Хаим Оливер
Оперната война (28)

Четиринайсета картина с кинематограф

В решително нападение срещу Драмата тръгнаха Балкански, Маестро и Елена. Стьопа оставиха вкъщи — червената му риза едва ли би направила впечатление на Пенчо Славейков, затова пък Елена със своята красота не можеше да остави безчувствен този първи естет на страната.

Балкански влизаше в ниската сграда на „Славянска беседа“ за първи път. И макар че отдавна имаше желание да види българска пиеса, някаква дълбока враждебност го бе възпирала да пристъпи прага на този театър, който му бе отказван с такова обидно високомерие. Сега се промъкваше в тъмното антре с твърдото намерение да води битката съгласно категоричния лозунг на капитан Николаев: „А ла гер, ком а ла гер!“ Бе обмислил всяка своя дума, отговорите на всички възможни възражения, бе отрепетирал дори пред огледалото поведението си на непреклонен представител на едно изкуство, което отдавна владееше сцените на Европа. И за разлика от дребния Маестро, който с очилата си и русата брадичка имаше твърде миролюбив вид, и от Елена, която бе облекла най-съблазнителната си рокля, той вървеше наперено с олимпийската си походка и даже бастунът му напомняше шпага: Радамес отиваше на война!

Както обикновено в този час разсилният бай Христо закусваше — хляб, лукчета и сол. Като видя посетителите, той недоволно произнесе с пълна уста:

— Какво обичате?

— Търсим господин Славейков — каза Маестро. — Този господин иде от Москва.

Бай Христо набързо глътна сухия залък и изчезна в салона. След малко отново се появи:

— Заповядайте, господин Интенданта ви чака зад сцената при бояджията. — И ги пропусна, като недоверчиво ги проследи с очи: той също беше в течение на пъклените дела на „Московския агент“.

А самият „агент“ се стъписа пред гледката, която се откри пред него: Боже мой, това ли е салонът, към който така страстно се стремим от толкова време? Та това не е никаква зала за представления, това е по-скоро широк коридор с подвижни столове, скамейки и помпозни позлатени кресла… А сцената, ако тази мизерна площадка от няколко квадратни метра може да се нарече сцена, няма да побере и половината от най-малкия хоров състав на света!… Ще трябва да я удължим откъм авансцената!… В Русия той бе обиколил десетки и десетки театри, бе играл в най-забутани уралски градчета, но никъде не бе се сблъскал с такава барака, носеща претенциозното название „театрален салон“. В Болшой театър… Но веднага отпъди от съзнанието си ослепителното видение на огромната зала с четирите балкона и императорската ложа, и като стисна еленовите рогца на бастуна, закрачи напред, следван от Елена и Маестро.

Стъпиха на сцената и минаха в отрупаното с реквизит и декори тясно пространство. И едва сега Балкански се поразвълнува: той усети тъй познатата, обична, характерна и вечна миризма на театър — смес от картон, дърво, боя, туткал, човешка пот, застоял въздух и още нещо, което само театралните сцени имаха, където и да се намираха те — в Урал или Париж.

Встрани един мъж с бояджийска четка мажеше голямо декорно платно, върху което се очертаваха контурите на синьо езеро, а пред него, седнал на трона на Иванко, облегнал брадичка на бастуна си, критично наблюдаваше работата му Пенчо Славейков. В първия миг той не обърна внимание на влезлите, но като зърна Елена, направи мъчителен опит да се изправи с чевръста бързина, успя, приближи се до нея и целуна ръката й.

— Каква прекрасна изненада, мадам! — рече той. — Не подозирах, че и вие сте тук! — Обърна се към Маестро с приятелска интимност го потупа по рамото: — Ей, Свирчо, откога не сме се виждали с тебе! Бягаш ти от мен, а песен обеща да напишеш по мои стихове! — Към Балкански погледна едва накрая, но в очите му нямаше неприязненост, нито насмешка, а любопитство и дори уважение: — Господин Балкански? — Подаде десница: — Драго ми е да се запозная с вас. Казвам се Пенчо Славейков.

Балкански се поколеба секунда — не очакваше такъв прием и отвърна на ръкостискането със студена резервираност. Славейков продължи:

— Господин Балкански, аз съм ви много сърдит!

— Тъй ли? Защо, моля? — попита гостът, изненадан от тази първа противникова атака.

— Вие сте тук от толкова време, а не си дадохте труд да ни посетите нито веднъж! В настоящия момент вие сте най-старият театрален деятел в България, в моите очи и най-опитният, а ние в Драмата, включително и моя милост, можем извънредно много да се поучим от вас, дори — той посочи бояджията, който мацаше платното, — дори как се рисуват декори.

