Феликс Палма
Картата на времето (28)

XXVIII

Два дни бяха минали от тази среща, а Том — за негова изненада — все още беше жив. Не бе получил куршум в главата, надигайки се сепнат от леглото, никой не го следеше, за да го прониже с жадна кама в уличната суматоха, никой не се опитваше да го прегази с файтон или да го блъсне на релсите пред задаващ се влак. От такова тревожно затишие Том можеше само да заключи, че или искат да го изтезават с мъчително отлагане, преди да му видят сметката, или пък никой не възнамерява да го накара да си плати за стореното. Неспособен да издържи на напрежението, неведнъж бе на ръба да приключи сам с тази работа, като се заколи с нещо остро или се хвърли в Темза от някой мост в духа на семейната традиция. Всяка от тези стратегии за бягство му изглеждаше добра, стига да го отървеше от тревогата, която се промъкваше нощем в сънищата му. Тя ги превръщаше в кошмари, в които Соломон крачеше из лондонските улици със своята походка на насекомо, проправяйки си път сред тълпата, заляла тротоарите с море от палта и шапки, и се изкачваше с усилия по стълбите на пансиона към неговата стая. Том се събуждаше в мига, когато автоматът събаряше вратата на стаята, и в кратките мигове на объркване след съня вярваше, че действително е храбрият капитан Шакълтън, избягал от 2000-та, за да се скрие в 1896 г. По никакъв начин не можеше да прогони тези сънища. Но ако нощем бе във властта на страховете си, през деня успяваше да ги надвие. С трезви разсъждения се бе взел в ръце и дори бе готов да посрещне съдбата си с примирено спокойствие. Нямаше да си отнеме сам живота. Беше много по-достойно да загине, гледайки в очите своите палачи, независимо дали щяха да са от плът и кръв, или от ковано желязо.

Тъй като бе убеден, че скоро ще умре, не бе намерил за нужно да ходи на кея да си търси работа — спокойно можеше да напусне този свят и с празни джобове. По тази причина се шляеше из Лондон по цял ден, носеше се безцелно насам-натам като лист на вятъра. Навремени полягаше на тревата в някой парк като безделник или пияница и прехвърляше в паметта си подробностите от срещата си с девойката — пламенните й ласки, опияняващите й целувки, искреното й и страстно отдаване. Тогава си повтаряше, че си е заслужавало риска, и че не би оказал съпротива, когато дойдеха да го накарат да си плати за тези мигове на щастие. Една част от него чувстваше, че куршумът, който все не идваше, би бил справедливо наказание за подлото му държане.

На третия ден краката сами го отведоха на хълма Хароу, където отиваше обикновено в търсене на покой. Не се сети за по-подходящо място, на което да чака своите палачи, докато се опитваше да проумее обърканата върволица от епизоди, които съставяха живота му, да им придаде някакъв смисъл, па макар и просто за самозаблуда. Седна под сянката на дъба и пое дълбоко дъх, докато съзерцаваше безстрастно града. Гледана от хълма, столицата на Империята винаги го разочароваше, приличаше му на зловеща гемия, чиито мачти всъщност бяха островърхи камбанарии и димящи фабрични комини. Сетне бавно издиша, като се мъчеше да не мисли за глада, който изпитваше. Надяваше се да го убият тоя ден, инак щеше да се наложи да открадне нещо за ядене преди падането на нощта, за да заглуши протестите на стомаха си. Къде ли бяха главорезите на Мъри, запита се Том за кой ли път. Където и да се намираха, от този наблюдателен пост щеше да ги види как се задават. И щеше да ги приветства с най-лъчезарната си усмивка, да разтвори ризата си и да посочи сърцето си с пръст, за да ги улесни до краен предел. „Хайде, убийте ме — щеше да им каже, — и го сторете без страх, защото аз няма да ви убия после. Не съм никакъв герой. Аз съм само Том, жалкият и презрян Том Блънт. Сетне можете да ме погребете тук, до моя приятел Джон Пийчи, друг несретник като мен“.

