Феликс Палма
Картата на времето (33)

XXXIII

Когато ударите най-сетне престанаха, Том стисна зъби и въпреки болката протегна ръка, за да достигне цветето на Клеър, но не успя, защото някой го хвана за косите и го повдигна.

— Не беше зле, Том, никак не беше зле — прошепна Джеф Уейн в ухото му, придружавайки думите си с нещо подобно на кикот или може би стон. — За жалост, напразно се стара, защото краят ти ще е все същият.

Сетне нареди на Майк Спаръл да го хване за краката и Том се озова във въздуха, понесен нанякъде от палачите си; замъгленото му съзнание слабо се интересуваше къде отиват. След няколкоминутно клатушкане другарите му отново го стовариха на земята като вързоп. Тогава до слуха му достигнаха шепотът на морето и потракването на лодките, което потвърди най-лошите му подозрения: бяха го отнесли на кея, вероятно с цел да приключат работата, като го хвърлят във водата. За момента обаче никой не казваше и не правеше нищо. Почти изпаднал в несвяст, Том се изкушаваше да се предаде на това състояние, но нещо му попречи: не особено неприятният допир на нещо меко и топло до подпухналите му страни. Като че ли някой от другарите му бе решил да му придаде приличен вид преди смъртта, почиствайки кръвта от лицето му с насмолен парцал.

— Хей, Вечен, веднага ела тук! — извика някой.

Парцалът тозчас се махна и в следващия миг Том долови през почвата екота на тежки, но изящни стъпки. Някой се приближаваше към сцената, без да бърза.

— Изправете го — нареди гласът.

Другарите му го вдигнаха без излишен финес, ала нозете на Том се сгънаха веднага, отказвайки да поддържат тежестта му, тъй че той се преви с почти чувствената отпуснатост на марионетка, на която са срязали конците, и в крайна сметка остана на колене. Една внимателна ръка го хвана за яката на ризата, за да не се просне пак на земята. От това положение, щом успя да преодолее световъртежа и да си фокусира погледа, Том видя без капка изненада как Гилиъм Мъри бавно се приближаваше заедно с кучето си, което подтичваше край него. Предприемачът имаше леко раздразненото изражение на човек, който е бил измъкнат посред нощ от леглото заради някаква дреболия, сякаш бе забравил, че именно той бе поръчал тази засада. Спря на два метра от Том и в продължение на няколко секунди го гледа с ехидна усмивка, наслаждавайки се на жалкото му състояние.

— Том, Том, Том — рече най-сетне с такъв тон, сякаш гълчеше дете, — защо трябваше да стигнем до такова неприятно положение? Толкова ли ти беше трудно да следваш моите простички указания?

Том замълча не толкова поради това, че въпросът беше реторичен, а по-скоро защото се съмняваше, че би могъл да произнесе дори една дума с подутите си устни, пък и устата му бе пълна с кръв и счупени зъби. Възползва се от това, че погледът му се бе прояснил, за да се увери, че действително се намираха само на няколко крачки от ръба на кея. С изключение на Гилиъм, който стоеше пред него, и другарите му, които чакаха заповеди, застанали зад гърба му, мястото явно беше безлюдно. Всичко щеше да се случи в съвсем тесен кръг. Така умираха незначителните хорица — дискретно, без да привличат вниманието, като някакъв боклук, хвърлен посред нощ в реката, докато останалият свят си спеше. А на следващия ден никой нямаше да забележи отсъствието му. Никой нямаше да каже: хей, почакайте, къде е Том Блънт? Не, оркестърът на света щеше да продължи да свири и без него, защото всъщност никога не бе имал нужда от Том, за да завърши партитурата си.

— Знаеш ли кое е най-забавното в цялата история, Том? — попита Гилиъм Мъри спокойно, като се приближи до края на кея и се загледа разсеяно в черните води. — Че нейната любов те издаде.

