Феликс Палма
Картата на времето (24)

XXIV

Пансионът на Бъкъридж Стрийт беше разнебитена сграда с олющена фасада, сгушена между две шумни кръчми, смущаващи съня на онези, които се опитваха да почиват от другата страна на стените, но в сравнение с другите свърталища, които бе обитавал, за Том Блънт тази мръсна бърлога бе едва ли не палат. Преваляше пладне и улицата бе пропита с миризма на печени наденици, идваща от кръчмите — едно силно ухание, което за повечето наематели на пансиона бе постоянно мъчение, защото в джобовете си имаха само власинки. Том се упъти към сградата, като се стараеше да не обръща внимание на тези аромати, от които устата му се пълнеше със слюнка; разкайваше се, че страхът го бе накарал да пожертва угощението, дадено от Гилиъм Мъри, което щеше да засити стомаха му за няколко дни напред. До вратата на пансиона се издигаше сергията на госпожа Ритър, една вдовица с печално лице, която изкарваше някоя пара, като гледаше на ръка.

— Добър ден, госпожо Ритър — поздрави я той с вежлива усмивка. — Как върви работата днес?

— Твоята усмивка е най-доброто, което съм видяла от сутринта, Том — отвърна жената, зарадвана да го види. — Днес май никой не иска да узнае нищо за бъдещето. Да не би да си убедил целия квартал, че е по-добре да не знаем какво ни готви провидението?

При тази забележка усмивката на Том се разшири още повече. Госпожа Ритър му беше симпатична и откак се бе установила на това място с жалката си сергия, той сам се бе назначил за неин покровител. Когато от отделни слухове, носещи се из квартала, успя да сглоби трагичната й история — история, която явно бе шаблонът, използван от Твореца за пресъздаване на несретни съдби, защото нямаше нещастие, което да не е сполетяло госпожа Ритър, — Том прецени, че тази жена вече е страдала достатъчно. Затова си постави за цел да й помага според възможностите си, които за жалост не се простираха твърде далеч: крадеше за нея ябълки от пазара на Ковънт Гардън или се спираше да си побъбрят на влизане или излизане от пансиона, за да я ободри, ако е имала лош ден. Въпреки всичко никога не се съгласи да му гледа на ръка, като прибягваше все до едно и също оправдание: ако откриел какво му готви съдбата, това щяло да убие любопитството му, а то било единственото нещо, което го подтиквало да става от леглото всяка сутрин.

— Никога не съм имал намерение да саботирам работата ви, госпожо Ритър — отвърна той развеселен. — Сигурен съм, че нещата ще потръгнат следобед.

— Дано, Том, дано.

Сбогува се с нея и се заизкачва по разнебитеното стълбище, което водеше до горния етаж на пансиона, където се намираше неговата стая. Отвори вратата и огледа стаичката, в която живееше вече почти две години, с необикновено внимание, сякаш я виждаше за пръв път. Но погледът му, обхванал раздрънканото легло, полуизгнилия скрин, зацапаното огледало и прозорчето, което гледаше към осеяната с локви и боклуци уличка зад сградата, не ги преценяваше както в деня, когато му ги показа собственичката. Този път, изправен до вратата, Том гледаше стаичката, сякаш внезапно бе осъзнал, че това тъжно пространство, което едва оправдаваше разноските си, представляваше всичко, което бе успял да отвоюва от света. Изведнъж го обзе увереност, че това ще продължи все така, че неизменното настояще ще се прелее в бъдещето неусетно, без никаква промяна да издаде хода на времето, и единствено в мигове на необикновено просветление — като сегашния — щеше да осъзнава, че животът се изплъзва като вода между пръстите му.

