уведоми членовете на кръжеца за предстоящия сеанс.

Балкански с нетърпение зачака. Отдавна не бе викал духове.