Феликс Палма
Картата на времето (36)

XXXVI

Нито да усети милувката на прелестния бриз, вестител на лятото, нито да погали друго тяло, нито да пие шотландско уиски във ваната, докато водата изстине, нито някое друго удоволствие, за което можеше да се сети — накъсо, нищо не доставяше на Уелс по-голяма радост от онази, която изпитваше, колчем сложеше точка на някой роман. Този върхов момент винаги го изпълваше с опияняващо задоволство, с прилив на щастие, породено от увереността, че нищо, което би могъл да извърши през живота си, не би го удовлетворило повече от написването на роман — макар че писането само по себе си му се струваше скучна, обременителна и неблагодарна работа, защото Уелс бе от онези писатели, които мразят да пишат, но обожават „да са написали“.

Измъкна последния лист от валяка на пишещата си машина „Хамънд“, постави го върху останалите и сложи ръка на целия куп със същата победоносна усмивка, с която някой ловец би подпрял ботуша си на главата на убития лъв. За Уелс актът на писането бе твърде подобен на борба, на люта битка с една идея, която отказва да бъде уловена. От друга страна, идеята бе родена от самия него; и това може би бе най-разочароващото — разликата, която винаги съществуваше между резултата, постигнат с труда му, и целта, която си бе набелязал предварително, макар и по един по-скоро несъзнателен начин. От опит знаеше, че онова, което човек успява да пренесе на хартия, е само бледо отражение на роденото от фантазията. И тъй, бе се научил да се примирява, че написаното е наполовина толкова добро, колкото оригиналната идея, наполовина толкова приемливо, колкото онзи съвършен и неуловим роман, който му бе служил като водач — и който сякаш се криеше с насмешка зад всяка книга като призрачна сянка. Но, тъй или иначе, пред него бе резултатът от усилията, положени през последните месеци; и да види въплътено в нещо осезаемо онова, което преди поставянето на последната точка бе само мъгляв замисъл — това беше безценно преживяване. Утре щеше да връчи книгата на Хенли, след което можеше да забрави за нея.

Ала колебанията никога не идваха сами. Застанал пред купчината напечатани страници, Уелс за пореден път се запита дали е написал онова, което е трябвало да напише. Дали този роман бе една от творбите, които трябваше да фигурират в неговата библиография, или бе някаква случайност? Дали написването на един или друг роман зависеше изцяло от него, или бе дело на сляпата съдба, която управляваше човешкия живот? Прекалено много въпроси, но особено силно го измъчваше един от тях: дали в някое кътче на съзнанието му се спотайваше роман, който щеше да му позволи да изрази целия си вътрешен свят? Терзаеше се, че би могъл да го открие твърде късно; че преди да изпусне сетен дъх на смъртния си одър, от дълбините на ума му като останки от разбит кораб, изплували на повърхността на океана, би могъл да изникне сюжетът на някой изключителен роман, който той вече не би имал време да напише. Роман, който винаги си е бил там — изчаквал го е, зовял го е безуспешно сред глъчката на света — и щеше да умре заедно с него, защото никой друг не би могъл да го напише, защото бе като костюм, скроен по неговите мерки. Уелс не познаваше по-голям страх, по-тежко проклятие от това.

Тръсна глава, за да прогони тези тревожни съмнения, и погледна часовника си. Вече минаваше полунощ, поради което можеше да отбележи на последната страница от романа, редом с подписа си, датата 21 ноември 1896 г. Щом я написа, духна нежно върху мастилото, стана от стола и взе газената лампа. Гърбът го болеше и се чувстваше ужасно изморен, но не се отправи към спалнята, откъдето долиташе отмереното дишане на Джейн. Днес нямаше време да спи: очакваше го една наистина бурна нощ, каза си той и по устните му заигра лека усмивка. Мина по коридора, като си светеше с лампата и разнасяше във въздуха кадифения шепот на пантофите си, и се заизкачва по стълбите към тавана, стараейки се да стъпва така, че да не скърцат.

А там, горе — блестяща и красива, осветена от призрачното сияние на луната, което се процеждаше през отворения прозорец — го чакаше машината. Бе свикнал с този таен ритуал, макар че не би могъл да каже какво точно му харесваше в тази безобидна и нелепа лудория — да седи в машината, докато жена му спеше. Навярно причината бе, че когато седеше в нея, не можеше да не се почувства специален — ако и да знаеше, че тя бе просто една сложна играчка. Който и да я бе построил, беше изпипана до последния детайл: може и да не ставаше за пътуване във времето, но — благодарение на едни удобни колелца — на контролното й табло можеше да се изпише коя да е дата — мнимите дестинации на онези невъзможни преходи през тъканта на времето.

До този момент Уелс се бе задоволявал да избира на таблото най-далечното бъдеще, включително 802 701 г., света на елоите и морлоките — едно толкова далечно време, в което познатият му живот можеше да стане нещо напълно непознато, та дори и болезнено непонятно; бе избирал и такива епохи от миналото, които с радост би опознал, като например времето на друидите. Но тази нощ, усмихнат саркастично, той нагласи на таблото датата 20 май 2000 г. — датата, която онзи шарлатанин Гилиъм Мъри бе избрал за най-важната битка на човешкия род, онази пантомима, в която — за удивление на Уелс — бе повярвала цяла Англия, отчасти благодарение на неговата книга. Струваше му се иронично, че той, авторът на роман за пътешествия във времето, бе единственият, който не вярваше, че това е възможно. Бе накарал цяла Англия да бленува, а не се поддаваше на собствения си блян.

Запита се какъв ли щеше да бъде в действителност светът след един век. Какъв щеше да е истинският лик на бъдещето? С радост би посетил 2000 г. не само заради удоволствието да я види, но също и за да заснеме фотографии с един от онези модни апарати и да се върне, за да покаже на наивниците, редящи се на опашка пред фирмата на Мъри, какво представлява истинското бъдеще. Очевидно желанието му беше невъзможно, но това, рече си той, не му пречеше да се преструва, че би могъл да го осъществи на дело. И тъй, облегна се в креслото и тържествено дръпна надолу лоста на машината, усещайки мигновено приятния гъдел, който неизбежно пробягваше по тялото му всеки път, когато извършваше въпросния жест.

Ала този път, за изненада на Уелс, щом лостът се спусна докрай, внезапен мрак погълна тавана. Ресните лунна светлина, които проникваха през прозореца, сякаш се отдръпнаха, оставяйки помещението в непрогледна тъма. Преди да разбере какво, по дяволите, се случва, изпита ужасно усещане за пропадане, придружено от ненадеен световъртеж. Почувства, че се рее, че се носи безцелно из една тъмна пустота, която спокойно можеше да е самата вселена. И докато съзнанието го напускаше, единственото, което успя да си помисли, бе, че или е получил инфаркт, или, въпреки всичко, действително пътува към 2000 г.

 

 

Дойде на себе си мъчително бавно. Устата му бе пресъхнала и усещаше странна тежест в цялото си тяло. Когато погледът му се проясни, видя, че лежи, но не на пода на тавана, а сред някаква пустош, осеяна с камъни и отломки. Объркан, той се понадигна и с досада установи, че при всяко движение на главата го пронизват ужасни болки. За момента реши да остане седнал на земята. От това положение обходи с невярващ поглед руините, които го заобикаляха.

