Феликс Палма
Картата на времето (21)

XXI

Докато спътниците й слизаха от времевия трамвай без особени церемонии, Клеър се спря на стъпалото и протегна десния си крак към земята на бъдещето със същата тържественост, то като малка влезе за пръв път в морето. На шестгодишна възраст бе нагазила в океанските вълни с безкрайно внимание, едва ли не с почит, като че ли от тази боязън зависеше отношението, което ослепителната водна шир щеше да прояви към нея. По същия начин навлизаше сега в годината, в която възнамеряваше да остане, очаквайки от нея взаимно уважение. Когато токът на обувката й докосна земята, Клеър се изненада от нейната твърдост, сякаш бе очаквала, че бъдещето — просто защото бе все още неосъществено време — трябва да е рохкаво като полуопечен сладкиш. Стигаше й обаче да направи няколко крачки, за да се увери, че това не е така. Светът на бъдещето изглеждаше солиден и несъмнено действителен, макар и напълно опустошен, както успя да установи, щом вдигна поглед. Нима това бунище беше Лондон?

Трамваят бе спрял на едно открито пространство сред руините — вероятно някогашен площад, където бяха останали само няколко обгорени и криви дървета. Всички сгради около площада бяха разрушени. Тук-там стърчеше някоя стена, все още покрита с тапет и нелепо украсена с някаква картина или лампа; потрошен скелет на стълбище; изящна решетеста ограда, която вече предпазваше само куп развалини. По тротоарите се виждаха зловещи могили от пепел, навярно останки от подхранвани с мебели огньове, които оцелелите хора бяха палили, за да се борят с нощния студ. Клеър не успя да открие в опустошения пейзаж никакъв знак, който да й подскаже в коя част на Лондон се намират, най-вече защото почти нямаше светлина, макар че беше сутрин. От небето, забулено от сивкав дим, изтъкан от десетки пожари, които се виждаха сред покривите като оброчни кандила, се процеждаше унила виделина; тя разсейваше контурите на този съсипан свят — свят, явно изоставен на произвола като обезлюден от малария кораб, обречен да преброжда океаните, докато тежестта на столетията не го положи сред коралите.

Когато прецени, че вече са имали достатъчно време, за да добият представа за скръбната картина на бъдещето, Мазурски ги помоли да се съберат в група, за да потеглят; той щеше да върви начело, а един от стрелците — в края на кортежа. Пътниците във времето напуснаха площада и поеха по един булевард, където разрушенията изглеждаха още по-големи, защото почти не бяха останали следи, които да свидетелстват, че купищата отломки околовръст някога са били сгради. Вероятно по протежението на булеварда някога се бяха издигали луксозни жилища, но дългата война бе превърнала град Лондон в огромно сметище, където разкошните църкви се бяха смесили с най-жалките пансиони в неразличима бъркотия от тухли, сред които — за ужас на Клеър — като че ли се провиждаха човешки черепи. Мазурски водеше групата сред тези камари, подобни на погребални клади, в които усърдно ровеха гарвани, търсейки някоя останка, която да изкълват. Шумът от преминаващите хора ги подплаши и те се разлетяха в безпорядък, като затъмниха още повече небето. След бягството им само един от тях остана да кръжи над главите на пътниците, очертавайки в небето зловещата калиграфия на своя полет — като печален подпис, с който Създателят отстъпваше другиму патента за своето изобретение, разочарован от резултатите. Невъзприемчив към такива детайли, Мазурски продължаваше да върви, като избираше най-проходимите пътища или може би тези, по които имаше най-малко кости. Понякога спираше рязко, за да ги смъмри, колчем някой — обикновено Фъргюсън — пуснеше шега за смрадта на кланица или нещо друго, привлякло вниманието му, изтръгвайки тихо кискане от госпожите, които крачеха край него, уловили съпрузите си под ръка, сякаш се разхождаха в ботаническата градина. Докато напредваха из този лабиринт от руини, Клеър започна да се измъчва от мисълта как да се отдели от шествието, без никой да забележи. Щеше да е трудно да се измъкне тайно при положение, че Мазурски вървеше отпред, наострил уши за всеки подозрителен шум, а стрелецът се мяркаше с винтовката си сред сенките в края на строя. Шансовете й обаче намаляха още повече, когато Луси, изгаряща от въодушевление, се вкопчи в ръката й.

