Метаданни
Данни
- Серия
- Викторианска трилогия (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El mapa del tiempo, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Светла Христова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2017 г.)
Издание:
Автор: Феликс Палма
Заглавие: Картата на времето
Преводач: Светла Христова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: Испански
Издател: ИК „Изток-Запад“
Година на издаване: 2011
Тип: Роман
Националност: Испанска
Печатница: „Изток-Запад“
Излязла от печат: ноември 2011 г.
Редактор: Любен Козарев
Художник: Николай Георгиев
Коректор: Христо Блажев
ISBN: 978-954-321-938-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2580
История
- — Добавяне
V
Да, зная, че в началото на тази история ви обещах една чудна машина на времето и ви уверявам, че тя ще се появи, ще се срещнем дори с храбри изследователи и свирепи туземни племена, без които никой приключенски роман не може да мине. Ала всичко с времето си: преди да започнем партия шах, нали трябва първо да поставим фигурите в съответните полета? По този въпрос няма спор, тъй че позволете ми да продължа да подреждам шахматната дъска — бавно, но сигурно — и да се върна към младия Андрю, който, вместо да се възползва от дългия път до имението Харингтън, за да подреди мислите си, предпочете да ги обърка още повече, довършвайки бутилката, която носеше в джоба си. Всъщност дори да се изправеше пред баща си със смислена реч и ясни идеи, това никак нямаше да му помогне, защото бе сигурен, че не биха могли да разговарят цивилизовано на тази тема. Имаше нужда да се упои колкото се може повече, запазвайки само толкова трезвост, колкото да не му се върже езикът. Дори нямаше смисъл да се преоблича с елегантните дрехи, които от благоразумие винаги държеше на седалката, увити във вързоп. Тази нощ вече не бе необходимо да пази тайна. Когато пристигнаха в имението, Андрю слезе от каретата, помоли Харолд да не мърда оттам и се затича към къщата. Гледайки го как се качва по стълбите, облечен в ония парцали, кочияшът поклати угрижено глава, като се чудеше дали виковете на господин Харингтън ще стигнат чак до него.
Тази вечер баща му бе свикал среща на предприемачи, но Андрю си спомни това едва когато нахълта в библиотеката, залитайки, и се озова пред смаяните погледи на дузина мъже. Положението се разминаваше с очакванията му, но във вените си имаше твърде много алкохол, за да се обезсърчи. Потърси с очи баща си сред групата от костюмирани господа и го откри до камината, застанал редом с брат му Антъни. И двамата, хванали чаша в едната ръка и пура в другата, го оглеждаха с недоумение от глава до пети. Скоро щяха да узнаят, че одеждите му са най-малкият проблем, помисли си Андрю, който всъщност бе доволен, че има публика. Щом бе решил да се жертва, по-добре бе да го направи пред свидетели, отколкото насаме с баща си в кабинета му. Прочисти си шумно гърлото пред втренчените погледи на събралите се и заяви:
— Татко, идвам да ти съобщя, че съм влюбен.
Това изявление бе изречено в гробовна тишина, като изключим някои смутени покашляния.
— Андрю, това едва ли е най-подходящият момент за… — подхвана баща му видимо раздразнен, преди Андрю да го накара да замълчи с неочаквано властен жест.
— Уверявам те, татко, че моментът е не по-лош от всеки друг — рече, като се опитваше да запази равновесие, за да не приключи смелото си изпълнение с търкулване на пода.
Баща му направи недоволна гримаса, но все пак запази мълчание. Андрю пое дълбоко дъх. Дошъл бе моментът да съсипе живота си завинаги.
— И жената, която ми открадна сърцето… — разкри той, — е проститутка от Уайтчапъл на име Мери Кели.
И след това откровение отправи дръзка усмивка към присъстващите. Едни направиха ужасени гримаси, други се хванаха за главата, изобщо прибягнаха до всякакви превземки, но никой не каза нищо: разбира се, сега бе ред на Уилям Харингтън да заговори, защото това бе драматична пиеса само с двама герои. Всички обърнаха очи към домакина. Баща му поклати глава, забил поглед в шарките на килима, издаде дрезгаво, едва сдържано ръмжене и остави пипнешком чашата на полицата на камината, сякаш изведнъж бе започнала да му пречи.
