Феликс Палма
Картата на времето (16)

XVI

Когато святкането най-сетне престана, оставяйки в развълнувания въздух печални пера от дим, сякаш на тавана се бе разразил бой с възглавници, Андрю с изненада съгледа Чарлс, Уелс и съпругата му, скупчени край вратата в същите пози, в които ги бе оставил. Поздрави ги с усмивка, която трябваше да е победоносна, но световъртежът и усилващата се болка от раната я превърнаха в немощна гримаса. Когато се надигна, за да слезе от машината, останалите видяха кръвта, която бе напоила левия му ръкав и заплашваше да прокапе на пода.

— Мили Боже, Андрю! — възкликна Чарлс и изтича към него. — Какво е станало с теб?

— Няма нищо, Чарлс — отвърна той, олюлявайки се, като се подпря на братовчед си. — Просто драскотина.

Уелс го хвана за другата ръка и двамата му помогнаха да слезе по стълбите. Андрю се опитваше да върви сам, но като видя, че не обръщат внимание на усилията му, хрисимо се остави да го отведат до една малка всекидневна, както би се оставил да бъде отнесен в самата преизподня от рояк демони. Друго не можеше и да направи, тъй като натрупаното напрежение ведно със загубата на кръв и изтощителното препускане бяха изчерпали силите му. Настаниха го внимателно в креслото, намиращо се най-близо до камината, където енергично пламтеше огън. След като прегледа раната му с изражение на досада, както се стори на Андрю, Уелс нареди на съпругата си да донесе превръзки и всичко необходимо, за да спрат кръвотечението. Оставаше само да й заръча да се разбърза, преди бодро шуртящата кръв да е нанесла непоправими щети на килима му. Благотворното дихание на огъня почти веднага прогони студените тръпки на Андрю, макар че заплашваше и да го приспи. За щастие, на Чарлс му хрумна да сложи чаша в ръцете му и дори му помогна да я поднесе към устните си; алкохолът пропъди донякъде замайването и тежкото чувство на слабост, които го бяха обзели. След малко се появи и Джейн, която побърза да се погрижи за раната му със сръчността на медицинска сестра, закалена на фронта. Тя отряза ръкава на сакото му с ножици и наложи върху раната какви ли не илачи, които пареха тъй силно, че го накараха да стисне зъби. Накрая здраво го превърза и се отдръпна няколко крачки назад, за да погледне със задоволство резултатите от труда си. Едва тогава, когато най-спешната работа бе приключена, разнородният спасителен отряд обгради креслото, в което се бе изпружил Андрю. Очакваха да им съобщи какво е станало. Андрю си спомни проснатия на земята Изкормвач и Мери, която му затваряше очите, сякаш тази гледка бе нещо, явило му се насън. Това можеше да означава само едно — че делото се е увенчало с успех.

— Успях — обяви той, като се стараеше въодушевлението да вземе връх над умората. — Убих Джак Изкормвача!

Думите му предизвикаха изблик на бурна радост, който Андрю наблюдаваше стъписан и развеселен. Всички го обсипаха с лавина от сърдечни потупвания, след което се запрегръщаха помежду си с ликуващи възгласи, изпаднали в такъв възторг, сякаш честваха Нова година или някакъв езически ритуал. Когато осъзнаха колко невъздържана е реакцията им, те се успокоиха и отново го загледаха с обич и любопитство. Андрю им се усмихна, леко смутен, и тъй като явно никой нямаше какво да добави, потърси с поглед някакво доказателство за предполагаемите промени, които неговият щрих сигурно бе нанесъл върху платното на настоящето. Очите му се спряха върху сложената на масата кутия за пури, в която, доколкото си спомняше, бе прибрана изрезката от вестника. Всички проследиха погледа му.