Тъкмо в този миг, поглеждайки към надгробната плоча, той забеляза писмото, подпъхнато под един камък до нея. За миг си помисли, че въображението му си прави лоша шега с него. Взе писмото с любопитство и видя — със странното усещане за сън наяве, — че е адресирано до капитан Дерек Шакълтън. Подържа го няколко секунди в ръка, не знаейки какво да прави, но можеше да направи само едно нещо, разбира се. Почувства се мерзавец, когато го отвори, сякаш се канеше да прочете поща, предназначена за друг. Разгъна листа и видя ситния, изящен почерк на Клеър Хагърти. Започна да чете бавно, като се опитваше да запомни всяка буква; четеше на глас, сякаш искаше да осведоми катериците за човешките мъки и неволи. Писмото гласеше:

От Клеър Хагърти до капитан Дерек Шакълтън

Скъпи Дерек,

Поне десет пъти се залавях да пиша това писмо, докато разбрах, че има само един начин да го започна, като прескоча обяснителните встъпления и ти кажа направо това, което ми диктува сърцето: обичам те, Дерек. Обичам те, както никога не съм обичала никого. Обичам те сега и ще те обичам вечно. И моята любов към теб е единственото, което ми вдъхва сили.

Мога да си представя колко ще се изненадаш, четейки тези слова от една непозната, защото чувството ми е много познато, уверявам те. Но е истина, любов моя, обичам те. Или още по-точно, ние се обичаме, защото макар това да ти се струва още по-странно, като дори не знаеш коя съм, ти също ме обичаш, или ще ме обикнеш съвсем скоро, може би само след броени минути. Колкото и да се съпротивяваш, колкото и чудно да ти се вижда всичко това, ще ме обикнеш. Просто нямаш друг избор. Ще ме обикнеш, защото вече ме обичаш.

Позволявам си да се обръщам към теб така нежно заради онова, което споделихме — защото трябва да знаеш, че кожата ми още пази топлината на твоите пръсти, че по устните си още чувствам твоя вкус, че още те усещам вътре в мен. И въпреки първоначалните ми страхове, въпреки задръжките ми на глупаво дете, сега ме залива любовта, която ти предрече, или може би една още по-голяма любов — любов толкова силна, че нищо не би могло да я съкруши.

Клати глава колкото си щеш, опитвайки се да проумееш тези безумни думи, но обяснението е много просто. Всичко се свежда до следното: онова, което още не се е случило за теб, за мен вече е минало. Това е една от странностите, с които са свързани пътуванията във времето, прекосяването на годините. Но ти знаеш това, нали? Защото, ако не греша, току-що си намерил писмото ми до един огромен дъб на излизане от една дупка във времето, тъй че няма да ти е прекалено трудно да приемеш думите ми за верни. Да, зная къде ще се появиш и с каква цел си дошъл в моята епоха, и фактът, че зная всичко това, може да означава само едно: че казвам истината, че не съм някоя измамница. И тъй, довери ми се без уговорки! И най-вече ми повярвай, когато ти казвам, че се обичаме. Обикни ме още сега, моля те, и отговори на писмото ми със същото чувство. Пиши ми и при следващото си пътуване остави твоя отговор до надгробната плоча на Джон Пийчи: така ще общуваме оттук нататък, любими, защото ще разменим още шест писма. Повдигаш вежди?

Не те виня, но знай, че само повтарям онова, което ти самият ми каза вчера. И тъй, пиши ми, любов моя, пиши ми, защото твоите писма са едничкото, което ми остава от теб. Да, това е лошата вест: повече не ще те видя, Дерек, и затова ще трябва да се поддържам с твоите писма. Ще ти го кажа без повече заобикалки: нашата любов извира от една-единствена среща, защото не ще се видим повторно. Е, всъщност ще се видим два пъти, но първия път — или последния, ако следваме хронологията, която нашата любов ще преобърне — срещата ще трае едва няколко минути. Втората ни среща, която ще се случи в моята епоха, ще е по-продължителна и значима, защото тогава ще пламне огънят, в който душите ни ще горят вечно — огън, който тези писма ще трябва да поддържат жив за мен и да запалят за теб. Но ако вземем под внимание хронологията, аз не ще те видя повече. Затова пък на теб ти предстои да се запознаеш с мен, макар че се любихме едва преди няколко часа. Сега разбирам твоето вълнение по време на вчерашната ни среща в чаения салон: самата аз съм го предизвикала с тези мои думи.

