Феликс Палма
Картата на времето (26)

XXVI

Когато отиде в чаения салон, Клеър вече беше там, заела една от масичките в дъното до големия прозорец, който разливаше светлината на късния следобед по косата й. Том й се полюбува от входа на заведението, наслаждавайки се на увереността, че това красиво момиче очаква именно него. Отново се развълнува от крехката й фигура, която така прелестно контрастираше с енергията на жестовете й и с жадния й поглед, и усети в душата си, в онази пустош, където смяташе, че нищо не би могло да поникне отново, едно приятно клокочене — знак, че вътрешно все още не е умрял напълно, че все още може да изпитва чувства. Стисна чадърчето с потна ръка и тръгна между масите към нея, решен да направи всичко възможно, за да държи това тяло в прегръдките си същата привечер.

— Извинете, господине — заговори го една млада жена, която в този миг излизаше от заведението, — бихте ли ми казали откъде сте купили тези ботуши?

Объркан, Том проследи погледа й, вперен в краката му, и почти се изненада, когато видя, че са обути с екзотичните ботуши на капитан Шакълтън. Погледна жената, не знаейки какво да каже.

— От Париж са — рече накрая.

Отговорът му явно задоволи младата жена, която кимна усмихната, сякаш подобни обуща можеха да произлизат единствено от люлката на модата. Благодари му за сведението с любезна усмивка и напусна заведението. Том поклати глава, прочисти си гърлото като някой баритон, който се готви да излезе на сцената, и най-сетне успя да стигне до Клеър, която гледаше унесено през прозореца и все още не бе забелязала присъствието му.

— Добър ден, госпожице Хагърти — поздрави я той.

Клеър се усмихна, щом го видя.

— Това, струва ми се, е ваше — рече той, като й поднесе чадърчето, сякаш беше букет рози.

— О, благодаря ви, капитане — отвърна момичето, — но седнете, моля ви, седнете.

Том се настани на другия свободен стол, докато Клеър изучаваше с леко безпокойство окаяното състояние на чадърчето. След бързата преценка тя го остави от едната страна на масата, сякаш този предмет вече бе изпълнил своето предназначение в сюжета. Сетне загледа Том с онзи странен копнеж, който бе зърнал в очите й още при първата им среща и от който бе поласкан, макар и да знаеше, че чувството е породено не от самия него, а от героя, чиято роля играеше.

— Трябва да ви кажа, капитане, че сте се дегизирали отлично — призна момичето след огледа си. — Изглеждате като някой бедняк от Ист Енд.

— Ъъъ, да, благодаря — измънка Том, като се насили да се усмихне любезно, за да скрие, че думите й са го жегнали.

Всъщност от какво се изненадваше? Забележката й просто бе потвърдила догадките му: можеше да се наслади на една привечер в компанията на високомерната хлапачка само защото тя вярваше, че е безстрашен герой от бъдещето. И именно това недоразумение щеше да му позволи да й даде урок, получавайки от нея онова, което при други обстоятелства никога не би могъл да получи. За да прикрие удоволствието, което му доставяше тази мисъл, обходи с поглед заведението, като се опитваше същевременно да открие някой евентуален съгледвач на Гилиъм сред шумната клиентела, но не забеляза никакви подозрителни лица.

— Никоя предпазна мярка не е излишна — отбеляза той, обръщайки се отново към Клеър. — Както ви казах, не бива да привличам внимание към себе си, а не бих постигнал това, ако съм с бойната си броня. По същата причина ще ви помоля да не ме наричате капитан.

— Добре — отвърна девойката, но в следващия миг възкликна, обзета от радостната възбуда, че знае някаква тайна, споделена единствено с нея: — Не мога да повярвам, че вие сте капитан Дерек Шакълтън!

Том стреснато я помоли да замълчи.