Балкански бе леко изкаран от коловоза; на тези първи любезни думи той нямаше отговор. На помощ притича Елена:

— Господин Славейков — рече тя, — нима смятате, че един артист от величината на Константин Балкански ще се унижи да стъпи в един театър, от който към него са били отправени само хули?

— Ох, мадам, вие сте несправедлива! — усмихна се полувиновно, полуиронично Славейков. — Впрочем мисля, че нашият московски гост ще ме разбере по-добре, той отдавна познава свръхчувствителните, неуравновесени и в последна сметка добри негови колеги, актьорите. Тъй ли е, господин Балкански?

— Господин Славейков — отвърна с искрено достолепие Балкански, — над характера винаги стои етиката на колегиалните взаимоотношения. Така са ме учили в Болшой театър.

Славейков отвърна поглед от него — ударът го засегна, и посочи с ръка оформящото се езеро върху платното:

— Какво ще кажете за това пищно море? Не мога да намеря художници-декоратори и съм принуден да обучавам на този занаят млади бояджии… Но защо стоим тук? Да слезем в салона! Не смея да ви поканя в кабинета си, той побира само трима души, четвъртият трябва да се качи на писалището ми.

Облягайки се силно на бастуна и накуцвайки, той слезе в салона и посочи на мъжете столовете от първата редица. На Елена предложи княжеското кресло:

— Заповядайте, мадам! Не зная друга по-царствена особа да е сядала някога тук!… — Извика: — Бай Христо, четири кафета каймаклии!

Елена наистина изглеждаше царствена в креслото и Славейков не скриваше своето възхищение от нея.

— Госпожо Гюлева… — започна той, но тя го прекъсна: Вълкова!

— Пардон! Госпожо Вълкова, предлагам ви място в нашата трупа. Само вие сте в състояние да дадете плът и кръв на образа на Аталия, която смятаме да поставим наскоро тук.

— Господин Славейков — отвърна тя с най-прелестната си усмивка, аз съм вече ангажирана в друга трупа и скоро ще пея като Маргарита във „Фауст“.

— Мога само да завидя на трупата ви…

Влезе бай Христо с кафетата.

— Заповядайте! — подкани Славейков. — Нашето кафе е първокласно.

Балкански отказа, но не обясни, че поради здравословни причини. Славейков видя в отказа демонстрация и реши да заговори открито:

— И все пак, мога ли да зная, господа, на какво дължа тъй внезапното ви любезно посещение?

Балкански извади от колчана първата си остра стрела:

— Не се ли сещате, господин Славейков? Оперната дружба има нужда от салон за репетиции и представления.

Погледът на Славейков попадна върху еленовите рогца:

— Какъв чудесен бастун имате, господин Балкански!

Балкански отново усети земята да се изплъзва изпод краката му.

— Подарък ми е. От мои почитатели сибиряци.

— А вижте моя. Купил съм го в Рим. Дръжката е от слонова кост, филигранна работа, но еленовите рогца са по-естествени и излъчват повече първична мощ.

У Балкански се надигна импулсивното желание да подари бастуна си на този елегантен мъж с брадичка, но се сети за войната и пак атакува:

— С една дума вие ни отказвате салона? Вие, най-големият поет на България, неин първи театрален интендант! Невероятно! Нужно ли е да ви обяснявам, господин Славейков, че „Евгени Онегин“ на Пушкин стана още по-голямо произведение след като Чайковски написа музика към него? Че без Верди италианската култура не би била това, което е днес? Че без Вагнер Германия няма да е Германия? Че без „Фиделио“ светът би обеднял?

Хвърляйки своите страстни реплики, Балкански се ослушваше в акустиката на салона: не е толкова лоша, но поради малките размери на залата ще трябва да се избягват фортисимите. Славейков заговори цяла минута, след като гостът млъкна:

— Господин Балкански, драги колега, ако ми позволите да ви наричам тъй. Вашите мисли мога да продължа тъй: тежко и горко на този народ, който няма своя музикална култура. Той е кажи-речи без душа. Аз съм уверен, че рано или късно и българският народ ще има свои симфонии, свои опери, свои оратории и сонати… Но за бога, нека престанем да се бием срещу вятърни мелници! Време е да знаем своя гьол, да се съобразяваме с действителността, да разберем, че в настоящия момент у нас няма място за две сценични трупи. И без това Драмата получава от Министерството мизерни грошове… Настоявам да ме разберете правилно. Аз съм посветил на развитието на българската култура целия си живот и зная твърдо едно: след петстотин години робство и безпросветен мрак основната ни задача е да укрепим родния език, литературата, театъра. Те са основата на всяка национална култура. Без език, без писменост ние сме нищо! Нищо! Най-напред Кирил и Методий, а после Йоан Кукузел! За операта, уверен съм, ще дойде ред, непременно, но по-късно. Сега всяко раздробяване е гибелно за нас, за вас, за общия ни напредък.