Но какво ли друго можеше да направи с тези карти, които му се бяха паднали? Баща му беше сиромах, който реши, че е намерил работата на живота си, когато го наеха да извозва екскрементите, които се събираха в отходните ями на къщите. Всяка нощ той излизаше да облекчи града от нечистотиите му, сякаш самата кралица щеше да го поздрави някой ден за труда му, убедена също като него, че тази неприятна работа е крайъгълният камък, на който се крепи Империята. Често казваше: ако една страна затъне в собствените си изпражнения, какво ще стане с нея? Най-високият му стремеж — над който приятелите му се надсмиваха — бе да си купи по-голяма каруца, за да може да извозва повече лайна от останалите. Детският спомен на Том бе непоносимата воня, носеща се от баща му, когато си лягаше призори, която момчето се опитваше да потуши, притискайки нос към гърдите на майка си, за да вдъхне сладникавия мирис, който се долавяше под потта от изтощителния й работен ден в памучната фабрика. Но смрадта на изпражнения все пак бе за предпочитане пред миризмата на евтино вино, която взе да се носи около баща му, когато развитието на канализационната система сложи край на смешните му амбиции. Тази миризма малкият Том не можа да пребори със сладникавия аромат на майка си, защото една внезапна епидемия от холера я отнесе. Тогава семейното легло стана по-широко, но Том спеше с едно отворено око, защото не знаеше кога на родителя му ще му хрумне да го разбуди с удари с каиш, изливайки върху крехкия му гръб озлоблението, което изпитваше към света.

Когато навърши шест години, баща му го накара да проси, за да набавя пари за виното. Да буди състраданието на околните бе неприятна, но в крайна сметка лека задача, и той нямаше представа колко би могла да му липсва тя, докато баща му не му нареди да му помага в новата работа, която бе успял да получи благодарение на каруцата и на сръчността си с лопатата. Така Том разбра, че смъртта може да престане да бъде отвлечено понятие и да добие форма и тегло, и да оставя в пръстите му противно усещане за студ, което никой огън не бе в състояние да прогони. Но най-вече разбра, че онези, които приживе не струваха нищо, в смъртта си внезапно се сдобиваха със стойност, защото пазеха под кожата си малко състояние под формата на органи. И тъй, ограбваше ковчези и гробници по заповед на един оттеглил се боксьор на име Крауч, който продаваше трупове на хирурзите, докато баща му не се удави, падайки в Темза при едно от честите си напивания. Така Том ненадейно остана сам-самичък на света, но вече можеше да поеме юздите на живота си в свои ръце. Не беше нужно да продължава да смущава съня на покойниците. Сега сам щеше да решава с какво да се захване.

Товаренето на трупове го бе превърнало в силен и съобразителен момък, поради което не бе трудно да си намира по-порядъчни занимания, но съдбата никога не благоволи да му изпрати достатъчно силен попътен вятър, за да може да избяга от този живот. За кратък период от време поработи като метач, пиколо, изтребител на дървеници и дори коминочистач, докато не заловиха другаря му да краде в една от къщите, чийто комин трябваше да изчистят; тогава прислужниците изхвърлиха и двамата на улицата, като при това ги разкрасиха с някоя и друга синина. Но той охотно прие житейските несгоди, когато се запозна с Мегън, красиво момиче, с което поживя няколко години в един непроветрив сутерен на Хейг Стрийт в квартала Бетнал Грийн. Мегън не само му предложи приятен отдих в неговия изпълнен с борба живот, но дори го научи да чете, използвайки стари вестници, измъкнати от боклука. Благодарение на нея Том научи какво значение криеха онези странни знаци по хартията; тогава узна, че светът, който се намираше отвъд пределите на неговия, бе също тъй ужасен. За жалост, в някои квартали щастието е обречено още при самото си зараждане, тъй че Мегън не след дълго го изостави заради един производител на столове, който не знаеше що е глад.

Когато се прибра два месеца по-късно с лице, покрито със синини и сляпа с едното око, Том я прие, сякаш никога не бе го напускала. Въпреки че нейното предателство бе последният удар, довършил една любов, която бездруго бе пострадала от обстоятелствата, Том се грижеше за Мегън денем и нощем, като й приготвяше сироп от опиум за потушаване на болките и й четеше новини от стари вестници, сякаш бяха стихотворения. И щеше да продължи да го прави до края на живота си, обвързан от едно състрадание, което с времето може би отново щеше да се превърне в обич, ако не беше инфекцията на окото й, заради която леглото му пак стана по-широко.

