Феликс Палма
Картата на времето (30)

XXX

Първата работа на Уелс, щом остана сам във всекидневната, докато Джейн изпращаше младежа до вратата, бе да прибере отново ръкописа на Гилиъм Мъри, за да не му се мярка пред очите. Въпреки че не бе допуснал да си проличи, той бе силно впечатлен от бруталния начин, по който Гилиъм ръководеше своя марионетен театър. Очевидно за предприемача бе жизненоважно да се заобиколи с хора, които си държат езика зад зъбите, и макар че това можеше да се постигне с поощрения, явно заплахите вършеха по-добра работа. Откритието, че Гилиъм спокойно прибягва до такива гнусни методи, накара писателя да потръпне, защото този субект ненапразно бе негов враг или поне се държеше като такъв. Уелс взе листовката, която получаваше всяка седмица, и я загледа с неприязън. Колкото и да му беше противно, не можеше да пренебрегне факта, че всичко това бе станало по негова вина. Да, фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ съществуваше благодарение на него, благодарение на едно решение, което беше взел.

Бе имал само две срещи с Гилиъм Мъри, но на някои хора не им трябва повече, за да установят враждебни отношения. И Гилиъм беше от тях, както Уелс веднага се увери. Първата им среща бе протекла в същата стая един априлски следобед, спомни си той, гледайки с боязън креслото с облегалки, в което Гилиъм Мъри с мъка бе вклинил туловището си.

От мига, в който влезе през вратата и му подаде визитката си с онази своя лепкава усмивка, той го впечатли с огромното си волско тяло, но още по-учудваща бе неочакваната грация, с която се движеше, сякаш костите му бяха кухи. Уелс бе седнал на отсрещното кресло и двамата се наблюдаваха с предпазлива учтивост, докато Джейн им поднасяше чая. Когато съпругата на домакина излезе от всекидневната, непознатият разшири още повече престорената си усмивка, изказа благодарност за бързия прием и веднага го засипа с лавина от хвалебствия за „Машината на времето“. Ала има хора, които славословят нещо с едничката цел да изтъкнат себе си, да покажат пред света с какъв ум и тънка чувствителност са надарени, и Гилиъм Мъри спадаше към тази шайка на суетните люде. Той страстно похвали романа, превъзнасяйки в една възторжена реч всичко: от балансираната структура и силата на образите, та чак до цвета на костюма, с който авторът бе решил да облече главния герой. Уелс само го слушаше вежливо и се питаше какъв бе смисълът някой да пропилее целия предобед, за да го притеснява по този начин, вместо да събере коментарите си в любезно писмо, както правеха останалите му почитатели. Прие пламенните венцехваления, свел неловко глава като човек, който крачи под досаден, но безвреден дъжд, с надеждата, че скучните дитирамби няма да траят дълго и скоро ще може да се върне към работата си. Но почти веднага откри, че това бе само встъплението, предназначено да подготви почвата, преди мъжът да разкрие истинския повод за посещението си. Щом приключи със словоизлиянията си, Гилиъм извади от чантата си обемист ръкопис и му го подаде в ръцете тъй внимателно, сякаш връчваше свещена реликва или новородено бебе. „Капитан Дерек Шакълтън: потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“, прочете Уелс слисан. Вече дори не си спомняше как стигнаха до уговорката да се срещнат седмица по-късно, след като исполинът изтръгна от него обещанието, че ще прочете романа и — ако го хареса — ще го препоръча на Хенли.

