Феликс Палма
Картата на времето (29)

XXIX

„Спаси живота на един човек, като използва въображението си“ — бе му казала Джейн едва преди няколко часа и тази фраза още отекваше в съзнанието на Уелс, докато той гледаше как утринният светлик нахлува през прозорчето на тавана и очертава контурите на мебелите и гръцката скулптура, която представляваха сплетените им в прегръдка тела върху креслото на машината на времето. Когато бе казал на жена си, че навярно биха могли да оползотворят креслото, не бе имал предвид да го употребят за тази цел, но в дадения момент му се видя неуместно да я извади от заблудата й, а сега пък още по-малко. Уелс я съзерцаваше с обич. Заспала в обятията му, Джейн дишаше отмерено, след като му се бе отдала с подновено въодушевление, с онзи донякъде варварски плам от първите месеци, чието угасване той бе наблюдавал с примирената тъга на човек, който прекрасно знае, че страстите никога не траят вечно, а само се прехвърлят върху други тела. Ала никъде не бе писано, че тлеещата жарава не може да се разпалва от време на време, благодарение на някакъв неочакван повей, и това откритие бе оставило върху устните на писателя една донякъде глуповата признателна усмивка, която отдавна не бе съзирал в огледалото. И всичко това се дължеше на фразата, която се въртеше в главата му: „Спаси живота на един човек, като използва въображението си“. С тези думи бе блеснал отново в очите на Джейн, пък и вие, надявам се, не сте ги забравили, защото те свързват като мост настоящата сцена с първата поява на Уелс в нашата история, а тя, както вече ви предупредих, няма да е последна.

Когато съпругата му слезе долу да приготви закуската, писателят реши да поседи още малко в машината. Пое дълбоко дъх, радостен и учудващо доволен от самия себе си. В определени моменти от живота си Уелс гледаше на себе си като на извънредно смешен човек, но сега явно минаваше през такъв етап, който го приканваше да се възприеме по друг начин, с повече снизхождение, че даже — защо не? — и с възхита. Беше му приятно, че е спасил един живот — както заради неочакваната награда, предложена от Джейн, така и заради необикновения подарък, който бе получил във връзка с цялата история: тази изскочила от въображението му машина, тази машина с вид на сложна шейна, предназначена за пътуване във времето, както бяха успели да внушат на Андрю Харингтън. Разглеждайки я на дневна светлина, Уелс трябваше да признае, че когато я описа в книгата си с няколко бегли щриха, съвсем не бе подозирал, че би могла да се окаже такова красиво съоръжение, ако някой решеше да я построи. С усещането, че върши лудория, се надигна церемониално в креслото, сложи с пресилена тържественост ръка върху стъкления лост, който се намираше от дясната страна на командното табло, и се усмихна с тъга. Де да можеше да работи тази бракма, де да можеше да минава от една епоха в друга, да се носи своеволно през времето, да достига дори до пределите му, ако то имаше такива, да достига до там, където всичко възникваше или загиваше. Но машината не служеше за това. Всъщност не служеше за нищо. Сега, когато й бе махнал механизма, който възпламеняваше магнезиевия прах, тя дори не можеше да заслепи седящия в нея човек.

— Бърти? — повика го Джейн от долния етаж.

Уелс скочи бързо от креслото, сякаш го хвана срам, че жена му ще го завари да си играе със съоръжението. Оправи раздърпаните си от страстните прегръдки дрехи и слезе в тръс по стълбите.

— Един младеж иска да те види — каза Джейн малко нервно. — Представи се като капитан Дерек Шакълтън.

Уелс се спря в подножието на стълбата. Дерек Шакълтън? Какво му напомняше това име?

— Чака те в гостната. Той обаче каза още нещо, Бърти… — добави Джейн нерешително, не знаейки какъв тон да придаде на следващите си думи. — Каза, че идва… от 2000 година.

— От 2000 година? В този миг Уелс си спомни в каква връзка бе чувал името.

— Е, в такъв случай работата трябва да е много спешна — отвърна той със загадъчна усмивчица. — Да не губим време и да видим какво желае господинът.