Балкански отдавна чакаше тия познати аргументи и контраатакува веднага:

— Говорите за раздробяване. Но скоро трупата ви ще получи своя нова сграда, такава, каквато на Балканите няма. В нея ще има място не за две, а за три трупи — за театър, опера и балет. В нея, сами, вие ще бъдете като Гъливер в страната на великаните.

Неочаквано лицето на Славейков, което до този момент изразяваше любезност и загриженост, се вкамени. Той се изправи, доколкото му позволяваше хромият крак, и студено произнесе:

— Господа, не си правете никакви илюзии! В новия храм на Мелпомена ще звучи само българска реч! Повтарям: само българска реч! Това съм го решил веднъж завинаги. Друго решение може да бъде взето само без мен. Доколкото зная, вие пеете на италиански, руски и френски. И, ако се не лъжа, българска оперна творба все още няма.

— Ще има! — неочаквано остро хвърли Маестро, скочи от стола и кафето се разля върху светлосивите му панталони. Но той не обърна внимание на горещото и кафяво петно и повтори рязко и дори грубо: — Ще има!

Славейков отново се отпусна, на устните му се появи познатата пренебрежително-аристократична усмивка:

— Кога? — попита той.

— Когато му дойде времето! — отсече Маестро и забърса петното.

— Ще чакам — рече Славейков.

Маестро размаха пред лицето му кърпичката си:

— Но ние не можем да чакаме! Ние имаме нужда от салон! Още утре! Още днес! Със сцена, декори, костюми, реквизит, осветление и даже с продавачите на семки и локуми!

Всички, включително Славейков, се вглеждаха с удивление в този съвършено нов образ на Маестро. Не, това не беше онзи плах и стеснителен композитор, наречен още Свирчо, който пукаше с пръсти, преди да каже „Добър ден“, това беше един настъпателен, енергичен мъж, който не молеше, а изискваше своето право на място под слънцето. Но можеше ли някой да предположи, че докато надаваше тия резки викове, Свирчо се бе пренесъл много години назад, в оня град, където като момченце с кавала в джоба бе пъхал нос в телената ограда на казармата, за да слуша военната музика на дебелия чешки капелмайстор? Тогава онази музика беше явление от друг, недосегаем свят, но въпреки това той я бе постигнал. Нима няма да постигне и този мъничък салон, в който в празничен ден танцуваха момичета от висшето софийско общество? И кой ще му попречи? Този поет с брадичка? Не! Никой не е в състояние да му попречи, така, както никой не спря неговия път от върбовите свирки до рисуваното пиано, и от рисуваното пиано до Пиетро Маскани…

Славейков остави чашката с недопитото си кафе върху плюша на княжеското кресло, поразлюля замислено бастуна си и рече:

— Не, господа, вие не сте ме разбрали… Какво бихте казали за една малка разходка? Из града? Няма да ви уморя много. Мадам?

Той подаде ръка на Елена, която, недоумявайки от внезапната покана, се изправи.

— Бай Христо — провикна се Славейков, — един файтон!

Това бе една паметна за Балкански разходка… Тежко накуцвайки, много изправен, опирайки се на бастуна с дръжката от слонова кост, Славейков слезе от файтона край площада „Свети Крал“, оттам поведе гостите си към сбутания и задушен битпазар и се спря пред отворената кръчма на улица „Сердика“, откъдето се носеше крясъкът на някаква певачка:

Черен влак се композира,

черен влак се композира,

либе ле…

— Чуйте! — каза той. — Това са нашите художествени градски песни.

(Днес, Ю, той би казал: „Нашите естрадни песни“).

Славейков послуша минутка, загледан изпитателно в лицето на Балкански, и продължи към Банската градина. Тук отново се спря и посочи с бастуна пъстрото множество, което бе изпълнило не само широките алеи, но и тревистите площи: беше слугинският пазар. Тълпи окъсани селяни и селянки предлагаха на богатите граждани своите дъщери за прислужнички. Момичетата, облекли най-празничните си сукмани, за да се харесат на дебелите госпожи, примираха от страх, надявайки се да попаднат в ръцете на възможно най-добрите господари. Госпожите ги разглеждаха от всички страни, опипваха дори ръцете и краката им, и когато се уверяваха, че са годни за работа, започваха дълъг пазарлък: каква ще бъде храната, какви обувки ще получава, колко часа в неделя ще излиза на хорото, къде ще спи… После новото слугинче се разделяше с родителите си и тръгваше…

— Това е нашата публика! — каза Славейков и се провря към банята, откъдето идваше проточен носов глас.