След като повървяха десетина минути, през които Клеър започна да подозира, че се движат в кръг, стигнаха до споменатото възвишение — хълм от отломки, малко по-висок от другите развалини. Достъпът до него не изглеждаше особено труден, защото останките, от които бе съставен, като че ли се бяха струпали по такъв начин, че образуваха импровизирано стълбище чак до върха му. По нареждане на Мазурски групата се закатери, като посрещаше със смях подхлъзванията — безгрижно веселие, по-уместно за излет; водачът не си направи труда да го усмири, явно решил, че е невъзможно. Едва когато стигнаха горе, той ги помоли да пазят тишина и да се скрият зад парапета, образуван от камъните, които увенчаваха върха на възвишението. Щом сториха това, Мазурски мина покрай цялата редица, накара най-стърчащите да снижат глави и помоли дамите да затворят чадърчетата си, ако не искат автоматите да забележат гората от слънчобрани, поникнала отведнъж на върха на хълма. Скрита зад един голям каменен къс с Луси от едната си страна и досадния Фъргюсън от другата, Клеър гледаше опустошената улица долу — задръстена от отломки подобно на другите пътища, по които бяха минали, за да се доберат до импровизирания пункт, откъдето щяха да наблюдават предстоящата битка.

— Позволете ми един въпрос, господин Мазурски — обади се Фъргюсън.

Водачът, който се бе снишил на няколко метра вляво, близо до стрелеца, се извърна, за да го погледне.

— Кажете, господин Фъргюсън — въздъхна той.

— Щом сме се озовали в бъдещето точно преди битката, която ще реши съдбата на планетата, също като хората от първата експедиция, не би ли трябвало да ги срещнем тук?

Фъргюсън погледна към останалите, търсейки подкрепа. След като обмислиха думите му, някои от пътниците кимнаха бавно и отправиха към водача въпросителен поглед в очакване той да изясни този момент. В продължение на няколко мига Мазурски мълчаливо се взираше във Фъргюсън — може би се питаше дали наглецът заслужава отговор.

— Разбира се, че да, господин Фъргюсън. Имате пълно право — отвърна накрая. — На това възвишение би трябвало да се срещнем не само с членовете на първата експедиция, но и с тези на третата, четвъртата и всички останали, които ще се осъществят занапред, не мислите ли? По тази причина, не само за да предотвратим струпването на тълпи, но и за да избегнем шанса аз и Тери — той посочи стрелеца, който плахо им махна с ръка за поздрав — да се срещнем неведнъж със самите себе си, никога не водя групите на едно и също място. Пътниците от предишната експедиция, ако случайно ви интересува, в този миг трябва да се намират скрити на онова възвишение.

Всички проследиха с поглед пръста на Мазурски, който сочеше към един от съседните хълмове, откъдето бъдещото бойно поле се виждаше също толкова добре.

— Разбирам — промърмори Фъргюсън. Сетне лицето му се озари и той извика: — Значи навярно ще мога да отида там за миг, за да поздравя моя приятел Флечър!

— Боя се, че не мога да ви позволя това, господин Фъргюсън.

— Защо не? — възрази другият. — Сражението още не е започнало, ще имам време да отида и да се върна.

Мазурски изпъшка отчаяно.

— Казах ви, че не мога да ви разреша да…

— Но аз ще прескоча само за минутка, господин Мазурски — настоя Фъргюсън. — С господин Флечър се знаем от…

— Отговорете ми на един въпрос, господин Фъргюсън — прекъсна го Чарлс Уинслоу.

Фъргюсън се обърна към него, раздразнен.

— Когато вашият приятел ви разправи за пътуването си, каза ли ви, че вие сте изникнали от нищото, за да го поздравите?

— Не — отвърна Фъргюсън.