И с тези думи тръгна към малката всекидневна, като клатеше глава развеселен. Там, застанал прав до камината, не смеещ да заеме никое от предложените му кресла, стоеше един скромно облечен младеж. Преди да каже каквото и да било, Уелс го изгледа смаян от глава на пети. Не беше за вярване, но това бе един великолепен представител на човешкия род, надарен с внушителна мускулатура и изящно лице, а от очите му струеше свирепостта на хваната натясно пантера.

— Аз съм Джордж Уелс — представи се той, щом приключи огледа си. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Добро утро, господин Уелс — поздрави го човекът от бъдещето. — Простете, че нахълтвам в дома ви в такъв ранен час, но работата е на живот и смърт.

Уелс кимна, усмихвайки се вътрешно на това заучено представяне.

— Аз съм капитан Дерек Шакълтън и идвам от бъдещето. От 2000 г., ако трябва да съм точен.

След като изтърси тези думи, младежът го загледа открито, следейки внимателно реакцията му.

— Говори ли ви нещо името ми? — попита той, като видя, че писателят не е особено изненадан.

— Разбира се, капитане — отвърна Уелс с лека усмивка, докато тършуваше в едно кошче за хартиени отпадъци, което стоеше до претъпкана с книги етажерка. След малко измъкна от него смачкана на топка хартия, разгъна я и я подаде на госта си, който я взе предпазливо. — Как няма да ми говори? Всяка седмица най-акуратно ми изпращат такава листовка. Вие сте спасителят на човешкия род, човекът, който през 2000 г. ще освободи нашата планета от игото на злите автомати.

— Именно — потвърди младежът донякъде боязливо заради насмешливия тон, който бе използвал писателят.

Настъпи напрегнато мълчание, по време на което Уелс само стоеше с ръце в джобовете и наблюдаваше посетителя си с шеговито изражение.

— Навярно се питате как съм пътувал до вашата епоха — рече най-сетне младежът като актьор, който се вижда принуден сам да се насърчи, за да продължи с текста си.

— Сега, като го споменахте, да — отвърна Уелс съвсем равнодушно.

— Ще ви обясня — рече младият мъж, опитвайки се да не се влияе от отявленото безразличие на публиката си. — Малко след началото на войната нашите учени изобретиха една машина, способна да отваря дупки във времето, с цел да прокарат тунел от 2000 г. до вашата епоха. Искаха да изпратят някого, който да ликвидира производителя на автомати и така да предотврати войната, преди да е започнала. Е, добре: този някой съм аз.

Уелс го гледаше сериозно в продължение на почти цяла минута. Накрая избухна в смях, който смути госта му.

— Имате изключително въображение, момко — призна писателят.

— Не ми ли вярвате? — попита другият с трагичен тон, заради който думите му прозвучаха по-скоро като горчива констатация, а не като въпрос.

— Разбира се, че не — весело възкликна Уелс. — Но не се тревожете, причината не е в това, че не сте изрекли находчивата си лъжа достатъчно правдоподобно.

— Но, в такъв случай… — замънка младежът засрамен.

— Просто не вярвам, че е възможно да се пътува до 2000 г., а още по-малко, че във въпросната епоха човекът ще води война с автоматите. Всичко това е една нелепа измислица. Гилиъм Мъри може да заблуди цяла Англия, но не и мен — заяви Уелс.

— Значи… вие знаете, че цялата работа е измама? — промълви младежът, още несъвзел се от слисването си.

Уелс кимна сериозно, хвърляйки поглед и към Джейн, която изглеждаше не по-малко изненадана.

— И не смятате да я разобличите? — попита най-сетне гостът.

Преди да отговори, писателят изпусна дълбока въздишка, сякаш този въпрос го бе измъчвал от дълго време.

— Не, нямам никакво намерение да го правя — отвърна. — Ако хората са готови да платят грешни пари, за да видят как сразявате някакви тенекиени автомати, може би си заслужават да бъдат мамени. От друга страна, кой съм аз, че да ги лишавам от илюзията, че са посетили бъдещето? Трябва ли да опропастя този блян заради факта, че някой забогатява благодарение на него?

— Разбирам — промълви посетителят. Сетне, все още изненадан, добави с известно възхищение: — От всичките ми познати вие сте единственият, който мисли, че това е лъжа!