Сред кръг от струпани селяни, войници, слугинчета и чирачета в потури, под черен чадър, млад мъж в полуградски дрехи свиреше на гъдулка и припяваше полуречитативно историята на двама нещастни влюбени, които глътнали отрова. В очите на слушателите имаше сълзи.

— Това са нашите певци! — каза Славейков.

Тръгнаха с файтона към реката и когато минаха моста, се озоваха в тревисто поле, по което пасяха стада овце. Но още по-далече, някъде пред гарата, те съзряха обширния стан на палатките и бараките, откъдето долиташе шарена глъч. Слязоха.

Балкански бе виждал в Русия всевъзможни панаири, но в този събор тук имаше някаква жалка и мизерна провинциалност, която хвърляше сянка на тъга и върху най-веселите му прояви. „Тук — както по-късно щеше да си спомня Георги Каназирски-Верин — имаше циркаджии и фокусници, музеи, паноптикуми, феномени, бирарии, кебапчийници, сладкари, големи и малки люлки, стрелбища, бозаджии, халваджии и какво ли не още. Човек се заглушаваше от какофонията на разните музики, оркестри, гърмежи и викове, барабани, песни на румънски и сръбски певачки, и от поканите, които циркаджиите отправяха към посетителите… Тук беше говорещата глава или глава без тяло, циркът с бълхите, жената-колос, която носи върху гърдите си на една дъска двама мъже, картогледачката, овцата с пет крака, морското чудовище, фокусникът, който вади гълъби от цилиндъра…“

Балкански се почувствува уморен, озърна се и влезе в една от откритите бирарии. До тезгяха дереше гърлото си румънска циганка, като хвърляше страстни гюбеци и се усмихваше с проядените си зъби. Притича келнер и сложи пред новите гости халби бира. Балкански отпи и се намръщи: това беше някакво топло, отвратително питие. Той веднага стана, но Славейков вдигна бастун и очерта кръг, в който сякаш включваше цялата страна:

— Това е България, приятели! — рече той с нескрита горест. — А вие се готвите да й поднесете „Евгени Онегин“… Но и това не е всичко. Елате!

На стотина крачки по-далече се издигаше една очевидно набързо скована яркочервена барака. Над входа висеше креслив плакат, обявяващ, че това е „Американски биоскоп“ и „Френски синематограф“ и че „входът е само за мъже!“, а един добре облечен господин с карирано сако и вече пресипнал глас провъзгласяваше, че това „е най-голямото техническо и артистично чудо на света“ и че „всички мъже над шестнайсет години, тук, господа, могат да се насладят на гледката на полуголите живи красавици на Америка“. Пред касата се виеше дълга опашка, хората се блъскаха, ругаеха, викаха и, когато се сдобиеха с билет, хукваха във вътрешността на бараката, откъдето идваха звуци на две цигулки и кларинет.

Славейков дълго и замислено наблюдаваше тази картина, и накрая изрече не без завист:

— Никога, никога пред моя театър не е имало такава навалица!

— Какво говорите! — засмя се Маестро. — Обикновена панаирджийска атракция, която след някой и друг ден ще се забрави, както се забравят петнайсетметровите опашати чудовища.

Славейков тъжно поклати глава:

— Не, мили ми Свирчо, няма да се забрави! Това свирепо чудовище, колкото и да е късо сега, петнайсет или двайсет метра, ще има да расте и расте, то ще обгърне целия свят и ще глътне в търбуха си всинца ни: театри и концерти, кафе-шантани и циркове… — Замълча и заключи: — Кажете ми, господин Балкански, къде е мястото на вашата опера във всичко това?

Балкански не отвърна нищо — твърде силно впечатление му бе направила разходката из София. Това бе някакво слизане в кръговете на малък ад, което слагаше кръст на всички мечти, поне за близките десет-петнайсет години. Вместо него обаче отговори Маестро. Той произнесе тихо, но ясно, така че въпреки невъобразимата глъч, Славейков да го чуе добре:

— Господин интенданте, можете ли да накарате славея да млъкне?

Интендантът отговори веднага:

— Да! Ако този славей пее с чужд глас!

И в тия думи нямаше и сянка от колебание.

Същата вечер, преди да си легне, Балкански дълго стоя пред зодиачните таблици. И с внезапен и гневен жест, който изненада и самия него, той смъкна пожълтялата вече хартия и я накъса на парчета.

Първата голяма атака на Дружбата завърши с поражение: определената за превземане кота остана недосегаема… Наистина, не е ли време да зареже всичко и да си върви?

Но като си легна и спусна клепачи, намери в себе си Верка, която шеташе наоколо, и заспа усмихнат.

Войната продължаваше.