Чарлс се усмихна.

— В такъв случай си стойте на мястото. Не сте отишли да поздравите господин Флечър, следователно не можете да отидете и сега. Както сам казахте, съдбата си е съдба. Не може да се промени.

Фъргюсън отвори уста, но не каза нищо.

— А сега, ако нямате нищо против — добави Чарлс, обръщайки се към улицата, — струва ми се, че всички бихме искали да погледаме битката, без да вдигаме шум.

Клеър установи с облекчение, че това окончателно затвори устата на Фъргюсън, а останалите престанаха да му обръщат внимание и се съсредоточиха над улицата. Сетне погледна към Луси с намерението да размени с нея някой съучастнически жест, но приятелката й, явно отегчена от всичко това, бе вдигнала от земята някакво клонче и тъкмо рисуваше в пясъка една птица киви. Инспектор Гарет, който стоеше вдясно от нея, я гледаше как рисува така прехласнат, сякаш наблюдаваше някакво чудо.

— Знаете ли, че тази птица се среща само в Нова Зеландия, госпожице Нелсън? — попита младият мъж, като се покашля.

Луси погледна инспектора, учудена, че той също познава птицата, и Клеър не можа да сдържи една бегла усмивка. Та нима любовта можеше да разцъфти с по-голяма сила другаде, отколкото между двама любители на птицата киви?

В този миг вниманието на групата бе привлечено от металически грохот, едва доловим в далечината. Всички, включително и Фъргюсън, вторачиха погледи в началото на улицата, изпълнени с очакване и стреснати от зловещия шум, който несъмнено предвещаваше появата на злосторните автомати.

Те изникнаха след малко, крачейки бавно сред руините, сякаш бяха господари на планетата. Изглеждаха точно като статуята, изложена в залата на фирмата. Огромни, ъгловати и със злокобен вид, а на гърба си имаха малки парни двигатели, които от време на време изпускаха струйки дим. Ала никой не бе очаквал, че те ще носят на раменете си трон, както някога са били пренасяни царете. Клеър изсумтя, съжалявайки, че скривалището им се намира твърде далече от сцената.

— Вземете, скъпа — каза Фъргюсън, като й подаде бинокъла си. — Вие май сте по-заинтригувана от мен.

Клеър му благодари за жеста и побърза да огледа свитата през оптическите стъкла на Фъргюсън. Преброи осем автомата: четирима носачи и още четирима — една двойка отпред и друга отзад, — ескортиращи трона, на който почиваше загадъчният Соломон, свирепият цар на автоматите; той се различаваше от останалите единствено по короната, увенчала желязната му глава. Кортежът напредваше вбесяващо мудно със смешното поклащане на деца, които тъкмо се учат да ходят. Всъщност, помисли си Клеър, автоматите се бяха научили да вървят, покорявайки света. Хората безспорно бяха по-бързи, но очевидно много по-крехки от тези създания, които бяха завладели планетата бавно, но уверено, може би защото имаха на разположение цяла вечност, за да го сторят.

Когато процесията стигна до средата на улицата, изведнъж се чу лек пукот и короната на Соломон хвръкна във въздуха. Преобърна се няколко пъти в празното пространство, като хвърляше искри пред изумените погледи на всички, и тупна на земята, където продължи своя танц, подскачайки сред камъните, докато най-сетне се спря на няколко метра от свитата. Щом се съвзеха от изненадата, Соломон и конвоят му се вторачиха в една малка скала, която препречваше пътя. Пътниците във времето проследиха погледите им. Тогава го видяха. Върху скалата, гъвкав като котка и внушителен, заел почти същата поза, в която го изобразяваше статуята от салона, стоеше храбрият капитан Шакълтън. Лъскавата броня обгръщаше жилавото му тяло, смъртоносната шпага висеше лениво на пояса му, а една шарена винтовка, настръхнала от лостчета и метални изпъкналости, дремеше в силните му ръце. Предводителят на човеците не се нуждаеше от никаква корона, която да придаде блясък на неговата бездруго величествена фигура; тя неволно издигаше канарата, на която бе застанал, до ранга на пиедестал. Двамата със Соломон мълчаливо се измерваха с поглед в продължение на няколко минути, през които въздухът се наелектризира от една дълбока враждебност, както става при наближаването на буря. Накрая царят на автоматите реши да проговори:

