Феликс Палма
Картата на времето (12)

XII

Уелс чу да споменават за Мерик още щом прекрачи прага на стаите по биология в Южен Кенсингтън. За онези, които изучаваха човешкото тяло и неговите механизми, Мерик бе нещо като шедьовър на природата, най-добре шлифованият й диамант, живото доказателство за това, докъде може да достигне нейната изобретателност. Тъй нареченият Човек-слон страдаше от болест, която жестоко бе обезобразила тялото му, превръщайки го в безформено, почти чудовищно създание. Загадъчната болест, която не даваше мира на медицинската общност, бе причинила неконтролируем растеж на крайниците, костите и органите на дясната половина на тялото му, оставяйки лявата фактически непроменена. Дясната страна на черепа му например се отличаваше с огромна издаденост, която разваляше линията на главата и сплескваше половината му лице, свеждайки го до море от гънки и костни удебеления, като дори бе изместила ухото му. Поради това Мерик не можеше да има друго изражение освен безжизнената свирепост на тотем. По вина на тази асиметрия гръбнакът му се бе огънал на дясната страна, където тежестта на органите бе значително по-голяма, което придаваше гротескен вид на всяко от движенията му. И сякаш всичко това не бе достатъчно, болестта бе превърнала и кожата му в дебела и грапава обвивка, напомняща изсушен на слънце картон, покрита с кратери, издатини и брадавичести израстъци. Въпреки че отначало му бе трудно да повярва в съществуването на такова създание, Уелс бе установил достоверността на слуховете, виждайки фотографиите, които се разнасяха тайно из училището, откраднати или купени от персонала на Лондонската болница; понастоящем Мерик бе настанен там, след като през половината си живот бил излаган в жалки циркове и пътуващи панаири. Тези мъгляви и изпъстрени със сенки фотографии, на които образът на Мерик не се виждаше добре, а по-скоро смътно се долавяше, минаваха от ръка на ръка наред с върволица от снимки на жени с оскъдно облекло и пораждаха същия потрес, макар и по различни причини.

Фактът, че това същество го бе поканило на чай, извика у Уелс странно усещане, в което се преплитаха удивление и безпокойство. Въпреки това пристигна съвсем навреме в Лондонската болница — внушителна и строга сграда, която се издигаше в Уайтчапъл. Преддверието гъмжеше от медицински сестри и доктори, които сновяха насам-натам, заети незнайно с какво. Уелс си потърси едно ъгълче, в което да не им се пречка, зашеметен от тази съгласувана дейност, на чийто ритъм явно се подчиняваха всички, досущ като членове на балетна трупа. Може би някоя от сестрите, които минаваха пред погледа му, носейки превръзки, се връщаше в операционната зала, където някой бе увиснал между живота и смъртта. Ала вместо да бърза суетливо, тя крачеше енергично с онази несмутима устременост, която постоянният досег с извънредни ситуации я бе накарал да развие. Известно време Уелс смаяно наблюдаваше от благоприятната си позиция този ритмично работещ мравуняк, докато най-сетне се появи доктор Тривз, хирургът, под чиито грижи се намираше Мерик. Фредерик Тривз бе около трийсет и петгодишен, нисичък мъж с жив темперамент, който криеше детинското си лице зад гъста брада, подстригана грижливо като градински плет.

— Господин Уелс? — попита той, опитвайки се да прикрие очевидното безпокойство, което предизвикваше у него обидната младост на писателя.

Уелс кимна и неволно сви рамене, сякаш се извиняваше, че не е на достопочтената възраст, която Тривз явно изискваше от гостите на своя пациент. Веднага се разкая за този нелеп жест, тъй като не той бе поискал аудиенция при прочутия обитател на болницата, а точно обратното.

— Благодаря ви, че приехте поканата на господин Мерик — каза Тривз, като му подаде ръка.

Преодолял първоначалното си стъписване, хирургът бързо влезе отново в ролята си на посредник. Уелс стисна с огромно страхопочитание тази ловка и енергична десница, свикнала да прониква в места, които за повечето смъртни люде бяха забранени.

— Нима бих могъл да откажа да се запозная с единствения човек, който е чел моя разказ? — пошегува се той.

Тривз кимна разсеяно, сякаш писателската суета и шегите, свързани с нея, никак не го интересуваха. Имаше си по-важни грижи. Всеки ден изникваха нови и хитроумни болести, които изискваха неговото внимание, свръхестествената сръчност на ръцете му, енергичната му решителност в операционната зала. С един почти военен жест с глава той подкани Уелс да го последва по стълбището, което водеше към горния етаж на болницата. Поради пороя от забързани болногледачки, който течеше в обратната посока, изкачването беше мъчително и Уелс неведнъж се уплаши, че ще бъде пометен.