Том не продума и този път. Само наблюдаваше своя началник, все така потънал в съзерцание на водите на Темза — тази бездънна ракла, където прибираше всичко, което му създаваше проблеми. След малко предприемачът се обърна, за да го погледне с отчасти съжалителна, отчасти развеселена усмивка.

— Да, никога нямаше да узная за вашия романс, ако твоята изгора не бе дошла в канцеларията ми в деня след експедицията, за да ми поиска адреса на някой прароднина на капитан Шакълтън.

Тук Гилиъм направи нова пауза, за да може Том да осмисли чутото, като от смаяното му изражение заключи, че момичето не му бе разказало това, както и сам подозираше. Впрочем не беше особено важно — разбира се, от нейна гледна точка. Гилиъм обаче го бе приел като съдбовна грешка.

— Не знаех какво целеше това момиче — призна той, приближавайки се отново към Том със ситни стъпчици, почти като балерина. — Отпратих я с уклончиви приказки, но ме загложди любопитство и наредих на един от хората си да я следи. Предпочитах да я държа под око, нали знаеш колко ми е неприятно някой да си пъха носа в работата ми. Но госпожица Хагърти явно нямаше интерес да разследва нищо, а точно обратното, нали? Да ти призная, бях извънредно изненадан, когато моят осведомител ми съобщи, че се е срещнала с теб в един чаен салон и после… Е, знаеш какво се случи после в пансион „Пикар“.

Том сведе глава — може би от срам, а може би просто му бе призляло.

— Подозренията ми се оправдаха — продължи Гилиъм, развеселен от неговото смущение, — макар и по начин, твърде различен от очакваното. Смятах да те убия още тогава, въпреки че не можех да потисна възхищението си, че успя да извлечеш такава изгода от ситуацията. Ти обаче направи неочакван ход: отиде до дома на Уелс и това отново събуди любопитството ми. Зачудих се какво целиш. Ако намерението ти бе да разкриеш на писателя, че всичко е измама, не бе избрал подходящия човек. Както веднага разбра, Уелс е единственият в цял Лондон, който знае истината. Но не! Твоята цел бе далеч по-благородна.

Гилиъм говореше, скръстил ръце на гърба си, като крачеше насам-натам пред Том. Дъските на кея скърцаха неприятно под стъпките му. Клекнал на няколко метра встрани, Вечния следеше движенията на стопанина си със смътно любопитство.

— След като напусна къщата на Уелс, ти отиде до хълма Хароу и скри едно писмо под някакъв камък. Моят съгледвач веднага ми го донесе и когато го прочетох, всичко ми се изясни — и той погледна Том с лукава симпатия. — Трябва да ти призная, че прекарах много забавни мигове с вашите писма, които моят осведомител крадеше изпод камъка; щом ги прочетях, той отново ги връщаше на мястото им, преди да е дошъл онзи, който трябваше да ги прибере в съответния ден. С изключение на последното, разбира се. Ти го взе толкова бързо, че трябваше да го задигна от Уелс, като се възползвах, че бе излязъл на една от разходките си с онази нелепа машина, наречена велосипед, с която обича да си служи.

Гилиъм престана да снове напред-назад и отново се загледа в реката.

— Хърбърт Джордж Уелс… — прошепна той със зле прикрита неприязън. — Нещастен глупак! Да ти призная, изкушавах се да скъсам всяко от писмата му, за да го напиша аз вместо него. Не го сторих само защото Уелс никога нямаше да научи, а това, от практическа гледна точка, щеше да е все едно не съм го направил. Но да оставим тая работа — възкликна изведнъж с жизнерадостен тон, обръщайки се отново към жертвата си, — теб хич не те е еня за ревността между писателите, нали, Том? Истината е, че добре се позабавлявах с вашите писма, особено като прочетох един определен пасаж, както навярно можеш да се досетиш. Мисля, че беше доста поучителен за всички ни. Но сега този роман на притурки приключи, бабките ще пролеят реки от сълзи за трагичната участ на влюбените, а аз ще мога да те убия.