Ще се запознаем точно на 20 май 2000 г., макар че подробностите от тази наша първа среща ще изложа в последното си писмо. Тя ще сложи начало на всичко, макар че, като се замисля, виждам, че това не е съвсем вярно, защото ти вече ще ме познаваш чрез писмата ми. В такъв случай къде започва нашата любовна история? Дали от това писмо? Не, и то не е началото. Уловени сме в кръг, Дерек, а кой може да каже къде започва един кръг? Можем само да го следваме, докато го затворим, както правя аз сега, опитвайки се да овладея разтуптяното си сърце. Това е моят дял, едничкото, което трябва да направя, защото вече зная какво ще сториш ти: зная, че ще отговориш на писмото ми, зная, че ще се влюбиш в мен, зная, че ще ме потърсиш, когато настъпи мигът. Само подробностите ще бъдат изненада за мен.

Струва ми се, че в края на това писмо мога само да ти опиша каква съм, как разсъждавам и как виждам света, тъй като по време на срещата ни в чайната, когато те попитах как е възможно да ме обичаш, щом не ме познаваш, ти ме увери, че ме познаваш по-добре, отколкото бих могла да си представя. Разбира се, ти ме беше опознал чрез писмата ми, тъй че да започнем: родена съм на 14 март 1875 г. в Уест Енд, Лондон. Стройна съм, средна на ръст, синеока, а косата ми, която в разрез с обичая нося свободно пусната по раменете, е черна. Прощавай за това сухо описание, но да се обрисувам физически ми се струва недостойна проява на суета. Пък и предпочитам да опознаеш вътрешния ми свят. Имам две по-големи сестри: Ребека и Ивлин. И двете са омъжени и живеят в Челси, и най-добре мога да ти обясня каква съм, като се съпоставя с тях. Открай време съм се чувствала различна. За разлика от тях, не съумях да се приспособя към епохата, в която ми се падна да живея. Моята епоха ме отегчава безгранично, Дерек. Как да ти го обясня? Сякаш присъствам на комедийно представление, което всички възнаграждават със смях, докато аз единствена оставам равнодушна към уж забавните преживелици на героите. И тази неудовлетвореност ме е превърнала в опърничава девойка, която е по-добре да не бъде канена на тържества, а по време на семейни соарета трябва да бъде наглеждана, защото неведнъж съм съсипвала такива сбирки, престъпвайки — за изумление на гостите — абсурдните норми на поведение в моето общество.

В още едно отношение се чувствам различна от повечето млади момичета, които познавам: изпитвам твърде слаб интерес към женитбата. Ужасно ми е противна ролята, отредена на жената в рамките на брака, за която моята майка толкова се старае да ме подготви. Нищо не ми се струва по-гибелно за моя волен дух от това, да се превърна в търпелива пазителка на домашното огнище, която по цял ден втълпява на децата си нравствените ценности, предадени на самата нея, и надзирава работата на прислужниците, докато нейният съпруг се бори на трудовото поприще — тази опасна арена, от която ние, жените, единодушно смятани за крехки и чувствителни създания, сме деликатно отстранени. Както виждаш, аз съм независима и жадна за приключения, но в същото време, колкото и да ти се стори странно, съвсем не съм влюбчива. Ако трябва да бъда откровена, никога не ми е минавало през ум, че бих могла така да се влюбя в някого, както се влюбих в теб. Истината е, че бях започнала да се възприемам като една от онези бутилки, които събират прах в избата в очакване да бъдат отпушени при някой специален повод, който така и не идва. И все пак предполагам, че всичко това се случва именно благодарение на моя характер.

Вдругиден ще дойда тук, за да прибера твоето писмо, обич моя, както ти ми каза. Копнея да получа вест от теб, да чета любовните ти думи, да зная, че си мой, макар и да ни дели океан от време.