— Обратно на твърденията, които много пъти съм чувал от вас, господа — продължи Андрю, без да обръща внимание на гнева, закипял в гърдите на баща му, — проститутките не водят този живот от любов към порока. Уверявам ви, че всяка от тях би предпочела да си намери почтена работа, но не им остава друг избор, повярвайте ми, защото зная какво говоря — колегите на баща му продължаваха да показват способността си да изразяват изненада безмълвно. — През последните месеци прекарах много време с тях. Виждал съм ги да се мият сутрин в поилките за конете, виждал съм ги да спят седнали, прикрепени с въже към стената, ако не са успели да си осигурят легло за нощувка…
И докато говореше така за проститутките, Андрю проумя, че чувствата му към Мери Кели са по-дълбоки, отколкото си бе представял, и погледна с безкрайно състрадание всички тези хора с подреден, блудкав живот, лишен от силни пориви, хора, които биха сметнали за непрактично да се поддадат на една дива страст. Той можеше да им обясни какво е да си изгубиш ума, да гориш в безразсъдство. Той можеше да им каже какво представлява любовта отвътре, защото я бе разтворил като плод, бе я разглобил като часовник, за да изследва вътрешния й механизъм, зъбчатите й колелца, които караха нейните стрелки да раздробяват времето. Ала Андрю не успя да им каже нито това, нито нещо друго, защото в този миг баща му, ръмжейки гневно, прекоси стаята с големи, сковани крачки, като мушкаше килима с бастуна си, сякаш бе харпун, и му зашлеви една енергична плесница. Изненадан от удара, Андрю отстъпи няколко крачки назад. Когато осъзна какво се бе случило, погали пламналата си буза, като се опитваше да си върне предизвикателната усмивка. В течение на няколко секунди, които се сториха безкрайни на присъстващите, баща и син се гледаха неотклонно в центъра на стаята, докато накрая първият отсече:
— От тази нощ нататък имам само един син.
Андрю се постара лицето му да остане безизразно.
— Както искаш — отвърна той студено. После отправи към присъстващите небрежен поклон. — Господа, ще ме извините, но трябва завинаги да се махна от това място.
Обърна се колкото се можеше по-надменно и излезе от стаята. Нощният хлад укроти вълнението му. Всъщност, каза си, докато слизаше по стълбата, стараейки се да не се препъва, развоят на събитията — с изключение на неочакваната публика — не беше изненадващ, в това число и гневната плесница. Оскърбеният му баща току-що го беше обезнаследил. Нещо повече — пред половината от най-заможните лондонски предприемачи бе демонстрирал прословутия си гняв, упражнявайки го този път върху собствения си потомък без капка угризение. Сега на Андрю не му оставаше нищо, освен любовта му към Мери Кели. Ако преди злополучната среща бе хранил съвсем слаба надежда, че, трогнат от историята му, баща му ще се примири и дори ще му позволи да доведе любимата си в имението, за да е далеч от чудовището, бродещо в Уайтчапъл, то сега бе ясно, че ще трябва да разчитат само на себе си. Качи се в каретата и нареди на Харолд да го откара обратно до Милърс Корт. Кочияшът, който бе изчаквал развръзката на драмата, обикаляйки в кръг около каретата, се покатери на капрата и шибна конете, като се опитваше да си представи какво се бе случило в къщата; за негова чест трябва да признаем, че въз основа на уликите, които бе достатъчно проницателен да събере, успя да възстанови сцената с учудваща точност.
Когато екипажът спря на обичайното място, Андрю слезе и се затича към Дорсет Стрийт, нетърпелив да прегърне Мери Кели и да й каже колко я обича. Заради нея бе пожертвал всичко. Въпреки това не изпитваше никакво съжаление, само лека несигурност относно бъдещата си съдба. Но те щяха да се справят. Беше уверен, че може да разчита на Чарлс. Братовчед му щеше да им заеме необходимите пари, за да наемат някоя къща във Воксъл или на Уоруик Стрийт, поне докато си намереха прилична работа, която би им позволила да се издържат сами. Мери Кели можеше да работи в някой шивашки цех, ами Андрю? Какво умееше да върши той? Нямаше значение, нали беше здрав и силен младеж, все щеше да намери нещо. Важното бе, че се бе опълчил на баща си, последиците не бяха съществени. Мери Кели му бе отправила безмълвна молба да я измъкне от Уайтчапъл и именно това щеше да направи той, сам или с чужда помощ. Щяха да се махнат от тоя прокълнат квартал, от това посолство на ада.