Писателят се залови да чете ръкописа, попаднал така изневиделица в ръцете му, с крайна неохота, сякаш бе подложен на мъчение. Нямаше никакво желание да чете нещо, изскочило от въображението на онова надуто конте; не очакваше от него нищо интересно и се оказа, че не греши. Докато навлизаше все по-навътре в тази претенциозна проза, започна да изпитва най-чисто отегчение, да не говорим, че взе решение никога вече да не се среща със свои почитатели. Гилиъм му бе дал една чудата и монотонна глупост, едно романче, което — подобно на много други, задръстили витрините след публикуването на неговата творба — следваше модата на умозрителните разсъждения за бъдещето. Тези романи бяха истински хартиени хранилища на технически джунджурии; вдъхновени от подема на науката, те описваха всевъзможни безсмислени машини, предназначени да осъществят най-съкровените желания на човека. Уелс не бе чел нито една от тези книги, но Хенли му бе разказвал смехотворните сюжети на много от тях, докато обядваха заедно. Например тези на нюйоркчанина Луис Сенаренс^[1], пълни с летателни апарати, с които персонажите му изследвали най-дивите кътчета на планетата, отнасяйки със себе си всяко туземно племе, изпречило се на пътя им. Но най-ясно си спомняше Уелс романа за еврейския изобретател, създал машина, способна да уголемява нещата. Картината на Лондон, нападнат от пълчища гигантски насекоми, която Хенли му бе описал с насмешка, просто го бе ужасила.

Подобно неловко усещане предизвикваше и сюжетът на романа на Гилиъм Мъри. Зад звучното заглавие се криеха разсъжденията на безумец. Според Гилиъм с течение на времето автоматите, тези детски играчки, които се продаваха в някои магазини в центъра на Лондон, щяха да се сдобият с живот. Да, колкото и да изглеждаше невероятно, под дървените им черепи щеше да се размърда нещо като съзнание, ужасно подобно на човешкото. При това смаяният читател веднага узнаваше, че автоматите таят непреодолима ненавист към хората заради унизителното робско положение, в което са били поставени от тях. Най-сетне, предвождани от Соломон, боен автомат, задвижван с пара, те без много церемонии щяха да определят съдбата на човешкия род: изтребление. За няколко десетилетия щяха да сведат планетата до сметище, а човечеството — до шепа уплашени плъхове, от чиито редици обаче изникваше един спасител. Това бе храбрият капитан Шакълтън, който след безуспешна война, проточила се няколко години, слагаше край на завоевателските блянове на автомата Соломон с един смехотворен дуел с шпаги. На финалните страници, сякаш тези щуротии не бяха достатъчни, Гилиъм се осмеляваше да извлече от комичната си история една смущаваща поука, която трябваше да наведе на размисъл цяла Англия или поне задругата на изобретателите на играчки. Поуката бе: Бог неминуемо ще накаже хората, ако те продължават да се съревновават с Него, създавайки живот — ако под живот, мислеше си Уелс, можеше да се разбира това, което притежаваха механичните създания.

Една такава история навярно би била сполучлива като сатира, но бедата бе, че Гилиъм я взимаше ужасно на сериозно и й бе придал тържественост, която само подчертаваше още повече безсмислието на сюжета. Съвсем невероятно бе през 2000 година да настъпят такива събития, каквито пророкуваше авторът. Иначе стилът на писане бе едновременно наивен и високопарен, героите — зле обрисувани, а диалозите — слаби. С две думи, това бе роман на човек, който си въобразява, че всеки може да бъде писател. Не че бе нанизал думите една след друга без никакви художествени стремления — ако бе така, четенето щеше да е досадно, но в крайна сметка поносимо. Гилиъм обаче беше от онези ненаситни читатели, които смятат, че да пишеш добре е нещо като да кичиш каляска. Резултатът от това убеждение бе един превзет стил с гротескни украшения и смехотворни словесни фасони, които пресядаха в гърлото. Когато стигна до последната страница, Уелс вече страдаше от естетическо отвращение. Романът не заслужаваше друга участ, освен огъня на камината; а ако пътуванията във времето наистина бяха възможни, Уелс щеше да се види принуден да отпътува в миналото и да строши с чук ръцете на този субект, преди да е опозорил бъдещето на литературата с това свое недоразумение. Все пак нямаше особено желание да каже истината на Гилиъм Мъри, още повече че можеше да си измие ръцете, връчвайки романа на своя издател. Тогава Хенли лично щеше да отхвърли романа — нещо, в което Уелс не се съмняваше, — и то без да страда от угризенията, които биха могли да измъчват него.