— По очевидни причини не всички хора се съгласяват да посетят Джоузеф — почти извика Тривз. — Но това, колкото и да е странно, не го натъжава. Понякога си мисля, че на него му е предостатъчно и малкото, което може да получи от живота. Всъщност той си дава сметка, че именно изключителното му уродство му позволява да се среща с всяка важна птица от града, нещо немислимо за простичък човек от Лестър.

Уелс донякъде се стресна от забележката на Тривз, но се въздържа от отговор, защото веднага осъзна, че той имаше право. Външността на Мерик го бе обрекла на живот в изолация и нищета, но същевременно тъкмо тя му позволяваше да се среща с каймака на лондонското общество, макар че не беше сигурно дали за него този сбор от дефекти не бе прекалено висока цена за възможността да се подвизава сред аристокрацията.

На горния етаж цареше същата суетня, но само с една-две отбивки в тъмни коридори Тривз измъкна спътника си от това ритмично оживление. С решителна крачка той поведе Уелс по върволица от безкрайни, все по-пусти коридори. Очевидно постепенното обезлюдяване се дължеше на факта, че докато навлизаха навътре, залите и кабинетите ставаха все по-специализирани, което забележимо ограничаваше броя на сновящите пациенти и болногледачи. Уелс обаче неволно сравни тези намаляващи признаци на живот с тревожната пустота, която цари около бърлогата на чудовището в детските приказки. Тук липсваше само диря от мъртви птички и оглозгани кости.

Тривз се възползва от обиколката, за да го осведоми как се е запознал с необикновения си пациент; говореше монотонно, с безизразен тон, който издаваше колко му е досадно да повтаря тези обяснения отново и отново. Срещнал Мерик преди четири години, точно по времето, когато го назначили за главен хирург на болницата. В една открита местност наблизо издигнал шатрата си цирк, за чиято главна атракция — Човека-слон — говорел цял Лондон. Ако слуховете били верни, това бил най-уродливият човек на света. Тривз знаел, че собствениците на циркове често имат слабост към домашно фабрикуване на чудовища посредством перуки и грим, трудно различими на оскъдна светлина. Същевременно съзнавал с горчивина, че панаирджийските павилиони са последното убежище на хората, имали нещастието да се родят с някакво уродство, което да им навлече презрението на обществото. Хирургът отишъл да види зрелището без особени очаквания, тласкан единствено от професионално любопитство, на което не могъл да устои. Ала Човекът-слон не се оказал циркаджийска измама. След доста слабото изпълнение на двойка въздушни акробати осветлението станало по-приглушено и тимпаните засвирили имитация на племенна музика — встъпление, което въпреки цялата си помпозност накарало публиката да настръхне. Тогава Тривз видял поразен как на арената се появила сензацията на цирка и установил, че слуховете бледнеели пред реалността. Ужасните деформации на съществото, което се клатушкало на сцената, били преобразили цялото му тяло, превръщайки го в странен, асиметричен обект, наподобяващ водоливник. След края на представлението Тривз убедил собственика на цирка да го остави да се срещне насаме със създанието. Когато влязъл в скромния му фургон, хирургът отначало мислел, че се намира пред умствено изостанал човек, защото бил убеден, че издатините по черепа му неизбежно са повредили мозъка му. Бързо разбрал, че греши. Достатъчно било да размени няколко думи с Мерик, за да осъзнае, че под страховитата външност се крие образована, възпитана и чувствителна личност. Мерик му обяснил, че са го нарекли Човека-слон заради един месест израстък, който по-рано стърчал от носа и горната му устна — нещо като двайсетсантиметров хобот. Тъй като му пречел да се храни, преди няколко години му го изрязали грубо. Тривз се трогнал дълбоко от благия нрав на това същество, което въпреки преживените мъки и страдания явно не хранело никаква ненавист към човечеството — към същото това безлико човечество, което самият доктор намразвал тъй лесно, неминуемо, почти машинално всеки път, когато не намирал файтон или оставал без ложа в театъра.