— Ох, простете — извини се тя смутена, — просто съм много нервна. Все още не ми се вярва, че съм поканена на чай със самия спасител на…

За щастие келнерът се появи в този миг и момичето прекъсна изречението си. Поръчаха две чаши чай и различни видове пасти и кифлички. Когато келнерът се отдалечи, за да изпълни поръчката, двамата се гледаха в продължение на няколко секунди, като се усмихваха глуповато. Том наблюдаваше нейните опити да се успокои и да възвърне самообладанието си, а същевременно мислеше как да насочи разговора към една по-интимна област, която да подпомогне кроежите му. Беше избрал този чаен салон, защото на отсрещната страна на улицата имаше скромен, но чистичък пансион, който му се бе сторил идеална сцена за срещата на техните тела. Сега трябваше да използва целия си талант на съблазнител, ако изобщо имаше такъв, за да се опита да я заведе там, макар че това нямаше да е лесно. Беше очевидно, че дама като Клеър, която вероятно все още бе с непокътната добродетел, не би се съгласила да легне току-тъй с един непознат, ако и да беше убедена, че той е капитан Шакълтън.

— Как пристигнахте тук? — попита в този миг Клеър, която не подозираше нищо за посоката на мислите му. — Да не би да сте се качили в „Хронотилус“, без никой да ви види?

Том едва сдържа една гримаса на досада. Последното, което му се искаше сега, докато се мъчеше да съчини убедителна измислица, с чиято помощ да се порадва на прелестите на момичето, бе да придава достоверност на предишната си лъжа. Ала щом й беше казал, че е пътувал във времето, за да й върне чадърчето, не можеше да очаква, че тя ще го приеме като най-нормалното нещо на света, сякаш хората сновяха напред-назад между вековете, изпълнявайки банални задължения. За негов късмет, навременната поява на келнера с поръчката му предостави няколко секунди, за да успее да скалъпи задоволителен отговор.

— „Хронотилус“ ли? — попита Том, преструвайки се, че не знае за съществуването на времевия трамвай. Ако кажеше, че го е използвал, за да пристигне в тази епоха, не би имал друг начин да се върне в бъдещето, освен да чака следващата експедиция до 2000 година, а тя щеше да се проведе след почти цял месец; следователно не би имало причини настоящата им среща да е последна.

— Това е парният трамвай, с който пътувахме до вашата епоха, като прекосихме едно ужасно място, наречено четвърто измерение — обясни Клеър и след кратък размисъл добави: — Но ако не сте използвали „Хронотилус“, как изобщо се озовахте тук? Да не би да има друг начин да се пътува във времето?

— Разбира се, че има, госпожице Хагърти — отвърна уверено Том, като си мислеше, че щом момичето се е хванало на лъжите на Гилиъм, сигурно би повярвало във всеки друг начин за преместване във времето, който той би могъл да съчини. — Нашите учени са изобретили една машина, с която тези пътувания се осъществяват мигновено, без да е нужно това досадно прекосяване на четвъртото измерение.

— И тази машина може да пътува до всяка епоха? — попита девойката поразена.

— До всяка, до всяка — потвърди Том, като се престори, че не отдава никакво значение на този факт — сякаш му бе додеяло да пътува през вековете и зараждането и крахът на цивилизациите го отегчаваха безмерно.

Сетне взе една паста и я захапа с наслада, давайки да се разбере, че въпреки всичко, което е видял, все още го радват малките удоволствия в живота, като например британските сладкарски изделия.

— Докарахте ли я със себе си? — попита Клеър. — Ще ми я покажете ли?

— Кое да ви покажа?

— Машината, с която сте пътували до моята епоха.

Том едва не се задави с пастата.

— Не, не — побърза да уточни той, — това е невъзможно, абсолютно невъзможно.

Тя се нацупи разочаровано и скръсти ръце с донякъде детински жест, който го свари неподготвен.

— Не мога да ви я покажа, защото… не е нещо, което може да се види — импровизира той, опитвайки се да я успокои, преди да се е разсърдила истински.

— Как така не може да се види? — попита тя недоверчиво.

— Имам предвид, че не е нещо като крилата карета, която се придвижва през времето — обясни Том.

— А какво е в такъв случай?

Той едва не въздъхна от отчаяние. Да, какво беше в такъв случай? И защо не можеше да й я покаже?

— Това е едно съоръжение, което не пътува физически през потока на времето, а остава приковано в бъдещето. Оттам, ъъъ… отваря дупки, през които можем да пътуваме до други епохи. То е като бормашина, но вместо да пробива скали… дълбае тунели в тъканта на времето. Затова не мога да ви я покажа, макар че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Девойката мълчеше.