— Винаги съм се възхищавал на вашата смелост, капитане — рече той със своя металически глас, на който се опитваше да придаде безгрижен, почти лековат тон. — Но се боя, че този път надценихте възможностите си. Как ви хрумна да ме атакувате без войската си? Толкова ли сте отчаян, или може би хората ви са ви изоставили?

Капитан Шакълтън бавно поклати глава, сякаш бе разочарован от думите на врага си.

— Ако от тази война е произлязло нещо добро — отвърна той със спокойна увереност, — то е, че тя обедини човешкия род така, както никоя друга преди нея.

Шакълтън говореше с ясен и звучен глас, който напомни на Клеър за начина, по който театралните актьори произнасяха репликите си. Соломон поклати глава, явно недоумяващ какво ли е искал да каже неговият враг. Не му се наложи да чака дълго за отговор. Капитанът вдигна лениво лявата си ръка, сякаш предлагаше опора за кацане на някой сокол, и няколко силуета се появиха изпод развалините като растения, поникнали от тази болна земя, освобождавайки се в подема си от отломките и камъните, които ги покриваха. За броени мигове обърканите автомати се оказаха обградени от войнството на Шакълтън. Сърцето на Клеър затупка по-бързо. Хората през цялото време се бяха крили там, сгушени търпеливо сред руините, знаейки, че Соломон ще мине по този път. Автоматът току-що бе попаднал в клопката, която щеше да сложи край на царуването му. В сравнение с тромавите автомати войниците изглеждаха още по-пъргави и сръчни, отколкото бяха; те изровиха винтовките си, изтръскаха ги от пясъка и се прицелиха в мишените си, без да си дават зор, със спокойната сдържаност на човек, който отслужва литургия. Проблемът бе, че бяха само четирима. Клеър бе смаяна, че прословутата войска на Шакълтън се свеждаше до такава смехотворна цифра. Може би само толкова се бяха отзовали на призива да участват в тази самоубийствена засада, или пък на този етап от войната многобройните всекидневни схватки бяха намалили значително армията му, превръщайки я в шепа хора. Но поне разчитаха на елемента на изненадата, каза си тя, като одобри позициите им: двама от тях бяха изникнали от нищото точно пред свитата, трети се бе явил откъм левия фланг на трона, а четвъртият бе изненадал кортежа в гръб.

И всички откриха огън едновременно.

Един от автоматите, които вървяха начело, бе улучен в средата на гърдите. Въпреки че бе изкован от желязо, изстрелът проби бронята му и той рухна с грохот, посипвайки колелца и мотовилки по земята. Другарят му обаче извади по-голям късмет, защото изстрелът, който трябваше да го обезвреди, само одраска рамото му и леко го разклати. По-точен мерник имаше войникът, изникнал зад кортежа; неговият изстрел унищожи парния двигател на един от стражите от ариергарда и го повали ничком. Миг по-късно същата участ сполетя един от носачите, който падна под залпа на войника, изникнал откъм фланга. Изгубил една от опорите си, тронът опасно се наклони и в крайна сметка рухна на земята, повличайки при падането си и могъщия Соломон.

