Феликс Палма
Картата на времето (38)

XXXVIII

Площад Бъркли беше мъничък и извънредно меланхоличен за размерите си, но имаше най-старите дървета в центъра на Лондон. Уелс го прекоси с почти тържествена стъпка, поздравявайки с бегъл поклон апатичната нимфа, която скулпторът Александър Мънро бе прибавил към суровата печал на пейзажа, и спря пред сградата с номер петдесет — скромна постройка, която не съответстваше на останалите сгради около площада, създадени от прочути архитекти на епохата. Съдейки по вида й, беше изоставена от няколко десетилетия и въпреки че фасадата не изглеждаше твърде повредена, прозорците на горните етажи и на сутерена бяха заковани с прогнили дъски, предназначени да крият от любопитни погледи мрачните тайни, които навярно се тулеха вътре. Уелс с неволно потръпване се запита дали бе постъпил разумно, пристигайки сам. Може би трябваше да уведоми инспектор Гарет — не само защото тук щеше да се срещне с някого, който явно не се колебаеше да убива обикновени граждани, но и защото бе дошъл на срещата с наивното намерение да го залови и да го поднесе на тепсия на инспектора, тъй че последният да си избие от главата идеята да пътува до 2000 г.

Уелс внимателно разгледа неприветливата фасада на най-омагьосаната — според мълвата, — сграда в Лондон, като си мислеше, че славата й е преувеличена. Списание „Мейфеър“ бе събрало с голяма доза сензационност странните произшествия, които от началото на века се бяха случили на това място; явно всеки, дръзнал да стъпи тук, в крайна сметка умираше или изгубваше разсъдъка си. За Уелс, който бе лишен от неземна чувствителност, това бе просто дълъг списък от кръвожадни дивотии, от слухове, на които дори печатното слово не успяваше да придаде правдоподобност. Сред тях не липсваха историите на слугини, които след полудяването си не можели да обяснят какво са видели, или пък на моряци, хвърлили се от прозорците, за да избягат, и останали набучени на острите върхове на решетестата ограда. Имаше, естествено, и сведения от будуващи съседи, които твърдяха, че през периодите, когато къщата бе оставала необитаема, са чували неспирен шум от тътрене на мебели зад стените и са зървали странни сенки през прозорците й. Заради този баласт от страшни случки сградата се славеше като прокълнато място и обиталище на безмилостен призрак — извънредно подходящ кът, в който джентълмените на кралството можеха да докажат мъжеството си, дръзвайки да прекарат една нощ там. През 1840 г. един авантюрист на име сър Робърт Уорбойс, който бил издигнал скептицизма си до ранга на добродетел, приел предизвикателството на приятелите си да преспи в сградата срещу сто гвинеи. Уорбойс се затворил там, въоръжен с пистолет и с въже, завързано за камбанка, която висяла на долния етаж при входа; с шеговита усмивка обещал да позвъни, ако изпадне в беда. Камбанният звън проехтял само петнайсет минути по-късно, последван от изстрел, който нарушил покоя на нощта. Когато приятелите му се притекли на помощ, заварили аристократа мъртъв, скован върху леглото и с изкривено от ужас лице. Куршумът се бил врязал в таблата на леглото, след като — кой знае? — може би пронизал безплътното тяло на призрака. Трийсет години по-късно, когато сградата вече се ползвала със значителен престиж в списъка на омагьосаните къщи в Англия, друг смел младеж, някой си лорд Литълтън, дръзнал да пренощува там. Той обаче извадил по-голям късмет, защото оцелял след атаката на привидението, по което успял да стреля със заредения със сребърни монети пистолет, с който имал благоразумието да си легне. Лорд Литълтън дори видял как зловредното създание паднало на земята, въпреки че при последвалото разследване в стаята не намерили никакъв труп, както самият стрелец разказал с явно объркване в прочутото списание „Бележки и въпроси“ — Уелс веднъж го бе разлистил развеселен, попадайки на него в една книжарница. В слуховете и легендите имаше разминавания и относно събитието, което бе породило въпросния призрак. Според някои мястото бе прокълнато, защото тук били измъчвани най-безжалостно стотици деца. Други пък смятаха привидението за измислица на съседите, породена от страховитите крясъци на умопобъркания брат, който един някогашен наемател държал под ключ в една от стаите, като му подавал храна през малка вратичка заради агресивността му. Трети пък твърдяха — и това бе любимата хипотеза на Уелс, — че произходът на призрака се криел в натрапчивия навик на някой си Майърс да се разхожда в нощния мрак със свещ в ръка, понеже не го ловял сън, след като годеницата му го напуснала дни преди сватбата. Накратко, от няколко петилетки в къщата не бе имало друго произшествие, поради което не бе неразумно да се заключи, че привидението се бе завърнало в пъкъла, може би отегчено от толкова младоци, горящи от желание да докажат храбростта си. Но призракът бе последното, което тревожеше Уелс. Имаше си достатъчно земни проблеми, за да се вълнува и от фауната на отвъдния свят.