Когато дойде денят, в който трябваше отново да се срещне с Мъри, Уелс още не бе решил как да постъпи. Гилиъм се появи в дома му със завидна точност, грейнал в надменна усмивка, но Уелс веднага долови под отегчителната му вежливост утайка от едва сдържано нетърпение. Беше очевидно, че Гилиъм изгаря от желание да узнае присъдата му, но и двамата се придържаха към етикета. След размяната на баналности Уелс го отведе във всекидневната, където се настаниха в съответните кресла, докато Джейн поднасяше чая. Писателят се възползва от тези мигове на мълчание, за да огледа своя неспокоен гост, който се мъчеше да извие дебелите си устни в невъзмутима усмивка. Тогава едно неочаквано усещане за власт изпълни Уелс. Той по-добре от всеки друг познаваше заветното желание, което се крие зад написването на един роман, и незначителната стойност, която това желание има за останалите хора, съдещи творбата според крайния резултат, а не според усърдието, вложено в нейното създаване. Струваше му се, че суровата критика, колкото и да бе градивна, неизменно бе болезнена за един писател. Тя винаги бе тежък удар, независимо дали го караше да реагира с храбростта на ранен войник или го хвърляше в бездната, смазвайки крехкото му его. И ето че в този миг — абракадабра! — Уелс държеше в ръцете си бляновете на непознатия. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Всъщност можеше да направи каквото му скимнеше, тъй като извънредно лошото качество на романа не беше определящ фактор — нали можеше да остави крайното решение на Хенли. Въпросът бе дали искаше да използва властта си за добро или за зло, дали искаше да види как би реагирал на истината този арогантен тип, или предпочиташе да го излъже милостиво, за да продължи да си мисли — поне до присъдата на Хенли, — че е написал достойна творба.

— Е, господин Уелс? — побърза да попита Гилиъм, когато Джейн излезе от стаята. — Как ви се видя моят роман?

Уелс почти усети как въздухът в помещението леко завибрира, сякаш самата реалност бе стигнала до кръстопът, сякаш вселената очакваше решението му, за да знае по кой път да поеме, накъде да продължи развитието си. Мълчанието му сякаш бе бент, който задържаше потока на събитията.

До ден-днешен не знаеше защо взе това решение. То съвсем не бе важно за него, спокойно можеше да избере и противоположното. В едно поне бе сигурен: не бе го сторил от злоба, а само защото му бе любопитно да види как седналият пред него мъж щеше да понесе жестокия удар. Дали щеше да приеме мнението му с вежливост, прикриваща нараненото му достойнство, дали щеше да рухне като дете или осъден на смърт? Или пък да се раздразни дотолкова, че да се нахвърли да го души с ръчищата си — една възможност, която също не биваше да се изключва. Както и да маскираше постъпката си, тя си оставаше чист експеримент с душата на клетия човек, емпирично упражнение като това на учения, който е принуден да пожертва мишката в името на откритието. А Уелс искаше да открие способността за реакция на този непознат, който, давайки му ръкописа си, се бе поставил в негова власт, дал му бе възможност да действа като изпълнителната ръка на порочната вселена, която обитаваха.

Щом реши как да постъпи, се покашля и отвърна с възпитан, но почти леден тон, сякаш не се интересуваше от пагубното въздействие, което думите му можеха да окажат върху госта му:

— Прочетох творбата ви извънредно внимателно, господин Мъри, и трябва да ви призная, че не ми хареса в нито едно отношение. Не намерих в нея нищо, достойно за похвала. Позволявам си волността да ви говоря по този начин, защото ви смятам за колега и преценявам, че една лъжа от моя страна няма да ви бъде от полза.

Усмивката на Гилиъм веднага се изтри от лицето му и ръчищата му сграбчиха като хищни лапи облегалките на креслото. Уелс наблюдаваше как изражението му се променя, докато продължаваше да го критикува извънредно любезно:

— По мое мнение, вие не само тръгвате от една твърде наивна идея, но и я развивате крайно несполучливо, съкращавайки и без това малките й възможности. Творбата ви е с хаотична структура, сцените са нанизани доста объркано и човек остава с впечатлението, че нещата се случват без никаква повествователна логика, просто защото на вас така ви е хрумнало. Този досаден сюжетен произвол в съчетание със стила, свойствен за някой нотариус, пристрастен към романтичните произведения на Джейн Остин, предизвиква у читателя неизбежно отегчение, ако не и дълбоко отвращение към това, което чете.