— Машина, която отваря дупки в тъканта на времето… — промълви най-сетне, запленена от идеята. — И вие минахте през един от тези тунели, за да се появите в днешния ден?

— Точно така — отвърна Том не особено убедено.

— А как ще се върнете в бъдещето?

— Ще се пъхна пак в дупката.

— Искате да кажете, че в този миг някъде в Лондон има тунел, който води до 2000 г.?

Том отпи от чая си, преди да отговори. Този разговор започваше да му дотяга.

— Както сама разбирате, ако тунелът се отвори в града, прекалено много ще бие на очи — отвърна той предпазливо. — Отваря се винаги в околностите, на хълма Хароу, едно малко възвишение, увенчано от стар дъб, заобиколен от надгробни плочи. Но машината не може да го поддържа отворен твърде дълго време. След няколко часа ще се затвори и аз трябва да мина през него, преди това да се случи.

Добави последната фраза с престорено униние, като се надяваше, че — предвид липсата на време — момичето ще престане да го изтезава с въпросите си.

— Навярно ще ви се стори твърде дръзко от моя страна, капитане — каза Клеър след кратък размисъл, — но ще можете ли да ме отведете с вас в 2000 г.?

— Боя се, че не, госпожице Хагърти — въздъхна Том.

— Защо? Обещавам ви, че…

— Защото не мога да пренасям хора оттук там.

— Но какъв е смисълът да се изобрети машина на времето, ако не се използва за…

— Защото е изобретена с определена цел! — прекъсна я Том, комуто бе дотегнало нейното упорство да научи нещо повече. Толкова ли я интересуваха пътуванията във времето?

Мигом съжали за своята рязкост, но бедата беше сторена. Клеър го гледаше, изненадана от сърдития му тон.

— И каква е тази цел, ако мога да знам? — сопна му се тя със същата гневна нотка.

Том въздъхна, облегна се на стола си и загледа момичето, като се бореше да овладее нарастващото си раздразнение. Беше безсмислено да продължава с всичко това. Както бе тръгнал разговорът, нямаше да успее да я замъкне в пансиона; щеше да е късметлия, ако тя не го зарежеше веднага, отегчена от мъглявите му отговори. Но какво очакваше Том? Той не беше Гилиъм Мъри. Беше просто един несретник без въображение. Да се прави на пътник във времето бе голяма лъжица за неговата уста. Беше за предпочитане да вдигне ръце, да забрави за всичко, да се сбогува вежливо с нея, докато все още имаше време, и да продължи да си живурка, в случай че главорезите на Мъри нямаха някоя по-добра идея.

— Госпожице Хагърти — поде той, решен учтиво да приключи срещата под някакъв претекст, но в този миг тя постави ръката си върху неговата.

Изненадан от жеста, Том забрави какво се канеше да каже. Загледа изящната й ръка, кротко положена върху неговата; и двете лежаха между чашите за чай като някаква скулптура, чието значение му убягваше. Когато вдигна очи, срещна един безкрайно нежен поглед.

— Съжалявам, че ви притесних с въпроси, на които навярно не сте упълномощен да отговаряте, капитане — извини се момичето, като грациозно се наведе напред. — От моя страна това бе твърде неучтив начин да ви благодаря, че ми върнахте чадърчето. Така или иначе, не е нужно да ми отговаряте защо е изобретена машината. Целта вече ми е известна.

— Нима? — попита Том недоверчиво.

— Да — отвърна тя с очарователно горда усмивка.

— Тогава бихте ли ми казали каква е тази цел?

Клеър се огледа наоколо, сетне отвърна, снишавайки глас:

— Да убиете господин Фъргюсън.

Том повдигна вежди. Господин Фъргюсън? Кой, по дяволите, беше господин Фъргюсън? И защо трябваше да го убива?

— Не се преструвайте, капитане — разсмя се Клеър. — Уверявам ви, че не е необходимо. Не и пред мен!