— Е, предполагам, че имам известно предимство пред останалото човечество — отвърна Уелс.

Нарастващото изумление на младежа го накара да се усмихне снизходително. Джейн също го наблюдаваше с любопитство. Писателят изсумтя унило. Дошъл бе мигът да сподели хляба си с апостолите, а после те може би щяха да му помогнат да носи кръста.

— Преди малко повече от година — взе да обяснява Уелс, обръщайки се към двамата, — скоро след издаването на „Машината на времето“, един мъж ме посети, за да ми връчи току-що написания си роман. И неговата творба, също като „Машината на времето“, беше научен романс. Искаше да я прочета и, ако си съставя благоприятно мнение, да я препоръчам на моя издател Хенли за евентуално публикуване.

Младежът кимна бавно, сякаш все още не разбираше какво общо има всичко това с него. Тогава Уелс му обърна гръб и затършува сред книгите и папките, с които бе претъпкана етажерката на всекидневната. Най-сетне намери търсеното — един обемист ръкопис, който захвърли на масата.

— Мъжът се казваше Гилиъм Мъри, а това е романът, който ми даде в онзи октомврийски следобед през 1895 г.

Протегна ръка, подканвайки госта си да прочете заглавието. Младежът се приближи до ръкописа и засрича, сякаш предъвкваше всяка буква:

— „Капитан Дерек Шакълтън: потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“ от Гилиъм Мъри.

— Да — потвърди Уелс. — А искате ли да знаете за какво се разказва в нея? Действието се развива през 2000 г. и описва войната на злите автомати срещу хората, предвождани от храбрия капитан Дерек Шакълтън. Познат ли ви е този сюжет?

Гостът кимна, но от смутения му поглед си личеше, че все още не му е ясно накъде бие Уелс.

— Ако Гилиъм бе написал романа след основаването на фирмата си, аз не бих имал никакъв мотив — освен естествения ми скептицизъм — да се съмнявам, че неговата 2000 г. е истинска — обясни писателят. — Но той ми даде тази книга година преди това. Цяла година! Разбирате ли какво искам да ви кажа? Гилиъм е пренесъл романа си в действителността. А вие сте главното му действащо лице.

Взе ръкописа, потърси една определена страница и прочете на глас, за голямо смущение на госта си:

— „Капитан Дерек Шакълтън бе един великолепен представител на човешкия род, надарен с внушителна мускулатура и изящно лице, а от очите му струеше свирепостта на хваната натясно пантера“.

Младежът се изчерви при това описание. Наистина ли изглеждаше така? Нима имаше поглед на хванат натясно див звяр? Възможно бе — още от рождението си се бе чувствал хванат натясно: от баща си, от живота, от лошия късмет, а в последно време и от главорезите на Мъри. Не знаейки какво да каже, той само гледаше Уелс.

— Това е ужасният стил на автор без капка талант, но не мога да отрека, че напълно отговаряте на описанието — рече Уелс, като захвърли ръкописа на масата с дълбоко презрение.

В продължение на няколко секунди никой не обели дума.

— Въпреки всичко, Бърти — намеси се накрая Джейн, — този млад човек се нуждае от помощта ти.

— Ах, да, разбира се — отвърна неохотно Уелс, който след ловкото си изобличение смяташе, че поводът за визитата е изчерпан.

— Как е истинското ви име? — попита Джейн младежа.

— Казвам се Том Блънт, госпожо — отвърна той с вежлив поклон.

— Том Блънт — повтори Уелс насмешливо. — Да, естествено, не звучи така героично.

Джейн го укори с поглед. Беше й неприятно съпругът й да прибягва до сарказъм, за да скрие ужасното чувство за физическа непълноценност, което винаги го измъчваше в присъствието на човек с по-внушително телосложение.

— Кажете ми сега, Том — рече Уелс, като се покашля, — с какво мога да ви бъда полезен.