След около час хирургът напуснал цирка, изпълнен с решимост да направи всичко, което зависело от него, за да измъкне Мерик оттам и да му предложи достойно съществуване. Съображенията му били очевидни: никъде в болничните регистри по света нямало данни за същество с такава тежка деформация като тази на Мерик. Каквато и да била загадъчната му болест, била избрала да се настани единствено в неговото тяло измежду всички обитатели на планетата. Това превръщало несретника в уникално същество, в образец от необикновен вид пеперуда, който трябвало да бъде предпазен от света зад стъклен похлупак. Било очевидно, че Мерик трябвало час по-скоро да напусне цирка, където креел, и да бъде поверен в ръцете на науката. Тривз обаче съвсем не подозирал, че за да осъществи похвалната цел, която си бил поставил в пристъп на състрадание, трябвало да се впусне в дълъг и изтощителен кръстоносен поход. Най-напред представил Мерик на Дружеството по патология, но бележитите му членове само подложили пациента на най-разнообразни изследвания и в крайна сметка затънали в колкото разгорещени, толкова и безплодни спорове за естеството на мистериозната му болест. Тези дискусии често завършвали с размяна на обиди, от която винаги някой се възползвал, за да припомни забравени раздори. Въпреки това, вместо да се обезкуражи, Тривз по-скоро се насърчил от объркването на колегите си, защото в края на краищата то придавало още по-голяма стойност на живота на Мерик и правело все по-наложително избавлението му от несигурния свят на цирка. Следващата стъпка на доктора била да се опита да го настани в болницата, където работел — там Мерик можел да бъде изследван твърде удобно. За беда никоя болница не подслонявала хронично болни. Управата на лечебния център приветствала намерението на хирурга, но била с вързани ръце. При това безизходно положение самият Мерик му предложил да му намери работа като пазач на фар или някаква друга длъжност, която би могъл да изпълнява далече от хорските очи. Тривз обаче не се признавал за победен. В отчаянието си той се обърнал към пресата и за няколко седмици печалната ситуация на индивида, наречен Човекът-слон, трогнала цялата страна. Завалели дарения, но Тривз не искал само пари, искал приличен дом за Мерик. Тогава решил да се обърне към кралските особи — единствените, които стояли над абсурдните закони, притискащи обществото — и убедил херцога на Кеймбридж и принцесата на Уелс да се запознаят със съществото. Изисканото възпитание и безпределната благост на Мерик свършили останалото. Ето как Човекът-слон бил настанен, в качеството на пожизнен обитател, в болничното крило, в което навлизаха в момента.

— Тук Джоузеф е щастлив — заяви Тривз с неочаквано мечтателен тон. — Изследванията, които му правим от време на време, са безрезултатни, но това явно не означава нищо за него. Той е убеден, че болестта му е причинена от слона, стреснал майка му, която в напреднала бременност присъствала на едно парадно шествие. Печалното в цялата история е, че това е Пирова победа, господин Уелс. Успях да извоювам дом за Мерик, но не зная как да спра развитието на болестта му. Черепът му нараства с всеки изминал ден и се страхувам, че скоро вратът му няма да може да издържа невероятната тежест на главата му.

Хладнокръвието, с което Тривз предугаждаше смъртта на Мерик, добавено към мрачната запуснатост, в която тънеше това крило на болницата, дълбоко разстроиха Уелс.

— Бих искал последните му дни да бъдат възможно най-спокойни — продължи хирургът, без да обръща внимание, че придружителят му все повече пребледнява. — Но явно искам твърде много. През някои нощи местните хора се събират под прозореца му, за да го обиждат или да се глумят с него. Сега дори смятат, че той е отговорен за убийството на всички онези проститутки, които бяха изкормени в квартала. Светът, види се, е полудял! Мерик не може и муха да убие. Вече ви казах, че е невероятно чувствителен. Знаете ли, че жадно чете романите на Джейн Остин? А понякога съм го сварвал да пише стихотворения. Също като вас, господин Уелс.

— Аз не пиша стихотворения, а разкази — измънка Уелс не особено убедено, сякаш нарастващото му безпокойство го караше да се съмнява във всичко.

Тривз го изгледа враждебно, раздразнен, че придружителят му държи да уточнява тънкости в литературата — материя, която никак не засягаше хирурга.

— Именно затова допускам тези посещения — рече, клатейки състрадателно глава, като продължи словото си оттам, където го бе прекъснал, — защото зная, че му се отразяват много добре. Предполагам, че хората идват да го видят, понеже пред неговата външност и най-нещастните разбират, че трябва да са благодарни на Бога. Джоузеф обаче разглежда това от друг ъгъл. Понякога имам чувството, че за него тези визити са нещо като зловещо забавление. Всяка събота преглежда седмичните вестници и ми връчва списък на гражданите, които желае да покани на чай, а аз послушно им изпращам визитната му картичка. Това обикновено са аристократи, заможни предприемачи, обществени фигури, художници, актьори и други, повече или по-малко известни творци… Личности, постигнали известен успех в обществото, на които, според Джоузеф, им остава да преодолеят едно последно изпитание: да се изправят пред неговата външност. Както вече ви обясних, той е тъй ужасно уродлив, че обикновено буди у хората, които го виждат, съжаление или отвращение. Предполагам, че по реакцията на гостите си Джоузеф преценява що за хора са — дали имат добро сърце или са обременени от страхове и комплекси.

Най-накрая спряха пред една врата в края на коридора.

— Тук е — обяви Тривз и за няколко мига потъна в почтително мълчание. Сетне потърси погледа на Уелс и добави с тържествен и донякъде заплашителен тон: — Зад тази врата ви очаква най-страшното същество, което навярно някога сте виждали или ще видите през живота си. Но от вас зависи дали ще се срещнете с чудовище, или с един нещастен човек.