Том охотно се присъедини към смеха й, възползвайки се от изблика на веселие, за да се освободи от напрежението от разпита. Нямаше никаква представа кой е въпросният Фъргюсън, но чувстваше, че най-добрата стратегия ще е да се преструва, че отлично знае кой е той, че знае дори кой номер обувки носи и каква помада използва при бръснене — и да се моли тя да не го разпитва за този човек.

— Нищо не може да се скрие от вас, госпожице Хагърти — похвали я той. — Прекалено сте умна.

Клеър доби доволно изражение.

— Благодаря ви, капитане. Но не е трудно да се отгатне, че вашите учени са създали машината с цел да се Пътува именно до тази епоха, за да бъде убит изобретателят на автоматите, още преди да ги е създал, и така да се избегнат последвалите събития, разрушението на Лондон и смъртта на толкова хора.

Да пътуваш в миналото, за да го промениш? Възможно ли бе това, запита се Том.

— Точно така, Клеър. Аз бях избран, за да убия Фъргюсън и да спася света от разруха.

Момичето размисли няколко секунди, преди да добави:

— Ала не сте успели, щом като и двамата видяхме с очите си войната на бъдещето.

— Отново отгатна, Клеър — призна Том, като се възползва от случая, за да се обърне към нея по-фамилиарно.

— Значи мисията ви се е провалила — каза тя сякаш на себе си с известна тъга. После го погледна настойчиво и промълви: — Но защо? Може би дупките не остават отворени достатъчно дълго време?

Том разпери ръце, преструвайки се, че е изумен от нейната проницателност.

— Така е — призна той, за да добави в прилив на вдъхновение: — Осъществих няколко пробни пътувания, за да открия местонахождението на Фъргюсън, но не успях. Разполагах с твърде малко време. Затова може да ме видиш в бъдеще някой път да вървя по улицата, но не бива да ме заговаряш, защото тогава аз все още няма да те познавам.

Тя примигна, опитвайки се да схване думите му.

— Разбирам — рече накрая. — Ти си предприел тези пътувания преди сегашното, а си пристигнал тук дни по-късно.

— Именно — потвърди той и добави, одързостен от факта, че тя намираше тези врели-некипели за смислени: — Въпреки че от твоя гледна точка сегашното пътуване, което осъществих, изглежда да е първото, това не е вярно. Предприел съм поне половин дузина пътувания в твоята епоха преди това. Впрочем, това пътуване, което на теб ти се струва първо, за мен най-вероятно ще е последно, тъй като употребата на машината понастоящем е забранена.

— Забранена ли? — попита Клеър, която изглеждаше все по-впечатлена.

Том отпи от чая, за да си прочисти гърлото, и продължи, насърчен от ефекта, който думите му упражняваха върху нея:

— Да, Клеър. Машината бе изобретена в разгара на войната, но когато се оказа неефикасна, създателите й престанаха да се занимават с нея. Забравиха за утопичната идея да предотвратят войната, преди да е избухнала, и съсредоточиха усилията си върху изобретяване на оръжия, с които да я спечелят; те трябваше да могат да разцепват на две бронята на автоматите — тук девойката кимна, явно припомнила си впечатляващите оръжия на войниците. — Тогава машината бе зарязана като нещо непотребно, но все пак я държаха под наблюдение, за да не може никой да пътува в миналото без разрешение и да го променя, както му скимне. На мен обаче ми се удаде да я използвам тайно, ала успях да отворя тунел единствено за десет часа и сега остават само три, преди дупката да се затвори. Това е времето, с което разполагам, Клеър. После трябва да се върна в моята епоха. Ако остана тук, ще ме издирят и ще ме екзекутират, задето съм пътувал във времето без разрешение, па макар и да съм герой. И тъй, след три часа… ще си отида завинаги.

Завърши речта си, стискайки безкрайно нежно ръката на Клеър, като мислено се поздрави за това обяснение. За свое собствено изумление, не само бе разрешил проблема, който можеше да възникне при бъдеща среща с нея, но и бе успял да я осведоми, че разполагат с някакви си три часа заедно, преди да се разделят завинаги. Три часа и нищо повече. Само три.

— Рискувал си живота си, за да ми донесеш чадърчето — бавно рече тя като обобщение на ситуацията, сякаш изведнъж бе осъзнала на каква опасност се е изложил Том.