Огледа и двете страни на улицата, но не се виждаше жива душа и тъй като луната бе в последна четвърт, нощта бе непрогледна. Стори му се стори, че мракът се отличаваше с онази присъща на мармаладите лепкавост, която му приписваха готическите романи. Бележката върху картата не уточняваше часа на срещата и поради това Уелс бе решил да отиде в осем и половина вечерта, защото този час се споменаваше във втория цитат. Надяваше се да е отгатнал правилно и да не е единственият, който щеше да се представи пред пътника. Бе взел мерки да се въоръжи за всеки случай и тъй като нямаше пистолет, бе вързал с връв на гърба си ножа за рязане на месо, тъй че острият инструмент да остане незабелязан от пътника, ако последният решеше да го претърси. Така екипиран, писателят се бе сбогувал с Джейн като героите от романите — с продължителна и неочаквана целувка, от която тя отначало се изненада, но в крайна сметка я прие с кротка отдаденост.

 

 

Без да губи повече време, Уелс пресече улицата, пое голяма глътка въздух, сякаш се канеше не да влезе в сградата, а да се хвърли в Темза, и бутна вратата, която се отвори с учудваща лекота. Веднага установи, че не е първият пристигнал, защото в центъра на вестибюла стоеше мъж на около петдесет години, пълничък и плешив, и се любуваше на стълбите към горния етаж, които се губеха в тъмното, пъхнал ръце в джобовете на безупречния си костюм.

Щом го видя да влиза, непознатият се обърна към Уелс и му протегна ръка, представяйки се като Хенри Джеймс. Значи този елегантен субект беше Джеймс? Уелс не го познаваше лично, защото рядко се вясваше в микрокосмоса на клубовете и салоните, в които Джеймс бе постоянен посетител и в които — според мълвата — този превзет рентиер надушвал тайните страсти на останалите членове, за да ги пренесе после на хартия с една проза, изтънчена като обноските му. Уелс обаче съвсем не си бе изгубил съня заради трудността да се срещне с колегата си. Нещо повече, след като прочете „Архивът на Аспърн“ и „Бостънчани“, дори се успокои, че авторът им принадлежи на свят, далечен от неговия. Изтощителното четене на двете творби го наведе на мисълта, че двамата с Джеймс имат само едно общо нещо — това, че прекарват дните си в тракане на пишеща машина. Впрочем Уелс не знаеше, че колегата му, твърде разглезен, за да се унижава с такава изморителна механична работа, предпочиташе да диктува на машинописка. Изобщо единствената заслуга, която признаваше на Джеймс, бе безспорната му дарба да не казва нищо, използвайки за целта предълги фрази. Вероятно и Джеймс изпитваше към творчеството на Уелс същото презрение, което той изпитваше към неговия свят на дантелени кърпички и посърнали дами, белязани от несподелими тайни, защото поизкриви лице, когато новодошлият му се представи като Х. Дж. Уелс. Изминаха няколко секунди, през които всеки оглеждаше другия подозрително, докато накрая Джеймс явно сметна, че са на път да престъпят някое незнайно правило на етикета, защото побърза да наруши неловкото мълчание.

— Изглежда, че сме дошли в точния час. Очевидно нашият домакин ни очаква тази вечер — и той посочи многобройните свещници, поставени из цялото помещение, които не прогонваха напълно мрака, но поне очертаваха в центъра на вестибюла един кръг от светлина, където сигурно щеше да се състои срещата.

— Така изглежда, да — съгласи се Уелс.

После и двамата се загледаха в розетките на тавана — единственото нещо, на което човек можеше да се любува в празния вестибюл. Но за щастие досадното мълчание не се проточи прекалено, защото почти веднага чуха скърцането на панти, което оповести пристигането на третия писател.

Мъжът, който отвори вратата с плахата деликатност на човек, влизащ в крипта, бе прехвърлил петдесетте, едър и червенокос, а челюстта му сякаш пламтеше от грижливо поддържаната рижа брада. Уелс тутакси го позна. Това беше Брам Стокър, ирландецът, който бе администратор на театъра „Лисеъм“, въпреки че сред градските клюкари бе по-известен като импресарио и любимо кутре на прочутия актьор Хенри Ървинг^[1]. Като го видя колко е внимателен и боязлив, Уелс си припомни и слуховете, според които Стокър бил член на Златната зора — окултно общество, в което участваха и други негови колеги, като например уелският писател Артър Макън или поетът У. Б. Йейтс.