— Е, добре — рече Уелс, прочел мислите му. — Вие хвърлихте камък в едно спокойно езеро и сте нетърпелив да видите вълните, които вашето действие е предизвикало на повърхността. Да не отлагаме повече! Сега е моментът да проверим дали наистина сте променили миналото.

Влязъл отново в ролята си на церемониалмайстор, Уелс отиде до масата, тържествено взе кутията и я подаде на Андрю с отворен капак, досущ като някой влъхва, който поднася в дар тамян. Младежът взе изрезката, опитвайки се да овладее треперенето на ръката си, и се зае да я разгъва, като сърцето му прескачаше от вълнение. Ала щом я разгъна, видя същата статия, която бе чел години наред. Един бегъл поглед му разкри, че съдържанието й е абсолютно непроменено: сякаш нищо не се бе случило, тя известяваше за зверското убийство на Мери Кели от Джак Изкормвача и последвалото му залавяне от Охранителния комитет на квартала. Андрю объркано погледна Уелс. Не можеше да бъде!

— Ама аз го убих — възрази той не особено убедено, — това тук не е вярно…

Уелс замислено се взря в статията. Всички впериха очи в него, очаквайки някакво заключение, което да изясни ситуацията. След кратък и задълбочен размисъл над изрезката писателят изпусна възклицание, показващо, че е проумял станалото. Изправи се рязко и, без да поглежда към никого, закрачи мълчаливо из стаята. Поради тесните й размери трябваше да се примири да направи няколко обиколки около масата, пъхнал ръце в джобовете си; от време на време кимаше одобрително, сякаш искаше да покаже на присъстващите, че постепенно си изяснява какво се е случило. Най-сетне се спря пред Андрю и му отправи печална усмивка.

— Спасили сте момичето, господин Харингтън — отбеляза той със спокойна убеденост, — не се съмнявайте в това.

— Но в такъв случай… — замънка Андрю, — защо все още е мъртва?

— Защото по необходимост трябва да е мъртва, за да извършите пътуване във времето и да я спасите — възкликна писателят като човек, който изтъква очевиден факт.

Андрю замига, неспособен да схване за какво намеква Уелс.

— Помислете само; нима щяхте да дойдете в дома ми, ако тя беше жива? Не разбирате ли, че чрез погубването на нейния убиец и предотвратяването на смъртта й премахнахте и причините за вашето пътуване във времето? А ако няма пътуване, няма и промяна. Двете събития, както виждате, са неотделими — обясни Уелс, като размахваше изрезката, която, запазвайки първоначалната статия, потвърждаваше неговата теория.

Андрю бавно поклати глава и погледна останалите, които изглеждаха не по-малко объркани от него.

— Не е толкова сложно — присмя се Уелс на недоумението на своята публика. — Ще ви го обясня по друг начин. Представете си какво трябва да е станало след завръщането ви с машината на времето: вашето друго аз сигурно отива в стаята на Мери Кели, но този път не я намира с извадени вътрешности, а я заварва жива пред трупа на един мъж, когото полицията не след дълго ще идентифицира като Джак Изкормвача. За късмет, един появил се изневиделица отмъстител го е убил, преди списъкът на жертвите му да се е увеличил с вашата любима. Благодарение на този непознат Андрю ще може да живее щастливо с нея, но, колкото и да е иронично, никога не ще узнае, че дължи щастието си на вас, тоест на самия себе си — след тези думи писателят го загледа с надежда, досущ като дете, което е посадило семка и очаква да види как в следващия миг от нея ще поникне цяло дърво. Но тъй като Андрю продължаваше да го гледа объркано, той добави: — Вашето действие е предизвикало един вид разклонение във времето, създало е нещо като алтернативна вселена, паралелен свят, тъй да се каже. И в този свят Мери Кели е жива и щастлива редом с другото ви аз. За жалост, вие се намирате в погрешната вселена.