Погледна часовника си, преди да се спре запъхтян пред входната арка на Милърс Корт. Беше пет часа сутринта. Мери Кели сигурно вече се бе прибрала, по всяка вероятност и тя пияна като него. Щеше да е забавно да се разберат сред алкохолните пари, помисли си Андрю, говорейки с жестове и сумтене като приматите на Дарвин. Сетне тръгна към апартаментите с момчешко въодушевление. Вратата на стая номер 13 беше заключена. Потропа с юмрук няколко пъти, без да получи отговор. Момичето навярно бе заспало, но това не бе проблем. Като внимаваше да не се пореже с остатъците от стъкло, които все още се крепяха на рамката, Андрю пъхна ръката си през дупката на счупения прозорец и освободи резето, както бе виждал да прави самата Мери Кели, откакто загуби ключа незнайно къде.
— Мери, аз съм — рече, отваряйки вратата. — Аз съм, Андрю.
Позволете ми да прекъсна повествованието, за да ви предупредя, че е трудно да се разкаже последвалата сцена, тъй като броят на усещанията, които Андрю изпита, изглежда твърде голям за краткото й времетраене. Затова трябва да вземете под внимание еластичността на времето, способността му да се разтяга или свива като акордеон, независимо от часовниците. Сигурен съм, че често сте преживявали това явление в собствения си живот, зависи от коя страна на вратата на клозета сте се намирали. В дадения случай времето се разтегли в съзнанието на Андрю и сътвори цяла вечност, използвайки само няколко секунди. Именно от тази гледна точка ще ви предам сцената и затова бих ви помолил да не приписвате на моето разказваческо неумение разминаването, което несъмнено ще забележите между събитията и тяхното съотношение с времето.
Отначало, когато отвори вратата и пристъпи една крачка в стаята, Андрю не разбра какво вижда или, по-точно, отказа да приеме онова, което видя. През това време — кратко и безкрайно, както вече уточнихме — той оцеля някак, макар че в една все още работеща част от съзнанието му взе да се заражда убеждението, че разкрилата се пред него гледка ще го убие. Никой не може да се сблъска с подобно нещо и да остане жив — най-малкото не може да остане напълно жив. А видяното, да го кажем вече без заобикалки, бе Мери Кели и същевременно не беше тя, защото трудно можеше да се приеме, че Мери Кели би могла да е онова, което лежеше на кревата сред многобройните петна от кръв по чаршафите и възглавницата. Андрю не бе в състояние да сравни гледката в малката стаичка с нищо познато, защото и той, като повечето хора, никога не бе виждал човешко тяло, обезобразено с такова педантично усърдие. И когато съзнанието му най-сетне прие, че се намира пред старателно накълцан труп — макар че в неговия приятен живот, пълен с увеселения на открито и скъпи шапки нищо не загатваше за подобни произшествия, — дори не успя да изпита съответната погнуса, защото след приемането на този факт последва верига от страховити разсъждения, които доведоха до неизбежния извод, че обезобразеното тяло принадлежеше на неговата любима. Изкормвача — защото това можеше да е само негово дело — бе одрал кожата на лицето й и то беше неузнаваемо, но колкото и да се изкушаваше да отрече, Андрю трябваше да признае, че трупът бе на Мери Кели. Да отрича би било детинско от негова страна, пък и съвсем безполезно: съдейки по размерите, телосложението и най-вече по мястото, където се намираха, тези осакатени останки несъмнено бяха нейни. Тогава го заля мъката — страшна и свирепа мъка, разбира се, но само бледо отражение на онова, в което щеше да се превърне с времето, защото все още бе притъпена от шока, който парализираше и в известен смисъл предпазваше Андрю. Щом се убеди, че стои пред трупа на любимата си, той се застави, тласкан от някаква посмъртна преданост, да насочи любящ поглед към страшилището, но не можа да изпита друго освен отвращение при вида на одраното лице, сред чиито провиснали ивици кожа се открояваше пресилената и зловеща усмивка на черепа. Но нали този череп бе получил последните му страстни целувки? Как можеше сега да го отблъсква? И тялото, което толкова нощи бе боготворил, сега, бидейки разполовено и наполовина одрано, извикваше у него само погнуса. Тази реакция го накара да осъзнае, че това нещо вече не беше Мери Кели, при все че се състоеше от същите материали — в жаждата си да узнае как е направена отвътре, Изкормвача я бе свел до обикновено покривало от плът, лишавайки я от човешката й природа. След това последно размишление Андрю можа най-сетне да забележи, ужасен и хипнотизиран, конкретните детайли, като например тъмнокафявия неясен предмет между краката й, който навярно бе черният дроб, или