Тримата писатели се ръкуваха в средата на кръга от светлина, преди да потънат в тягостно и смущаващо мълчание. Джеймс отново бе потърсил убежище в изкуствената си надменност, а Стокър шаваше неспокойно до него. Уелс се забавляваше от тази притеснителна среща между хора, които явно почти нямаха какво да си кажат, въпреки че и тримата — всеки посвоему — правеха едно и също: градяха живота си върху хартия.

 

 

— Радвам се да видя, че всички сте тук, господа.

Гласът прозвуча отвисоко и тримата писатели незабавно вдигнаха глави към стълбата, по която в този миг слизаше, без да бърза, сякаш се наслаждаваше на гъвкавата си походка, предполагаемият пътник във времето.

Уелс го наблюдаваше с интерес. Това бе мъж на около четирийсет години, среден на ръст и с атлетично телосложение, който ги приветстваше с бодро изражение. Лицето с високи скули и решителна брадичка бе украсено с добре подрязана брада, чието предназначение явно бе да смекчи, доколкото бе възможно, грубите му черти. Придружаваха го двама души, малко по-млади от него, преметнали странни пушки на ремък през рамо. Те приличаха на жилави тояги, направени от някакъв особен сребрист материал, и писателите ги взеха за пушки не толкова заради вида им, колкото заради начина, по който онези субекти ги носеха. Не се изискваше много ум, за да разбере човек, че именно това бяха оръжията, изпускащи топлинния лъч, отнел живота на тримата убити.

Все пак Уелс остана разочарован от обикновената външност на пътника, сякаш поради самия факт, че идваше от бъдещето, видът му непременно трябваше да е чудовищен или поне обезпокоителен. Нима хората от бъдещето не бяха еволюирали физически, както предсказваше Дарвин? Преди няколко години самият Уелс бе писал в „Пал Мел Баджет“ статия, в която предвиждаше каква външност щеше да добие човекът с течение на вековете: механичните устройства щяха в крайна сметка да елиминират нуждата от крайници, напредъкът на химията щеше да извади от употреба станалия безполезен храносмилателен апарат, а същата съдба щеше да сполети ушите, косата, зъбите и другите ненужни украшения. Този извънредно бавен процес на окастряне щеше да пощади само двата действително важни човешки органа, мозъка и ръцете, които, естествено, щяха да увеличат значително размерите си. Резултатът от тези предположения трябваше по необходимост да е плашещ, затова не е чудно, че Уелс се почувства излъган от прозаичната външност на индивида от бъдещето, когото виждаше пред себе си. И сякаш за да засили още повече разочарованието му, пътникът — както впрочем и неговите копои — бе облечен с елегантен кафяв костюм по модата на епохата. Той спря пред тримата писатели и ги загледа в доволно мълчание, а по устните му играеше лека усмивка. Може би единственото, което го спасяваше да не изглежда съвсем обикновен, бе донякъде животинският поглед на живите му черни очи и увереността, която прозираше във всяко негово движение. Но и тези характеристики, каза си Уелс, не бяха отличителни за бъдещето, защото можеха да се открият и в определени хора от неговия свят, който за щастие бе населен с по-смели и обаятелни личности от малката група, представена там.

— Предполагам, че мястото е изцяло по ваш вкус, господин Джеймс — отбеляза пътникът, като се усмихваше лукаво на американеца.

Джеймс, заклет привърженик на недомлъвките, му отвърна с една вежлива, но хладна усмивка.

— Не ще отрека, че имате право, макар че, с ваше позволение, засега ще се въздържа да се съглася с вас, защото бих могъл да го сторя, без да изпадна в лицемерие, само ако в края на срещата преценя, че резултатът е достатъчно обезщетение за опустошителните последици, които оказа върху гърба ми пътуването от Рай^[2] — отвърна той.

Пътникът сви устни за миг, сякаш не бе напълно сигурен, че е разбрал заплетения отговор на Джеймс. Уелс тръсна глава.

— Кой сте вие и какво искате от нас? — боязливо попита Стокър, без да откъсва поглед от наемниците, които стояха като две загадъчни сенки на границата на кръга от светлина.

Развеселен, пътникът загледа обичливо ирландеца.

— Не е нужно да се обръщате към мен с такъв изплашен тон, господин Стокър. Уверявам ви, че съм ви събрал тук с едничката цел да ви спася живота.