Уелс усети, че леко му призлява.

— Все още имате възможност да си отидете, откъдето сте дошли. Може да не ви се понрави онова, което ще узнаете за самия себе си.

— Не се безпокойте за мен — измънка Уелс.

— Както искате — рече Тривз с равнодушието на човек, който си измива ръцете.

После извади един ключ от джоба си, отвори вратата и с леко, но властно побутване го накара да влезе вътре.

 

 

Уелс пристъпи в стаята със затаен дъх. Едва бе направил няколко колебливи крачки, когато чу как хирургът затвори вратата зад гърба му. Преглътна с мъка и огледа мястото, в което Тривз практически го бе зарязал, щом приключи с второстепенната си роля в тази смущаваща церемония. Стаята бе обширна и се състоеше от няколко съседни помещения, претъпкани с най-обикновени мебели. В съчетание с меката следобедна светлина, проникваща през прозорците, баналната мебелировка създаваше прозаична, неочаквано уютна атмосфера, която не пасваше особено на представата за бърлога на чудовище. Уелс постоя неподвижно няколко мига, мислейки, че домакинът му ще се появи всеки момент, но тъй като това не се случи, а той не знаеше какво се очаква от него, предприе плахо изследване на помещенията. Веднага го обзе неловкото усещане, че Мерик следи движенията му, скрит зад някой параван, но все пак продължи да пристъпва между мебелите, долавяйки, че това е поредният етап от ритуала. Проверката обаче не издаваше нищо за необикновеното естество на създанието, което живееше в тези стаи. Никъде не се виждаха одрани плъхове или останки от бронята на някой смел рицар. Ала в едно от помещенията Уелс се натъкна на масичка, нагласена за следобеден чай, и два стола. Тази безобидна картина го смути още повече, защото неволно я сравни с издигнат на площада ешафод, който очаква пристигането на осъдения, а подпорите му зловещо се поклащат под пролетния бриз. Тогава зърна един любопитен предмет, оставен върху масичка до стената, съвсем близо до един от прозорците. Това бе картонен макет на църква. Уелс се приближи до него, за да се полюбува на изящната му изработка. Запленен от изкусно направените детайли на макета, не забеляза веднага, че на стената се е очертала чепатата сянка на едно разкривено, сведено надясно тяло, увенчано от чудовищен череп.

— Това е църквата отсреща. Трябваше да си измисля частите, които не мога да видя от прозореца.

Гласът звучеше провлечено и някак лепкаво.

— Красива е — успя да измънка Уелс, говорейки на кривия силует, който светлината очертаваше върху стената.

Сянката поклати с усилие тежката си глава, като неволно разкри колко трудно бе за Мерик да направи дори този простичък жест на скромност, с който човек омаловажава труда си. След това изтощително движение той замълча, превит над бастуна си, и Уелс разбра, че повече не може да стои с гръб към него. Дошъл бе моментът да се обърне и да застане лице в лице със своя домакин. Тривз го бе предупредил, че Мерик обръщал особено внимание на първата реакция на своите гости — онази почти машинална, неволна реакция, смятана от него за по-искрена и достоверна от изражението, което бързали да надянат, щом успеели да преодолеят изненадата си. През тези няколко секунди Мерик имал рядката привилегия да надникне в душите на посетителите си и било все едно как щели да се държат по време на срещата, защото вече били осъдени или оправдани от първата си реакция. Уелс не можеше да предвиди как ще му подейства външността на Мерик, дали ще го изпълни с жал, или с погнуса. Понеже се опасяваше, че ще е второто, стисна челюсти с всички сили и изопна лицето си така, че да не допусне никакво изражение. Не искаше да покаже и изненада, искаше само да спечели достатъчно време, за да успее съзнанието му да смели гледката и да открие по логичен път чувството, което е събудило у човек като него едно тъй обезобразено същество, каквото явно бе Мерик. Ако в крайна сметка усетеше отвращение, щеше да го приеме охотно и да разсъждава над него по-късно, щом излезеше от това място. И тъй, Уелс пое дълбоко дъх, вкопа нозе в меката и неустойчива повърхност, в която се бе превърнал подът, и бавно се обърна, за да погледне право в лицето своя домакин.