Намираше се в някакъв разрушен до основи град. Дали това бе Лондон от бъдещето? — запита се Уелс. Дали наистина бе пътувал до 2000 г.? От машината на времето нямаше и следа, сякаш морлоките я бяха скрили във вътрешността на сфинкса. След старателния оглед реши, че е дошло време да стане на крака — нещо, което направи с мъка, като Дарвинов примат, който скъсява дистанцията, деляща го от Човека. С облекчение установи, че няма нищо счупено, макар че все още изпитваше неприятен световъртеж. Дали замайването бе последица от това, че бе прекосил цяло столетие със своята времева каляска? Гъста мъгла бе забулила небето, потапяйки света в печален здрач — траурен креп от непроницаем дим, изтъкан от десетките пожари, които се съзираха на хоризонта. Сред това опустошение присъствието на шумните гарвани, които кръжаха над главата му, му се видя едва ли не задължително. Един от тях кацна на земята съвсем близо до него и се зае упорито да кълве нещо сред отломките, като потракваше зловещо.

Като се вгледа по-внимателно, Уелс видя ужасен, че птицата се опитваше да пробие с клюн един човешки череп. Това откритие го накара да отстъпи няколко крачки — инстинктивно движение, което бе твърде необмислено за такава местност, в каквато се намираше. В следващия миг усети, че земята поддава под нозете му и разбра прекалено късно, че се е свестил близо до ръба на малко възвишение, по чийто склон се търкаляше в момента за свое нещастие. Приземи се с рязко тупване, обгърнат от гъст облак прах, който проникна в дробовете му и го накара да се закашля. Изправи се отново, донякъде ядосан на себе си заради своята непохватност. За щастие и този път нямаше счупени кости, но панталонът му бе скъсан на няколко места и една от дупките, за да довърши докрай унижението му, показваше част от кльощавата му и възбяла лява кълка.

Уелс разтърси глава. Какво ли още можеше да му се случи, запита се той, докато се изтупваше енергично с ръце. Когато облакът се поразсея, писателят замръзна на място, гледайки изумен силуетите, подали се през рехавата завеса от прах. Пред него стоеше войнство от автомати, които го наблюдаваха в тревожно мълчание. Бяха поне десетина, застинали в една и съща тържествена и плашеща поза, включително онзи, който стоеше малко по-напред от останалите и бе накичен — ни в клин, ни в ръкав — със златна корона. Като че ли бяха спрели своя марш, виждайки как Уелс пада от високото. Когато осъзна къде се намира, силен страх сграбчи вътрешностите му. Беше попаднал в 2000 г. и, колкото и да изглеждаше невероятно, тя бе точно такава, каквато я бе описал Гилиъм Мъри в романа си, защото под носа на Уелс стоеше самият Соломон, злият цар на автоматите, виновникът за околните опустошения. Съдбата на писателя бе ясна: щеше да умре от изстрела на една играчка. Тук, в това бъдеще, в което не бе пожелал да повярва.

— Май капитан Шакълтън доста ви липсва в този миг, а?

Гласът не идваше от автомата, макар че на този етап Уелс не би се изненадал от това, а някъде иззад гърба му. Тутакси го позна. Глас, който би желал да не чуе до края на живота си, макар че по някакъв начин, може би поради професионално изкривяване, знаеше, че рано или късно отново ще се срещне с неговия собственик. Историята, в която — за негово съжаление — и двамата участваха, се нуждаеше от развръзка, от финал, който да удовлетвори очакванията на читателите. Само че никога не си бе представял, че въпросната среща ще се състои в бъдещето, най-вече защото не бе вярвал, че е възможно да се пътува във времето. Обърна се бавно. Гилиъм Мъри стоеше на няколко метра от него и го наблюдаваше с усмивка — отчасти снизходително, отчасти развеселено. Беше облечен с елегантен бледолилав костюм — тоалет, доизкусурен със зелен цилиндър, който сякаш го сродяваше с онези птици с приказно оперение, обитаващи библейския рай. Огромно куче с напълно златист цвят клечеше до него на задните си лапи.

— Добре дошъл в 2000 г., господин Уелс! — жизнерадостно го поздрави предприемачът. — Или може би трябваше да кажа — в моята представа за 2000 г.

Уелс го гледаше подозрително, без да изпуска от поглед и групата автомати, застинали пред тях в призрачна неподвижност, сякаш позираха за портрет.

— Да не би да се боите от моите мили автомати? Но как може да ви плаши едно толкова неправдоподобно бъдеще? — попита Гилиъм иронично.

Със спокойни крачки предприемачът се приближи до автомата, който предвождаше групата, отправи съучастническа усмивка към Уелс — досущ като дете, което се кани да извърши пакост, — сложи пълната си ръка на рамото му и го бутна. Автоматът се наклони назад, блъсна се шумно в следващия, който на свой ред падна върху съседния и така, постепенно, блъскайки се едни други, всички се сгромолясаха на земята. Падането стана интригуващо бавно, едва ли не със скорост на топящ се лед. Когато най-сетне приключи, Гилиъм разпери длани, сякаш се извиняваше за шумотевицата.

— Ако няма кой да ги облече, това са просто кухи брони, обикновени маскарадни костюми — рече той.

Писателят се взря в обърканото кълбо от прекатурени автомати, сетне погледна отново Гилиъм, като се бореше да превъзмогне замайващото усещане за нереалност, което го бе обзело.

— Съжалявам, че ви докарах против волята ви в 2000 г., господин Уелс — извини се предприемачът с престорено унило изражение. — Това нямаше да е необходимо, ако бяхте приели някоя от поканите ми, но тъй като не го сторихте, не ми оставихте друг избор. А не ми се искаше да пропуснете представлението, преди да се наложи да го закрия. Затова трябваше да поръчам на един от хората ми да ви упои с хлороформ, докато спите, макар че, както ми разказа той, вие използвате нощите си за други работи. Здравата сте го уплашили, като сте се появили изневиделица на тавана, след като се вмъкнал през прозореца.

Тези думи внесоха една желана яснота в обърканото съзнание на Уелс, като му позволиха бързо да събере две и две. Веднага проумя, че не е пътувал във времето до 2000 г., както сочеше всичко на пръв поглед. Машината, която пазеше на тавана си, все така си оставаше обикновена играчка, а порутеният Лондон, сред който се намираха, бе просто гигантският декор, построен от Гилиъм за заблуда на хората. Вероятно, виждайки го да влиза в таванското помещение, неговият наемник се бе скрил зад машината на времето и бе чакал там, без да знае точно какво да направи; може би бе обмислял възможността да си послужи със сила, за да изпълни възложеното поръчение. Но, за щастие, не се бе наложило да прибегне до долно насилие, защото самият Уелс, сядайки нехайно в съоръжението, му бе предоставил идеален шанс да използва напоената с хлороформ кърпа, която сигурно си бе приготвил предварително.

Излишно е да се каже, че Уелс изпита огромно облекчение, щом разбра, че се намира в обикновен декор, че не е претърпял някакво невъзможно преместване във времето. Ситуацията, в която бе изпаднал, не беше приятна, разбира се, но поне беше разбираема.

— Надявам се, че съпругата ми не е пострадала — рече той с тон, на който не посмя да придаде съвсем заплашителни нотки.

— О, не се тревожете — успокои го Гилиъм, като махна с ръка. — Жена ви има много здрав сън, а моите хора могат да бъдат тихи като мишлета, когато се налага. Сигурен съм, че в този миг вашата прелестна Джейн продължава кротко да си спи и вие никак не й липсвате.