поставената върху масичката гърда, която — отделена от естественото си място — би му се видяла като мека поничка, ако не бе увенчана с виолетово зърно. Всичко явно бе подредено с изключителна грижливост, която издаваше чудовищното спокойствие, с което бе действал убиецът. И топлината в стаята, която усети чак сега, загатваше, че кучият син дори си бе позволил да напали хубав огън, за да работи в уютни условия. Андрю затвори очи — бе видял достатъчно. Не искаше да знае нищо повече. Освен че му бе показал какво жестокосърдечие и безразличие към себеподобните си може да прояви човек, на какви зверства е способен, ако разполага с време, въображение и остър нож, убиецът му бе дал страшен и брутален урок по анатомия. За пръв път Андрю осъзна, че животът, истинският живот нямаше нищо общо с начина, по който запълваш дните си, с устните, които целуваш, с медалите, които получаваш, или обувките, които поправяш. Животът, истинският живот се разгръщаше безшумно в човешките недра, течеше като подземна река, случваше се като дискретно чудо, чиито свидетели бяха само хирурзите и съдебните лекари, а може би и онзи безмилостен убиец; само те знаеха, че в крайна сметка кралица Виктория и най-окаяният лондонски просяк представляваха едно и също: сложен механизъм от кости, органи и тъкани, задвижван от горивото на Божието дихание.
Това е подробното изложение на преживяванията на Андрю в онези кратки мигове пред тялото на Мери Кели, макар че, така описано, изглежда сякаш е прекарал часове в съзерцанието му, както му се струваше и на самия него. Най-сетне, сред мъглата на болката и погнусата, които го бяха завладели, си проби път вината, защото Андрю бързо си вмени отговорността за тази смърт. Той бе имал възможност да спаси Мери, но бе пристигнал твърде късно. Това бе цената, която плащаше за своята страхливост. Изстена от ярост и безсилие, като си представи любимата си, подложена на такава касапска жестокост. После изведнъж осъзна, че ако не иска да го свържат с престъплението, трябва да се махне оттам, преди някой да го е видял. Освен това не бе изключено убиецът да се спотайва наблизо, любувайки се скришом отнякъде на зловещото си деяние, и едва ли би се поколебал да прибави още един труп към останалите. Андрю отправи прощален поглед към Мери Кели, без да се осмели да я докосне, и с върховно усилие на волята се принуди да излезе от стаичката и да я остави там.
Замаян, затвори вратата зад гърба си, оставяйки всичко така, както го бе заварил. Потърси изхода от апартаментите, ала така внезапно и силно му призля, че едвам успя да стигне до каменната арка на входа. Там, почти коленичил, повърна, разтърсван от силни позиви. Когато най-сетне изхвърли от стомаха си всичко, а то не бе много, като изключим изпития през нощта алкохол, опря гръб на стената; чувстваше се отпаднал, измръзнал и без капка сила. От това място можеше да види стаичката на номер 13, този рай, където бе изпитал такова щастие и който сега криеше в нощта разчлененото тяло на неговата любима. Направи няколко крачки и щом се увери, че световъртежът му е намалял достатъчно, за да може да се държи криво-ляво на краката си, излезе със залитане на Дорсет Стрийт.
Прекалено разстроен, за да се ориентира, тръгна слепешком, като стенеше и хлипаше. Дори не си направи труда да потърси каретата, защото сега, когато знаеше, че не е желан в бащиния си дом, нямаше какво да възложи на Харолд. Вървеше ли, вървеше из уличките, оставяйки се краката да го носят напосоки. Когато прецени, че вече е напуснал района на Уайтчапъл, намери един усамотен пасаж и се просна, изтощен и треперещ, сред някакви изхвърлени сандъци. Там прекара остатъка от нощта, свит като зародиш. Както предсказах одеве, щом първоначалният шок поотслабна, душевното страдание се изостри. Скръбта се усили дотолкова, че премина във физическо неразположение. Изведнъж тялото му стана обвивка, която бе мъчително да обитава, сякаш се бе превърнало в един от онези саркофази, покрити отвътре с шипове. Прииска му се да избяга от самия себе си, да се освободи от страдащата материя, от която бе направен, но бе пленник на тази ранена плът. Запита се ужасен дали болката щеше винаги да го съпътства. Някъде бе прочел, че очите на покойниците съхраняват последния образ, който са видели. Дали зениците на Мери Кели бяха запечатали свирепата усмивка на Изкормвача? Не знаеше, но бе напълно уверен, че ако наистина съществуваше такова правило, той щеше да е изключението: при неговата смърт, независимо какво още му предстоеше да види през живота си, очите му щяха да отразяват обезобразеното лице на Мери Кели.