Като че ли всичко се развиваше от добре по-добре за човеците, но щом автоматите се окопитиха, нещата се промениха. Другарят на падналия по гръб сграбчи с ръце оръжието на неговия нападател и го строши, сякаш беше от стъкло. В същото време един от носачите, освободен от товара на трона, отвори вратичките на гърдите си и с точен изстрел повали един от войниците, които ги бяха атакували отпред. Неговото падане отвлече вниманието на другаря му — фатална грешка, която позволи на стоящия най-близо автомат, онзи с одрасканото рамо, да го атакува и да го фрасне с юмрук. От силния удар войникът отхвръкна във въздуха и се приземи на няколко метра разстояние. Тогава Шакълтън рипна от скалата си като пантера и изтича при тях, поваляйки с точен изстрел автомата, преди да е успял да довърши неговия човек. От ядрото на битката изскочиха двамата войници, които още се държаха на крака — единият бе обезоръжен, — и се присъединиха към капитана си в същото време, когато четиримата оцелели автомати се строиха около своя цар. Клеър нямаше понятие от военна стратегия, но не се изискваше много ум, за да разбереш, че след изчерпване на надмощието от изненадващата атака, което навярно бе заслепило хората с миража на победата, безспорното могъщество на автоматите бе преобърнало хода на сражението с унизителна лекота. Сега те имаха числено превъзходство и на Клеър й се видя логично Шакълтън, който като добър капитан трябваше да се грижи за сигурността на хората си, да нареди да се оттеглят. Ала бъдещето вече бе написано и тя не се учуди, че гласът на Соломон ги спря, когато се канеха да побегнат:

— Почакайте, капитане — рече царят със своя тенекиен глас. — Можете да си отидете сега, ако желаете, и да планирате нова засада в бъдеще. Възможно е тя да се окаже по-успешна, макар да се опасявам, че само ще удължи тази война, която и без това се проточи прекалено. Но можете и да останете, за да приключим отведнъж, да сложим край тук и сега.

Шакълтън го гледаше подозрително.

— Бих искал да ви направя едно предложение, капитане, ако позволите — продължи Соломон, а стражите му разтвориха обръча си като пъпка на желязно цвете, в чийто център се намираше техният цар. — Предлагам ви да се дуелираме.

Един от автоматите бе спасил от катурнатия трон някакъв дървен калъф и сега го подаваше отворен на Соломон. С церемониален жест царят измъкна отвътре красива желязна шпага, чието островърхо лезвие заискри на оскъдната светлина, която падаше от небето.

— Както виждате, капитане, поръчах да ми изковат една рапира като вашата, за да премерим сили със същото оръжие, което човеците векове наред са използвали в дуелите си. Упражнявах се с нея през последните месеци в очакване на мига, в който ще мога да се сражавам с вас — и за да покаже, че не се шегува, той разсече въздуха със стремително движение. — Шпагата изисква сръчност, самообладание и една близост с врага, която долният пистолет не може да предложи, затова подозирам, че ако успея да забия острието й във вътрешностите ви, най-сетне ще признаете достойнствата ми и ще се съгласите да умрете.

Капитан Шакълтън обмисли предложението в течение на няколко секунди, през които сякаш почувства по-силно от всякога бремето на умората и отвращението, натрупани през нескончаемата война. Сега имаше шанс да сложи край на това, залагайки всичко на една карта.

— Приемам предизвикателството ти, Соломон. Да приключим с тази война тук и сега — отвърна той.

— Така да бъде — възкликна Соломон с тържественост, която не успя да скрие ликуващите нотки в гласа му.

Както автоматите, така и двамата човешки войници се отдръпнаха на няколко крачки, образувайки нещо като кръг около дуелиращите се. Започваше третото и последно действие. Шакълтън измъкна шпагата си от ножницата с благородно движение и изпълни няколко финта във въздуха — може би съзнаваше, че това са жестове, които не ще може да повтори. След краткото представление изгледа с хладно спокойствие Соломон, който се опитваше да заеме изящната поза, характерна за опитните фехтовчици, доколкото скованите му крайници позволяваха това.