Докато слушаше обяснението на Уелс, Чарлс кимаше все по-удовлетворено, а накрая погледна братовчед си, очаквайки да го види също тъй убеден. Андрю обаче се нуждаеше от още няколко секунди, за да поразсъждава над думите на писателя. Сведе глава и се опита да не обръща внимание на въпросителните погледи на останалите, за да обмисли спокойно цялата работа. Тъй като в неговата действителност явно нищо не се бе променило, пътуването му с машината на времето не само можеше да се смята за безполезно, но дори възникваше въпросът дали наистина се е състояло. Ала той знаеше, че то беше реално. Не можеше да забрави силуета на Мери, нито пък гърмежа от изстрела или отката на оръжието, да не говорим за раната на рамото — онзи грозен разрез, който бе донесъл със себе си като безспорно доказателство, че цялото събитие не е било сън. Да, всичко това действително се беше случило и обстоятелството, че не можеше да види резултатите, не означаваше, че те не съществуват, както Уелс веднага бе проумял. Точно както корените на едно дърво, натъквайки се на скала, търсят нов път за растеж, така и последиците от неговото действие, които не можеха просто да се изпарят във въздуха, бяха създали друга реалност, паралелен свят, където той беше щастлив с Мери Кели — свят, който не би съществувал, ако не бе извършил пътуването във времето. Това означаваше, че е спасил любимата си, въпреки че не можеше да й се радва; оставаше му само утешителното задоволство от мисълта, че е предотвратил смъртта й, че е направил всичко, което е било по силите му, за да поправи грешката си. Поне неговото друго аз щеше да й се радва, каза си той примирено. Онзи друг Андрю, който всъщност пак беше той, който бе плът от плътта му, щеше да има възможността да осъществи всичките му мечти. Щеше да има възможността да я направи своя съпруга, да я обича въпреки възраженията на баща си и коварните злословия на съседите. Прииска му се другото му аз да е осъзнало това чудо и през осемте години, които той бе прекарал в терзания, онзи по-щастлив Андрю да е обожавал Мери с неотслабваща сила през всяка секунда от съществуванието си, изпълвайки земята с плодовете на тази любов.

— Разбирам — промълви той накрая, като отправи вяла усмивка към присъстващите.

Уелс не можа да сдържи един победоносен жест.

— Радвам се, че разбрахте — възкликна той, а Чарлс и Джейн отново захванаха да потупват насърчително раменете на Андрю.

— Знаете ли защо при моите пътувания в миналото винаги избягвах да видя себе си? — попита Уелс, без да го е грижа, че никой не го слуша. — Защото, ако го бях направил, в някакъв момент от живота си трябваше да вляза през вратата, за да поздравя самия себе си — нещо, което за късмет на здравия ми разум никога не се е случвало.

След като прегърна братовчед си няколко пъти в нов пристъп на еуфория, Чарлс му помогна да стане от креслото, а Джейн майчински му оправи сакото.

— Може би шумовете, стряскащи ни нощем, онези скърцания, които приписваме на мебелите, са просто стъпките на някое наше бъдещо аз, което бди над сънищата ни, без да дръзне да ги наруши — дърдореше Уелс, чужд на всеобщото веселие.

Едва когато Чарлс му подаде ръка, той сякаш излезе от поетичния си транс.

— Много ви благодаря за всичко, господин Уелс — рече Чарлс. — Съжалявам, че нахълтах така в дома ви. Надявам се, че ще ми простите.

— Няма нищо, не се тревожете; вече е забравено — отвърна писателят, махвайки неопределено с ръка, сякаш бе открил нещо здравословно и съживително в това, че е бил държан под прицел.

— Какво ще направите с машината, ще я унищожите ли? — осмели се да попита плахо Андрю.

Уелс го погледна със снизходителна усмивка.

— Вероятно да — отвърна той, — щом вече е изпълнила мисията, за която бе създадена.