Вечно твоя,

К.

При все че четенето го затрудняваше, Том три пъти прочете писмото на Клеър със същото удивление, което тя бе предрекла, макар и по съвсем различни причини, естествено. След последния прочит го прибра внимателно в плика и се облегна на дървото, опитвайки се да подреди хаоса от чувства, които тези няколко листа бяха породили у него. Девойката бе повярвала във всичко! И то до такава степен, че чак му бе оставила писмо! Осъзна, че онова, което за него бе приключило, за нея едва започваше. Сега си даде сметка колко далеч бяха отишли нещата. Бе си поиграл с момичето, без да се замисли за възможните последици, а сега „узна“ какви бяха те. Въпреки че не това бе целта на писмото, то го уведомяваше за ефекта, който неговата лудория бе оказала върху жертвата му — нещо, за което би предпочел да остане в неведение. Клеър не само бе повярвала в лъжата му дотам, че да изпълни послушно следващия етап от ритуала; за нея срещата на телата им се бе оказала онзи повей, необходим за плахата й любов, за да се разпали до размерите на неудържим пожар. Сега този огън я изгаряше и Том бе удивен не само от това, че такава любов се бе родила от една кратка среща, но и че момичето бе готово да посвети живота си, за да поддържа пламъка й, точно както някой би поддържал накладен в гората огън, за да отпъжда вълците. Но най-чудно му се струваше, че Клеър щеше да направи всичко това, защото го обичаше. Никой не бе изпитвал към него такава любов, мислеше си той объркан, защото вече нямаше значение, че обектът на тези чувства беше капитан Шакълтън: онзи, който бе легнал с девойката, който я бе съблякъл почтително, който я бе обладал нежно, бе именно той, Том Блънт. Шакълтън бе просто един образ, една идея, но Клеър в крайна сметка се бе влюбила в него заради начина, по който въплъщаваше идеята. А какво изпитваше самият той? Дали обстоятелството, че бе обект на такава безусловна и страстна любов, трябваше да породи сходно чувство в сърцето му — както собственото му отражение би изплувало срещу него, ако се надвесеше над някое езеро? Не знаеше какво да си отговори на този въпрос. От друга страна, излишно бе да умува прекалено, тъй като по всяка вероятност щяха да го убият до края на деня.

Погледна отново писмото, което държеше в ръце. Какво трябваше да направи с него? Изведнъж осъзна, че можеше да направи само едно: длъжен бе да му отговори. И не защото искаше да приеме ролята на влюбен, отредена му в тази каша, която сам бе забъркал неволно, а защото момичето му бе загатнало, че не би могло да живее без неговите писма. Том си представи как Клеър пристига с каретата си, изкачва малкия хълм и не намира никакво писмо от капитан Шакълтън в отговор на своето. Беше сигурен, че тя не би могла да възприеме този рязък сюжетен обрат, това неочаквано и загадъчно мълчание. След няколко седмици напразно ходене и връщане, не му бе трудно да си я представи как посяга на живота си със същия плам, с който бе решила да го люби; може би щеше да забие остра кама в сърцето си или пък да погълне цяло шише лауданум. А Том не можеше да допусне това да се случи. Неговата игра, волю-неволю, го бе довела дотам, че сега носеше отговорност за живота на Клеър Хагърти. Трябваше да отговори на писмото й. Просто нямаше друг избор.

На връщане към Лондон се усети, че върви през полето, вместо по пътя, и при най-малкия шум се спира и напряга мускули; тогава осъзна, че нещо се е променило: вече не искаше да умре. Не, никак не искаше да умре. И не защото отведнъж бе започнал да цени живота си, а защото трябваше да отговори на писмото на Клеър. Трябваше да запази своя живот, за да запази и нейния.

