Феликс Палма
Картата на времето (41)

XLI

Ами предопределението, зачуди се Уелс. Какво щеше да стане с предопределението? Може би му беше съдено да пътува във времето, най-напред до 1888 г., после до началото на онази страшна война, която щеше да обхване цялата планета, и да изживее дословно всичко, което бе разказал сам на себе си в писмото. Може би му беше съдено да стане родоначалник на раса от пътници във времето. Може би нямаше право да променя бъдещето, да попречи на човека да развие някой ден способността да пътува във времето — и то само защото отказваше да пожертва своя живот, защото искаше да си стои при Джейн в онова минало, което с такива усилия бе устроил според своите желания; защото искаше да си остане Бърти.

Но въпросът не опираше единствено до етичността на избора, а до това, дали действително имаше възможност да избира. Уелс се съмняваше, че би могъл да разреши проблема просто като не отиде на уречената среща, както мислеше неговото бъдещо аз. Беше сигурен, че ако не отиде, Маркъс рано или късно ще го намери и при всички случаи ще го убие. Всъщност беше сигурен, че нямаше друг избор освен онова, което възнамеряваше да направи; и тъй, стисна здраво ръкописа на „Невидимия“, докато файтонът минаваше покрай Грийн Парк в посока към площад Бъркли, където го очакваше човекът, който искаше да го погуби.

След като прочете писмото, отново го прибра в плика и дълго остана седнал в креслото си. Бе се подразнил от иронично-снизходителния тон, с който онзи Уелс от бъдещето се обръщаше към него, но не можеше да го упрекне, тъй като авторът на писмото в крайна сметка бе самият той. Пък и трябваше да признае, че ако беше на негово място, с всички тези преживелици зад гърба си, трудно би се удържал да не използва такъв покровителствен тон спрямо своето неопитно аз от миналото, което едва е направило първите си стъпки в света. Но всичко това не беше съществено. Сега трябваше час по-скоро да осмисли невероятния факт, че самият той е написал тези страници, за да може да се съсредоточи върху действително важния въпрос: какво да предприеме по-нататък. Искаше да вземе решение, съобразявайки се с онази метафизична етика, която съзираше в проблема. Кой от двата живота, разклоняващи се пред него, бе онзи, който наистина трябваше да изживее? По коя пътека трябваше да се впусне? Имаше ли някакъв начин да узнае? Не, нямаше. Освен това, според теорията за множествените светове измененията, внесени в миналото, не засягаха настоящето, а създаваха алтернативно настояще — нова линия, развиваща се успоредно с първоначалната, която оставаше непокътната. Съответно и красивата пратеничка, която бе прекосила времето, за да му връчи писмото, бе попаднала в паралелна вселена, тъй като в истинската вселена Уелс не бе пресрещнат от никого, прибирайки се в дома си. Това означаваше, че дори да не отидеше на срещата, в онзи свят, в който не бе получил писмото, щеше да отиде. Следователно другият му живот, изживян от онзи шеговит Уелс от бъдещето, нямаше да изчезне, така че беше безполезно да разглежда неподчинението пред съдбата като един вид времеви провал.

Значи трябваше да реши кой живот да избере, без да се оплита в подробности от нравствено естество, а да се ръководи от това, което му допадаше повече. Искаше ли да си живее с Джейн, да пише романи и да бленува за бъдещето, или предпочиташе живота на онзи далечен Уелс? Искаше ли да си остане Бърти, или предпочиташе да стане свързващото звено между homo sapiens и homo temporis? Трябваше да признае, че се изкушаваше да се подчини безропотно на съдбата, описана в писмото, да приеме този живот, маркиран с вълнуващи епизоди като бомбардировката на Норич, която — защо да отрича? — не би имал нищо против да изпита лично, знаейки, че ще оцелее. Щеше да подтичва спокойно насам-натам, докато бомбите падаха от небето, наблюдавайки с възхита страшната мощ на човешкото безумие, красотата, дълбоко скрита в този спектакъл на разрушението. Да не говорим за чудесата, който би могъл да види при пътуванията си из бъдещето, пълно с изобретения, които дори Верн не би могъл да измисли. Но за тази цел трябваше да се откаже от Джейн и най-вече от литературата, защото никога вече не ще можеше да пише. Беше ли готов да стори това? Дълго размишлява над този въпрос, докато накрая взе решение. Сетне се качи в спалнята, събуди Джейн с ласки и в тревожния и влажен мрак на онази нощ, непрогледна като къртича дупка, я люби сякаш за последен път.