Андрю кимна, трогнат, без да ще, от тези тържествени слова. Не смяташе, че неговата трагедия е единствената, която заслужаваше да се използва това изобретение, попаднало в ръцете на Уелс. Но се зарадва, че писателят, за когото той бе почти непознат, бе взел тъй присърце неговата драма, че откриваше в нея отличен мотив, за да наруши времевите закони, да промени самата тъкан на времето и да изложи на опасност целия свят.

— И аз мисля, че така ще е най-добре, господин Уелс — рече той, когато се съвзе от вълнението, — защото вашите подозрения излязоха верни. Някой охранява времето и бди над миналото. На връщане се натъкнах на един от тези стражи, застанал при вратата на дома ви.

— Нима? — изненада се Уелс.

— Да, но за щастие успях да го прогоня — отвърна Андрю.

Веднага след това прегърна писателя с искрено чувство. Чарлс и Джейн наблюдавах доволни тази сцена, която щеше да е истински трогателна, ако не беше вцепенението, с което Уелс прие прегръдката. Когато Андрю най-сетне го пусна, Чарлс се сбогува с двойката и поведе братовчед си към изхода, преди отново да се е хвърлил да прегръща смутения писател.

Андрю прекоси градината с изострени сетива, стиснал пистолета в джоба си с дясната си ръка, тъй като се боеше, че стражът на времето го е проследил до неговата епоха и го причаква, стаен някъде наоколо. Ала от стража не се виждаше и следа. Навън ги чакаше файтонът, който ги бе докарал само преди няколко часа — сега те му се струваха цели векове.

— Гледай ти, забравил съм си шапката — рече Чарлс, когато той вече се беше качил във файтона. — Връщам се ей сегичка, Андрю.

Братовчед му кимна разсеяно и се настани на седалката, напълно изтощен. Погледна през прозорчето заобикалящия ги мрак, който вече просветляваше под напора на деня. Точно както платът на едно сако се износва на лактите, така и нощта бе започнала да се разнищва в единия край на небето, чиято чернота бавно се превръщаше във все по-светло синьо; бледо сияние взе да извайва пестеливо очертанията на света. Ако изключеше кочияша, който май бе задрямал на капрата, можеше да се каже, че това красиво зрелище от златисти и пурпурни воали бе устроено само за него. През последните години Андрю бе наблюдавал неведнъж, почти винаги от горичките на Хайд Парк, величественото настъпване на зората и си бе задавал въпроса дали това ще е денят на неговата смърт, денят, в който нарастващата мъка ще го принуди да си отнеме живота с пистолет като този, който сега държеше в джоба си и който предната вечер бе задигнал от витрината му, без да подозира, че в крайна сметка ще убие с него Джак Изкормвача. Но вече нямаше да съзерцава утрото, питайки се дали ще доживее да види бъдния ден, защото знаеше отговора: щеше да види утрото на следващия ден и на по-следващия, и много утрини след него — нямаше защо да се самоубива, щом бе успял да спаси Мери. Щеше ли да доведе до край плана си от чиста инерция, или може би просто защото се намираше, както му бе казал Уелс, в погрешната вселена? Това не изглеждаше достатъчна причина за самоубийство, или поне не бе толкова благородна, да не говорим, че дори разкриваше една абсурдна завист към неговия времеви близнак. Та нали онзи друг Андрю бе самият той и трябваше да приема неговото щастие със същото задоволство, с което би приел своето или — при липса на такова — щастието на брат си или на братовчед си Чарлс. В края на краищата, ако тревата в чуждия двор винаги е по-зелена, кой знае какъв тучен злак имаше в съседната вселена! Трябваше да се радва, че е честит на друго място, че е постигнал щастието си поне в съседното царство.