— Простете тогава уклончивото ни държане, но навярно разбирате, че самият факт, че сте убили хладнокръвно трима души с единствената цел да привлечете нашето внимание, ни кара да се съмняваме в човеколюбивите ви намерения — намеси се Уелс. Когато пожелаеше, и той умееше да реди витиевати фрази като тези на Джеймс.

— О, това ли било… — рече пътникът, махвайки с ръка. — Уверявам ви, че тези трима души бездруго щяха да умрат. Гай, просякът от Мерилбоун, щеше да намери смъртта си в свада с двама свои другари на следващата нощ. Господин Чеймбърс щеше да загине при нападение на излизане от кръчмата си три дни по-късно. А сутринта на днешния ден прелестната госпожа Елис щеше неизбежно да бъде прегазена от една неуправляема карета на Кливлънд Стрийт. Всъщност единственото, което сторих аз, бе да ускоря смъртта им с няколко дни. Избрах ги именно поради това, че бяха обречени, а пък на мен ми трябваха трима души, които да ликвидираме с нашите оръжия, така че техните убийства заедно с фрагментите от вашите неиздадени романи да бъдат разгласени в пресата и по такъв начин да стигнат до вас. Знаех, че щом успея да ви убедя, че идвам от бъдещето, ще трябва само да ви съобщя мястото на срещата, а любопитството ви ще свърши останалото.

— Значи е истина? — попита Стокър. — Идвате от 2000 г.?

Пътникът се усмихна развеселен.

— Годината, от която идвам, е много по-далечна от 2000-та, в която със сигурност не се води никаква война срещу автоматите. Де да бяха тези играчки единствената ни грижа!

— За какво намеквате? — възмути се писателят. — Всички знаем, че през 2000 г. автоматите ще са завзели…

— Намеквам, господин Стокър — прекъсна го пътникът, — че „Мъри Пътешествия във времето“ е просто една измама.

— Измама ли? — измънка ирландецът невярващо.

— Да, доста умно скроена, но все пак измама, макар че, за жалост, единствено ходът на времето ще може да я разобличи — разкри техният домакин, като се усмихваше самодоволно на тримата писатели. Сетне загледа отново ирландеца, умилен от неговото простодушие. — Надявам се, че вие не сте сред ощетените, господин Стокър.

— Не, не… — промълви с тъжно облекчение писателят, — цената на билета надхвърля възможностите ми.

— Радвайте се в такъв случай, защото поне не сте си хвърлили парите на вятъра — ободри го пътникът. — Съжалявам, че за вас бе такова разочарование да научите, че тези пътешествия до 2000 г. са просто пантомима. Погледнете го обаче откъм положителната страна: този, който ви го разкри, е истински пътник във времето. Както сте разбрали от картата, която оставих в пощенските ви кутии, не само идвам от бъдещето, но и мога по мое усмотрение да се придвижвам и в двете посоки на времевия поток.

 

 

Вятърът виеше навън, но вътре в омагьосаната къща се чуваше само пращенето на пламъчетата на свещите, които рисуваха игриви сенки по стените. Гласът на пътника във времето прозвуча странно нежно, сякаш гърлото му бе подплатено с коприна, когато рече:

— Но преди да ви разкажа как го правя, позволете ми да се представя, за да не помислите, че ние от бъдещето не познаваме най-елементарните норми на възпитанието. Името ми е Маркъс Рис и съм, така да се каже, библиотекар.

— Библиотекар ли? — попита Джеймс, внезапно заинтригуван.

— Да, библиотекар, само че на една много особена библиотека. Но нека да започна от самото начало. Както можахте да се уверите, хората в крайна сметка ще овладеят пътуванията във времето, но не мислете, че в епохата, от която идвам, съществува нещо подобно на машината от вашия роман, господин Уелс, и че тези пътувания са на дневен ред. Не, през следващия век учените, физиците и математиците от цял свят ще затънат в безкрайни разисквания дали е възможно да се пътува във времето и ще развият множество теории относно как да се постигне това. Всички те обаче ще се сблъскат с неподатливата природа на вселената, която, за жалост, не притежава много от физическите характеристики, необходими за доказване на техните хипотези. Изглежда, че самата вселена някак е предпазена от пътувания във времето, сякаш подобни екскурзии са противоестествено отклонение и Бог е бронирал своето творение, за да не могат да се осъществят — пътникът помълча няколко секунди, през които само оглеждаше своята публика с живите си очи, черни като миши дупки. — Въпреки всичко, учените от моята епоха не ще са склонни да признаят поражението си и ще продължат да търсят начини да сбъднат най-жадувания блян на човека: да може да пътува през потока на времето в каквато посока пожелае. Макар че всички тези усилия в крайна сметка ще се окажат напразни. Знаете ли защо? Защото пътуването във времето няма да се осъществи посредством науката.