От гледката дъхът му секна. Точно както го бе предупредил Тривз, деформациите придаваха на Мерик ужасяващ вид. Мъглявите фотографии, които Уелс бе виждал в университета, не го бяха подготвили за това, тъй като милостиво тушираха гротескната външност. Мерик се подпираше на бастун и бе облечен в тъмносив костюм; колкото и да бе парадоксално, тези дрехи, които трябваше да му придадат човешки вид, го правеха да изглежда още по-чудовищен. Стиснал здраво зъби, Уелс стоеше като парализиран пред него, борейки се да потисне естествения си импулс да се разтрепери. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите, а по гърба му започна да се стича струйка ледена пот, но не можа да прецени дали тези признаци бяха предизвикани от ужас, или от жал. Въпреки че се стараеше да запази каменно изражение, усети, че устните му треперят, опитвайки се може би да изобразят гримаса на уплаха, а същевременно осъзна, че очите му се навлажняват, поради което не знаеше какво да мисли. По време на този взаимен оглед, продължил цяла вечност, на Уелс му се прииска да пророни поне една сълза, побрала цялата му мъка, за да се покаже пред Мерик и пред самия себе си като чувствителна и състрадателна душа, ала влагата, насъбрала се в очите му, не преля навън.

— Предпочитате ли да си сложа качулката, господин Уелс? — меко попита Мерик.

Особеният му глас, който придаваше на думите едно някак течно свойство, сякаш се носеха в кален поток, отново сепна Уелс. Дали вече бе изтекло времето, което Мерик обикновено отпускаше за реакцията на своите гости?

— Не… няма да е нужно — промълви.

Домакинът му пак поклати с мъка чудовищната си глава — жест, изразяващ одобрение, както се надяваше Уелс.

— Хайде да пием чай тогава, че ще вземе да изстине — и с тези думи се отправи към масата, сложена в центъра на помещението.

Уелс не реагира веднага, смаян от начина, по който бе принуден да върви Мерик. За това същество всичко бе усилие, установи той, докато наблюдаваше сложните маневри, които трябваше да извърши, за да седне. Наложи се да потисне порива си да се втурне да му помогне, понеже се боеше, че Мерик може да се подразни от този жест, обикновено предназначен за възрастните и сакатите. С надеждата, че се държи правилно, Уелс се задоволи да седне срещу него колкото се може по-естествено. Трябваше също така да се застави да кротува, докато го наблюдаваше как поднася чая. Изпълнявайки ролята си на домакин, Мерик се опитваше да извърши повечето движения с лявата си ръка, която не бе поразена от болестта, но не изключваше и дясната, която използваше за второстепенни действия в хода на церемонията. Тази ръка, по размери и грубост наподобяваща недялан камък, бе способна да отхлупи захарницата и да му поднесе чинията със сладкиши, тъй че Уелс не можа да не се възхити вътрешно от необикновената сръчност, която Мерик бе успял да постигне.

— Радвам се, че дойдохте, господин Уелс — рече неговият домакин, когато се справи с изтощителната задача да сервира чая, без да разлее една-едничка капка, — защото така ми давате възможност лично да ви кажа каква наслада ми достави вашият разказ.

— Много сте любезен, господин Мерик — отвърна Уелс.

След публикуването на разказа, озадачен от слабия му отзвук, Уелс го бе чел и препрочитал поне десет пъти, опитвайки се да открие причините за единодушното пренебрежение на читателите. Воден от неподкупна критичност, бе претеглил солидността на сюжета, бе преценил драматичното му развитие, бе анализирал подредбата, уместността, даже броя на използваните думи (да не би да се окаже кабалистична или свързана със суеверие цифра), и накрая награди този свой пръв и може би последен художествен текст с несмутимия и дори презрителен поглед, който Вседържителят би отправил към досадните зевзеклъци на някоя маймуна капуцин. Разказът бе — сега го виждаше ясно — пълен боклук: стилът безочливо имитираше псевдогерманския стил на Натаниъл Хоторн^[1], а главният герой, доктор Небогипфел, бе евтино и преувеличено копие на бездруго пресилените образи на луди учени, с които изобилстваха готическите романи. Въпреки това Уелс, усмихвайки се с фалшива скромност, благодари на Мерик за ласкателството му, като се опасяваше, че ще е единственото, което неговите писания някога ще породят.

— Машина на времето… — рече Мерик, наслаждавайки се на това словосъчетание, което намираше за толкова интересно. — Имате изключително въображение, господин Уелс.

Донякъде смутен, Уелс прие с благодарност и новия комплимент. Колко още хвалебствия можеше да понесе, преди да помоли домакина си да смени темата?

— Ако аз разполагах с машина като тази на доктор Небогипфел — продължи Мерик замечтано, — щях да отпътувам за Древния Египет.

На Уелс тази забележка му се стори умилителна. Като всеки човек и това същество си имаше своята любима историческа епоха, както със сигурност имаше любим плод, сезон или песен.

— Защо? — попита с любезна усмивка, за да даде възможност на Мерик да поговори по-нашироко за вкусовете си.

— Защото египтяните са почитали богове с глави на животни — отвърна той не без известна свенливост.