Когато се върна в града, открадна хартия за писма от една книжарница и след като се увери, че никой не го следи и никакви главорези не стоят на пост край пансиона, се скри в бърлогата си на Бъкъридж Стрийт. Всичко изглеждаше спокойно. От улицата долитаха обичайните вечерни звуци — партитура, в която сякаш нямаше нито една дисхармонична нота. Том сложи стола пред леглото като един вид писалище, нареди върху седалката хартията, мастилницата и перото, които бе задигнал, и въздъхна дълбоко. Изпълнен с напрежение, половин час се поти над листа, докато най-сетне проумя, че да пишеш не е толкова лесно, колкото си бе представял. Писането бе още по-мъчна работа от четенето, значително по-мъчна. За своя изненада откри, че е невъзможно да претвори на хартия мислите, които имаше в главата си. Знаеше какво искаше да каже, но колчем започнеше някоя фраза, тя неизбежно се отклоняваше от първоначалната идея, превръщайки се в нещо съвсем различно. Все още си спомняше основните правила на писането, на които го бе учила Мегън, но не владееше нужната граматика, за да съчинява изреченията правилно, и най-вече не знаеше как да изложи мислите си със същата яснота, с която пишеше Клеър. Взираше се в неразгадаемата цапаница от букви и петна върху бялата хартия, където единственото смислено нещо бе обръщението „Скъпа Клеър“, с което тъй бодро бе подхванал писанието си. Сега виждаше пред себе си не друго, а трогателното свидетелство за първия опит на полуграмотен човек да съчини писмо. Накрая смачка листа, предавайки се пред очевидния факт. Ако Клеър получеше такова писмо, тъй или иначе щеше да посегне на живота си, неспособна да разбере защо спасителят на човечеството пише като шимпанзе.

Колкото и да искаше, не можеше да й отговори. Но тя трябваше да намери писмо до дъба в рамките на два дни, в противен случай щеше да се самоубие! Том се излегна на кревата и се помъчи да събере мислите си. Несъмнено се нуждаеше от помощ. Някой трябваше да съчини писмото вместо него — но кой? Не познаваше човек, който да умее да пише. Пък и не бе достатъчно да намери кого да е, като например някой даскал, когото можеше да принуди със заплахата, че в противен случай ще му счупи пръстите. Човекът, избран за целта, трябваше не само да умее да се изразява правилно на хартия, а да има и необходимото въображение, за да участва с лекота в тази игра, и отгоре на всичко да е в състояние да отговори на момичето със същия страстен тон. Можеше ли Том да намери някого, у когото да се съчетават всички тези необходими условия?

Изведнъж го осени една мисъл. Скочи от леглото, бутна настрани стола и отвори последното чекмедже на скрина. Там — като риба на сухо — лежеше романът. Бе се сдобил с него, когато започна да работи за Мъри, защото шефът му бе казал, че работата му се радва на небивалия си успех именно заради тази книга. И Том, който никога в живота си не бе чел роман, го бе купил без колебание. Четенето му обаче се оказа извънредно трудно; стигна само до третата страница, но не пожела да препродаде книгата, защото някак чувстваше, че благодарение на този писател е станал това, което бе сега. Отгърна корицата и разгледа портрета му. В бележката пишеше, че авторът живее в Уокинг, графство Съри. Да, ако изобщо някой можеше да му помогне, това безспорно бе човекът от снимката, този млад мъж с птиче лице на име Х. Дж. Уелс.

Тъй като нямаше пари за файтон, а и не му се искаше да рискува да се скрие в някой влак за Съри, Том реши, че единственият начин да стигне до дома на писателя е с помощта на собствените си нозе. Пътят до Уокинг, който с файтон би трябвало да трае приблизително три часа, щеше да отнеме тройно повече време, ако вървеше пеша; тръгнеше ли незабавно, щеше да пристигне рано сутринта — неподходящо време, за да се появи в нечий дом без предизвестие, но в случая се касаеше за неотложен въпрос. Том пъхна писмото на Клеър в джоба си, нахлупи си шапката и се отправи към Уокинг, без да се двоуми. Нямаше друг избор, а дългият път ни най-малко не го плашеше. Знаеше, че има здрави крака и достатъчно търпение, за да извърши този титаничен преход, без да изнемогне.