Маркъс закрачи из кръга от светлина, сякаш искаше да раздвижи изтръпналите си нозе, като се преструваше, че не забелязва заинтригуваните погледи на писателите. Накрая се върна на първоначалното си място и им отправи една усмивка, от която лицето му се напука като олющена стена.

— Не, тайната на пътуването във времето винаги е била в човешката глава — разкри той с известна наслада. — Възможностите на нашия ум са безгранични, господа.

 

 

Свещите все така пращяха, докато пътникът със същия нежен глас, който можеше да идва само от подплатено с пух гърло, ги ожалваше заради науката от тяхната епоха. Тази наука, която едва бе приключила с изучаването на черепа, за да се съсредоточи върху вътрешността му и да се опита да разгадае функциите на мозъка, па макар и с такива примитивни методи като рязане и прилагане на електрически стимули, все още съвсем не подозираше за огромния потенциал на нашето съзнание.

— Ах, човешкият мозък… — въздъхна Маркъс. — Най-голямата загадка във вселената тежи едва хиляда и четиристотин грама и навярно ще се изненадате, че използваме само някакви си двайсет процента от способностите му. Онова, което бихме могли да постигнем, ако използвахме целия му капацитет, все още е мистерия дори за нас. Затова пък знаем с положителност, господа, че сред многото чудеса, които се крият под кората му, е и способността да се пътува във времето — тук той направи нова пауза. — Все пак трябва да призная, че даже и нашите учени не познават напълно механизма, който ни позволява да се придвижваме през времевия поток. Едно обаче е ясно: човекът разполага с един вид управляемо съзнание, което му дава възможност да се придвижва през времето така, както и през пространството. И въпреки че все още е далеч от знанието как да го оползотворява, самият факт, че е успял да го задейства, е достатъчно значимо постижение, както навярно разбирате.

— Нашето съзнание… — промълви Стокър, запленен като дете.

Маркъс го гледаше с умиление, но не допусна това да го отклони от обяснението му:

— Не се знае с точност кой е бил първият пътник — сиреч първият човек, претърпял преместване във времето, както го наричаме, — защото най-ранните случаи били изолирани. Всъщност ако разполагаме с някакъв опис на онези първоначални премествания, то е благодарение на езотеричните списания и други публикации, посветени на паранормалните явления. Все пак сведенията за хора, твърдящи, че са преживели подобни епизоди, се появявали редовно, па макар и с такъв ритъм, че почти никой не забелязвал странното явление, освен онези луди пророци, които хората обикновено не взимат на сериозно. И тъй, към средата на нашия век светът изведнъж бе обхванат от истинска епидемия от пътници във времето, изскочили незнайно откъде. Сигурно бе обаче, че те съществуваха, сякаш способността да се преместваш през времевия поток бе следващата стъпка от еволюционното израстване, предсказано от Дарвин. Явно някои хора, намиращи се в екстремна ситуация, можеха да активират определени зони от мозъка си, който ги изтръгваше от настоящето им като по чудо и ги запращаше напред или назад през потока на годините. Те бяха малцинство, но притежаваха една очевидно опасна дарба, макар и да не умееха да я контролират. Както можете да си представите, правителството побърза да създаде отдел, който да събере хората, проявяващи въпросния талант, за да бъдат изследвани и обучавани да развиват способностите си в контролирана среда. Излишно е да се каже, че записването в този отдел не беше доброволно. Кое правителство би оставило на мира хора с такъв талант? Не, homo temporis, както бе наречен този тип, трябваше да бъде наблюдаван. Както и да е, изследванията успяха да хвърлят някаква светлина върху необикновеното явление. Бе установено например, че онези, които се преместваха във времето, не се движеха през времевия поток с постоянна скорост, докато спрат, щом се изгуби инерцията на импулса, както прави машината на господин Уелс. Те се придвижваха мигновено от една точка до друга чрез нещо като скок в пустотата. При това можеха да определят единствено посоката — към миналото или към бъдещето, и то по същия интуитивен начин, по който осъществяваха и скоковете. Като че единственото сигурно нещо бе, че колкото по-голям бе изминатият интервал, толкова по-голямо бе и изтощението, от което страдаше пътникът след преместването. Някои се нуждаеха от няколко дни, за да се съвземат, а други никога не се възстановяваха, изпадайки в коматозно състояние, от което не можеха да излязат. Установи се също така, че ако се съсредоточаха достатъчно, можеха да пренасят при своите скокове предмети и даже хора, макар че това се оказа двойно по-изтощително. При всички случаи, щом умственият механизъм, позволяващ преместването във времето, бе разбулен в границите на възможното, първото, което спешно трябваше да се провери, бе дали миналото може да се променя. Този въпрос бе породил разгорещени спорове още преди пътуването във времето да стане реалност, а сега, когато вече бе постижимо, изискваше неотложен отговор. Мнозина физици твърдяха, че ако пътуваме в миналото с намерение например да убием някого, пистолетът ще се взриви в ръцете ни, тъй като вселената навярно има механизъм за възстановяване, нещо като самосъзнание, което се грижи за нейната монолитност; то би попречило този човек да умре, защото това в действителност не се е случило. Но чрез редица контролирани опити, състоящи се в предизвикване на малки промени в близкото минало, беше установено, че времето не притежава такава защитна броня. Нищо не го предпазва, субстанцията му е уязвима като охлюв, лишен от черупката си. Следователно Историята, всичко, което вече се е случило, може да се промени. И това откритие, както навярно разбирате, предизвика още по-бурни сътресения, отколкото самите пътувания във времето. Човекът изведнъж получи възможност да изменя миналото. Не е чудно, че мнозинството изтълкува този дар като един вид неограничено пълномощие, предоставено от Бог на човечеството, за да може то да поправи грешките си. И тъй, логично бе да се избегнат геноцидите и страданията на миналото, да се изтръгнат плевелите на Историята, тъй да се каже, защото онова, което все още предстои, господа, е значително по-страшно от вашата невинна измислица, господин Уелс. Представете си какви ползи биха могли да донесат на човечеството пътуванията във времето. Например да се изкорени чумната епидемия, която покосила Лондон, взимайки сто хиляди жертви, преди да бъде потушена, колкото и да е иронично, от пожара през 1666 г.