Гилиъм приклекна пред Том и повдигна главата му, като го хвана за брадичката с почти майчинска нежност. При това изцапа пръстите си с кръвта, която капеше от разцепената му устна. Извади кърпичка от сакото си и разсеяно се изтри, като не преставаше да го гледа с интерес.

— Знаеш ли, Том? — рече. — Аз всъщност съм ти безкрайно признателен за всички усилия, които положи, за да не разкриеш измамата ми. Зная, че отчасти си невинен затова, което стана. Ала само отчасти. Вярно е, че неразумната хлапачка започна всичко. Но ти можеше да го прекратиш, нали? Само че не го стори. И аз те разбирам, повярвай ми: това момиче навярно заслужава всички рискове, които си поел. Но сигурно си даваш сметка, че не мога да те оставя жив. Всеки трябва да изпълни ролята си в това произведение, а на мен се пада да те убия. Това е моето задължение, за твоя зла участ. И как да устоя на красивата ирония да възложа задачката на твоите предани войници от бъдещето?

При тези думи той им отправи шеговита усмивка над главата на Том. Сетне отново го загледа продължително, сякаш за последен път обмисляше намеренията си и може би претегляше възможността да постъпи другояче.

— Неизбежно е, Том — рече накрая, свивайки рамене. — Ако не те убия, рано или късно ще я потърсиш пак. Убеден съм, че ще го направиш. Ще я потърсиш пак, защото си влюбен в нея.

Щом чу това, Том не се сдържа и го изгледа с изненада. Вярно ли бе, наистина ли беше влюбен в Клеър? Никога не бе обмислял внимателно този въпрос, защото отговорът нямаше да му послужи за нищо; независимо дали я обичаше или тя бе просто една прищявка, една възможност, която не бе пожелал да пропусне — и в двата случая щеше да се наложи да се махне от живота й. Но сега трябваше да признае, че ако Гилиъм го оставеше жив, най-напред щеше да я потърси, а това можеше да означава само едно — че е влюбен в нея, точно както бе казал шефът му. Да, обичаше я, осъзна Том изумен, обичаше Клеър Хагърти. Обичаше я от мига, в който я видя за пръв път. Обичаше я заради начина, по който го гледаше, заради допира на кожата й, заради начина, по който тя го обичаше. Приятно бе да се загърне със защитната мантия на тази безпределна и безусловна любов, с това вълшебно наметало, което го пазеше от житейския студ, от сланата на дните, караща душата му да трепери, от неспирния вятър, който проникваше през кепенците и нахлуваше в най-съкровените дълбини на съществото му. И разбра, че най-силното му желание бе да може да я обича със същата жар, чувствайки, че осъществява най-важното и благородно действие, на което е способен човекът, действието, за което се е родил, което го удовлетворява и определя: да обича, да обича истински, да обича без друга цел освен радостта, че е способен на това. Тази бе движещата му сила, причината за съществуването му, защото той навярно не можеше да остави никаква следа на тоя свят, но пък можеше да направи някого щастлив и нямаше нищо по-важно от това, нямаше по-важно от следата, която можеше да остави в сърцето на друг човек. Да, Гилиъм беше прав, щеше да я потърси, защото искаше тя да е с него, беше му нужна, за да бъде друг, за да избяга от това, което представляваше. Щеше да я потърси, да, било то за да посрещнат заедно пролетта — или за да рухнат в бездната. Щеше да я потърси, защото я обичаше. И поради това лъжата, която бе заслепила Клеър, преставаше да е лъжа, в крайна сметка тя обичаше някого, който също я обичаше. Ала и любовта на Том, също като тази на Шакълтън, не можеше да я достигне, отклоняваше се някъде, неспособна да намери път към нея. Какво значение имаше, че живееха в една и съща епоха и дори в един и същ град, този загнил Лондон от края на века, щом трябваше да останат тъй далеч един от друг, сякаш ги делеше океан от време?