Тук Уелс направи пауза, за да огледа неузнаваемото лице на госта си с чисто научен интерес. Каза си, че той трябва да е направен от лед, за да не избухне при такива коментари. От лед ли бе Гилиъм? Уелс наблюдаваше усилията му да овладее смайването си — гостът хапеше устни и току разтваряше и свиваше пестници, сякаш доеше невидимо виме — и заключи, че скоро ще узнае.

— За какво ми говорите? — разпени се най-сетне Мъри, като се надигна от стола си, обзет от внезапна ярост, от която жилите на врата му изпъкнаха. — По какъв начин сте чели моята творба?

Не, Гилиъм не беше от лед. Той беше чист огън и Уелс веднага разбра, че няма да рухне. Гостът бе от хората, които са тъй болезнено горделиви, че в крайна сметка се оказват морално непобедими; тъй самодоволни, че се смятат способни да направят добре всичко, което си наумят — независимо дали става дума за къщичка за птици или за научен романс. Но, за зла беда, Гилиъм не бе решил да насочи усилията се към построяване на къщичка за врабчета. Бе решил да покаже пред света, че притежава необикновено въображение, че умее ловко да размесва думите, струпани в речника, или че е бил благословен с онези писателски характеристики, които му се струваха най-привлекателни, ако не и с всички възможни. Уелс се постара да остане невъзмутим, докато гостът му, почти прегракнал от гняв, го обвиняваше, че коментарите му са нелепи. Като го гледаше как разгорещено ръкомаха, писателят взе да се разкайва за решението си. Беше очевидно, че ако продължеше да разгромява романа с язвителните си забележки, работата щеше да стане още по-неприятна. Но нима имаше друг избор? Щеше ли да се отрече от думите си заради възможността този субект да му откъсне главата, ако не успееше да овладее яростта си?

За късмет на Уелс, Гилиъм сякаш се умири отведнъж. Пое въздух няколко пъти, завъртя глава на една страна, после на друга и отпусна ръце в скута си в упорит опит да възвърне самообладанието си. Мъчителните му усилия да се успокои се сториха на Уелс нещо като пародия на впечатляващото преобразяване, което бе извършил актьорът Ричард Мансфийлд по време на представлението „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ в театър „Лисеъм“ преди няколко години. С тайно облекчение го остави да се съвземе, без да му досажда. Гилиъм изглеждаше засрамен, че си е изпуснал нервите, и писателят разбра, че се намира пред интелигентен човек, обременен с буен темперамент, с пламенна природа, подтикваща го към такива изблици, които с годините несъмнено се бе научил да овладява, добивайки известно самообладание, с което навярно се гордееше. Но Уелс бе засегнал болното му място — неговата суета — и му бе показал, че самоконтролът му не е непоклатим.

— Вие може да сте имали късмета да напишете едно симпатично романче, което се нрави на всички — рече Гилиъм, когато успя да се успокои, макар и с все още войнствен тон, — но очевидно нямате нужните качества, за да оценявате чуждия труд. Питам се дали това не се дължи на завист. Да не би кралят да се бои, че шутът ще седне на трона му и ще управлява по-добре от него?

Уелс се усмихна вътрешно. След изблика на ярост идваха престореното спокойствие и смяната на стратегията. Мъри, който допреди дни така величаеше творбата му, току-що я бе понижил до категорията на популярните книжлета и си бе обяснил преценката му с причина, нямаща нищо общо с литературното бездарие — в случая със завист. Е, това все пак бе за предпочитане пред гневните му крясъци. Сега навлизаха в сферата на словесната фехтовка и това подейства възбуждащо на Уелс, защото в тази област се чувстваше като у дома си. Реши да заговори още по-сурово.

