Феликс Палма
Картата на времето (9)

IX

Щом приключи разказа си, предприемачът млъкна и загледа с интерес гостите си. Андрю предположи, че домакинът им очаква някаква реакция от тяхна страна, но не знаеше какво да каже. Беше объркан. Трудно му бе да повярва, че току-що чутата история е нещо по-сериозно от сюжет на приключенски роман. Описаната розова равнина му изглеждаше толкова реална, колкото Лилипутия — онзи остров в южната част на Тихия океан, където корабокрушенецът Лемюъл Гъливър се озовал сред мънички, петнайсетсантиметрови човечета. Ала усмивката, грейнала на лицето на Чарлс, му подсказа, че братовчед му вярва безпрекословно във всичко това. В края на краищата, той бе пътувал до 2000 г. Какво значение имаше дали за целта е прекосил с трамвай една розова равнина, където времето спира своя ход?

— А сега, господа, ако бъдете така любезни да ме придружите, ще ви покажа нещо, което разкривам само пред доверени лица — обяви Гилиъм, като отново влезе в ролята на разводач из огромния си кабинет.

Заедно с Вечния, който сновеше край тях, отидоха до една друга стена, където ги очакваше малка колекция от снимки и нещо, скрито зад завеска от червена коприна — вероятно друга карта. Андрю установи с изненада, че фотографиите бяха заснети в четвъртото измерение, при все че спокойно можеше да са направени в коя да е пустиня, понеже никоя фотокамера не бе в състояние да улови цветовете на света, бил той тукашният или пък някой друг. И тъй, човек трябваше да прибегне до помощта на въображението, за да оцвети в розово белезникавия пясък. Повечето снимки показваха прозаични мигове от експедицията, например как Гилиъм и още двама мъже — вероятно Кауфман и Остин — разпъват палатките, пият кафе по време на почивка, палят огън или позират пред призрачните планини, чиито контури едва се долавяха през гъстата мъгла. Всичко изглеждаше съвсем обичайно. Само една от фотографиите породи у Андрю усещането, че действително гледа непознат свят. На нея се виждаха Кауфман и Остин — първият як и шкембелия, вторият слаб като фиданка. Стояха неестествено ухилени, с килнати шапки и вдигнати пушки, като всеки бе подпрял единия си ботуш върху огромната глава на излязъл сякаш от някоя приказка дракон, проснат на пясъка като ловен трофей. Андрю тъкмо се канеше да се наведе към снимката, за да види по-добре тази неясна фигура, когато се сепна от едно неприятно скърцане. До него Гилиъм дърпаше златния шнур на копринената завеса, разкривайки какво се крие отдолу.

— Господа, мога да ви уверя, че такава карта няма да намерите в цяла Англия — заяви той, надул се от гордост. — Тя възпроизвежда съвсем точно рисунката, намерена в пещерата на тръстиканците, която ние, естествено, обогатихме с по-късните си проучвания.

Под завеската за куклено представление се показа нещо, напомнящо не толкова карта, колкото рисунка на дете с богато въображение. Разбира се, преобладаваше розовият цвят, който представляваше равнината. В центъра й стърчаха планините, но мрачните им хребети не бяха единственият географски обект, описан на картата. Например в десния ъгъл на рисунката се виждаше лъкатушната линия на една река, а светлозеленото петно до нея навярно символизираше гора или ливада. На Андрю тези символи, свойствени за общоприетите карти на териториите на обитавания от него свят, му се видяха неподходящи за рисунка, която претендираше, че изобразява четвъртото измерение. Ала най-много се открояваха на картата златистите точици, изпъстрили равнината — те очевидно представляваха дупките. Две от тях — тази, която водеше към 2000 г. и другата, която понастоящем бе във владение на Мъри — бяха свързани с криволичеща червена линия. Тя изобразяваше маршрута на пътуващия във времето трамвай.

— Както виждате, има множество дупки, но все още не ни е известно накъде водят. Дали някоя от тях отвежда до есента на 1888 г.? Може би, кой знае — рече Гилиъм, гледайки многозначително Андрю. — Кауфман и Остин се опитват да стигнат до онази, която се намира най-близо до входа към 2000 г., но още не са намерили начин да заобиколят стадото зверове, които пасат в долината точно по средата.

Докато Андрю и Чарлс разглеждаха картата, Гилиъм коленичи и започна да гали кучето.

— Ах, четвъртото измерение! Какви ли загадки крие тази територия! — промълви той замечтано. — Зная само, че там, вътре, ако мога да се изразя поетично, нашата свещ не гори. Вечния изглежда на една година, да, но се роди преди четири. Предполагам, че тази би трябвало да е възрастта му, ала голяма част от това време — миговете, прекарани в равнината — явно не се брои. Вечния ме придружаваше, докато правех проучванията си в Африка, а откак пристигнахме в Лондон, двамата всяка нощ спим в дупката. Нарекъл съм го така не без основание, господа, и докато е в мои ръце, ще направя всичко възможно да оправдае името си.

Без да ще, Андрю усети, че го побиват тръпки, когато погледна към кучето.

— Какво представлява тази постройка? — попита Чарлс, сочейки символа на един замък, който се намираше близо до планините.

— А, това ли — смутено рече Гилиъм. — Това е дворецът на Нейно Величество.

— На кралицата? — смая се Чарлс. — Нима тя има дворец в четвъртото измерение?