— Но защо да продължаваме тази история? — рече в този миг предприемачът, който не подозираше какви мисли минават през главата му. — Това ще е все едно да й поставим по-лош финал, далеч не толкова вълнуващ, не мислиш ли? Най-добре ще е да изчезнеш, Том, и историята да приключи както трябва. Девойката ще е щастлива при всички случаи.

Гилиъм Мъри изправи туловището си и отново го загледа от висините с научен интерес, сякаш бе някакъв експонат в стъкленица с формол.

— Не й причинявай зло — изломоти Том.

Гилиъм поклати глава с престорено възмущение.

— Разбира се, че не бих го сторил, Том! Нима не проумяваш? Без теб момичето не представлява никаква опасност за мен. Надали ще повярваш, но и аз си имам скрупули. Не трепя хора наляво и надясно, Том.

— Името ми е Шакълтън — изплю Том през зъби. — Капитан Дерек Шакълтън.

Предприемачът прихна да се смее.

— В такъв случай нямаш повод за тревога, защото ще възкръснеш, обещавам ти.

След тези думи му се усмихна за последен път и направи знак на другарите му.

— Хайде, господа. Да приключваме с тая работа и да вървим да спим.

Следвайки заповедта, Джеф и Брадли вдигнаха Том от земята. В същото време Майк Спаръл донесе един огромен камък, овързан с въже, чийто край завързаха за нозете на Том; после му вързаха и ръцете зад гърба. Гилиъм наблюдаваше тези приготовления с доволна усмивчица.

— Готово, момчета — рече Джеф, след като провери здравината на двата възела. — Да приключваме.

Той и Брадли отново вдигнаха Том във въздуха и го отнесоха до ръба на кея, а Майк носеше камъка, който трябваше да го прикове към дъното. Том гледаше тъмните води без никакво вълнение. Изпитваше странното спокойствие на онзи, който знае, че животът му вече не е в неговите ръце. Гилиъм се приближи до него и енергично стисна рамото му.

— Сбогом, Том. Ти беше най-добрият Шакълтън, който можех да намеря, но такъв е животът — рече той. — Поздрави Пъркинс от мен.

Другарите му залюляха тялото му, преброиха до три и го хвърлиха във водата заедно с камъка. Том смогна да поеме голяма глътка въздух, преди да се сблъска с водната повърхност. Речният студ дойде като шок, който мигом прогони обзелата го летаргия. Това му се стори последната гавра на съдбата: защо му трябваше да е бодър именно сега, когато не му предстоеше друго, освен да се удави? В първия миг потъна хоризонтално, но тежкият камък веднага дръпна нозете му надолу, изправяйки го отвесно, и Том се понесе с удивителна бързина към дъното на Темза. Примигна няколко пъти в опит да различи нещо сред зеленикавите води, но нямаше кой знае какво за гледане, освен заоблените дъна на гемиите, които се поклащаха на повърхността, и трепкащия кръг светлина, начертан от единствения фенер на кея. Камъкът скоро стигна дъното и овързаният Том остана да виси на около двайсет или трийсет сантиметра над него, олюлявайки се леко от течението като детско хвърчило. Запита се колко ли би могъл да издържи, без да диша. Но нима имаше значение? Не беше ли абсурдно да се противи на неизбежното? Все пак, макар и да знаеше, че това само ще забави смъртта му, стисна здраво устни. Отново се задейства досадният инстинкт за оцеляване, но сега Том осъзнаваше причината за внезапното си желание да оживее. Изведнъж бе разбрал кое е най-лошото в смъртта — това, че тя го лишаваше от всяка възможност да се промени и че когато вече нямаше да е на този свят, останалите щяха да видят единствено онази отвратителна картина, в която щеше да изкристализира неговият живот. Остана така, увиснал във водата, в продължение на мигове, които му се сториха безкрайни и мъчителни, чувствайки как дробовете му пламтят, а слепоочията му пулсират оглушително, докато накрая взе да не му достига въздух и пряко волята си отвори уста. Водата нахлу в гърлото му, изпълвайки енергично белодробните му кухини, при което заобикалящият го свят стана още по-неясен. Тогава Том разбра, че това е краят, че след броени секунди ще изгуби съзнание.