Погребаха Мегън в една дъждовна утрин в скромна църквица близо до приюта за душевноболни и Том бе единственият, който плака над гроба й. Но в този ден той почувства, че не само тялото на Мегън бе спуснато в земята. Погребани бяха и неговата вяра в живота, искрените му надежди, че ще може да посреща честно този живот, невинността му. В този ден в един евтин ковчег до едничкия човек, към когото се бе осмелил да прехвърли любовта, която бе изпитвал към майка си, погребаха и Том Блънт, защото изведнъж той вече не знаеше кой е. Не можа да разпознае себе си в младежа, който същата нощ причака зад един дувар производителя на столове, в дивото създание, което го връхлетя и го притисна до стената, в звяра, който го просна на земята с яростта на юмруците си. Предсмъртните стонове на непознатия предвещаваха края му, но същевременно това бяха виковете на родилка, която даваше живот на един нов Том, един Том, който изглеждаше способен на всичко, един Том, годен да извършва подобни действия, без душата му да трепне — може би защото някой я бе изтръгнал и продал на хирурзите. Бе се опитвал да преживява честно, а животът само го бе мачкал като някакво гадно насекомо. Дошло бе време да оцелява по друг начин, каза си той пред кървавите останки, в които бе превърнал производителя на столове.

Беше почти на двайсет години, а от този живот погледът му бе станал суров и жесток, което в съчетание с мускулите му придаваше застрашителен, дори кавгаджийски вид, особено ако ходеше приведен. Ето защо не бе трудно да постъпи на служба при най-лошия лихвар на Бетнал Грийн. Денем му се подчиняваше, обикаляйки улиците със списък на неизправни платци, които трябваше да сплаши, а нощем не се въздържаше да краде от него — сякаш нравствеността, направлявала действията му в миналото, бе нещо ненужно и пречещо да извлече изгода от съществуването си, в което вече имаше място само за личния му интерес. Тогава животът се превърна в проста рутина — упражняваше насилие по поръчка в замяна на парите, необходими, за да наеме някоя съборетина и услугите на някоя уличница, когато имаше нужда да се разтовари. Живот, управляван от едно-единствено чувство: омразата, която подхранваше ежедневно с всеки удар на юмруците си, сякаш бе някакво екзотично цвете — неясна, но силна омраза, която се отприщваше при най-малката проява на наглост и го принуждаваше да се прибира в пансиона с насинено лице, зачеркнал още някоя кръчма от обичайния си маршрут. Въпреки всичко, през цялото време Том осъзнаваше собствената си коравосърдечност и леденото безразличие, с което чупеше пръсти и шепнеше заплахи в ушите на жертвите си, но си казваше за свое оправдание, че няма друг избор, че би било безсмислено да плува срещу това течение, повлякло го към мястото, което може би му се полагаше. Подобно на змия, която си сменя кожата, той можеше само да си затваря очите, докато се отърсваше от Божията милост по своя път към ада. В крайна сметка, може би не ставаше за друго. В крайна сметка, може би беше дошъл на бял свят, за да чупи пръсти и да заеме почетно място сред злосторниците и разпътните люде. И тъй, свободен от всякаква отговорност, щеше да продължи да затъва примирено в тъмната страна на света, знаейки, че рано или късно ще му предложат да извърши първото си наемно убийство, ако някой не бе решил, че повече му подхожда ролята на герой.

Том се яви във фирмата на Мъри, без да знае в какво се състои работата, която предлагаха там, и още помнеше удивеното изражение, с което грамадният мъжага се надигна от бюрото си, щом го видя да влиза. Сетне започна да обикаля около него с възторжени възклицания, като опипваше мускулите му и оглеждаше челюстта му с жестове на умопобъркан шивач.

— Не мога да повярвам, изглеждате точно така, както съм го описал! — рече той, докато Том недоумяваше за какво, по дяволите, става дума. — Вие сте истинският капитан Дерек Шакълтън.

После го отведе в едно огромно подземие, където други мъже, облечени в чудновати маскарадни костюми, очевидно репетираха някакво театрално представление. Тогава Том за пръв път видя Мартин, Джеф и останалите.

— Господа, представям ви вашия капитан — обяви Гилиъм, — човека, заради когото би трябвало да отдадете живота си.

Ето как Том Блънт, кавгаджия, крадец и наемен бияч, ненадейно се превърна в спасител на човечеството. Тази работа не само напълни джобовете му, тя направи за него много повече: избави душата му от адския огън, в който се пържеше тъй неохотно, защото по някаква причина Том сметна, че е неуместно да продължава да троши кости, след като трябва да спасява света. Звучеше абсурдно, защото двете неща изглеждаха напълно съвместими, но благородният дух на Дерек Шакълтън сякаш го бе озарил отвътре, запълвайки по естествен, мирен и безболезнен начин кратера, останал от изтръгнатата душа на първоначалния Том Блънт. След първата репетиция Том свали бронята на капитан Шакълтън, но реши да отнесе със себе си литературния герой; а може би това бе просто несъзнателно, неизбежно действие. Истината бе, че беше твърде изкусително да гледа на света така, сякаш действително е негов спасител — както би го гледал един герой, който носи в гърдите си смело и щедро сърце. Още същия ден реши да си намери по-порядъчна работа, като че ли думите на оня исполин на име Гилиъм Мъри бяха съживили мъничкото човечност, която все още тлееше в душата му.

