Феликс Палма
Картата на времето (34)

XXXIV

Колин Гарет, инспекторът от Скотланд Ярд, би се радвал, ако не му призляваше толкова при вида на кръв; тогава нямаше да се оттегля да повръща всеки път, когато професията му го принуждаваше да погледне някой труп — особено ако убиецът бе проявил по-голяма жестокост от обичайната. За зла участ на инспектора последното се случваше толкова често, че той дори обмисляше възможността да не закусва сутрин — бездруго закуската се задържаше в стомаха му твърде кратко време. Затова пък, навярно като компенсация за тази непоносимост към кръвта, Колин Гарет бе благословен с бляскав ум. Или поне така бе твърдял винаги неговият вуйчо, митичният инспектор Фредерик Абърлайн, който преди години се бе нагърбил да залови свирепия убиец Джак Изкормвача. Такава вяра имаше вуйчото в пресветлия мозък на племенника си, че фактически го заведе за ръка в Скотланд Ярд с пламенно препоръчително писмо до главен интендант Арнолд — строг и надменен мъж, който отговаряше за детективския корпус. Гарет вече цяла година работеше в участъка и трябваше да признае, за свое удивление, че вуйчо му не бе сгрешил в преценката си, защото, откак зае кабинета с изглед към Грейт Джордж Стрийт, той успя да разреши много случаи. При това без видими усилия, но и без да напуска кабинета. В топлото си убежище Гарет по цели нощи съпоставяше и напасваше уликите, които му носеха неговите подчинени, досущ като дете, което се забавлява с ребус, избягвайки всячески досега със суровата и кървава действителност, пулсираща зад тези данни. Да работи на самото местопрестъпление — това не бе подходящо за впечатлителна душа като неговата, ако и да бе придружена с изключителен мозък.

А от пъкъла, който вилнееше зад вратата на кабинета му, може би именно моргата бе мястото, показващо с прекомерна яснота най-реалната страна на престъпленията — онази осезаема, органична и тъй противно конкретна част, която Гарет се стараеше да игнорира. Затова, колчем трябваше да направи оглед на труп, инспекторът въздъхваше примирено, нахлупваше шапката си и поемаше към гнусната сграда, като се молеше този път да смогне да излезе от залата за аутопсии, преди стомахът му да е решил да се освободи от закуската, за да не изцапа обувките на съдебния лекар.

Трупът, който трябваше да огледа тази сутрин, бе открит в квартал Мерилбоун от градската полиция. След безуспешните й опити да установи какво оръжие бе причинило страховитата рана на жертвата — очевидно някакъв просяк, — случаят бе прехвърлен на мозъците от Скотланд Ярд. Гарет си представяше, че градските агенти вероятно са го прехвърлили с ехидна усмивчица, доволни, че са могли да стоварят достатъчно сложно предизвикателство на гениите от Грейт Джордж Стрийт, за да си заработят заплатата. Доктор Терънс Алкок го чакаше в този миг в преддверието на моргата на Йорк Стрийт с престилката си, украсена с петна от засъхнала кръв; именно той бе изтъкнал пред градската полиция, че се намират пред мистерия, неразрешима поне за него. Обстоятелството, че този опитен съдебен лекар, който с удоволствие афишираше познанията си при най-малък повод, сега открито бе признал поражението си, наведе Гарет на мисълта, че му се предоставя наистина интересен случай, излязъл сякаш от роман за неговия обожаван Шерлок Холмс, а не от прозаичния живот, в който на престъпниците почти винаги им липсваше находчивост.

Съдебният лекар го поздрави със сериозно изражение и го поведе по коридора към залата за аутопсии в тържествено мълчание, което изненада Гарет. Веднага разбра, че загадъчната рана е вбесила лекаря достатъчно, за да потисне обичайното му отлично настроение. Въпреки донякъде тревожния облик, който му придаваше свъсеното чело, доктор Алкок беше весел и извънредно бъбрив човек. При всяко посещение на инспектора в моргата той го посрещаше с предразполагаща бодрост и го водеше по дългия коридор, декламирайки напевно като някаква популярна песен порядъка, който според него бе най-подходящ за изследване на органите на коремната кухина: перитонеум, далак, ляв бъбрек, надбъбречна жлеза, пикочен мехур, простата, семенни торбички, пенис, семепровод… върволица от имена, която завършваше с червата — тях лекарят преглеждаше на последно място от съображения за чистота, твърдейки, че е твърде противно да си имаш работа със съдържанието им. И аз, който всичко виждам, без да ща, както съм ви казвал неведнъж в хода на тази история, мога да ви уверя, че — въпреки склонността си към самохвалство — в това отношение докторът никак не преувеличаваше. Благодарение на моята свръхестествена вездесъщност съм го виждал в такива пренеприятни занимания, при които оплескваше с изпражнения себе си, трупа, масата за дисекция, че даже и пода на залата за аутопсии, но от уважение към вас ще се въздържа от по-подробни описания.