— Ти ме люби сякаш за пръв път, Бърти — рече тя, приятно изненадана, преди да заспи отново.

И заслушан в спокойното й дишане, Уелс разбра, както се случваше неведнъж, че жена му знае какво иска той много по-добре от самия него и ако беше я попитал, можеше да си спести цялото това умуване, довело до решение, което сега, като капак на всичко, се оказа погрешно. Да, каза си той, понякога най-добрият начин да узнаем какво искаме, е да изберем точно обратното.

Прогони тези мисли, когато файтонът спря пред къщата на площад Бъркли №50, най-омагьосания дом в Лондон. Е, моментът най-сетне бе настъпил. Пое дълбоко дъх, слезе от файтона и тръгна към сградата, без да бърза, като вдишваше уханията, носещи се в следобедния въздух, стискайки под мишница ръкописа на „Невидимия“. Когато влезе, видя, че Стокър и Джеймс вече са там и разговарят оживено с човека, който се канеше да ги убие, сред светлината, хвърлена от поставените из вестибюла свещници. От този ден насетне всеки път, щом чуеше някой критик да превъзнася необикновената наблюдателност на американеца, не можеше да сдържи смеха си.

— А, господин Уелс — възкликна Маркъс, щом го видя, — вече мислех, че няма да дойдете.

— Простете за закъснението, господа — извини се Уелс, поглеждайки примирено двамата наемници на Маркъс, които стояха много сериозни на ръба на правоъгълника от светлина, очертан на пода, и очакваха заповедта да видят сметката на глупавото трио.

— О, няма значение — рече домакинът. — Важното е, че сте донесли романа си.

— Да — отвърна Уелс, като размаха глупашки ръкописа.

Маркъс кимна доволен и посочи масичката, която беше до него, подканвайки го да остави романа върху другите два, които вече бяха там. Без особени церемонии Уелс прибави своя към останалите, сетне отстъпи няколко крачки. Осъзна, че е застанал точно пред Маркъс и наемниците му и вдясно от Джеймс и Стокър — идеална позиция, за да бъде застрелян пръв.

— Много благодаря, господин Уелс — рече Маркъс, като наблюдаваше доволно своите трофеи върху масичката.

Сега ще се усмихне, помисли си Уелс. И Маркъс се усмихна. Сега ще престане да се усмихва и ще ни погледне, внезапно сериозен. И Маркъс престана да се усмихва и ги погледна, внезапно сериозен. А сега ще вдигне дясната си ръка. Само че Уелс беше този, който вдигна своята. Развеселен, пътникът го погледна любопитно.

— Нещо не е наред ли, господин Уелс? — попита той.

— О, надявам се всичко да е наред, господин Рис — отвърна Уелс. — Макар че скоро ще разберем това.

След тези думи свали ръката си, разсичайки въздуха с нея, но тъй като нямаше опит с подобни сигнали, жестът не се получи енергичен, по-скоро изглеждаше като движение на човек, който размахва кадилница. Въпреки това онзи, към когото бе отправен знака, го изтълкува правилно. На горния етаж изведнъж се чу шум и всички като един вдигнаха глави към стълбите, по които стремително се спускаше някакво видение, което за момента само смътно можеха да оприличат на човешка фигура. Едва когато храбрият капитан Шакълтън се приземи на пода в средата на кръга от светлина, видяха, че това е човек.