С гъвкави и пестеливи движения, подобно на хищен звяр, който обикаля около плячката си, Шакълтън запристъпва около автомата, търсейки фланговете, откъдето би могъл да го атакува, докато Соломон само изчакваше нападението му с непохватно вирната шпага. Беше очевидно, че предоставя на своя съперник честта да започне дуела. Шакълтън прие това предложение. С бързо и ловко движение пристъпи крачка напред, вдигна шпагата си с две ръце и очерта с нея във въздуха една дъга, която завърши в левия хълбок на автомата. Ала единствената последица от този удар бе един неприятен металически шум, подобен на камбанен звън, чието ехо кънтя няколко секунди във въздуха. След печалния резултат от своята атака капитан Шакълтън отстъпи две крачки назад, видимо ядосан. От свирепия удар Соломон само леко се бе разлюлял, докато капитанът едва не си бе счупил китките. Сякаш имаше нужда да се увери в явното предимство на автомата, Шакълтън нанесе нов удар, този път в десния хълбок. Резултатът беше същият, но сега капитанът дори нямаше време да съжали, защото трябваше да избегне контраатаката на Соломон. Изплъзнал се от върха на шпагата му, която разсече въздуха и почти докосна шлема му, Шакълтън пак установи дистанция и като се възползва от това, че временно е извън обсега на врага си, отново се зае да го изучава, клатейки глава с изражение, издаващо отчаянието му.

Атаките на Соломон бяха бавни и лесни за отбягване, но капитанът знаеше, че ако някоя от тях успее да го достигне, неговата броня нямаше да се окаже също тъй непробиваема. Трябваше час по-скоро да намери някое слабо място на противника си, защото нищо нямаше да постигне с тези удари по коравата му броня. Само ръцете му щяха да се вдървят и титаничното усилие щеше да го изтощи, намалявайки неговата бързина и бдителност; така той в крайна сметка щеше да остане на благоволението на автомата. Възползвайки се от това, че все още е свеж, Шакълтън бързо направи една чупка в кръста, която му даде достъп до гърба на врага му и преди последният да смогне да реагира, с всички сили заби шпагата си в парния двигател, който му вдъхваше живот. От удара колелца и мотовилки се разлетяха с трясък във всички посоки, а двигателят блъвна неочаквана струя пара, която обгърна лицето на Шакълтън и го заслепи. Соломон се извърна с учудваща пъргавина и замахна към зашеметения си враг. Шпагата улучи капитана в хълбока с такава сила, че изтръгна няколко метални парчета от бронята му. От жестокия удар той се търкулна на земята като някаква дрипа.

Клеър вдигна ръка към устата си, за да потисне един вик, а край нея се разнесоха сподавените жалби на останалите. Когато престана да се търкаля, Шакълтън се опита да се изправи, притиснал с ръка ранения си хълбок, от който шуртеше поток от кръв, но силите му изневериха. Остана на колене, сякаш се кланяше на царя на автоматите, който бавно пристъпи към него, като се наслаждаваше на явната си победа. В продължение на няколко мига Соломон клатеше глава, изразявайки разочарованието си от слабата съпротива на своя враг, който сега дори не дръзваше да вдигне лице, за да го погледне. Сетне вдигна шпагата си с две ръце, готов да я стовари върху шлема на капитана и да му разцепи черепа на две. Не би могъл да се сети за по-добър завършек на тази кървава война, показала недвусмислено превъзходството на автоматите над хората. С цялата сила, на която бе способен, той замахна към жертвата си, но за негова изненада капитан Шакълтън се отдръпна в последния миг. Изгубила мишената си, шпагата на автомата се заби с трясък сред камъните. Соломон напразно се опитваше да я издърпа, докато Шакълтън се надигна край него, величествен като кобра, безразличен към раната на хълбока си. Без да бърза, сякаш се наслаждаваше на движението, той вдигна шпагата си и я стовари, рязко и невъзмутимо, върху пантите, които свързваха главата на Соломон с останалата част на тялото му. Веднага се разнесе неприятен пукот и главата на автомата се търкулна на земята, пораждайки цяла симфония от звънливи звуци, докато отскачаше от камъните; накрая се натъкна на короната, която бе носил по време на царуването си, и спря. Отведнъж настъпи тишина. Автоматът, обезглавен и неподвижен, бе останал гротескно превит над шпагата си, чието острие все още бе заклещено сред отломките. За финал храбрият капитан Шакълтън опря крак в безжизненото тяло на своя враг и го събори на земята. И едно противно дрънчене — сякаш продавач на старо желязо влачеше количката си — сложи край на дългата война, опустошила планетата.