— Вие сте напълно свободен да мислите каквото си искате за своя труд, господин Мъри — рече той спокойно. — Но щом сте дошли в дома ми да потърсите моето мнение, явно ме смятате за достатъчно сведущ в тази материя, за да цените съжденията ми. Съжалявам, че не ви казах онова, което искахте да чуете, но бях искрен. Съмнявам се, че романът ви може да се понрави на някого поради причините, които вече изброих, но според мен главният проблем е неправдоподобната идея. Никой не би повярвал в бъдещето, което сте описали.

Гилиъм наклони глава, сякаш не беше чул добре.

— Да не би да ми казвате, че съм описал едно невероятно бъдеще? — попита той.

— Да, именно това ви казвам, и то по няколко причини — отвърна Уелс, без да трепне. — Възможността механичните играчки — колкото и да са сложни — да се сдобият с живот е невъобразима, да не кажа нелепа. Също така невъобразимо е през следващия век да има световна война. Това никога няма да се случи. Да не говорим за други подробности, които не сте отчели — като например това, че живеещите през 2000 година все още си служат с маслени лампи, когато за всекиго е очевидно, че е само въпрос на време електричеството да се наложи окончателно. Фантазията също се нуждае от правдоподобност, господин Мъри. Позволете ми да посоча за пример собствения си роман. За да обрисувам осемстотин и две хиляди седемстотин и първа година, аз просто разсъждавах логично. Разделението на човешкия род на два антагонистични вида — елоите, затънали в нехаен хедонизъм, и морлоките, чудовищни обитатели на земните недра — илюстрира едно от евентуалните последствия, до които би могло да доведе нашето сурово капиталистическо общество. По същия начин и последвалата агония на планетата, колкото и обезсърчителна да изглежда, е основана на мрачните предсказания, които астрономите и геолозите сипят всекидневно в списанията. В това се състои истинското умозрение, господин Мъри. Никой не би могъл да каже, че моята 802 701 година не е правдоподобна. Очевидно може да се окаже различна, особено ако с времето се задействат фактори, които още не сме в състояние да предвидим в нашата епоха, но никой не би могъл да твърди, че моята представа не е приемлива. Затова пък вашата е просто несъстоятелна.

Гилиъм Мъри дълго време го гледа мълчаливо, докато накрая рече:

— Господин Уелс, може би имате право, че романът ми се нуждае от щателно редактиране по отношение на стила и структурата. Това бе първият ми опит и очевидно не можех да очаквам, че резултатът ще е отличен или поне приемлив. Но не мога да допусна да се съмнявате в умозрителните ми построения за 2000 г., защото в такъв случай вие не оценявате литературните ми дарби, а просто обиждате моя интелект. Съгласете се, че моята идея за бъдещето е толкова реалистична, колкото и всяка друга.

— Позволете ми да се усъмня — хладно отвърна Уелс, който на този етап от разговора вече смяташе, че е време да стане безпощаден.

Гилиъм Мъри трябваше да овладее друг пристъп на гняв. Размърда се на стола си, сякаш го разкъсваха конвулсии, но само след секунди успя отново да заеме отпусната и дори равнодушна поза. За няколко мига измери Уелс с развеселен и любопитен поглед, сякаш бе някакво чудато насекомо, каквото никога не бе виждал, и накрая избухна в гръмък смях.

— Знаете ли по какво се различаваме ние с вас, господин Уелс?

Писателят не намери за необходимо да отговори и само сви рамене.

— По нашата перспектива — продължи Гилиъм. — Нашата перспектива за нещата. Вие сте примиренец, а аз — не. Задоволявате се да заблуждавате читателите си с тяхно съгласие. Пишете романи за неща, които биха могли да се случат, като се надявате, че те ще ви вярват, макар и съзнавайки във всеки момент, че това е роман и следователно — чиста измислица. Аз обаче не се примирявам с това, господин Уелс. Не и аз! Придадох на умозренията си форма на роман абсолютно случайно, защото за целта е нужно да имаш само топ хартия и здрава китка. И ако трябва да съм откровен, хич не ме е грижа дали ще се публикува, защото подозирам, че не бих се задоволил шепа читатели да му се радват и да разискват дали описаното от мен бъдеще е правдоподобно или не, при положение че винаги ще го смятат за моя измислица. Не, аз имам далеч по-високи амбиции от това, да бъда признат за надарен с въображение автор. Стремежът ми е хората да повярват в измислицата ми, без да знаят, че е измислица, да повярват, че 2000 г. ще е точно такава, каквато съм я описал. И ще ви докажа, че наистина мога да ги накарам да повярват в идеите ми, колкото и неправдоподобни да ги намирате вие. Но няма да им ги представя в роман — тези детински трикове ги оставям на вас, господин Уелс. Вие описвате вашите фантазии в книгите си. Аз ще превърна моята в действителност.