Уелс не можа да сдържи усмивката си при вида на позата, която бе заел Том — със сгънати колене и напрегнати мускули, досущ като дива котка, която се готви да скочи върху плячката си. Светлината на свещниците изтръгваше красиви отблясъци от металната му броня, която го покриваше изцяло, оставяйки открита само силната, изящна брадичка. Представляваше действително героична фигура и сега Уелс проумя защо Том бе помолил някогашните си другари да му набавят бронята, която те бяха откраднали от гримьорната на Гилиъм Мъри същата сутрин. Преди някой от присъстващите да разбере какво става, Шакълтън измъкна сабята си от ножницата, размаха я красиво и, продължавайки това движение, заби острието й в стомаха на единия от наемниците. Другарят му се опита да реагира, като се прицели с оръжието си, но разстоянието между двамата беше твърде малко, за да му даде възможност да маневрира, тъй че капитанът имаше предостатъчно време, за да измъкне сабята от стомаха на жертвата си и да се обърне към другия си противник с елегантно завъртане. Ужасѐн, наемникът го гледаше като хипнотизиран как вдига сабята, преди Шакълтън да го обезглави с бърз удар, стиснал оръжието с две ръце. С все още разкривено от ужас лице главата се търкулна на пода и изчезна дискретно в мрака отвъд осветеното пространство.

— Нима сте довели убиец със себе си, Уелс? — възкликна Джеймс, шокиран от кървавото зрелище, което се разгръщаше пред очите им.

Уелс не му обърна внимание. Беше прекалено зает да следи движенията на Том със свито сърце. Маркъс най-сетне реагира. Уелс го видя как вдигна от пода оръжието на единия от хората си и се прицели в Том, който тъкмо в този миг се обърна към него с обагрена в кръв сабя. Деляха ги най-малко четири крачки и Уелс осъзна с потрес, че капитанът не ще смогне да преодолее това разстояние, преди другият да стреля. И не сгреши в предположението си: Том едва успя да пристъпи една крачка, когато топлинният лъч го улучи с пълна сила право в гърдите. Бронята му се пръсна на парчета като черупката на рак, ударен с чук, и капитанът падна възнак, а шлемът му отхвръкна. От мощта на удара тялото му се претърколи няколко пъти по пода, докато накрая застина неподвижно с димящ кратер в гърдите, а красивото му лице бе озарено от най-близкия свещник. Струйка кръв бликна от устните му, а в хубавите зелени очи вече проблясваха само пламъчетата на свещите.

Тишината бе нарушена от победоносното ръмжене на Маркъс, което накара Уелс да откъсне поглед от Том и да го отправи към него. Невярващ на очите си, но и някак развеселен, Маркъс гледаше трите трупа, пръснати край него. Бавно поклати глава, сетне се обърна към писателите, скупчени в другия край на вестибюла.

— Добър опит, господин Уелс — рече той, като тръгна към тях с гъвкавата си походка, хилейки се свирепо. — Трябва да призная, че ме изненадахте. Но вашият план успя само да добави още няколко трупа към сметката.

Уелс не отговори. Докато гледаше как Маркъс вдига оръжието и се прицелва в гърдите му, изведнъж му се зави свят. Предположи, че това бе усещането, което предвещаваше пътуването във времето. Значи въпреки всичко щеше да пътува до 1888 г. Бе се опитал да го предотврати, но явно не можеше да избяга от съдбата си. Навярно съществуваше някоя вселена, в която Шакълтън бе успял да очисти Маркъс и в която Уелс не бе принуден да пътува в бъдещето и можеше да си остане Бърти. Но, за зла беда, той се намираше в друга вселена, твърде подобна на описаната от бъдещия Уелс, в която щеше да се върне осем години назад в миналото — с тази добавка, че капитан Шакълтън бе загинал, пронизан от мощен топлинен лъч.

Осъзнавайки своето крушение, Уелс можа само да се усмихне тъжно, а Маркъс плъзна показалеца си по спусъка. В същия миг отекна изстрел, но това бе изстрел, произведен с обикновено оръжие. И ето че сега бе ред на Маркъс да се усмихне тъжно на Уелс. Миг по-късно свали оръжието си и го пусна на пода, сякаш изведнъж му се бе сторило непотребно. После със сластната отпуснатост на марионетка, чиито конци са били срязани един по един, рухна на колене, след което седна и накрая се просна на пода на вестибюла, усмихвайки се с обляно в кръв лице. Зад него Уелс видя инспектор Колин Гарет с димящ пистолет в ръка.