— Е, чадърчето беше само претекст — отвърна той, като се наведе през масата и страстно я погледна в очите.

Сега е моментът, каза си. Сега или никога.

— Рискувах живота си, за да те видя отново, защото те обичам, Клеър — излъга той с най-нежния тон, на който беше способен.

Вече бе изречено. Сега тя трябваше да каже същото. Трябваше да признае, че и тя го обича, тоест че обича храбрия капитан Шакълтън.

— Как е възможно да ме обичаш, след като дори не ме познаваш? — засмя се Клеър кокетно.

Том не очакваше такава реакция. Отпи глътка чай, за да скрие недоволството си. Тя не осъзнаваше ли, че няма време за друго, освен да се отдадат един на друг? Оставаха само три проклети часа! Не беше ли достатъчно ясен? Остави чашата върху чинийката и хвърли поглед към улицата, към отсрещния пансион с тъй желаните легла с чисти чаршафи, които изглеждаха все по-недостижими. Девойката имаше право, той не я познаваше, нито пък тя него. И докато оставаха непознати, нямаше никакъв шанс да се озоват в кревата. Бе се впуснал в безнадеждна битка. Ами ако вече се познаваха, помисли си изведнъж. Нали той идваше от бъдещето? Какво пречеше да й каже, че от негова гледна точка вече се познават? Между тази среща и срещата през 2000 година можеше да се е случило всичко, което въображението му бе в състояние да роди, защото тя не би могла да го опровергае. Стори му се, че е открил идеалната стратегия, за да я отведе в пансиона, кротка като агънце.

— Грешиш, Клеър. Познавам те много по-добре, отколкото си мислиш — рече с изповеден тон, държейки ръката й между своите, сякаш бе ранено врабче. — Зная каква си, за какво мечтаеш, какво искаш, как виждаш света. Зная всичко за теб и ти знаеш всичко за мен. И те обичам, Клеър. Влюбих се в теб в едно време, което още не е настъпило.

Тя го гледаше поразена.

— Но ако няма да се видим отново — разсъди момичето, — как ще се опознаем? Как ще се влюбиш в мен?

Том усети как го избива пот — беше паднал в собствения си капан. Потисна една ругатня и се загледа в улицата, опитвайки се да спечели време. Какво можеше да й отговори сега? Отвън, безразлични към неговата тревога, минаваха файтони, като си проправяха път между количките на продавачите. В този миг зърна на ъгъла една пощенска кутия, солидна и червена, с инициалите на кралица Виктория отпред.

— Влюбих се в теб чрез писмата ти — изтърси той изведнъж.

— Чрез писмата ми? За какво говориш? — възкликна момичето стъписано.

— За любовните писма, които си изпращахме през всички тези години.

Тя го гледаше с уплаха. И Том разбра, че следващите му думи трябва да прозвучат правдоподобно, защото от това зависеше дали Клеър щеше да се предаде окончателно, или да го зашлеви разгневена. Затвори очи и се усмихна едва-едва, като се преструваше, че извиква в паметта си някакъв спомен, а същевременно мислеше трескаво.

— Това се случи при първото ми изследователско пътуване в твоята епоха — рече най-сетне. — Появих се на хълма, който ти споменах одеве, и оттам вървях до Лондон. Там се уверих, че машината е абсолютно надеждна, когато трябва да отвори дупка на избрана дата: бях пропътувал от 2000-та до 8 ноември 1896 г.

— Осми ноември?

— Да, Клеър, осми ноември, сиреч вдругиден — потвърди Том. — Това беше първият ми набег в твоето столетие. Но нямах време да сторя нищо повече, защото трябваше да се прибера, преди дупката да се е затворила. И тъй, върнах се на хълма с цялата бързина, на която бях способен, и тъкмо се канех да вляза в тунела, за да се върна в 2000 г., когато зърнах нещо, което преди не бях забелязал.

— Какво? — попита тя, искрено заинтригувана.

— Под един камък, точно до надгробната плоча на някой си Джон Пийчи, имаше писмо. Взех го и открих с удивление, че е адресирано до мен. Пъхнах го в джоба на костюма, с който се бях предрешил, и го отворих, когато се прибрах в 2000 г. Писмото беше от една непозната дама от XIX век. — Том направи драматична пауза, преди да добави: — Тя се казваше Клеър Хагърти. И твърдеше, че ме обича.