Лишен от воля и сили за всичко друго, освен да се предаде на мъката, Андрю остави часовете да отлитат неусетно покрай него. Навремени повдигаше захлупеното в ръцете си лице и отправяше към света яростен вик, за да изрази негодуванието си от станалото, което вече не можеше да промени, или пък изричаше несвързано предизвикателство към Изкормвача, който може би го бе проследил и го причакваше с ножа си в началото на пасажа, присмивайки се над страха му. През повечето време обаче само скимтеше жално, безразличен към всичко наоколо — корабокрушенец в плен на собствения си ужас.
С настъпването на зората, която лениво пропъди мрака, разумът му отчасти се възвърна. Глъчката на пробуждащия се живот започна да долита до него откъм началото на пасажа. Изправи се с мъка и, разтреперан от студ, загърнат с жалкото сако на своя прислужник, пое към улицата, която се оказа учудващо многолюдна.
Забелязвайки знаменцата, накачени по фасадите на сградите, Андрю осъзна, че това бе денят на Шествието на кмета[1]. Като се стараеше, доколкото бе възможно, да върви с уверена походка, той се смеси с тълпата. Дрехите му бяха изпоцапани, но не биеше на очи повече от кой да е просяк. Нямаше представа къде се намира, но това беше без значение, тъй като не знаеше нито къде да отиде, нито какво да направи. Първата кръчма, която му се изпречи пред погледа, му се стори не по-лоша от всяка друга цел. Беше за предпочитане да влезе в нея, вместо да се остави този човешки поток да го отнесе до Съдебната палата, за да види тържественото пристигане на Джеймс Уайтхед, новия градоначалник. Алкохолът щеше да му помогне да пропъди студа, превзел вътрешностите му, и същевременно да замъгли мислите му, докато престанеха да му се струват толкова опасни. Свърталището се оказа полупразно. От кухнята долиташе силна миризма на наденици и бекон, от която му призля на стомаха, затова се усамоти в най-отдалеченото от пещите сепаре и поръча бутилка вино. Наложи се да сложи няколко лири на масата, за да преодолее недоверието, което вдъхваше на келнера с вида си. Докато чакаше, оглеждаше посетителите — неколцина клиенти от квартала, които пиеха мълчаливо, безразлични към уличната врява. Един от тях отвърна на погледа му и Андрю усети как го прониза неподправен ужас. Възможно ли бе това да е Изкормвача? Дали го бе проследил чак дотук? Успокои се, щом си даде сметка, че човекът бе твърде дребен, за да представлява заплаха за някого, но сърцето му все още думкаше, когато пое бутилката. Вече знаеше на какво е способен човекът, всеки човек, та дори и оня дребосък, който кротко посръбваше от халбата си. Вероятно нямаше таланта, необходим за изографисването на Сикстинската капела, но съвсем не бе сигурно, че не притежаваше нужната нагласа, за да изкорми човешко същество и да подреди вътрешностите му около тялото. Андрю погледна през прозореца. Хората сновяха насам-натам, продължаваха да живеят без капка страхопочитание. Защо никой не забелязваше, че светът се бе променил, че вече не бе място, годно за живеене? Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Светът се бе променил само за него. Облегна се на стола си и се зае да се напие до несвяст, пък после щеше да му мисли. Хвърли един поглед на парите си. Прецени, че има достатъчно, за да пресуши алкохолните запаси на заведението, тъй че за момента всеки друг план можеше да почака. Излегнат на пейката и зает да пропъжда и най-незначителните мисли, които умът му би дръзнал да роди, Андрю остави времето да си тече, като с всяка минута ставаше все по-безчувствен, приближавайки се към пропастта на безсъзнанието. Ала още не беше достигнал до такова вцепенение, че да не се сепне от виковете на един продавач на вестници.
— Купете си „Стар“! Извънредно издание: Джак Изкормвача заловен!