— Или пък да се спасят книгите от Александрийската библиотека, преди да бъдат погълнати от пламъците — подсказа Джеймс.

Маркъс се усмихна снизходително.

— Да, биха могли да се направят милион неща. И тъй, с одобрение на населението, правителството създаде екип от доктори и математици, за да анализират тази колекция от отклонения, която представлява миналото, да преценят кои деяния заслужават да бъдат заличени и да предскажат какви последици би оказало това върху тъканта на времето, защото идеята не беше нещата да се влошат още повече. Но тъй като никога не може да се угоди на всички, веднага се надигнаха гласове против Проекта за реставрация, както бе наречено начинанието. Не всички намираха за етично това лекомислено манипулиране на миналото, с което смяташе да се захване правителството, и една част от населението се опитваше всячески да го осуети. Тази фракция — да я наречем консервативна, — която печелеше привърженици с всеки изминал ден, твърдеше, че грешките на миналото, за добро или зло, трябва да се приемат. При това положение за правителството ставаше все по-трудно да продължава с проекта, но всичко се провали окончателно, когато — от страх да не станат мишена на една нова ксенофобия — пътниците започнаха да бягат през времето. Безредното им бягство веднага породи неизбежните обществени вълнения, защото миналото изведнъж се бе превърнало в податлив маджун, чиято форма всеки можеше да моделира, движен от лични цели или просто по погрешка. Историята на света ненадейно се оказа застрашена.

— Но как може да се разбере дали някой манипулира миналото, щом при това той променя и нашето настояще? — попита Уелс. — Никога не бихме могли да узнаем дали някой манипулира Историята, само бихме понесли последиците от действията му.

— Поздравявам ви за вашата прозорливост, господин Уелс — рече Маркъс, приятно изненадан от въпроса на писателя. — Естеството на времето е такова, че ефектите от една промяна в миналото се предават по целия времеви поток, изменяйки всичко по пътя си, точно както вълните, предизвикани от хвърления в езерото камък, променят повърхността на водата. В зависимост от това, както и вие казахте, манипулацията е неоткриваема, защото и настоящето ни, и спомените ни ще бъдат засегнати от вълните, които тя ще породи — тук той направи пауза, преди да добави с лукава усмивка: — Освен ако не разполагаме с резервно копие на света, с което да я сравним.

— Резервно копие ли?

— Да, наречете го както щете — отвърна пътникът. — Имам предвид сбор от книги, вестници и други материали, които да описват възможно най-изчерпателно всичко, случило се до момента, цялата История на Човека. Това е — за да ви дам пример — нещо като портрет на истинското лице на вселената, който ще ни позволи веднага да открием дори най-малката аномалия.

— Разбирам — промълви Уелс.