Уелс се канеше да отговори нещо на това, но в крайна сметка си замълча. Гилиъм се обръщаше към него с онази леко театрална надменност на влиятелните, които държат света в краката си. Безспорно времето, изтекло от последната им среща насам, бе променило разположението на фигурите на шахматната дъска. Ако по време на срещата им в дома на Уелс в Уокинг писателят бе държал скиптъра на властта, перчейки се с него като дете с нова играчка, то сега Гилиъм го стискаше с въздебелите си пръсти. Предприемачът се бе променил, бе станал друг човек само за няколко месеца. Вече не беше кандидат-писател, принуден да почита своя учител, а собственик на най-доходното търговско предприятие в града и цял Лондон се отнасяше към него с гротескна вежливост. В очите на Уелс той, естествено, не бе достоен за преклонение. И ако писателят му позволяваше да му говори с такъв тон на превъзходство, то бе просто защото смяташе, че Мъри все пак е в правото си, тъй като бе излязъл несъмнен победител в двубоя, който двамата бяха водили през последните месеци. А нима и Уелс не бе използвал подобен тон, когато скиптърът бе в неговите ръце?

 

 

Подобно на конферансие в някой цирк, което обявява началото на спектакъла, Гилиъм Мъри разпери широко ръце, обхващайки с този символичен жест околната разруха.

— Е, как ви се струва моят свят?

Уелс огледа мястото с пълно безразличие.

— Необикновено постижение за един строител на оранжерии, не мислите ли, господин Уелс? Защото тъкмо с това се занимавах, преди вие да ми дадете нова причина да живея — с изграждане на оранжерии.

На Уелс не му убягна, че Гилиъм тъй бодро бе решил да му вмени отговорност за своята съдба, но предпочете да си замълчи по въпроса. Без да се обезсърчи от равнодушието му, Гилиъм с жест го подкани да се поразходи из бъдещето. След миг колебание писателят го последва неохотно.

— Не знам дали ви е известно, но оранжериите са много доходоносна дейност — осведоми го Мъри, когато Уелс се изравни с него. — Всички хора отделят в градината си едно пространство за тези затворени вселени, където понастоящем са се пренесли детските игри и развлеченията на възрастните, и където, освен това, могат да се отглеждат растения и овощни дръвчета през цялата година, независимо от диктата на сезоните. Ала моят баща, Себастиан Мъри, имаше, тъй да се каже, по-възвишени стремежи.

Едва бяха изминали известно разстояние, когато на пътя им се изпречи неголяма урва. Предприемачът не си даде труда да я заобиколи, а се заспуска по стръмния й склон в смешен тръс, като се опитваше да запази равновесие с разперени ръце. Кучето незабавно го последва. Уелс въздъхна и също започна да се спуска надолу, като внимаваше да не се спъне в парчетата от тръби и ухилени черепи, които стърчаха из терена. Не искаше да се търкулне отново. Едно падане за деня бе предостатъчно.

— Баща ми съзираше в тези прозирни къщички, които богаташите издигаха в градините си, кълновете на бъдещето! — извика му Гилиъм, докато се спускаше пред него по нанадолнището. — Предните постове на един свят от прозрачни градове, от стъклени сгради, които щяха да изкоренят всички тайни и лични територии на човека, един по-добър свят, в който лъжата би била невъзможна!

Когато се озова долу, подаде ръка на Уелс; той обаче отказа помощта му и не си направи труда да скрие раздразнението, което бе започнал да изпитва от всичко това. Гилиъм сякаш не схвана намека и закрачи отново, избирайки един не толкова стръмен път.

— Да ви призная, като дете бях очарован от този красив блян, който управляваше живота на баща ми — продължи той. — За известен период от време дори го смятах за достоверен образ на бъдещето. Така бе, докато не започнах да работя с него, щом навърших седемнайсет години. Тогава проумях, че това е просто мираж. Беше очевидно, че това развлечение на инженери и градинари никога няма да се превърне в архитектура на бъдещето — не само защото хората никога не биха се лишили от своето лично пространство в чест на някакво хармонично съжителство, но и заради опозицията на самите архитекти, които презираха желязото и стъклото, твърдейки, че тези модни материали не притежават естетическите достойнства, които характеризират архитектурните произведения. Веднага осъзнах печалната истина, че независимо колко железопътни гари от стъкло бихме построили баща ми и аз из цяла Англия, не бихме могли да се преборим с господството на тухлата. И тъй, примирих се, че през остатъка от живота си ще бъда обикновен фабрикант на симпатични оранжерии. Но кого би могло да удовлетвори това несериозно и незначително занимание, господин Уелс? Естествено, не и мен. Не знаех обаче какво би ме удовлетворило. На моите двайсет и няколко години разполагах с достатъчно пари, за да задоволя всяка своя прищявка, та дори и най-изтънчената, и това неизбежно ме караше да гледам на живота като на предварително спечелена игра на карти, която започваше да ми се струва ужасно отегчителна. Отгоре на всичко по това време баща ми внезапно се разболя от треска и почина, поради което забогатях още повече, тъй като бях единственият му наследник. Тогава осъзнах с болезнена яснота, че повечето хора умират, без да са осъществили мечтите си. Макар че животът на баща ми външно изглеждаше достоен за завиждане, аз знаех, че не му бе донесъл душевна пълнота, а мен не ме очакваше по-голям късмет. Бях убеден, че и аз някой ден ще издъхна със същото неудовлетворено изражение. Вероятно затова потърсих убежище в четенето, за да избягам от монотонното и предсказуемо съществуване, което се разкриваше пред мен. Всички стигаме до четенето по някаква причина, не мислите ли? Как се случи това при вас, господин Уелс?

— Счупих си пищяла, когато бях на осем години — отвърна писателят с видимо равнодушие.

Гилиъм го изгледа за миг, леко смутен, но накрая кимна доволно.

— Предполагам, че гениите като вас трябва да започнат на такава възраст — отсъди той. — Аз позакъснях. До двайсет и петгодишна възраст не бях дръзвал да изследвам богатата библиотека, която рано овдовелият ми баща бе изградил в едното крило на къщата — вероятно като поредното средство да се освободи от парите, които без помощта на майка ми не знаеше как да харчи. Ако аз не прочетях тези книги, никой вече нямаше да стори това. И тъй, изгълтах всичко, абсолютно всичко. Така открих насладата от четенето. Никога не е късно, не мислите ли? Трябва обаче да ви призная, че не бях особено взискателен читател. Всяка книга, описваща някой живот, който не беше моят, ми изглеждаше малко или много интересна. Но вашият роман, господин Уелс… вашият роман ме заплени повече от всеки друг! Вие не говорехте за познатия ви свят като Дикенс, нито за екзотичните територии на Африка или Малайзия, както правеха Хагард или Салгари, нито дори за луната, както бе направил Верн. Не, в „Машината на времето“ вие говорехте за нещо, което изглеждаше още по-недостижимо — бъдещето! И никой преди вас не бе дръзвал да го покаже!

При тези хвалебствия на предприемача Уелс само сви рамене и продължи да върви, като гледаше да не се спъне в кучето, което имаше дразнещия навик да се пречка в краката им. Верн, разбира се, го беше изпреварил, но Гилиъм Мъри нямаше защо да знае това. Предприемачът продължи, все така без да обръща внимание на безразличието му:

— Както знаете, оттогава насам, вероятно вдъхновени от вашата творба, мнозина побързаха да публикуват своите представи за утрешния ден. Витрините на книжарниците отведнъж бяха залети от стотици научни романси. Аз закупих всички, които можах, и след няколко безсънни нощи, през които поглъщах роман след роман, разбрах, че тази нова литература занапред ще бъде единственото ми четиво.

— Съжалявам, че сте решили да си губите времето с такива посредствени романчета — измънка Уелс, който ги смяташе за един неприятен израстък в литературата от края на века.