Уелс глупаво се опули в него. Не знаеше кое го бе изненадало повече — дали искреният копнеж в отговора на Мерик, или съпътстващото го смущение, сякаш той сам се упрекваше, че има такова желание, че предпочита да е божество и обект на преклонение вместо презряното чудовище, което всъщност бе. Ако някой имаше право да изпитва омраза и озлобление към света, помисли си Уелс, това бе тъкмо този човек. Мерик обаче се укоряваше за недоволството си, сякаш в слънчевия лъч, който влизаше през прозореца и топлеше гърба му, или във флотилията от облаци, носещи се по небето, трябваше да открива достатъчно причини, за да бъде щастлив. Не знаейки какво да каже, Уелс взе една курабийка от чинията и я сдъвка извънредно съсредоточено, като че ли проверяваше дали зъбите му работят добре.

— Защо, според вас, доктор Небогипфел не използва машината си, за да пътува и в бъдещето? — попита тогава Мерик с онзи свой хлъзгав глас, който сякаш бе намазан с извара. — Не му ли е било любопитно? Аз понякога се питам какъв ли ще бъде светът след сто години.

— Да… — промълви Уелс, който не се сещаше какво да отговори и на това.

Мерик спадаше към онези читатели, които с удивителна лекота забравят за ръката, дърпаща конците на персонажите, които танцуват в мъничките театри, наречени романи. В детството си самият Уелс бе точно такъв читател. Ала един ден реши да стане писател и от този миг нататък му бе невъзможно да се потапя в повествованията със същата невинна забрава: бе проумял, че действията и мислите на героите не им принадлежат. В действителност те бяха продиктувани от едно висше същество, от онзи, който в усамотението на стаята си местеше фигурите, поставени от самия него на шахматната дъска — обикновено с ужасно безразличие, съвсем несъответно на чувствата, които се опитваше да породи у читателите си. Романите не бяха късчета от живота, а повече или по-малко контролирани произведения, възпроизвеждащи късчета от живота — ала това бе живот недействителен, усъвършенстван, в който мъртвите периоди и безплодните, празни действия, които изграждат всяко съществуване, бяха заменени с вълнуващи и значими епизоди. Понякога Уелс тъгуваше за онзи безгрижен начин на четене от детските години, но след като вече бе надникнал зад кулисите, можеше да чете така единствено ако се заставеше с огромно самовнушение. Напишеш ли първото си повествование, няма връщане назад. Вече си се превърнал в лъжец и неминуемо показваш подозрителност към останалите лъжци. За миг на Уелс му мина през ум да отвърне на Мерик, че трябва да зададе въпроса си на самия Небогипфел, но в крайна сметка отхвърли това хрумване: искаше този отговор да прозвучи като безобидна шега, но не беше сигурен, че домакинът му ще го приеме така. Дали наистина простодушието бе онова, което пречеше на Мерик да отличи реалността от художествената измислица? Дали се вживяваше тъй силно в историите, които четеше, поради тази печална неспособност, или поради емпатия? Във втория случай отговорът би бил просто жестока подигравка, целяща да нарани неговата невинност. За щастие Мерик веднага му отправи друг въпрос, на който бе по-лесно да се отговори:

— Мислите ли, че някой някога ще изобрети машина за пътуване във времето?

— Съмнявам се, че подобно нещо би било възможно — категорично отсече Уелс.

— Но вие сте писали за това, господин Уелс! — шокира се домакинът му.

— Именно по тази причина, господин Мерик — рече, търсейки най-простия начин да обобщи многобройните идеи, на които почиваше схващането му за литературата. — Уверявам ви, че ако една машина на времето беше нещо възможно, никога не бих писал за нея. Интересно ми е да пиша само за невъзможни неща.

След тези думи си спомни какво бе казал Лукиан от Самосата в своята „Истинска история“: „Пиша за онова, което ни съм видял, ни съм проверил, ни съм чул от други — нещо повече, за онова, което изобщо не съществува, нито има основа за съществуване“. Тази фраза неизбежно се бе врязала в паметта на Уелс, защото безупречно обобщаваше представата му за литература. Да, както бе заявил на домакина си, като писател той се интересуваше само от невъзможни теми. Мислеше да добави — за останалото Дикенс има грижата, — но се въздържа. Тривз му бе казал, че Мерик е страстен читател. Не искаше да го засегне, в случай че Дикенс бе сред любимите му автори.

— В такъв случай съжалявам, че по моя вина не ще можете да пишете за някого, който е наполовина човек и наполовина слон — промълви Мерик.

Уелс отново се почувства обезоръжен от забележката на своя домакин. След тези думи последният обърна поглед към прозореца. Уелс не бе сигурен дали с този жест искаше да изрази тъга, или го подканваше да разгледа външността му без никакви притеснения. Тъй или иначе, той несъзнателно се вторачи в него съвсем нескромно, почти хипнотизиран, за да установи онова, което вече прекрасно знаеше: Мерик имаше право, ако не го виждаше пред себе си, никога не би помислил, че такова създание би могло да съществува. Освен, може би, в лъжливата действителност на романите.