Андрю скочи от мястото си като ужилен. Изкормвача заловен? Не можеше да повярва. Надникна през прозореца и огледа улицата, напрягайки замъглените си очи, докато най-сетне видя момчето, което продаваше вестници на един ъгъл. Извика го настойчиво и си купи един брой през прозореца. С разтреперани ръце премести няколко бутилки и го разстла върху масата. Правилно беше чул. „Джак Изкормвача заловен!“ — оповестяваше заглавието с едър шрифт. В това пияно състояние четенето бе бавен и мъчителен труд за Андрю, но с известно търпение, като ту затваряше, ту пак отваряше очи, успя да възприеме съдържанието на статията. Тя започваше с вестта, че предната нощ Джак Изкормвача е извършил последното си престъпление. Жертвата била проститутка от уелски произход на име Мери Жанет Кели, намерена в стаята, която държала под наем в Милърс Корт №26 на Дорсет Стрийт. Андрю прескочи следващия абзац, където подробно и разточително се изброяваха ужасните осакатявания, нанесени от убиеца, и премина направо към описанието на неговото залавяне. Според твърденията на вестника извергът, всявал ужас в Ист Енд в продължение на четири месеца, бил заловен от Джордж Лъск и хората му едва около час след чудовищното престъпление. Един свидетел, предпочел да остане анонимен, чул виковете на Мери Кели и алармирал Охранителния комитет, който за нещастие пристигнал в Милърс Корт прекалено късно, но все пак успял да обкръжи Изкормвача, докато последният бягал по Мидълсекс Стрийт. Отначало убиецът се опитал да отрича деянията си, но бързо престанал, когато при обиска намерили в един от джобовете му все още топлото сърце на неговата жертва. Мъжът се казвал Брайън Рийс и работел като готвач на търговския кораб „Слип“, който пристигнал в лондонското пристанище от Барбадос през юли и следващата седмица щял да отплава към Карибско море. Подложен на разпит от Фредерик Абърлайн, разследващия детектив, Рийс признал, че е извършил петте вменени му престъпления и дори изразил насладата си от факта, че при кървавото си сбогуване е разполагал с уютни условия — стая и хубав огън, тъй като до гуша му било дошло да убива винаги насред улицата. „Когато оная пияна курва се изпречи на пътя ми, разбрах, че трябва да я последвам“ — обявил със задоволство убиецът. Добавил също така, че щом пораснал достатъчно, за да борави с нож, ликвидирал собствената си майка, която упражнявала същия занаят като жертвите му; все пак последното сведение, което можело да обясни поведението му, за момента не било потвърдено. Новината бе придружена от фотография на Рийс, тъй че Андрю можа най-сетне да види лицето на мъжа, с когото се бе сблъскал в тесния пасаж на Ханбъри Стрийт. Външността му не отговаряше на очакванията. Беше обикновен наглед, доста едър, с къдрави бакенбарди и гъсти мустаци, увиснали над горната му устна. Въпреки донякъде зловещото му изражение, дължащо се навярно най-вече на обстоятелствата, при които бе направена снимката, Андрю трябваше да признае, че човек с такова лице би могъл да бъде както безжалостен главорез, така и почтен хлебар. Несъмнено бе твърде различен от чудовищния образ, нарисуван от въображението на лондончани. Следващите страници бяха посветени на други известия, свързани с темата, като например оставката на комисаря сър Чарлс Уорън, признаващ проявената в случая полицейска некомпетентност, или изявленията на потресените корабни другари на Рийс. Андрю обаче бе научил всичко, което искаше да знае, тъй че се върна на началната страница. От прочетеното заключи, че бе пристигнал в стаичката на Мери Кели точно след тръгването на нейния убиец и броени мигове преди появата на тълпата, предвождана от Лъск, сякаш всички бяха следвали замисъла на някаква сложна хореография. Дори не му се мислеше какво би станало, ако се бе забавил още няколко минути и Охранителният комитет го бе заварил при трупа на Мери Кели. Въпреки всичко, каза си, бе имал късмет. Откъсна първата страница, сгъна я, прибра я в джоба на сакото си и поръча нова бутилка, за да отпразнува обстоятелството, че макар да беше с безвъзвратно разбито сърце, поне не бе попаднал в ръцете на една разярена тълпа.