Гилиъм го погледна с изненада, сетне избухна в гръмък смях.

— Разбира се, тези произведенийца са извънредно слаби — призна той, когато престана да се смее, — но за мен това няма никакво значение. Писачите на въпросните посредствени романчета, както ги наричате вие, притежават нещо, което за мен е по-ценно от умението да плетат възвишени фрази: визионерски ум, който буди у мен възхита и завист. Повечето от тези книжлета описват как животът на хората се повлиява от някое, в общи линии, безсмислено изобретение. Чели ли сте романчето за еврейския изобретател, който създава машина, способна да увеличава размера на нещата? Наистина ужасна книга, но трябва да ви призная, че описанието на стадото бръмбари-рогачи, прекосяващи Хайд Парк, успя да ме стресне. За щастие, не всички са такива. Като оставим настрана подобни безумия, някои романи предлагат идеи за бъдещето, чиято вероятност се забавлявах да изучавам. А имаше и нещо, което не можех да отрека: прочитайки книга на Дикенс, да речем, никога не съм изпитвал желание да му подражавам, да проверя дали и аз мога да съчиня история за премеждията на някое просяче или за страданията на някой младеж във фабрика за битум — струваше ми се, че всеки, който разполага с мъничко въображение и време, би могъл да стори това. Но да пиша за бъдещето… ах, господин Уелс, това беше друго нещо! То вече ми изглеждаше истинско предизвикателство, защото беше начинание, в което участваха интелектът, дедуктивната способност на човека. Способен ли съм да сътворя правдоподобно бъдеще? — запитах се една нощ, привършвайки едно от онези романчета. Както навярно сте почувствали, избрах вас за образец, който да следвам, тъй като не само имаме общи интереси, но сме и връстници. И тъй, в продължение на месец писах по цели нощи роман за бъдещето — един научен романс, с който да изявя моята прозорливост, моята дедуктивна мощ. Естествено, полагах усилия да го напиша добре, но повече ме интересуваше пророческата страна. Исках бъдещето, измислено от мен, да се стори правдоподобно на моите читатели, да го сметнат за вероятно. Но най-вече ме интересуваше мнението на писателя, който ми бе посочил пътя: вашето мнение, господин Уелс. Исках вие да го прочетете и да похвалите сполучливата ми идея, да ме погледнете в очите и да ме признаете за равен, за творец от същата кръв. Исках моят роман не просто да ви хареса, господин Уелс. Исках да ви достави същата интелектуална наслада, която вашият достави на мен.

Тук двамата мъже се погледнаха в очите сред тишината, нарушавана единствено от далечния грак на гарваните.

— Но, както знаете, нещата не се развиха така — оплака се най-сетне Гилиъм, поклащайки глава със зле прикрито огорчение, което трогна Уелс, защото му се стори, че това бе първият искрен жест на предприемача, откакто бяха започнали разходката.

Бяха се спрели до огромен куп отломки и там, пъхнал ръце в джобовете на крещящото си сако, Гилиъм постоя няколко минути, загледан в обувките си с непресторена скръб. Може би очакваше Уелс да сложи ръка на рамото му и да изрече утешителни слова, които — досущ като напевите на някой шаман — да изцелят неприятната рана, която самият писател бе нанесъл на гордостта му през онзи далечен следобед. Уелс обаче само го гледаше равнодушно, както някой трапер би гледал заека, мятащ се в неговата примка, знаейки, че макар да изглежда отговорен за случилото се, е просто един обикновен посредник; че страданията на животното са продиктувани от жестоката хармония на живота.

 

 

Щом разбра, че единственият човек, който можеше да му предложи целебния балсам, не изглеждаше склонен да му го даде, Гилиъм се усмихна мрачно и закрачи отново. Вървяха по нещо като булевард с жилищни сгради, съдейки по величествените железни огради и луксозната мебелировка, която се подаваше сред останките. Това навяваше спомена за живот, който изглеждаше не на място сред подобно опустошение, сякаш разпространението на човешкия род на земята е било само една божествена грешка, смехотворна сеитба, обречена да загине под стихиите.

— Не отричам, че отначало ме хвана яд, задето поставихте под съмнение писателските ми качества — призна Гилиъм с глас, който сякаш се изливаше от гърлото му бавно като петмез, — понеже никой не обича да подценяват труда му. Но най-вече се подразних от това, че оспорихте правдоподобността на моя роман, на бъдещето, което бях обрисувал така грижливо. Зная, че не реагирах по най-правилния начин и бих искал да използвам случая, за да ви се извиня, че тогава се нахвърлих срещу вашия роман. Както навярно сте разбрали, моето мнение за него не се е променило: продължавам да го смятам за произведение на гений.

Гилиъм изрече последните си думи с едва доловима ирония. Бе си възвърнал самоуверената усмивка, но сега писателят знаеше, че този могъщ колос има слабо място — малка, но стратегически разположена пукнатина, която навремени заплашваше да го срути. Заради дразнещата надменност, която излъчваше предприемачът, Уелс дори се почувства горд, че именно той е предизвикал пукнатината.

— Онзи следобед не се сетих за друг начин да се защитя, освен като хванат натясно плъх — заоправдава се Гилиъм. — За щастие, когато успях да се успокоя, видях нещата от друг ъгъл. Да, може да се каже, че преживях нещо като откровение.

— Нима? — иронизира го Уелс.

— О, да, не се съмнявайте. Там, седнал срещу вас, осъзнах, че съм избрал погрешен способ да представя на света моята идея за бъдещето. Представяйки я чрез роман, аз самият я обричах да си остане измислица — макар и правдоподобна, но все пак измислица, подобно на вашето бъдеще с морлоките и елоите. Ами ако можех да представя идеята си без такъв ограничаващ посредник като книгата, в която бе описана? Ами ако можех да я покажа като нещо реално? Неописуемото задоволство, което бих изпитал, ако цяла Англия повярваше, че моята представа за 2000 г. е истинското бъдеще, очевидно би засенчило удоволствието от това, че съм написал правдоподобна измислица. Но изпълнимо ли бе това? — запита се предприемачът в мен. Условията за осъществяване на такъв проект изглеждаха отлични. Вашият роман, господин Уелс, бе разпалил полемиката за пътуванията във времето. Във всички клубове и кафенета се обсъждаше единствено възможността да се пътува в бъдещето. Поради тази житейска ирония би могло да се каже, че вие подготвихте почвата, за да мога аз да си засея житото. Защо, казах си, да не им предложа онова, което искат? Защо да не им предложа едно пътуване до 2000 г., пътуване до „моето“ бъдеще? Не знаех дали ще мога да го сторя, но едно ми беше ясно: не бих могъл да продължа да живея, без поне да се опитам. Без да искате, господин Уелс, по чиста случайност, както стават значимите неща в живота, вие ми посочихте причина да живея, цел, нещо, чието осъществяване би ми дало тъй жадуваната пълнота, неуловимото щастие, което никога не бих изпитал от изграждането на оранжерии.

Уелс трябваше да сведе глава, за да не отправи към предприемача поглед, изпълнен със солидарност. Тези думи го бяха накарали да си припомни чудния низ от събития, който го бе положил в любовните обятия на литературата, спасявайки го от посредствеността, на която искаше да го обрече неговата не твърде любяща майка. И именно дарбата му да борави с езика, предоставена му, без да е молил за нея, го бе избавила от необходимостта да търси смисъла на съществуването си, спасила го бе от лутанията на онези, които не знаеха с какво предназначение са се родили. За тях бе достъпно само онова обикновено и атавистично щастие, което се крие във всекидневните удоволствия, като например чаша хубаво вино или ласките на отзивчива жена. Да, и Уелс можеше да броди сред тези лесно заменими сенки, без дори да подозира, че тъй желаната душевна пълнота, едва долавяна в пристъпите на меланхолия, се спотайва в клавишите на една пишеща машина и само чака той да я открие.