Въпреки всичко успя да види появата му. Видя го как изникна в далечината през водната завеса и закрачи към него по дъното на реката с тежките си железни нозе, безразличен към средата, в която се намираше. Том предположи, че лишеният му от кислород мозък го е поканил да излезе от сънищата му и да се разходи в реалността, макар че бе пристигнал прекалено късно: намесата му бе излишна, щеше да се удави и без негова помощ. А може би бе дошъл просто да позлорадства, гледайки го как умира, застанал срещу него в мъглявите обятия на водата.

Но — за негова изненада, — когато най-сетне го достигна, автоматът го обхвана през кръста с една от металните си ръце, сякаш щяха да танцуват; с другата задърпа въжето, с което краката му бяха вързани за камъка, докато успя да го освободи. После го помъкна нагоре и Том, вече почти в несвяст, видя как се приближаваха към тях дъната на гемиите и колебливата светлина на фенера. Преди да осъзнае какво става, главата му рязко изскочи на повърхността.

Нощният въздух нахлу в дробовете му и Том разбра, че това бе истинският вкус на живота. Пое го жадно и се закашля като изгладняло дете, което се задавя с храната. Изнемощял, той се остави да бъде измъкнат на кея от своя враг и остана проснат на земята, вкочанясал и замаян, докато ръцете на автомата не натиснаха гръдния му кош. Това му помогна да изхвърли водата, която бе нагълтал. Когато явно бе изкарал навън цялото количество, се закашля, плюейки червеникави съсиреци, и усети как животът лениво се завръща в меката глина, в която се бе превърнало тялото му. Радостно бе да се почувства отново жив, да усети как нежната сила на живота сладостно го изпълва отвътре, точно както водите на Темза се бяха опитали да го изпълнят преди минути. За миг даже изпита нещо подобно на илюзия за безсмъртие, сякаш обстоятелството, че бе надхитрил смъртта, че се бе приближил до нея достатъчно, за да зърне фустите й, му позволяваше известна фамилиарност с гостенката с косата, която завинаги го освобождаваше от претенциите й. Съвзел се донякъде, Том се насили да се усмихне на своя спасител, чиято метална глава бе надвиснала над него като тъмно и неясно кълбо, тъй като единственият фенер на кея оставаше зад гърба му.

— Благодаря ти, Соломон… — измънка едва-едва.

Автоматът си свали главата.

— Соломон ли? — изсмя се той. — Това е водолазен костюм, Том.

Въпреки че лицето му не се виждаше в мрака, Том разпозна гласа на Мартин Тъкър и бе обзет от необуздана радост.

— Никога ли не си виждал такъв? Позволява ти да се движиш под водата, сякаш се разхождаш в парка, докато ти подават въздух от повърхността посредством компресор. Боб се нагърби с тая работа, а освен това издърпа и двама ни на кея — обясни другарят му, като посочи към някого, който се намираше извън зрителното поле на Том. Сетне, оставяйки скафандъра настрана, Мартин повдигна главата му грижовно като болногледачка и го огледа внимателно. — Брей, момчетата са те направили на кайма. Здравата са се постарали, но не си го слагай на сърце. Всичко трябваше да изглежда съвсем достоверно, за да заблудим Гилиъм. И мисля, че успяхме. В неговите очи те са изпълнили поръчката му и сега навярно прибират обещаните парички.