— Точно така, господин Уинслоу. Това е, тъй да се каже, подарък в знак на признателност за щедрата й подкрепа за нашите изследвания — Гилиъм се замисли за миг, сякаш не знаеше дали трябва да разкрива още сведения. Най-сетне добави: — Откак организирахме едно частно пътуване за нея и свитата й до 2000 г., Нейно Величество прояви интерес към своеобразните закони, които управляват четвъртото измерение и, ъъъ… ни извести, че би желала да разполага с резиденция в равнината, където да прекарва известно време, когато задълженията й позволяват — както човек би отишъл на минерални бани. Посещава я от няколко месеца насам, поради което се опасявам, че царуването й ще е дълго… — рече, без да се старае да скрие раздразнението си, че е бил принуден да направи такава отстъпка, докато самият той и Вечния явно са се примирявали с престоите си в някоя окаяна палатка. — Ала на мен това ми е все едно. Искам само да ме оставят на мира. Империята възнамерява да покори луната. Хубаво, нека го стори… Ала бъдещето е мое!

Той дръпна завеската и отново ги заведе до писалището си. Покани ги да седнат и се настани в креслото си, а в нозете му легна Вечния — кучето, което щеше да надживее хората, като изключим самия Гилиъм, кралицата и щастливците служители в нейния дворец извън времето.

— Е, добре, господа, надявам се, че отговорих задоволително на въпроса ви защо можем да ви заведем само в деня 20 май 2000 г., където едничкото, което ще видите, е най-решителната битка на човешкия род — рече той иронично.

Андрю изсумтя. Това не представляваше никакъв интерес за него, поне докато не се излекуваше от мъката си. Явно пак се бе озовал в начална позиция. Налагаше се да се върне към плана за самоубийство, щом успееше да се отърве от Чарлс. Братовчед му все някога трябваше да отиде да спи.

— Значи няма никакъв начин да се пътува до 1888 година? — обади се Чарлс, който явно не се предаваше току-така.

— Вероятно не би било проблем, ако разполагахте с машина на времето — отвърна Гилиъм, свивайки рамене.

— Ще трябва да се надяваме, че науката скоро ще я изобрети, Андрю — каза братовчед му със съжаление, като го потупа по коляното и се надигна от креслото.

— Може би вече е изобретена, господа — изтърси Гилиъм.

Чарлс се извърна към него.

— Какво искате да кажете?

— Хм, това е само догадка… — отвърна предприемачът, — но факт е, че когато създадохме нашата фирма, един човек се противопостави на дейността ни с особена упоритост. Настояваше, че пътуванията във времето крият твърде много опасности, че е по-добре да не се избързва. Винаги съм подозирал, че говори така, защото самият той има машина на времето и иска да експериментира с нея, преди да я разкрие публично. Или може би възнамерява да я пази само за себе си и да бъде единственият властелин на времето.

— Кого имате предвид? — попита Андрю.

Гилиъм се облегна назад в креслото със самодоволна усмивка.

— Имам предвид господин Уелс, разбира се — отвърна.

— Но какво ви наведе на тази мисъл? — възкликна Чарлс. — В книгата си Уелс говори само за пътувания в бъдещето. Дори не се загатва за възможността да се пътува в миналото.

— Именно поради това, господин Уинслоу. Представете си, господа, че някой построи машина на времето — най-важното изобретение на човечеството. Предвид на невероятната й мощ ще трябва да я пази в тайна, за да не попадне в неподходящи ръце, които ще искат да я използват за своя изгода — но нима ще може да устои на изкушението да оповести пред света своето откритие? Не мислите ли, че един роман би бил идеалното средство тайната да се огласи, без някой да заподозре, че става дума за нещо повече от художествена измислица? Или пък, ако суетата като мотив не ви се струва убедителна, представете си, че целта на откривателя не е да задоволи егото си. Представете си, че той се нуждае от някаква помощ. Може би „Машината на времето“ е само един апел, бутилка с писмо, хвърлена в морето, зов за помощ към онзи, който би успял да го разтълкува. Кой знае? Тъй или иначе, господа, Уелс действително е размишлявал над възможността да се пътува в миналото, и то с намерението да го промени, каквото, струва ми се, е и вашето намерение, господин Харингтън.

Андрю се сепна, сякаш го бяха хванали да върши някакво престъпление. Гилиъм му отправи шеговита усмивка и пак затършува в едно чекмедже на писалището си. Най-сетне стовари отгоре един брой на „Сайънс Скулс Джърнъл“ от 1888 г. На омачканата и овехтяла корица на списанието се четеше заглавието „Аргонавтите във времето“ от Х. Дж. Уелс. Гилиъм го подаде на Андрю с молба да го пази, защото броят отдавна бил изчерпан.

— Точно преди осем години, когато беше младок, току-що пристигнал в Лондон, за да лапне света, Уелс публикува един роман на части, озаглавен „Аргонавтите във времето“. Главният герой в него е луд учен на име Моузес Небогипфел, който пътува в миналото, за да извърши убийство. Може би Уелс е помислил, че е попрекалил, и — запазвайки идеята за романа — е решил да премахне пътуванията в миналото, за да не дава идеи на читателите си. В новия роман се е съсредоточил изцяло върху пътуванията в бъдещето — там главният герой, както знаете, е далеч по-нормален от Небогипфел и името му всъщност не се споменава. Може би Уелс не е издържал на изкушението да направи това леко намигване.

Андрю и Чарлс се спогледаха, сетне погледнаха към предприемача, който взе един тефтер и надраска нещо.

— Това е адресът на господин Уелс — рече, подавайки бележката на Андрю. — Нищо няма да загубите, ако проверите дали догадките ми са верни.