— Докато пътувах обратно към Лондон, умът ми заработи усилено — чу да казва предприемачът. — Бях сигурен, че невъзможното може да изглежда вероятно, ако се представи по убедителен начин. Всъщност това е като да построиш оранжерия: ако стъклената структура е достатъчно крехка и красива, никой не би обърнал внимание на солидния скелет от желязо, който я поддържа. Тя просто би изглеждала така, сякаш се рее във въздуха като по чудо. Първото, което направих на следващата сутрин, бе да продам предприятието, което баща ми бе съградил от нулата. И ако се питате дали почувствах поне мъничко угризение — съвсем не, дори напротив, защото тази продажба щеше да ми позволи буквално да построя бъдещето, а в крайна сметка това бе съкровеното желание на баща ми. После купих този стар театър. Избрах го, защото точно отзад, с изглед към Чаринг Крос Роуд, имаше две изоставени сгради, които също купих. Следващата ми крачка, естествено, бе да съединя трите сгради, разрушавайки съответните стени, за да получа това гигантско пространство. Както сигурно сте видели от улицата, театърът не е особено голямо здание и никой не би заподозрял, че в него може да се помещава огромният декор, който представлява Лондон през 2000 г. Сетне само за два месеца построих идеално копие на панорамата, която описвам в моя роман, като спазих дори най-малката подробност. Всъщност сцената не е толкова голяма, колкото изглежда, но може да се стори безкрайна, ако човек върви все в кръг, не мислите ли?

„Нима това правим, вървим все в кръг?“ — запита се Уелс, сдържайки яда си. Ако беше така, трябваше да признае, че подобните на лабиринт руини стократно го бяха заблудили, понеже придаваха още по-исполински размери на внушителния декор, за който никога не би допуснал, че може да се побере в малкия театър.

— Собствените ми ковачи изфабрикуваха автоматите, които толкова ви уплашиха преди, както и броните на човешката армия на капитан Шакълтън — продължи да разяснява Гилиъм, докато го водеше през един тесен проход между срутени сгради. — Отначало мислех да наема професионални актьори, за да пресъздадат битката, която щеше да промени съдбата на човешкия род; аз самият щях да се погрижа за хореографията й, за да изглежда колкото се може по-зрелищна и вълнуваща. Ала бързо отхвърлих тази идея, защото театралните актьори, хора суетни и вманиачени, ми се сториха прекалено разглезени, за да изиграят убедително такива закалени и издръжливи войници като тези от войската на бъдещето. Нещо повече — щеше да ми е по-трудно да заставя актьорите да мълчат, в случай че работата, която трябваше да вършат, им се стореше неморална. Затова вместо тях наех шепа улични нехранимайковци — външността им пасваше много по-добре на врелите и кипели герои, чиято роля трябваше да изпълняват. Те можеха да изкарат цялото представление, навлечени с тежките железни брони, и пет пари не даваха, че проектът ми е измама. Въпреки всичко имах някои проблеми, но не такива, че да не мога да ги разреша — добави той, като се усмихна многозначително.

И Уелс разбра, че с тази крива усмивка предприемачът му загатва две неща: първо, че е в течение на неговата намеса в романса на госпожица Хагърти и Том Блънт, младежа, който играеше ролята на Шакълтън; и второ, че именно Гилиъм е отговорен за внезапното му изчезване. Писателят се постара да си придаде уплашено и стъписано изражение, което като че се понрави на Гилиъм. Всъщност Уелс, стига да можеше, с най-голямо удоволствие би изтрил наглата му усмивка, разкривайки, че Том е преживял собствената си смърт. Самият момък му разказа това едва преди две нощи, когато се появи в дома му, за да му благодари за всичко и да му напомни, че ако някой път се нуждае от яки мускули, трябва само да му се обади.

 

 

Проходът ги отведе до открито пространство, имитиращо малък площад, на който все още стърчаха няколко зловещо изкривени дървета с оголени клони. В центъра на площада Уелс съгледа причудлив трамвай, чиито страни бяха обточени с тръби от хромирано желязо. От тях изникваха десетки клапи и други, не по-малко помпозни допълнения, които при по-внимателен оглед му се видяха чисто декоративни.

— А това е „Хронотилус“, возило с парен двигател, снабдено с трийсет места — гордо оповести Гилиъм, потупвайки една от страните му. — Пътниците се качват в него в другата стая, готови да отпътуват в бъдещето, без да подозират, че 2000 г. се намира в съседното помещение. Аз просто трябва да ги докарам дотук. Това разстояние от някакви си петдесет метра, което виждате — рече, сочейки към някаква врата, която навярно се намираше зад мъглата, — представлява цял един век за тях.

— Но как успявате да симулирате пътуване във времето? — попита Уелс, който не можеше да повярва, че клиентите на Мъри биха се задоволили с обикновена разходка с трамвай, колкото и да беше разкрасен.

Гилиъм се усмихна, сякаш въпросът го беше зарадвал.

— Както и вие току-що заключихте, всичките ми усилия щяха да са напразни, ако не бях успял да разреша този досаден проблем. Това, уверявам ви, ме държа буден безброй нощи. Очевидно не можех да покажа как охлювите бягат като зайци, нито как луната за броени секунди минава през всичките си фази, както бяхте направили вие в романа си, за да илюстрирате ефектите от придвижването към бъдещето. Ето защо трябваше да измисля такъв начин за пътуване във времето, при който да не ми се налага да показвам въпросните ефекти. Той, освен това, не биваше да има научна основа, защото бях убеден, че щом обявя във вестниците, че може да се пътува до 2000 г., всички учени в страната ще поискат да узнаят как, дявол да го вземе, може да се направи такова нещо. Същинско предизвикателство, не мислите ли? И след като обмислих въпроса много внимателно, се сетих само за един способ за пътуване във времето, който не би могъл да се оспори по научен път: магията.

— Магията?

— Да, към какво друго можех да прибягна, щом пътищата на науката бяха затворени за мен? Тогава си съчиних мнима биография. Според нея, преди да отворя фирмата за пътувания във времето, баща ми и аз бяхме ръководили не някаква тривиална фабрика за оранжерии, а фирма за финансиране на експедиции — навсякъде ги има такива, решени да не оставят ни една неразкрита загадка на света. И естествено, ние също търсехме отчаяно митичните извори на Нил, които според легендите се намираха в сърцето на Африка. Там бяхме изпратили нашия най-добър изследовател, Оливър Тръмейнкоу, който след безброй мъчителни превратности бе попаднал на едно местно племе, способно да отваря пространствен портал посредством магия.

След тези думи Гилиъм направи пауза, за да погледа с шеговита усмивка опитите на писателя да скрие изумлението си.