— В действителност? — попита писателят, който не разбра напълно какво имаше предвид гостът му. — Какво искате да кажете?

— Ще разберете, господин Уелс. И когато това се случи, ако сте джентълмен, може би ще ме потърсите, за да се извините.

Гилиъм стана от креслото и оправи сакото си с онези изящни движения, които изглеждаха толкова странни за такъв едър мъж.

— Приятен ден, господин Уелс. И не забравяйте за мен, нито за капитан Шакълтън. Скоро ще получите вести от нас — рече, като взе шапката си от масата и си я сложи с грациозен жест. — Няма нужда да ме изпращате, и сам ще намеря изхода.

Сбогуването му бе тъй рязко, че Уелс остана да седи смутено в креслото си, неспособен да стане дори когато стъпките на Мъри заглъхнаха и се чу как вратата на оградата изскърца. Домакинът дълго седя във всекидневната, размишлявайки над думите на Гилиъм, докато накрая си каза, че този самовлюбен субект не заслужава да му посвети толкова разсъждения. И тъй като в следващите месеци не чу нищо за него, в крайна сметка забрави неприятната среща — до деня, в който получи листовката от „Мъри Пътешествия във времето“. Тогава разбра какво бе искал да каже Гилиъм с думите, че „ще превърне фантазията си в действителност“. И, с изключение на едно малцинство от учени и доктори, които можеха само да роптаят във вестниците, цяла Англия бе повярвала в неговата „неправдоподобна“ измислица, отчасти защото самият Уелс бе поощрил надеждите за пътуване в бъдещето с романа си „Машината на времето“ — ирония, която го ядосваше още повече.

Оттогава всяка седмица получаваше акуратно една от онези листовки, придружена с покана да участва в някое от лъжливите пътувания до 2000 година. Негодникът щеше да се зарадва безподобно, ако той, човекът, предизвикал треската за пътешествия във времето, благословеше начинанието му, приобщавайки се към сложната му измама — нещо, което Уелс, естествено, нямаше никакво намерение да направи. Ала най-лошото в цялата работа бе посланието, скрито зад любезната покана. Уелс не се съмняваше, че Гилиъм отлично знае, че той никога не би приел предложението му; това превръщаше поканите му в гавра, в изразен на хартия присмех, но също и в заплаха, защото пликът винаги се появяваше без марка, което подсказваше, че Гилиъм Мъри собственоръчно го е оставил в пощенската му кутия или е поръчал на някого от хората си да стори това. Всъщност бе все едно кой оставяше плика, защото замисълът бе един и същ; да уведомят Уелс колко лесно могат да обкръжат дома му, без да бъдат видени, да му дадат да разбере, че Гилиъм не го е забравил и го наблюдава.

Но Уелс най-много се вбесяваше от това, че колкото и да му се искаше, не можеше да разобличи Гилиъм, както бе загатнал Том. А не можеше, защото Мъри бе спечелил. Да, предприемачът бе доказал, че неговото бъдеще е правдоподобно, и Уелс трябваше да приеме поражението спортсменски, вместо да събори фигурите от шахматната дъска с един гневен замах. Неговата принципност не му позволяваше да направи друго, освен да стои със скръстени ръце, докато Гилиъм забогатяваше. А предприемачът явно се забавляваше безкрайно от ситуацията, защото с тези листовки, които се появяваха в пощенската кутия с ритуална точност, той не само напомняше на Уелс за победата си, но и го предизвикваше да го изобличи.

„Ще превърна моята фантазия в действителност“ — бе казал той. И, за голямо изумление на Уелс, го бе постигнал.