— Вие ще станете голям писател, господин Уелс — предрече неговият домакин, все така загледан през прозореца.

— Много бих искал, но не ми се вярва — отвърна гостът, който след първия си плачевен опит бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Мерик се обърна да го погледне.

— Вижте ръцете ми, господин Уелс — рече, като ги протегна пред него. — Бихте ли помислили, че тези ръце могат да построят църква от картон?

Уелс благосклонно разгледа нееднаквите му ръце. Дясната бе огромна и гротескна, а лявата сякаш принадлежеше на десетгодишно момиченце.

— Навярно не — призна накрая.

Мерик бавно кимна в знак на съгласие.

— Всичко зависи от волята, господин Уелс — каза той, опитвайки се да придаде на немощния си глас решителен тон. — Само волята има значение.

От нечия друга уста това би прозвучало като шаблонна фраза, но изречено от човека, който стоеше пред Уелс, изглеждаше безспорна истина. Това същество бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може да премести планини и да раздели морето на две. В това болнично крило, в това убежище от външния свят разстоянието между възможното и невъзможното се определяше най-вече от волята. Щом Мерик бе успял да изгради картонена църква с деформираните си ръце, какво ли не би могъл да постигне Уелс, който нямаше друга пречка пред желанията си освен неверие в собствените сили?

Не му оставаше друго, освен да се съгласи и Мерик явно остана доволен, съдейки по това, че се размърда развълнувано на стола си. Сетне му призна със свенливост, която още повече отслабваше гласа му на умиращо дете, че църквата от картон е подарък за една актриса, с която от няколко месеца си пишели писма. Нарече я госпожа Кендал и от думите му Уелс заключи, че тя е една от главните му благодетелки. Лесно можеше да си я представи като жена с добро положение, отзивчива към бедите на света, стига да се случват далече от дома й, която бе открила в злощастието на тъй наречения Човек-слон един по-оригинален начин да употреби парите, заделяни от нея за благотворителни каузи. Когато Мерик сподели желанието си тя да се върне от Съединените щати, където била на турне, за да може лично да се запознае с нея, Уелс неволно се усмихна, трогнат от любовното чувство, което, съзнателно или не, се прокрадна в думите му. Почувства обаче и огромна жал и му се прииска работата да задържи госпожа Кендал в Америка още известно време, за да продължи Мерик да се подхранва с илюзията на нейните писма, за да не му се наложи тъй скоро да открие, че невъзможните любови са възможни само в романите.

Когато приключиха с чая, Мерик предложи пура на госта си, който охотно я прие. После станаха и отидоха до прозореца, за да погледат как се спуска вечерта. В продължение на няколко мига двамата само съзерцаваха улицата и издигащата се отсреща църква, чиято фасада Мерик навярно знаеше наизуст. Хора сновяха насам-натам, един продавач гръмко хвалеше стоката в количката си, а файтоните подскачаха по неравния уличен паваж, осеян със смрадливото наследство от стотиците коне, които всекидневно преминаваха оттам. Уелс забеляза, че Мерик наблюдава този кипящ живот с нещо като почтителна боязън. Изглеждаше замислен.

— Знаете ли, господин Уелс — рече накрая, — понякога не мога да не гледам на живота като на представление, в което не ми е отредена никаква роля. Ако знаехте колко завиждам на всички тези хора…

— Уверявам ви, че те не заслужават завистта ви, господин Мерик — побърза да заяви Уелс. — Тези хора, които виждате, са просто прашинки. Щом умрат, никой няма да си спомня за тях или за делата им, докато вие ще влезете в Историята.

Мерик като че ли се замисли за миг над думите му, взирайки се в уродливото отражение, което му връщаше стъклото на прозореца като горчиво напомняне за състоянието му.

— Мислите ли, че това ме утешава? — попита той с дълбока тъга.

— Би трябвало — отвърна Уелс, — защото времето на египтяните вече е отминало, господин Мерик.

Домакинът му не каза нищо. Продължи да гледа през прозореца, ала за Уелс бе невъзможно да прецени по лицето му, върху което болестта бе запечатала завинаги едно свирепо изражение, какъв ефект предизвикаха у него тези думи — може би донякъде сурови, но необходими. Докато домакинът му се отдаваше на самосъжаление, той не можеше да посрещне това с овации. Беше убеден, че едничката утеха, която Мерик би могъл да получи, идваше от собствената му уродливост — обричайки го на изолация, тя същевременно го превръщаше в уникално същество и по този начин му отреждаше място в Историята.

— Навярно имате право, господин Уелс — рече накрая Мерик, без да откъсва очи от безобразното си отражение. — Навярно ще е по-добре да се примиря и да не очаквам много от един свят като нашия, в който хората се боят от различното. Понякога си мисля, че ако един ангел се яви на някой енорийски свещеник, той не би се поколебал да го застреля.