Дали инспекторът го бе държал под око през цялото време? — запита се писателят, слисан от появата на младия мъж. Не, не можеше да бъде: ако Гарет го бе следил в първоначалната вселена, сиреч в онази, в която Уелс неизбежно щеше да пътува в бъдещето и да напише писмо до себе си, то тогава, щом се изпареше във въздуха пред смаяния взор на всички, инспекторът щеше да нахълта и да задържи Маркъс. И дори ако последният успееше да избяга, било то през пространството или през времето, Гарет щеше да разкрие машинацията, а Уелс знаеше, че не е станало така, защото бъдещото му аз бе прочело статия, съобщаваща, че писателите Брам Стокър и Хенри Джеймс са се поминали при странни обстоятелства след една нощ, прекарана при тайнствения призрак от площад Бъркли. Ако Гарет беше станал свидетел на случилото се, тази статия очевидно нямаше да съществува. Следователно инспекторът не би трябвало да бъде в тази вселена, както впрочем и в предишната. Единствената нова карта на масата беше Шакълтън, когото самият Уелс бе потърсил за помощ в битката си със съдбата. Ето защо присъствието на Гарет можеше да е свързано единствено с Шакълтън и това наведе писателя на мисълта, че той е човекът, когото инспекторът бе проследил.

И определено не грешеше, защото аз, който виждам всичко, мога да ви уверя, че само два часа по-рано, на връщане от прелестна разходка из Грийн Парк в компанията на госпожица Нелсън, Гарет се бе сблъскал с един огромен мъжага на Пикадили. След удара се обърна, за да се извини, но човекът явно бързаше толкова, че дори не се спря. Ала тази припряност не бе единственото, което събуди любопитството на Гарет; той бе заинтригуван и от необичайната твърдост на тялото на мъжа, от която рамото ужасно го заболя. Толкова силен бе ударът, че Гарет си помисли, че под дългото си палто човекът сигурно носи средновековна броня. Миг по-късно тази мисъл вече не му изглеждаше толкова глупава. Впи поглед в странните ботуши на непознатия и с потрес осъзна с кого се бе сблъскал току-що. Зяпна от изумление — просто не можеше да повярва. Като се стараеше да се държи спокойно, той се зае тайно да проследи Шакълтън, стискайки с трепереща ръка пистолета в джоба си, без да знае точно какво да направи. Реши, че ще е най-добре да го следи известно време, поне докато разбере накъде се е запътил с такава бързина. Развълнуван, но същевременно предпазлив, Гарет го проследи по цялото протежение на Олд Бонд Стрийт, като затаяваше дъх всеки път, когато окапалите листа изшумоляваха като древен пергамент под краката му, после по Брутън Стрийт, докато накрая стигнаха площад Бъркли. Щом се озова там, Шакълтън се спря пред една изоставена наглед сграда и веднага се закатери по фасадата й, сетне изчезна през един прозорец на горния етаж. Инспекторът, който бе наблюдавал маневрата му, скрит зад едно дърво, се зачуди какво да предприеме по-нататък. Трябваше ли да го последва и в къщата? Но преди да смогне да си отговори, видя как пред порутената сграда спря файтон и от него — за още по-голямо изумление на Гарет — слезе писателят Х. Дж. Уелс, който се отправи преспокойно към къщата и също влезе в нея, само че през вратата. Каква работа имаше писателят с човека от бъдещето? — запита се слисаният Гарет. Имаше само един начин да разбере това. Пресече улицата предпазливо, изкатери се по фасадата на къщата и се промуши през същия прозорец, през който преди няколко минути бе влязъл и капитан Шакълтън. Щом се озова в сумрачната сграда, видя цялата сцена, без да бъде забелязан. И сега знаеше, че Шакълтън не бе пристигнал от бъдещето, за да злочинства безнаказано, както инспекторът си бе помислил отначало, а за да помогне на Уелс да се пребори с този пътник във времето на име Маркъс, чийто злонамерен план, доколкото Гарет можа да разбере, бе да сложи ръка върху едно от произведенията на писателя.

Уелс видя как инспекторът коленичи до трупа на Том и внимателно затвори очите му. Сетне Гарет се изправи, усмихна се на писателите с онази своя момчешка усмивка и каза нещо, но Уелс не можа да го чуе, защото в същия миг вселената, в която се намираха, изчезна, сякаш никога не бе съществувала.