— Тази дупка в пространството водеше до една розова и ветровита равнина, където времето не течеше — продължи той; — това всъщност бе моята лична представа за четвъртото измерение. Равнината бе нещо като преддверие към други епохи, защото на свой ред бе осеяна с дупки, подобни на онази, която я свързваше с африканското селце. Един от въпросните коридори водеше до датата 20 май 2000 г. — денят на решаващата битка между човеците и автоматите сред руините на един опустошен Лондон. А какво друго можехме да сторим двамата с баща ми, узнавайки за съществуването на вълшебната дупка, освен да я откраднем и да я пренесем в Лондон, за да я предложим на поданиците на Империята? Тъкмо това и направихме. Затворихме я в един огромен железен сандък, нарочно изработен за случая, и я докарахме тук. Voilà! Вече имах решението, което търсех — начин да се пътува във времето, който да не изисква никакви научни средства. За да посети бъдещето, човек трябваше само да влезе през пространствената дупка с „Хронотилус“, да прекоси част от розовата равнина и после да мине през другата дупка, водеща към 2000 г. Простичко, нали? И за да избегна необходимостта да показвам четвъртото измерение, целесъобразно го населих с ужасни и опасни дракони — същества с толкова страховита външност, че заради тях се видях принуден да боядисам в черно прозорците на „Хронотилус“, за да не разстройвам чувствителните души — рече той, сочейки на писателя, че кръглите като илюминатори прозорци действително са оцветени в черно. — И тъй, щом моите клиенти влезеха във времевия трамвай, ги довеждах дотук по този стръмен терен с всевъзможни клатушкания и наклони, а с помощта на обои и тромбони имитирах рева на драконите, дебнещи в равнината. Никога не съм преживявал тези ефекти от вътрешната страна на „Хронотилус“, но сигурно са много реалистични, съдейки по пребледнелите лица на мнозина от пасажерите на връщане.

— Но ако дупката ги води винаги до този площад в един и същ момент от 2000 г… — подхвана Уелс.

— То тогава всяка експедиция би трябвало да съвпада с всички предишни и всички следващи — прекъсна го Гилиъм. — Знам, знам, натам сочи логиката. Но идеята за пътуването във времето все още е толкова нова, че твърде малко хора са успели да си представят проблемите, които предполага и парадоксите, които може да породи. Ако пространственият портал води винаги до един и същ миг от бъдещето, очевидно тук би трябвало да има най-малкото два „Хронотилуса“, тъй като до момента са проведени поне две експедиции. Ала не всички хора осъзнават това, господин Уелс, както вече ви казах. Във всеки случай, предвиждайки въпросите, които биха могли да възникнат от страна на най-наглите клиенти, напътих актьора, играещ ролята на водача, да им обяснява, че щом пристигнем в бъдещето и преди да позволим на пътниците да слязат от возилото, всеки път откарваме „Хронотилус“ на различно място — именно с цел да избегнем този ефект.

Предприемачът направи пауза, за да види дали Уелс ще се осмели да зададе друг въпрос, но писателят бе потънал в мълчание, което можеше да се определи само като скръбно, съдейки по тъгата, помрачила лицето му.

— Точно както подозирах, щом обявих във вестниците моите пътувания до 2000 г. — реши да продължи Гилиъм, — мнозина учени пожелаха да се срещнат с мен. Да бяхте ги видели, господин Уелс! Идваха на тълпи с презрително намусени физиономии, като очакваха, че ще им покажа някакво съоръжение, чийто метод на действие ще могат да направят на пух и прах. Ала аз не бях учен! Бях просто един почтен предприемач, направил случайно откритие. След срещата повечето си тръгваха възмутени и не можеха да скрият яда си, че са се натъкнали на способ за пътуване във времето, който не можеха нито да анализират, нито да оборят, защото магията е нещо, в което или вярваш, или не вярваш. Имаше обаче и някои, на които моето обяснение им се стори повече от убедително — сред тях беше и вашият колега, писателят Артър Конан Дойл. Бащата на непогрешимия Шерлок Холмс се превърна в един от най-ревностните ми защитници, както сигурно знаете, ако сте чели някоя от многобройните му статии, посветени на моята кауза.

— Дойл би повярвал дори и във феите — рече Уелс с лека насмешка.

— Възможно е. Както и сам виждате, всички можем да повярваме в какви ли не измами, стига да изглеждат достатъчно правдоподобни. И трябва да ви призная, че периодичните посещения на нашите скептични хора на науката не само не ме притесняваха, но ми доставяха голямо удоволствие. Те даже ми липсват, защото къде бих могъл да намеря по-внимателна публика? Забавлявах се безкрайно, като им разказвах за пореден път приключенията на Тръмейнкоу, с които, както навярно сте се сетили, тайно отдавах почит на любимия си Хенри Райдър Хагард, автора на „Рудниците на цар Соломон“. Всъщност Тръмейнкоу е анаграма на Куотърмейн, фамилното име на най-известния му персонаж, авантюриста, който…

— И никой ли от тези учени не пожела да види… дупката? — прекъсна го Уелс, който все още отказваше да приеме, че всичко е било толкова лесно.

— О, искаха, разбира се. Мнозина от тях не желаеха да си тръгнат, без да са я видели. Но това бе нещо, което вече бях предвидил. Инстинктът ми за оцеляване ме бе подтикнал да си направя огромен сандък от ковано желязо, идентичен на онзи от измислената ми история, в който ужким съхранявах пространствения портал. Когато някой настояваше да го види, аз го завеждах до сандъка и го канех да влезе вътре, като го предупреждавах, че после ще трябва да затворя вратата, защото едно от предназначенията на сандъка бе да не допуска свирепите дракони, обитаващи четвъртото измерение, да нахлуят в нашия свят. Е, мислите ли, че някой се одързости да влезе?

— Предполагам, че не — отвърна Уелс примирено.

— Предположението ви е правилно — потвърди предприемачът. — Всъщност цялата дяволия се опира на един празен сандък, в който се спотайват само нашите страхове. Хем забавно, хем поетично, нали?

Писателят поклати глава, отчасти опечален, отчасти озадачен от наивността на себеподобните си, но най-вече от страхливостта, която проявяваха тези малодушни създания — учените, когато трябваше да рискуват живота си в някоя емпирична проверка.

— Е, господин Уелс, по този начин пренасям моите клиенти в бъдещето — измъквам ги от потока на времето и отново ги потапям в него на друго място, точно както сьомгата плува срещу течението на реката. Първата експедиция имаше небивал успех — гордо изтъкна предприемачът. — И трябва да ви призная, че аз самият бях много изненадан от лекотата, с която хората приеха моята лъжа. Но, както вече ви казах, човек вижда само онова, което иска да види. Ала почти нямах време да отпразнувам успеха си, защото само след няколко дни бях повикан, представете си, от Нейно Величество. Да, самата кралица лично нареди моята скромна личност да се яви в двореца. И ще излъжа, ако отрека, че отидох там примирен, че ще получа наказанието, което моята дързост заслужаваше; но, за моя изненада, Нейно Величество ме бе извикала със съвсем различна цел: искаше да й организирам частно пътуване до 2000 г.

Уелс го изгледа слисан.

— Да, тя и нейният двор също искаха да видят бъдещата война, за която говореше цял Лондон. Както можете да си представите, идеята не ме въодушеви особено, не само защото трябваше да организирам цялото представление гратис, но и защото, при такава височайша публика, всичко трябваше да е идеално — иначе казано, да не буди никакво съмнение. За щастие, всичко мина както трябва. Даже ми се струва, че това беше най-добрият ни спектакъл. Печалното изражение на Нейно Величество при вида на опустошения Лондон бе достатъчно красноречиво. На следващия ден обаче пак бях повикан в двореца. Отново си помислих, че измамата ми е била разкрита, но и този път ме чакаше сюрприз: поводът за това второ призоваване бе щедрото дарение, с което Нейно Величество искаше да подпомогне проучванията ми. Да, добре ме чухте, кралицата бе готова да финансира моята измама: искаше да продължа да изследвам други дупки, да усвоя нови маршрути към други епохи. Но това не беше всичко. Тя искаше също да й построя дворец в четвъртото измерение, нещо като лятна резиденция, в която да прекарва дълги периоди с цел да си удължи живота, изплъзвайки се от лапите на времето. Естествено, приех поръчката. Какво друго можех да направя? Само че не съм довършил строежа на двореца й, разбира се, нито пък ще го довърша някога. Сещате ли се защо?