— Вероятно е така — каза Уелс, развълнуван като писател от образа, описан от неговия домакин. И тъй като последният бе все така погълнат от отражението си, реши да се сбогува: — Много ви благодаря за чая, господин Мерик.

— Почакайте — оживи се Мерик. — Искам да ви подаря нещо.

Отиде до един малък шкаф и порови в него няколко минути, докато намери каквото търсеше. Уелс с недоумение видя, че това бе ракитова кошница.

— Когато признах на госпожа Кендал, че мечтата на живота ми е да бъда плетач на кошници, тя ми изпрати един занаятчия, за да ме научи — обясни Мерик, държейки кошницата тъй нежно, сякаш беше новородено или гнездо с птички. — Беше приятен и скромен човек, който имаше работилница на Пенингтън Стрийт, близо до Лондонските докове. Още от първия миг се отнасяше с мен така, сякаш видът ми не се различаваше от неговия. Ала когато видя ръцете ми, веднага ми каза, че ще е невъзможно да върша с тях такава фина работа като кошничарството. Много съжалявал, рече, но било очевидно, че и двамата само ще си изгубим времето. Но да се опитваш да осъществиш една мечта никога не е загуба на време, не мислите ли, господин Уелс? „Покажете ми как се прави — казах му, — едва тогава ще разберем дали сте прав, или не“.

Уелс гледаше съвършено изплетената кошница, която деформираните ръце на Мерик държаха с такава почит.

— Оттогава направих много кошници, които подарих на някои от гостите си. Но тази е специална, защото е първата, която изплетох. Искам да я вземете вие, господин Уелс — каза той, като му я подаде, — за да не забравяте никога, че всичко зависи от волята.

— Благодаря… — измънка Уелс трогнат. — За мен е чест, господин Мерик, истинска чест.

Сетне се сбогува със сърдечна усмивка и се отправи към вратата.

— Един последен въпрос, господин Уелс — обади се Мерик зад гърба му.

Уелс се обърна да го погледне, надявайки се, че не ще поиска да узнае адреса на проклетия Небогипфел, за да му изпрати друга кошница.

— Мислите ли, че вие и аз сме създадени от един и същ бог? — попита Мерик по-скоро с разочарование, отколкото със скръб.

Уелс потисна една унила въздишка. Какво можеше да отвърне на това? Докато прехвърляше наум няколко възможни отговора, Мерик изведнъж издаде някакъв странен звук, подобен на кашлица или грухтене, който го разтърси от глава до пети, заплашвайки да го разглоби на части. Разтревожен, Уелс се заслуша в тази шумна кашлица, която бликаше неконтролируемо от гърлото му, докато най-сетне разбра какво става. С Мерик не се случваше някаква беда — той просто се смееше.

— Това бе шега, господин Уелс, това бе само шега — обясни той, като прекъсна граченето си, виждайки уплахата на своя гост. — Какво щеше да стане с мен, ако не можех да се посмея над външността си?

Без да дочака отговор, отиде до работната си маса и седна пред недовършения макет на църквата.

— Какво щеше да стане с мен? — чу го Уелс да си мърмори сам с горчива печал. — Какво щеше да стане с мен?

Гледайки как борави с картона, съсредоточен в тромавите движения на ръцете си, Уелс изведнъж почувства как го залива огромно състрадание. И му се стори трудно да повярва, че това толкова искрено и мило същество канеше обществени фигури на чай с намерението да ги подложи на зловещото изпитание, за което бе загатнал Тривз. Сигурен бе, че от този контролиран досег със света Мерик искаше да получи само трошици нежност и разбиране. Най-вероятно самият Тривз му бе приписал тези тъмни намерения — може би за да сплашва посетителите, които не му се нравеха, или за да избави Мерик от изключителната му невинност, придавайки му едно дяволито лукавство, каквото той всъщност не притежаваше. Или пък, помисли си Уелс, който прекрасно знаеше, че хората се ръководят в действията си главно от лъжливи импулси, може би хирургът имаше една по-себична и амбициозна цел: да се покаже пред света като единственият човек, прозрял душата на съществото, в което отчаяно се бе вкопчил, съзнавайки, че така ще си обезпечи място редом с него на пиедестала на Историята. Тривз, мислеше с раздразнение Уелс, се възползваше от това, че лицето на Мерик бе ужасяваща маска, която не можеше да се свали и не отразяваше истинските му чувства, за да му приписва каквито си искаше намерения, знаейки, че никой — освен самият Мерик — не би могъл да го опровергае. А след като го бе чул да се смее, Уелс се запита дали тъй нареченият Човек-слон не му бе показвал една широка усмивка още от мига, когато влезе в стаята, усмивка, предназначена да успокоява смутените от вида му гости, мила и нежна усмивка, за която светът никога нямаше да узнае.

Когато напусна стаята, забеляза, че по бузата му се стича сълза.