Ала сега всичките му планове за изкупление се бяха провалили заради онова глупаво девойче. Седна на леглото и извади чадърчето, което беше скрил в дрехата си; то несъмнено бе най-скъпата вещ в цялата стая. Ако го продадеше, с парите от него можеше да си покрие наема за два-три месеца, каза си той, опипвайки натъртения си хълбок, където привързваше торбичката с доматен сок, която шпагата на Мартин трябваше да пробие по време на дуела. Поне нещо добро бе произлязло от срещата с това момиче, макар че трудно можеше да забрави кашата, в която се бе забъркал. Направо не му се мислеше в каква беда би се озовал, ако я срещнеше на улицата. В такъв случай най-лошите страхове на шефа му щяха да се сбъднат, защото девойката веднага щеше да разбере, че зад „Мъри Пътешествия във времето“ се крие измама. И макар че това безспорно бе най-лошото, имаше и друго: тя щеше също така да узнае, че той не е никакъв герой от бъдещето, а нещастен бедняк. Тогава Том по неволя щеше да види как благоговението й мигом се превръща в разочарование, може би дори в зле прикрито отвращение, сякаш пред очите й една пеперуда ставаше отново гъсеница. В сравнение с разкриването на измамата това бе по-малка беда, естествено, но той знаеше, че за нея би се разкайвал много повече. Всъщност му доставяше огромно удоволствие да си припомня очарования погледна младата жена, макар и да знаеше, че не бе предназначен за него, а за героя, чиято роля играеше — храбрия капитан Шакълтън, освободителя на човешкия род. Да, предпочиташе Клеър да си го представя как съгражда наново света през 2000 г., а не как седи в тоя мръсен свинарник и си мисли за парите, които би могъл да получи за нейното чадърче.

Отиде ли човек в ранни зори на рибния пазар Билингсгейт, узнава, че миризмите пътуват по-бързо от светлината, защото много преди първият светлик да прониже нощта, морският полъх от мидите и острата смрад на змиорките, които изпълват количките на рибарите, вече се разнасят в студения нощен въздух. Промушвайки се между сергиите със стриди и продавачите на калмари, които хвалеха стоката си — три за едно пени, — Том Блънт стигна до входната врата към пристанището, където се събираха други сиромаси като него и показваха мускули и решимост в очакване да бъдат избрани от благосклонния пръст на някой корабен собственик, за да разтоварят плавателния му съд от презморски стоки. Плътно загърнат с връхната си дреха заради студа, Том се смеси с навалицата, сред която веднага забеляза Патрик, висок и як младеж; двамата толкова пъти бяха разтоварвали заедно сандъци, че накрая почти неволно завързаха бегло приятелство. Поздравиха се със сърдечно кимване и, подобно на гълъби, които надуват гуши, се опитаха да се откроят сред групата, за да привлекат вниманието на корабните собственици. Обикновено и двамата биваха избирани в първата бригада благодарение на здравото си телосложение; така стана и тази сутрин. Честитиха си взаимно с едва доловима усмивка и се отправиха към поредния товарен кораб заедно с дузина подбрани хамали.

Тази проста и почтена работа, която не изискваше друго освен здрави ръце и известна пъргавина, се нравеше на Том, и то не само защото му позволяваше да види красивото зрелище на зазоряването над Темза. Докато усещаше как физическото усилие го изпълва с една живителна и умиротворяваща умора, можеше да остави мислите си да се носят безцелно и да вземат понякога неочаквани обрати. Нещо подобно се случваше и на хълма Хароу, едно малко възвишение в околностите на Лондон, увенчано от столетен дъб, около който имаше десетина гроба, сякаш тези покойници не искаха да имат нищо общо с другите, струпани в съседното неголямо гробище. Бе открил хълма при една от разходките си и на това тревисто укрепление, което вече смяташе за лично светилище, своего рода параклис на открито и място за отдих от светската неразбория, понякога му идваха щастливи прозрения, които, за негова изненада, му разкриваха обикновено неуловимия смисъл на собственото му съществуване. Докато седеше там и се питаше какъв ли е бил животът на Джон Пийчи — човека, който почиваше под най-близката до дъба плоча, — Том можеше да разглежда и своя живот, сякаш бе чужд, и да го преценява с безстрастието, с което би преценил непознатия.