Осем години по-късно Андрю отново извади от джоба си изрезката от вестника. Времето я бе обезцветило също като него. Колко пъти бе препрочитал свирепите осакатявания на Мери Кели като някакво самоналожено наказание? От изминалите години почти нямаше други спомени. Какво бе правил оттогава насетне? Трудно можеше да каже. Спомняше си смътно, че след обиколка на околните кръчми Харолд го бе намерил да лежи в несвяст в оня вертеп и го бе откарал вкъщи. Там бе прекарал няколко дни на легло, изгарян от треска. През това време бълнуваше и страдаше от кошмари, в които ту му се явяваше трупът на Мери Кели в кревата, с вътрешности, пръснати из цялата стая в неразгадаем порядък, ту самият той я изкормваше с огромен нож под одобрителния поглед на Рийс. В един от миговете на прояснение, които разкъсваха мъглите на треската, видя баща си, седнал сковано с изправен гръб на края на леглото му, да се извинява за поведението си. Ала лесно бе да се извинява сега, когато нямаше какво да приеме, когато трябваше само да се присъедини към театралното униние, в което от учтивост към младежа бе решила да се потопи цялата фамилия, че даже и Харолд. Андрю отпрати своя родител, като махна раздразнено с ръка, но за негов яд горделивият Уилям Харингтън прие това като жест на опрощение, съдейки по доволната усмивка, с която напусна стаята, сякаш току-що бе осъществил изгодна сделка. Уилям Харингтън искаше да очисти съвестта си и тъкмо това бе направил, независимо от желанията на сина си. Вече можеше да забрави за цялата история и да се върне към своите дела. А в действителност и на Андрю му беше все едно — двамата никога не се бяха разбирали и нямаше вероятност да се разберат тепърва.
Възстанови се от треската твърде късно за погребението на Мери Кели, но не и за екзекуцията на нейния убиец. Въпреки протестите на някои лекари, които твърдяха, че чудовищният ум на Рийс е скъпоценен камък, достоен за научни изследвания, тъй като в тъканта и гънките на мозъка му навярно са записани престъпленията, които от рождението си е бил предопределен да извърши, Изкормвача бе обесен в затвора Уондсуърт. Андрю видя как палачът изтръгна живота на Рийс, без това да върне живота на Мери Кели или на някоя от нейните сестри по съдба. Нещата не ставаха по този начин, Създателят не разбираше нищо от бартерни сделки, а само от възмездие. В най-добрия случай бе направил така, че някое дете да се роди в същия миг, в който въжето прекърши врата на Изкормвача, но да възкресява мъртвите — това вече беше друга работа. Навярно по тази причина мнозина бяха започнали да се съмняват в могъществото Му, да поставят под въпрос дори тезата, че действително Той е сътворил света. Същата вечер портретът на Мери Кели, който висеше в библиотеката на семейство Уинслоу, изгоря от искра, прехвръкнала от една лампа. Или поне така обясни Чарлс, който се появил тъкмо навреме, за да потуши пожара.
Андрю бе признателен на братовчед си за жеста му, но историята не можеше да приключи толкова лесно, само с отстраняването на мотива, от който бе започнало всичко. Не, това не можеше да се зачеркне току-така. Благодарение на великодушието на своя родител Андрю възвърна предишния си живот, но не намираше особена утеха във факта, че пак бе наследник на огромното състояние, което баща му и брат му продължаваха да трупат. Това нямаше да изцели душата му, макар че скоро откри, че парите все пак са от полза, ако ги прахосва в пушалните за опиум на Поулънд Стрийт. От толкова много пиене алкохолът вече не му действаше, но опиумът носеше далеч по-силна и благотворна забрава, ненапразно гърците го бяха използвали за облекчаване на различни болести. Андрю свикна да прекарва дните си в пушалните, смучейки лулата си, излегнат на някой от стотиците дюшеци, разделени с екзотични завеси. В тези помещения, покрити с оплюти от мухи огледала, чиито размери изглеждаха неясни поради оскъдната светлина на газените лампи, той се отърсваше от болката си в лабиринтите на мъгляв и безкраен сън. Един съсухрен малаец сегиз-тогиз пълнеше лулата му, докато Харолд или братовчед му не отместеха завесата и не го измъкнеха оттам. Ако Колридж[2] е прибягвал до опиума, за да облекчи такова незначително страдание като зъбобола, мигар Андрю нямаше да го използва, за да уталожи свирепата болка от разбитото си сърце? Така отговаряше на братовчед си, когато последният го предупреждаваше за опасностите от пристрастяването. Братовчед му, както винаги, имаше право, и въпреки че Андрю престана да посещава пушалните, когато мъката му постепенно поутихна, известно време се видя принуден да носи тайно в джобовете си стъкленици с лауданум.