Девойката изпусна една дрезгава въздишка, сякаш не й достигаше въздух. С обичлива усмивка Том я гледаше как преглъща на сухо, опитвайки се да смели това, което току-що бе чула — че тя е предизвикала цялата тази ситуация, или по-точно, че ще я предизвика в бъдеще. Ако той я обичаше сега, то бе, защото тя го бе обикнала преди това. Клеър се вторачи в чашата си, сякаш в утайката от чая можеше да види Том в 2000 г. — да го види как чете объркан писмото, в което една непозната жена от друг век, вече напуснала света на живите, му се обяснява в любов. Писмо, написано от нея. Без да й даде време да си поеме дъх, Том продължи — като дървар, който въпреки умората удвоява усилия, щом види как дървото, което с часове се е опитвал да отсече, най-сетне започва да се накланя.

— В това писмо казваше, че ще се запознаем в бъдеще, или по-точно, че аз ще се запозная с теб в бъдеще, защото ти вече ме познаваше — рече той. — Молеше ме да ти отговоря, защото жадуваше да получиш вести от мен. Колкото и чудно да ми се видя това, написах писмо в отговор на твоето и при следващото ми пътуване до XIX век, което осъществих два дена по-късно, оставих писмото до същата надгробна плоча. При третото си пътуване намерих твоя отговор и така подхванахме една кореспонденция през времето.

— Боже мой — промълви момичето.

— Не знаех коя си — продължи неумолимо Том, — но се влюбих в теб, в жената, която пишеше тези писма. Затворех ли очи, представях си твоето лице. Твоето име мълвях нощем, сред останките на моя разрушен свят.

Клеър се размърда на стола си, сякаш се задушаваше, и изпусна нова въздишка — дрезгава и продължителна.

— Колко писма сме си написали? — успя да попита тя.

— Седем — рече Том, защото това число му се видя добро: нито много, нито малко. — Нямахме време за повече, преди да забранят машината, но те уверявам, че бяха достатъчно, любов моя.

Щом чу капитанът да се обръща към нея по този начин, Клеър отново въздъхна дълбоко.

— В последното си писмо ти ми разкри деня, в който най-сетне ще се срещнем: 20 май 2000 г., деня, в който победих Соломон и сложих край на войната. Този ден следвах твоите указания и след като сразих автомата, потърсих едно спокойно местенце сред руините. Тогава те видях да се появяваш. И точно както ми беше писала, ти изпусна чадърчето, което аз трябваше да ти върна днес, използвайки машината. Щом се озовах в твоята епоха, трябваше да отида на пазара на Ковънт Гардън, където бе отредено да се срещнем, и после да те поканя на чай и да ти разкажа всичко това. — Том направи пауза, преди да добави замечтано: — Сега разбирам защо — за да се осъществи това бъдеще. Разбираш ли, Клеър? Ще ми напишеш тези писма в бъдеще, защото аз ти казвам сега, че ще ги напишеш.

— Боже мой — повтори тя, останала почти без дъх.

— Но има още нещо, което трябва да знаеш — заяви Том, решен да нанесе последния удар на дървото. — В едно от твоите писма ти ми описваше как сме се любили тази вечер.

— Какво? — измънка момичето едва чуто.

— Да, Клеър, тази вечер ще се любим в оня пансион отсреща и според собствените ти думи това ще е най-красивият спомен в живота ти.

Клеър го гледаше невярващо с пламнали бузи.

— Разбирам, че това те изненадва, но я си представи как се смаях аз! Прочетох писмото, в което описваш как сме правили любов, изумен до немай-къде, защото от твоя гледна точка това вече се беше случило, но още не се бе случило за мен. — Направи нова пауза, сетне й се усмихна нежно: — Дойдох от бъдещето, за да осъществя моята съдба, тоест за да те любя, Клеър.

— Но аз… — опита се да протестира тя.

— Още ли не разбираш? Трябва да се любим, Клеър, защото всъщност вече сме го направили.

Това беше окончателният удар. Досущ като отсечен дъб, Клеър се олюля на стола и рухна на пода.