Когато приключиха работата, двамата с Патрик седнаха на едни сандъци в очакване на надницата си. Докато чакаха, обикновено бъбреха за какво ли не, но на Том вече цяла седмица акълът му беше другаде. Точно толкова време бе изтекло от злополучната му среща с Клеър Хагърти, а все още нямаше никакви последици. Очевидно Мъри не бе узнал за произшествието и може би никога нямаше да научи, но при всички случаи животът на Том занапред нямаше да е същият. Всъщност вече не беше същият. Той знаеше, че Лондон е прекалено голям град, за да срещне отново тази жена, но въпреки това си отваряше очите на четири, докато вървеше по улиците — боеше се, че свърне ли зад някой ъгъл, ще се натъкне на нея. Заради глупавата хлапачка вече нямаше да живее спокойно, щеше винаги да е нащрек, може би дори щеше да се наложи да си пусне брада. Поклати глава при мисълта как най-незначителното действие може да ти промени живота: защо, дявол да го вземе, не бе имал благоразумието да облекчи мехура си преди представлението?

Когато Патрик най-сетне се осмели да го укори приятелски за мрачното мълчание, в което изпадаше напоследък, Том го погледна изненадан. Действително не бе се постарал да скрие настроенията си от Патрик и сега не знаеше какво да му отговори. Реши просто да го успокои с една отчасти загадъчна, отчасти печална усмивка и другарят му сви рамене, за да покаже, че съвсем не е имал намерение да нахълтва грубо в личния му живот. Щом получиха заплащането си, двамата напуснаха пристанището, без да бързат — като хора, които нямат кой знае каква работа през остатъка от деня. Докато вървяха, Том току поглеждаше Патрик с обич, боейки се, че може да го е засегнал със своята сдържаност. Момчето бе само с две години по-малко от него, но заради детинското си лице изглеждаше много по-младо и Том не бе устоял на рефлекса да го вземе под крилото си като по-малък брат, какъвто никога не бе имал, при все че прекрасно знаеше, че Патрик може сам да се грижи за себе си. Въпреки това — дали от леност, или от стеснителност — никой от двамата не бе проявил интерес да продължи тези наченки на дружба отвъд пределите на пристанището.

— Парите, които взех днес, малко ме приближават до целта, Том — рече изведнъж Патрик с мечтателен тон.

— Каква цел? — попита другият, определено заинтригуван, защото Патрик никога не бе споменавал, че смята да се захване с някаква търговия или да се ожени.

Момчето му отправи тайнствен поглед.

— Да осъществя мечтата си — отвърна тържествено.

Том се зарадва, че това момче си има мечта, която да го крепи и да му вдъхва сили да посреща новия ден — нещо, което на него му липсваше в последно време.

— За какво мечтаеш, Патрик? — попита той, знаейки, че другарят му очаква този въпрос.

Патрик измъкна благоговейно от джоба си една измачкана листовка и му я показа.

— Да пътувам до 2000 г. и да видя с очите си как храбрият капитан Шакълтън побеждава злите автомати.

Том дори не взе листовката, която познаваше толкова добре. Само погледна Патрик с тъга.

— Не ти ли е интересно да видиш 2000 г., Том? — попита момчето, изненадано от безразличието му.

Том въздъхна.

— Не ми е зор да ходя в бъдещето, Патрик — отвърна, свивайки рамене. — Това тук е моето настояще и то е единственото, което искам да опозная.

— Разбирам — промълви Патрик, твърде вежлив, за да дръзне да разкритикува тесногръдието му.

— Закусвал ли си? — попита Том.

— Разбира се, че не! — възмути се момчето. — Нали ти казах, че спестявам. Закуската е лукс, който не мога да си позволя.

— Тогава нека аз да те почерпя — предложи Том, като бащински го прегърна през рамо. — Знам едно място наблизо, където правят най-добрите наденици в цял Лондон.