Този период продължи две или три години, докато болката накрая си отиде, отстъпвайки място на нещо още по-лошо: пустота, летаргия, безчувственост. Произшествието го бе съсипало, бе му отнело волята за живот, бе преградило най-личните канали, посредством които общуваше с реалността, оставяйки го сляп и глух в едно кътче от вселената, където нищо не се случваше. Той се бе преобразил в автомат, в мрачно създание, което живееше по навик, без да иска, просто защото животът, истинският живот нямаше нищо общо с начина, по който запълваше дните си, а се разгръщаше безшумно в недрата му като дискретно чудо, независимо от неговото желание. Накрая се превърна в изтерзана душа, която денем се усамотяваше в стаята си, а нощем бродеше из Хайд Парк като призрак, изгубил интерес към делата на живите. Дори естественото разцъфване на едно цвете му се струваше нещо безсмислено и безцелно. През това време братовчед му се ожени за една от сестрите Келър — Андрю не помнеше дали за Виктория, или за Маделин — и си купи елегантна къща на Елистън Стрийт. Чарлс обаче не спря да го посещава почти всеки ден и понякога го замъкваше в любимите си бордеи със силната надежда, че някое от новопристигналите девойчета може да крие между краката си нужния огън, който да запали отново угасналия дух на братовчед му. Ала всичко бе напразно, нищо не успяваше да измъкне Андрю от дупката, в която се бе заинатил да остане. Чарлс, чиято перспектива ще възприема сега — ако ми позволите тази отявлена смяна на гледни точки в един и същ абзац в търсене на драматичен ефект, — виждаше у него примирението на човек, приел ролята си на жертва. В края на краищата, светът се нуждаеше и от мъченици като доказателство за жестокостта на Създателя, за находчивостта, с която той извайваше тежки съдби. От друга страна, не беше изключено братовчед му да е приел случилото се с него като възможност да изследва душата си, да навлезе в най-мрачните й и неприветливи дебри. Колко хора преминават през този свят, без да са преживели страдание в чист вид? Андрю бе изпитал най-пълното щастие и най-свирепата мъка, бе износил душата си, тъй да се каже, бе я изчерпал докрай. И сега, удобно полегнал върху мъката си като факир върху своята бодлива постеля, той сякаш очакваше незнайно какво; може би аплодисментите, които да му подскажат, че представлението е свършило. За Чарлс бе ясно, че братовчед му продължаваше да живее само защото се чувстваше длъжен да изпита цялата тази горест — дали за да изучи от опит страданието, или за да изкупи вината си, това не бе от значение. Когато сметнеше, че всичко е свършило, щеше да се поклони и да напусне окончателно сцената. Затова колчем отидеше в имението Харингтън и го завареше там, проснат някъде, но все още жив и дишащ, Чарлс въздъхваше от облекчение. А щом се върнеше у дома след поредния неуспех, чувствайки, че усилията му да помогне са останали напразни, той мислеше с удивление за загадката на живота, чийто ход бе тъй уязвим и непостоянен, че дори покупката на една картина бе в състояние да го промени. Можеше ли да му даде ново направление? Можеше ли да обърне живота на братовчед си в друга посока, преди да е станало прекалено късно? Това Чарлс не знаеше. Знаеше само, че при всеобщото безразличие, ако той не предприемеше нещо, никой друг нямаше да си мръдне пръста.
В стаичката на Дорсет Стрийт Андрю разгъна изрезката от вестника и прочете за последен път, сякаш бе някаква молитва, списъка на осакатяванията, нанесени на Мери Кели. После я сгъна пак и я прибра в джоба на палтото си. Погледна леглото, което не показваше никаква следа от случилото се тук преди осем години. Ала това бе единствената промяна, всичко друго си беше същото — помътнялото огледало, завинаги запечатало престъплението, шишенцата с парфюм на Мери Кели, раклата с нейните дрехи, даже и пепелта в камината бе от същия огън, който бе напалил Изкормвача, за да му е по-уютно, докато разсича тялото. Андрю не се сещаше за по-подходящо място, където би могъл да си отнеме живота. Опря дулото на пистолета под челюстта си и плъзна пръст по спусъка. Тези стени отново щяха да се опръскат с кръв, а на далечната луна неговата душа най-сетне щеше да заеме празното място, отредено за нея в постелята на Мери Кели.