Пътьом, докато гледаше как нощта се спуска лениво над полята и току се озърташе, за да се увери, че не го преследват нито главорезите на Мъри, нито Соломон, Том Блънт обмисляше как точно да се представи пред Уелс. В крайна сметка най-сполучлив му се стори начинът, който бе и най-абсурден: да се обяви за капитан Дерек Шакълтън. Беше сигурен, че спасителят на човечеството, в който и час да отидеше, щеше да бъде посрещнат много по-добре от несретника Том Блънт, а и нищо не му пречеше да влезе в тази роля извън сценария на представлението, както вече бе сторил със завиден успех пред Клеър. В образа на Шакълтън можеше дори да разкаже на писателя същата история, която бе скалъпил за момичето, и да му каже, че е намерил писмото, излизайки от времевата дупка при първото си посещение в тази епоха. Че как нямаше да налапа въдицата въпросният Уелс, щом сам бе написал роман за пътуванията във времето? Но за да придаде достоверност на лъжата си, трябваше да измисли някакво убедително оправдание, за да обясни защо не може да напише писмото сам или да повери тази задача на друг човек от бъдещето. Може би трябваше да изтъкне, че през 2000 г. вече никой не пише писма, защото тези задължения много преди войната са били възложени на автомати-писари и човекът от неговото време е изгубил навика да пише. Така или иначе, да се представи за капитан Шакълтън му се видя най-сполучливата стратегия: по-добре бе прочутият герой от бъдещето и избавител на планетата да потърси помощ, за да спаси живота на любимата си, отколкото някой незначителен човечец да прекъсне съня на известния писател с молба да го измъкне от кашата, в която се е забъркал поради собствената си похотливост.

Пристигна в Уокинг в малките часове; мястото тънеше в идилично спокойствие. Нощта бе хладна, но прекрасна. Отне му почти цял час да чете имената по пощенските кутии, докато намери онази, на която се мъдреше фамилията Уелс. Тя бе пред една триетажна къща, оградена с не твърде висок стобор; никой от прозорците не светеше. След като погледа дома на писателя няколко минути, Том пое дълбоко дъх и се прехвърли през оградата. Нямаше смисъл да отлага повече.

Прекоси градинката с почтителни стъпки, сякаш бе влязъл в параклис, качи се по стъпалата пред вратата и тъкмо се канеше да позвъни, когато ръката му се спря. Сепна го тропотът на конски копита, който оскверни нощната тишина. Обърна се бавно, тъй като конят се приближаваше, и почти веднага го видя да се спира пред дома на писателя. Тръпки го побиха, когато ездачът — един неясен силует в мрака — скочи от седлото и отвори вратата на стобора. Дали беше някой от главорезите на Мъри? Субектът отговори на този въпрос с деловит жест, който не остави място за съмнение: измъкна пистолет от джоба си и се прицели в гърдите му. Том незабавно се хвърли встрани, претърколи се през моравата и се притаи в тъмното. С крайчеца на окото си видя как непознатият се опита да проследи неочакваното му движение с оръжието си, но Том нямаше намерение да му предложи лесна мишена. Надигна се с цялата бързина, на която бе способен, достигна оградата с два скока и чевръсто се покатери по нея. Беше убеден, че всеки миг ще усети парещото ужилване на някой куршум, пронизващ гърба му, но това не се случи. Движенията му явно бяха по-бързи, отколкото той самият си мислеше. Скочи на улицата и хукна презглава към полето. Поне пет минути търча с всички сили. Едва тогава се спря, запъхтян, и си позволи да хвърли поглед назад, за да види дали наемникът на Гилиъм е по петите му, но не различи нищо в катранения мрак. Бе успял да го заблуди и поне за момента можеше да смята, че е в безопасност, защото дълбоко се съмняваше, че палачът му ще си направи труда да го търси в непрогледната тъма. Вероятно щеше да се върне в Лондон, за да докладва на Мъри. Поуспокоен, Том се настани зад едни храсти и се приготви да пренощува там. На разсъмване щеше да се увери, че главорезът действително се е махнал, и да отиде пак до дома на писателя, за да потърси помощта му, както си бе наумил.