Гримаса на изненада се изписа върху подутите устни на Том. Значи всичко е било фарс? Да, така изглеждаше. Както му бе обяснил самият Мъри, преди да го хвърлят в Темза, той ги бе наел, за да го убият, само че другарите му не бяха толкова подли, колкото предприемачът предполагаше. В същото време не страдаха от излишък на пари, за да отклонят предложението му. С известна находчивост може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло, навярно им бе казал Мартин Тъкър — този мъжага, който в момента отмахваше окървавената коса от лицето му и го гледаше с бащинска обич.

— Е, Том, представлението свърши — рече той. — Сега официално си мъртъв, следователно си свободен. Новият ти живот започва тази нощ, приятелю. Възползвай се добре от него, макар и да не се съмнявам, че ще го направиш.

Стисна рамото му като прощален жест, взе си скафандъра, отправи му една последна усмивка и напусна кея, оставяйки след себе си грохот от метални стъпки, който полека заглъхна в нощта. Том остана да лежи там; не бързаше да се изправи, опитваше се да осмисли всичко, което се бе случило. Пое дълбоко дъх, изпробвайки измъчените си дробове, и се загледа в небосвода, ширнал се над главата му. Бледожълта луна, пълна и красива, озаряваше нощта. Усмихна й се, сякаш бе изпитият лик на смъртта, престорила се, че го взима в скута си, за да му вдъхне нов живот — защото, колкото и да изглеждаше невероятно, проблемите се бяха разрешили, без да се налага той да умира. Поне в действителност не се бе наложило и трупът му само наужким почиваше на дъното на Темза. Сега всичко го болеше и се чувстваше почти безсилен, но беше жив, жив! Обзе го дива радост, която го накара да се изправи, преди студената земя ведно с мокрите му дрехи да му докара някоя пневмония. Надигна се с мъка и напусна кея с куцукане. Всички кости го боляха, но като ли нямаше нищо счупено. Другарите му явно се бяха погрижили да не повредят никой от жизненоважните му органи.

Огледа се наоколо. Нямаше жива душа. В началото на уличката, в която бе станала схватката, точно до романа на Уелс, съгледа цветето, подарено от Клеър. Вдигна го внимателно и го сложи на дланта си, сякаш бе компас, който да му сочи пътя.

Уханието на нарцисите беше сладко, подтикващо към мечтание и донякъде подобно на жасминовото. То нежно го водеше през лабиринта на нощта, притегляше го като прибой на морски бряг, насочвайки го към една хубава притихнала къща. Оградата й не беше твърде висока, а фасадата й бе украсена с бръшлян, чието едничко предназначение сякаш бе да улесни достъпа на най-дръзките авантюристи до отворения прозорец на момичето, заспало в едно легло, където нямаше място за други блянове.

Том загледа с безкрайна нежност тази млада жена, която го обичаше така, както никой никога не бе го обичал. От полуотворените й устни се изплъзваха леки въздишки, сякаш летен бриз се движеше в тялото й. Видя, че дясната й ръка стиска лист хартия, върху който различи старателния почерк на Уелс. Канеше се да я изненада с една милувка, когато тя бавно отвори очи, сякаш събудена от тежестта на погледа му. Не изглеждаше стресната от това, че го вижда там, застанал прав до леглото й; като че ли бе очаквала, че той рано или късно ще се появи, воден от аромата на нейните нарциси.

— Ти се върна — нежно прошепна тя.

— Да, Клеър, върнах се — отвърна Том със същия тон. — Дойдох, за да остана.

Тя му се усмихна ведро, съдейки по засъхналата кръв по устните и страните му колко я обичаше той. Надигна се и все така спокойно пристъпи към него, за да се скрие в обятията му. И докато се целуваха, Том разбра, че — каквото и да си приказваше Гилиъм Мъри — този финал бе много по-красив от предишния, в който им бе съдено никога да не се срещнат отново.