— И откакто избухна първата епидемия от пътници във времето, правителството заработи по този въпрос, за да се избегне опасността някой да манипулира миналото без разрешение — разкри Маркъс. — Имаше обаче едно неудобство: къде можеше да се съхранява тази памет, за да е извън обсега на зловредните вълни, които пораждат промените?

Писателите го гледаха заинтригувани.

— Имаше само едно възможно място — сам си отговори пътникът: — в началото на времената.

— В началото на времената? — попита Стокър.

Маркъс кимна.

— Ако трябва да сме точни, в олигоцена, третия етап от периода терциер в ценозойската ера, когато човешки крак още не бил стъпил на Земята и светът принадлежал на носорозите, мастодонтите, вълците и първите наченки на примати. Една епоха, в която никой пътник не би могъл да пристигне, без да осъществи многобройни скокове с всички произтичащи от това рискове. А и никой не би имал интерес да пътува дотам, защото в тази епоха няма какво да се променя. Успоредно с проекта за обучение на пътници във времето, правителството организираше — строго секретно — нещо като елитен отряд, съставен от пътниците, проявили най-голяма ловкост и лоялност. Очевидно мисията на въпросния отряд бе да пренесе паметта на света до олигоцена. Там, чрез безброй премествания, избраните пътници, сред които съм и аз, както сигурно сте се досетили, построихме светилището. То щеше да подслонява познанието за вселената, но да бъде и наш дом, защото в онази ера щеше да протича оттам насетне голяма част от живота ни. Сред необятни прерии, чиято трева се срамувахме да тъпчем, щяхме да живеем и да създаваме деца, които щяхме да учим как да използват способностите си, за да могат като нас да се преместват във времето и да бдят над Историята, над времевата линия, започваща в онази ера и завършваща в мига, когато правителството бе отменило Проекта за реставрация. Да, тук свършва нашата юрисдикция, господа. Времето отвъд този миг не е под наблюдение, защото от само себе си се разбира, че щом е предшествано от времеви пътувания, обликът му може да приеме всички изменения, породени от тях. Затова пък миналото се смята за свещено и трябва да остане неизменно. Всяко манипулиране на неговата тъкан е престъпление против естеството на времето.

Пътникът скръсти ръце и помълча няколко секунди, загледан със симпатия в своята публика. Гласът му прозвуча въодушевено, когато добави:

— Наричаме Библиотека на Истината мястото, където се съхранява паметта на света, а аз съм един от библиотекарите, който трябва да се грижи за XIX век. За целта се придвижвам от олигоцена дотук и с малки скокове между десетилетията проверявам дали всичко е наред. Но идването до вашата епоха, както навярно разбирате, е изтощително дори при моето умение да извършвам скокове, които обхващат десетки векове. Трябва да изминавам повече от двайсет милиона години, а за библиотекарите, натоварени да бдят над онова, което за вас е бъдеще, пътят е още по-дълъг. По тази причина времевата линия, която трябва да опазваме, е жалонирана с гнезда, както ги наричаме — гъста мрежа от къщи и места, където ние, пътниците, можем да се отбиваме, за да понасяме по-леко преходите си. И, както вече трябва да сте се досетили, това е едно от тези скривалища. Какво по-подходящо място за укритие от една сграда, която е необитаема от десетилетия и ще бъде такава до края на века, сграда, все още белязана от проклятието на призрака, което държи любопитните настрани?

Маркъс млъкна отново, давайки да се разбере, че е приключил с обяснението си.

— И как ви се вижда днес нашият свят, има ли някаква аномалия? — попита Стокър развеселен. — Случайно да сте преброили повече мухи, отколкото трябваше да има?

Пътникът се засмя на шегата на ирландеца, но смехът му бе някак неуместно мрачен.

— Обикновено винаги откривам някаква аномалия — обяви той със скръбен тон. — Всъщност работата ми е доста занимателна: XIX век е една от епохите, в която пътниците във времето най-много обичат да се бъркат, навярно защото в много случаи манипулациите им предизвикват твърде странни последици. И колкото и нарушения да поправям, при всяко мое връщане тук откривам с примирение, че нещата не са в същия вид, в който съм ги оставил. Естествено, и този път не очаквах да е по-различно.

— И кое не трябваше да е такова, каквото е? — попита Джеймс.

От вниманието на Уелс не убягна колко сдържано зададе въпроса си американецът, сякаш не беше съвсем сигурен дали иска да узнае отговора. Дали имаше опасения за клубовете, тези луксозни укрепления, в които се спасяваше от самотата, съпътстваща го открай време като родилен белег? Може би те изобщо не бяха съществували до мига, в който неколцина пътници във времето бяха решили да основат първия, и сега трябваше да бъдат премахнати, за да възвърне вселената първоначалния си облик.