Това заключение породи един неочакван въпрос: ако знаеш, че си постигнал желания живот в някакъв друг свят, това освобождава ли те от опитите да го постигнеш в този? Отначало се чудеше какъв отговор да даде, но след кратък размисъл реши, че го е открил: вече бе освободен от нуждата да е щастлив и можеше просто да заживее спокойно, радвайки се на малките неща, без да го гложди парещото чувство на провал. Колкото и банално да изглеждаше, винаги можеше да се утеши с мисълта, че за свой късмет има пълноценен живот на друго място, едновременно далечно и близко: недостъпно място, което не фигурираше на никоя карта, защото се намираше на опаката й страна. Изведнъж изпита огромно облекчение, сякаш току-що бяха снели от него бремето, което му е било присъдено още при раждането. Почувства се освободен, безотговорен, безразсъден. Почувства неудържимо желание да се потопи в живота, да се впусне отново в коловозите на човечеството, да напише бележка на Виктория Келър — или на Маделин, в случай че Виктория бе съпругата на братовчед му — и да я покани на вечеря, на театър или на разходка в някой парк, където би могъл да я издебне и да доближи устни до нейните, просто защото знаеше, че в същото време нямаше да направи това. Изглежда, вселената функционираше именно по този начин, без да изключва нищо, позволявайки да се случи всичко, което можеше да се случи. Дори той да решеше да я целуне, един различен Андрю би отказал да го стори, движейки се по склона на времето, докато попадне на други устни, за да се раздвои отново в друг близнак, който — след още няколко умножения — в крайна сметка щеше да рухне в бездната на самотата.

Андрю се облегна на седалката, удивен, че неизиграните карти на живота не се превръщат в стърготини, заметени от метлата на дърводелеца, а всяка една от тях създава ново съществуване, което съперничи на първоначалното, за да се види кое е истинското. Свят му се зави при мисълта, че на кръстопътищата на жизнения му път се раждаха безброй други Андрювци, чиито съществувания протичаха редом с неговото и не приключваха там, където свършваше неговият живот, но той не можеше да види това, защото границите на света се определяха от скромните човешки сетива. Ами ако светът — подобно на сандъка на някой маг — наистина имаше двойно дъно и продължаваше отвъд предела, където неговите сетива му казваха, че свършва? Това бе все едно да си задава въпроса дали розите запазват цветовете си, когато никой не ги гледа. На прав път ли бе, или може би бълнуваше?

Въпросът очевидно бе реторичен. И все пак светът си направи труда да му отговори. Изведнъж излезе лек ветрец, подхвана един лист измежду многото, които застилаха тротоара, и го накара да танцува на повърхността на една локва — досущ като фокус, изпълнен за един-единствен зрител. Андрю гледаше слисан как листецът се върти, докато обувката на братовчед му не прекъсна изящния му танц.

— Готово, можем да тръгваме — рече Чарлс, размахвайки шапката си победоносно, както някой ловец би размахвал окървавена патица.

Щом се качи във файтона, повдигна вежда, учуден от унесената усмивка, озарила лицето на братовчед му.

— Добре ли си, Андрю? — попита той.

Андрю го гледаше с нежност. Чарлс бе преобърнал небето и земята, за да може той да спаси Мери Кели, за което възнамеряваше да му се отплати по най-добрия възможен начин: щеше да се държи за живота, поне докато удареше последният му час. Щеше да върне на братовчед си с лихвите цялата обич, получена от него през всички тези години — години, които бе пропилял от равнодушие и отчуждение, както сега осъзнаваше със срам. Щеше да прегърне живота — да, щеше да го прегърне като неочакван подарък и да се постарае да го изживее възможно най-добре, както правеха всички, както правеше Чарлс. Щеше да превърне живота в спокоен и дълъг неделен следобед, в който да чака настъпването на здрача. Това надали беше особено трудно; може би дори щеше да се научи да се наслаждава на обикновеното чудо, че е жив.

— По-добре от всякога, Чарлс — отвърна Андрю с внезапно оживление. — Чувствам се толкова добре, че бих приел покана за вечеря във вашия дом, при условие че очарователната ти съпруга покани и своята не по-малко очарователна сестра.