Том въздъхна. Мачкайки шапката си в ръце, забил смирено поглед в пода, защото вече не беше безстрашен герой от бъдещето, а просто един клетник, той се постара да разкаже на съпрузите всичко, което се бе случило, след като пълният му мехур го принуди да потърси уединено място сред декора на 2000 г., за да се облекчи. Като се бореше със смущението си, разказа как девойката на име Клеър Хагърти изникнала изневиделица в мига, когато си свалил шлема, и видяла лицето му. Описа проблемите, които това можеше да му навлече, и разкри неприятния начин, по който Мъри се застраховаше срещу провали от страна на своите актьори, като даде за пример случая с Пъркинс. Догадките му изтръгнаха от жената на писателя тих вик на уплаха, а съпругът й само поклати глава, сякаш не бе и очаквал друго от Гилиъм Мъри. Сетне Том разказа как се натъкнал на Клеър Хагърти на пазара и не се поколебал да я покани на среща, без да се интересува от възможните последствия, воден единствено от мъжките си инстинкти, както призна срамежливо. И как после се наложило да съчини историята с писмата, за да я уговори да отиде с него в пансиона. Съзнавал, че не е постъпил добре, рече той, не смеейки да вдигне поглед, и се разкайвал, но не бивало да съдят поведението му, защото от постъпката му произлезли непредвидени последици. Девойката се влюбила в него и — убедена, че всичко е истина — написала прилежно първото писмо и го оставила на възвишението Хароу. Тук Том извади писмото и го подаде на Уелс, който го взе, изумен до немай-къде от чутото. Писателят разгърна листа, покашля се шумно и зачете на глас, за да запознае със съдържанието и заинтригуваната си съпруга. Макар и да се стараеше да чете безстрастно като енорийски свещеник, който изнася проповед, на някои пасажи гласът му неволно се разтреперваше от вълнение. Тези чувства бяха тъй красиви, че Уелс не можа да не изпита лека завист към стоящия пред него младеж, незаслужено станал обект на такава безусловна любов, която принуждаваше писателя да постави под въпрос собствените си чувства, своя начин да дава и да получава обич. Затрогнатото изражение на Джейн го убеди, че и жена му е изпитала нещо подобно.

— Опитах се да й напиша отговор — рече Том, — но аз едва умея да чета. И се боя, че ако утре не намери писмо, което да я чака на хълма, госпожица Хагърти може да извърши някоя глупост.

Уелс също трябваше да признае, че това бе твърде вероятно, предвид на необуздано страстния тон на посланието.

— Дойдох да ви помоля да си пишете с нея от мое име — призна тогава младежът.

Уелс го изгледа слисан.

— Какво казахте?

— Само три писма, господин Уелс. За вас това е нищо работа — рече младежът и добави след кратък размисъл: — Не мога да ви платя, но ако някой ден ви потрябва помощ за нещо, което не може да се разреши по цивилизован начин, само ми се обадете.

Уелс не можеше да повярва на ушите си. Тъкмо се канеше да отговори, че не смята да се забърква в тази каша, когато усети как ръката на Джейн топло стиска неговата. Обърна се към съпругата си, а тя му се усмихна със същото замечтано изражение, което се изписваше на лицето й, щом приключеше някоя от тъй любимите си романтични книги; после погледна Том, който на свой ред го наблюдаваше с очакване. И разбра, че няма избор: налагаше се отново да спаси един живот, използвайки въображението си. Дълго време се взира в хартията, която държеше в ръце, изпъстрена със ситния и изящен почерк на момичето, наречено Клеър Хагърти. И осъзна, че всъщност бе изкусително да продължи тази тъй оригинална история, да се преструва на безстрашен герой от бъдещето, повел кървава война със злосторните автомати, и дори страстно да се обяснява в любов на друга жена с одобрението на собствената си съпруга — сякаш отведнъж се бяха озовали в свят, който поощряваше най-дълбоките инстинкти на човека, вместо да ги подкастря като жив плет. Свят, в който всички обитатели на планетата съжителстваха хармонично, отърсили се от ревност и предразсъдъци, а развратът се бе издигнал до висотата на едно нежно и вежливо другарство. Безспорно предизвикателството бе огромно и тъй като не му оставаше друго, освен да го приеме, се насърчи с мисълта, че да си пише с непознатото момиче може да се окаже хем забавно, хем вълнуващо.

— Добре — отвърна Уелс с неохота. — Елате утре рано и ще получите писмото си.