— Навярно ще се удивите, господа, но Джак Изкормвача не трябваше да бъде заловен.

— Сериозно ли говорите? — попита Стокър.

Маркъс кимна.

— Боя се, че да. Някакъв пътник във времето е предизвикал ареста му, като е предупредил Охранителния комитет на Уайтчапъл. Благодарение на този „свидетел“, който е предпочел да остане анонимен, Джак Изкормвача беше задържан. Но всъщност това не е трябвало да се случи. Ако не беше намесата на пътника във времето, след убийството на проститутката в нощта на 7 ноември 1888 г. Брайън Рийс, морякът, известен като Джак Изкормвача, щеше да отплава към Карибско море, както бе запланувал. Там щеше да продължи с кървавото си увлечение, убивайки няколко души в Манагуа, но заради разстоянието никой нямаше да свърже тези престъпления с убийствата на проститутките от Ист Енд. И тъй, от историческа гледна точка, Джак Изкормвача щеше да изчезне от картата, оставяйки неизяснена мистерията на своята самоличност. Тя щеше да стане една от най-прочутите загадки в света и заради нея щеше да се пролее толкова мастило, колкото кръв е пролял ножът му. Изследователите и детективите от следващото столетие щяха да я превърнат в свое любимо развлечение и да се ровят като шопари в архивите на Скотланд Ярд, жадни да бъдат първите, които са съумели да дадат лице на тази сянка, преобразена от времето в чудовищен мит. Може би ще се учудите, ако научите, че някои от проучванията сочат дори към кралската династия. Очевидно всеки може да има мотив да изкорми някоя и друга проститутка. В този случай, както виждате, хорското въображение надминава действителността. Предполагам, че пътникът, предизвикал промяната, е бил измъчван от любопитство да узнае истинската самоличност на изверга. И както вие заключихте, господин Уелс, хората не са открили промяната в миналото, защото и те, и останалата част от вселената са били засегнати от последиците от нейните вълни. Но този проблем има много лесно решение. Достатъчно е да се отиде в нощта на 7 ноември и да се попречи на пътника във времето да предупреди Охранителния комитет, оглавяван от Джордж Лъск, за да се възстанови първоначалният облик на Историята. Може би ще ви се стори, че конкретно тази поправка няма да е за добро — не ще споря за това, но при всички случаи трябва да попреча на пътника, защото, както вече ви казах, всяко манипулиране на миналото е престъпление.

— Означава ли това, че се намираме в… паралелна вселена? — попита Уелс.

Маркъс го погледна изненадан, сетне кимна.

— Точна така, господин Уелс.

— Какво, по дяволите, ще рече паралелна вселена? — попита Стокър.

— Това е една идея, която ще се формулира следващия век, в периода, когато пътуванията във времето ще продължават да бъдат просто фантазия на писателите и физиците — обясни пътникът, все още гледайки удивено Уелс. — Предполага се, че паралелните вселени са средство да се избегнат времевите парадокси, които биха могли да възникнат, ако миналото не е нещо изсечено върху камък и неподлежащо на промяна. Какво би станало например, ако някой пътува във времето и убие собствената си баба, преди да е родила майка му?

— Той няма да се роди — побърза да отговори Джеймс.

— Освен в случай, че баба му не е истинската майка на майка му, което за последната ще е интересен начин да узнае, че е била осиновена — пошегува се Стокър.

Пътникът пропусна покрай ушите си духовитата забележка на ирландеца и продължи с обяснението си:

— Но ако той изобщо не се е родил, как би могъл да убие баба си? За мнозина физици от моята епоха единственият начин да се разреши този парадокс е идеята, че преломните промени в миналото създават паралелни вселени. В такава вселена след убийството на баба си убиецът няма да изчезне, както би било логично, а ще продължи да живее, но вече в един различен свят, в една друга реалност, изникнала от стъблото на първоначалната му вселена в същия миг, в който той е натиснал спусъка, променяйки съдбата на своята баба. Това ще си остане само теория, недоказуема дори когато пътуванията във времето станат възможни, защото единственият начин да се провери дали промените в миналото пораждат паралелни светове е да разполагаме с копие от първоначалната вселена, с което да можем да правим сравнения, както ви обясних одеве. Ако нямаше такова, сега аз нямаше да съм тук и да ви говоря за мистерията, която крие самоличността на Джак Изкормвача, защото нямаше да има никаква мистерия.

Уелс кимна безмълвно, а Стокър и Джеймс размениха озадачени погледи.

— А сега ме последвайте, господа. Ще ви покажа нещо, което ще ви помогне да разберете това по-добре.