— Вероятно защото нападенията на ужасните дракони, които обитават четвъртото измерение, постоянно забавят строителните работи — отвърна писателят с нескрито отвращение.

— Именно — потвърди Гилиъм с широка усмивка. — Виждам, че започвате да схващате правилата на играта, господин Уелс.

Писателят не се засмя на шегата му. Вместо това се вторачи в кучето, което се намираше на няколко метра от тях и упорито ровеше с муцуна сред останките.

— Обстоятелството, че Нейно Величество повярва в лъжата ми, не само се отрази добре на джоба ми, но и окончателно премахна всичките ми безпокойства. Тутакси спрях да се тревожа от писмата на учените, които редовно се появяваха във вестниците и ме порицаваха като мошеник; бездруго вече никой не им обръщаше внимание. Дори негодникът, който от време на време оплескваше фасадата на фирмата ми с говежди тор, престана да ме дразни. Всъщност на този етап имаше само един човек, способен да ме разобличи: това бяхте вие, господин Уелс. Но аз предположих, че щом не сте го направили веднага, значи никога няма да го сторите. И трябва да ви призная, че намерих държането ви достойно за възхита — държане на истински джентълмен, който умее да признае поражението си, когато е изгубил играта.

 

 

И предприемачът поднови разходката със самодоволна усмивка, като с едно движение на главата подкани Уелс да го придружи. Напуснаха площада, крачейки мълчаливо, следвани от кучето, и навлязоха в една от задръстените с отломки улици.

— Замисляли ли сте се някога за истинската същност на всичко това, господин Уелс? — попита предприемачът. — Погледнете го от такъв ъгъл: ако вместо да го представям като същинската 2000 г. го бях обявил за обикновена театрална постановка на фантастична пиеса, написана от мен, нямаше да съм извършил никакво престъпление. И мнозина, тъй или иначе, щяха да дойдат да я видят. Но ви уверявам, че никой от зрителите, връщайки се вкъщи след това, не би се чувствал специален, нито пък би възприемал света от друга перспектива. Всъщност единственото, което правя, е да ги карам да мечтаят. Не ви ли се струва тъжно, че мога да бъда наказан за това?

— Би трябвало да попитате клиентите си дали биха платили същата сума, за да гледат обикновена пиеса — отвърна писателят.

— Не, господин Уелс. Тук грешите. В действителност би трябвало да ги попитам дали биха предпочели да узнаят, че всичко е било измама, и да си получат парите обратно, или биха избрали да си отидат от този свят, мислейки, че са видели с очите си 2000 г. Това е истинският въпрос. И ви уверявам, че мнозинството биха предпочели да не узнаят. Та нима няма лъжи, които правят живота по-красив?

Уелс въздъхна, но не му се искаше да признае, че всъщност Гилиъм имаше право. Очевидно себеподобните им биха предпочели да мислят, че живеят във век, в който науката е способна да ги пренесе в 2000 г., независимо по какъв начин. Това бе по-добро, отколкото да живееш в епоха, от която не можеш да избягаш.

— Помислете например за младия Андрю Харингтън — рече предприемачът с лукава усмивка. — Помните ли го? Ако не греша, той все още е жив благодарение на една лъжа. Лъжа, в която вие се съгласихте да участвате.

Уелс се канеше да отговори, че от лъжа до лъжа има голяма разлика, но Гилиъм не му даде възможност, защото изстреля нов въпрос:

— Знаете ли, че именно аз построих машината на времето, онази любима ваша играчка, която пазите на тавана си?

Този път Уелс не можа да скрие удивлението си.

— Да, направих я по поръчка на Чарлс Уинслоу, братовчеда на злочестия господин Харингтън — призна Гилиъм развеселен. — Господин Уинслоу пътува с нас във втората експедиция и няколко дни по-късно се яви в кабинета ми, за да ме помоли да организирам за него и братовчед му частно пътуване до 1888 г., до Есента на ужаса. Колкото и да струвало, били готови да го платят. Ала аз, за жалост, не можех да задоволя тази прищявка.

Бяха се отдалечили от трасето на улицата и в момента се приближаваха към планина от отпадъци, зад която се виждаше хоризонт от порутени покриви, засенчени от заплашително надвиснали сиви облаци.

— И все пак причината, поради която господин Уинслоу искаше да пътува в миналото, бе тъй романтична, че ме трогна достатъчно, за да се реша да му помогна — рече предприемачът иронично и, за удивление на Уелс, се закатери по хълма. — Обясних му, че това пътуване може да се осъществи само с машина на времето като описаната във вашия роман и двамата начертахме план, в който вие щяхте да сте ключов елемент, както добре знаете. Ако господин Уинслоу успееше да ви убеди да се престорите, че разполагате с машина на времето, аз не само щях да поръчам да построят едно съоръжение като това от романа, но дори щях да му осигуря необходимите актьори, които да изиграят ролите на Джак Изкормвача и убитата от него проститутка. Сигурно се питате защо се съгласих да направя това. Предполагам, че човек се пристрастява към фабрикуването на лъжи. А и няма да скрия, господин Уелс, че ми беше забавно да ви привлека към една пантомима, подобна на организираната от мен, за да видя дали ще приемете да участвате в нея, или не.

Уелс едва успяваше да следи думите на Гилиъм. Изкачването на възвишението не само изискваше голяма част от вниманието му, но и пораждаше у него тревожно чувство, защото далечният хоризонт бе започнал да се приближава, докато накрая остана на една ръка разстояние. Щом стигнаха горе, писателят видя, че това бе просто изрисувана стена. Смаян, той прокара ръка по рисунката. Гилиъм го наблюдаваше умилено.

— След успеха на втората експедиция и въпреки обстоятелството, че бурите бяха утихнали, си зададох въпроса: имаше ли смисъл да продължавам с всичко това, щом вече бях постигнал дори повече от желаното? Единствената подбуда, която открих, за да оправдая пред самия себе си усилието, което щеше да ми коства организирането на трета експедиция — рече той, припомняйки си с недоволство колко изкуствено декламираше Джеф Уейн диалозите на Шакълтън и колко слабоват изглеждаше, застанал с вдигната пушка върху камъните, — бяха парите. Но вече бях натрупал повече пари, отколкото бих могъл да похарча за десет живота, така че и това не можеше да ми послужи като оправдание. От друга страна, бях сигурен, че рано или късно моите хулители ще се организират по някакъв начин и тогава дори Дойл не би могъл да спре съгласуваното им настъпление.

Предприемачът улови бравата на една врата, която се подаваше от стената, но не направи опит да я отвори. Вместо това се обърна към Уелс със съкрушено изражение.

— Несъмнено най-разумното нещо бе да оставя тая работа — рече той меланхолично, — прибягвайки до плана, който бях измислил още преди да отворя вратите на фирмата си. Според предвижданията ми щях да загина от жестока смърт в четвъртото измерение, погълнат в миг на невнимание от някой от моите измислени дракони под носа на група служители, които, дълбоко покрусени, щяха да изнесат скръбната новина в пресата. По този начин щях да започна нов живот в Америка под друга самоличност, а Гилиъм Мъри, предприемачът, разбулил загадките на бъдещето, щеше да бъде оплакван от цяла Англия. Ала въпреки този красив край нещо ми пречеше да се откажа, подтикваше ме да продължа със спектакъла. Искате ли да узнаете какво бе то, господин Уелс?

Вместо отговор писателят само сви рамене.

— Ще се постарая да ви го обясня, макар и да се съмнявам, че ще го разберете. Виждате ли, създавайки всичко това, не само доказах, че моето бъдеще изглежда правдоподобно, но и се превърнах в някой друг, в измислен от самия мен герой. Бях престанал да бъда един жалък строител на оранжерии. За вас съм просто шарлатанин, но за останалите съм властелин на времето, смел предприемач, който е преживял хиляди приключения в Африка и всяка нощ спи на едно място, където времето не тече, заедно с вълшебното си куче. Мисля, че не ми се искаше да затворя фирмата, защото това означаваше да стана пак обикновен човек. Ужасно богат, дума да няма, но също така ужасно обикновен.

И като каза това, той завъртя бравата и влезе в един облак.

 

 

Уелс го последва след няколко секунди, вървейки подир тъй нареченото вълшебно куче, за да се натъкне на намусеното си лице, умножено от половин дузина огледала. Намираше се в тясна гримьорна, претъпкана със сандъци и стойки, от които висяха нагръдници, шлемове и брони. Застанал в един ъгъл, Гилиъм го наблюдаваше с ведра усмивка.

— И предполагам, че заслужавам онова, което ще ме сполети, ако вие не ми помогнете — рече той.

Най-сетне стигнаха до същественото. Както подозираше Уелс, неговият домакин не си бе направил труда да го докара на това място единствено с цел да му предложи обикновена туристическа обиколка. Не, нещо се беше случило, нещо се беше объркало. И сега Гилиъм бе изпаднал в беда. Сега Гилиъм се нуждаеше от помощта му. Това бе основното блюдо, което предприемачът бе сервирал, щом гостът преглътна гарнитурата на обясненията. Нуждаеше се от помощта му, да. За жалост, обстоятелството, че през цялото време му бе говорил с този почти бащински тон на превъзходство, подсказваше, че няма да се унижи да моли за нея. Изобщо не се съмняваше, че ще я получи. Сега на Уелс му оставаше само да разбере с какъв тип заплаха смяташе да постигне това.

— Вчера ме посети инспектор Колин Гарет от Скотланд Ярд — осведоми го предприемачът. — В момента разследва случай с някакъв просяк, намерен убит в Мерилбоун, което, впрочем, не е рядко произшествие за този квартал. Необичайното в случая е оръжието, използвано от убиеца. Трупът има огромна дупка по средата на гърдите, през която може да се гледа като през прозорец. Сякаш е бил изложен на въздействието на някакъв топлинен лъч. Според съдебните лекари няма оръжие, способно да причини подобна рана — поне в нашата епоха не съществува такова. И това е накарало младия инспектор да заподозре, че клетият просяк е бил убит с оръжие от бъдещето, по-конкретно с една от винтовките, използвани от капитан Шакълтън и неговите войници, чиито опустошителни ефекти е могъл да види лично като участник във втората експедиция.

Гилиъм взе една винтовка от неголемия арсенал в единия край на помещението и я подаде на Уелс. Писателят видя, че тъй нареченото оръжие бе просто парче дърво, към което бяха прибавени няколко безполезни ръчки и болтове, точно както в случая с трамвая.

— Както виждате, това е обикновена играчка. Раните на автоматите се получават с помощта на малки заряди, скрити в самата броня. Ала за моите клиенти, естествено, оръжието е не само истинско, но и мощно — обясни предприемачът, като взе фалшивата винтовка от ръцете на писателя и я върна обратно при останалите в арсенала. — Накъсо, инспектор Гарет смята, че някой от войниците на бъдещето, може би дори самият капитан Шакълтън, е пътувал във времето до нашата епоха, скрит като гратисчия в „Хронотилус“. И тъй, инспекторът не е могъл да измисли друго, освен да пътува с третата експедиция и да го арестува, преди това да се случи, предотвратявайки по този начин самото престъпление. Вчера ми показа заповед от министър-председателя, която го упълномощава да задържи един човек, който — от наша гледна точка — още не се е родил. Инспекторът пожела да му запазя три места в третата експедиция — за него и двама негови полицаи. И както навярно разбирате, аз се съгласих. Под какъв предлог бих могъл да му откажа? И тъй, след десет дни Гарет ще пътува до 2000 г. с намерението да арестува убиец, но вместо това ще разкрие най-голямата измама на века. Може би си мислите, че при моята безскрупулност бих могъл да изляза от положението, като му предам някого от актьорите ми, но за да изглежда всичко достоверно, би трябвало не само спешно да построя друг „Хронотилус“, но и да разреша един досаден проблем — инспекторът трябва да види самия себе си като участник във втората експедиция. Както виждате, това е прекалено сложно дори за мен. Единственият, който може да попречи на Гарет да пътува в бъдещето, както си е наумил, сте вие, господин Уелс. Нужно ми е да намерите истинския убиец, преди да е настъпил денят на третата експедиция.

— И защо трябва да ви помогна? — попита Уелс с тон, който прозвуча по-скоро примирено, отколкото предизвикателно.

В крайна сметка това бе въпросът, който щеше окончателно да изясни нещата — и двамата го знаеха. Гилиъм се приближи до него, като се усмихваше с плашещо спокойствие, сложи възпълната си ръка на рамото му и го поведе извънредно внимателно към другия край на стаята.

— Много съм мислил какъв отговор да дам на този въпрос, господин Уелс — рече той кротко, едва ли не с нежност. — Бих могъл да апелирам към вашето състрадание. Да, бих могъл да падна на колене и да ви умолявам за помощ. Представяте ли си, господин Уелс? Можете ли да си ме представите как хленча като детенце пред вас и обливам обувките ви със сълзи, ридаейки, че не искам да ме екзекутират? Сигурен съм, че това би свършило работа: вие смятате, че сте по-добър от мен и жадувате да го докажете — усмихна се Гилиъм, като същевременно отвори една вратичка и подкани Уелс да мине през нея с леко побутване. — Бих могъл да прибягна и до заплахи — например да ви кажа, че ако не ми помогнете, любимата ви Джейн с положителност ще претърпи неприятен инцидент по време на обичайната си следобедна разходка с велосипед из околностите на Уокинг. Не се съмнявам, че това също би свършило работа. Но в крайна сметка ще апелирам към вашето любопитство. Вие и аз сме единствените, които знаем, че цялата работа е един голям фарс. Или, другояче казано, единствените, които знаем, че не е възможно да се пътува във времето. И все пак някой го е сторил. Не ви ли гризе любопитство? Нима ще оставите оня младок Гарет да хаби сили да преследва една измислица, когато е възможно из улиците на Лондон да броди истински пътник във времето?

Гилиъм и Уелс се спогледаха безмълвно.

— Сигурен съм, че няма да допуснете това — завърши предприемачът.

След което затвори вратата на бъдещето и отново изостави писателя в двайсет и първия ден от ноември 1896 г. Уелс изведнъж се озова в окаяната задна уличка на „Мъри Пътешествия във времето“ — алея, претъпкана с боклук, сред който ровеха няколко котки. Имаше чувството, че пътуването му до 2000 г. е било просто сън. Следвайки някакъв неволен импулс, пъхна ръце в джобовете на сакото си, но те се оказаха празни: никой не бе скрил цвете в тях.