Този път обаче съдебният лекар крачеше по коридора с меланхоличен вид, без да повтаря вечния си напев, който — поради отличната си памет — Гарет се бе улавял, че си тананика неведнъж, обикновено когато беше в добро настроение. След като изминаха коридора, влязоха в обширно помещение, в което се носеше твърде осезаема миризма на мърша. Осветлението идваше от няколко газени лампи с четири разклонения, които висяха от тавана, но на Гарет те му се струваха недостатъчни за толкова голяма зала; от това мястото добиваше още по-зловещ вид. В призрачния сумрак бе трудно да се различи нещо на разстояние, по-голямо от два метра. Значителна част от тухлените стени бе покрита с редица шкафчета, пълни с хирургически инструменти, които се редуваха с лавици с шишета, съдържащи загадъчни тъмни течности. На стената в дъното имаше и огромна мивка, където инспекторът неведнъж бе виждал доктор Алкок да мие кръвта от ръцете си като човек, който извършва злокобно очищение. В центъра на залата, върху една солидна маса, осветена от лампа, лежеше неясна фигура, покрита с чаршаф. Съдебният лекар, чиито ръкави винаги бяха запретнати — подробност, която силно притесняваше Гарет, — му направи знак с глава да се приближи до масата. Върху една масичка до фигурата, подобно на зловещ натюрморт, бяха струпани ножове за дисекция и за рязане на хрущяли, бръснач, различни скалпели, няколко триона, тънко длето за пробиване на черепи и съответният му чук, дузина игли за шиене с конци от котешки черва за шевовете, два мръсни парцала, везни, лупа и леген, пълен с вода с леко червеникав цвят, която Гарет избягваше да гледа.

В този миг един от помощниците на лекаря отвори вратата и направи плах опит да влезе, но докторът го пропъди със сърдит жест. Гарет си спомни колко пъти го бе чувал да оплюва контетата, които му назначаваха за асистенти — току-що излезли от университета момченца, които държаха ножа за аутопсия, сякаш бе перодръжка и с прибрана към тялото ръка, движейки само пръстите и китката си, правеха върху труповете малки и изящни разрези, по-подходящи за някаква кулинарна цел. „Тия разрези да ги оставят за експонатите в анатомичните театри“ — често му казваше доктор Алкок, фанатичен привърженик на дългите и широки разрези, които подлагаха на изпитание издръжливостта на ръката и раменната мускулатура.

След като осуети това прекъсване, докторът дръпна чаршафа, който покриваше тялото върху масата. Направи го съвсем безцеремонно — като фокусник, уморен да повтаря безспир все един и същ трик.

— Трупът е на мъж на възраст между четирийсет и петдесет години — поде той монотонно, — висок метър и седемдесет, с тънки кости, оскъдна подкожна мазнина и много слабо развита мускулатура. Цветът на тялото като цяло е блед. Що се отнася до зъбите, резците са в пълен състав, но липсват няколко кътника, а наличните в по-голямата си част са проядени и покрити с лек кафеникав слой.

След тези сведения изчака няколко секунди с надеждата, че инспекторът ще престане да изучава тавана и ще се реши да погледне трупа.

— А това е раната… — заяви докторът бодро заради бездействието на Гарет, насърчавайки го да хвърли едно око.

Инспекторът си пое дъх и бавно спусна погледа си върху вкочанения труп, за да се взре гнусливо в огромния отвор в средата на гърдите му.

— Става дума за кръгъл отвор с диаметър трийсет сантиметра — осветли го лекарят, — който пресича тялото на субекта от предната до задната страна, тъй че през него може да се гледа като през прозорец — нещо, в което ще се уверите, ако се надвесите над него.

Гарет неохотно се наведе над необикновената дупка — през нея действително се виждаше масата, върху която бе положен трупът.

— Каквото и да е причинило това, освен че е обгорило ужасно кожата по краищата, е стопило всичко, което е срещнало по пътя си: част от гръдната кост, от ребрените хрущяли, от гръдната преграда, от белите дробове, повечето ребра, дясната сърдечна камера и съответния участък от гръбначния мозък. Малкото, което е оцеляло, като например късчета от бял дроб, се е сляло с гръдната стена. Все още не съм провел аутопсията, но е очевидно, че тази дупка е причината за смъртта — отсъди докторът, — макар че да ме обесят, ако знам какво я е предизвикало. Сякаш гърдите на клетника са били пронизани от огнен език, или, ако предпочитате, от някакъв топлинен лъч. Аз обаче не познавам оръжие, което да може да причини такова нещо, освен огнения меч на свети архангел Михаил.

Гарет кимна, като се бореше да овладее разбунения си стомах.

— Има ли някакви други аномалии по останалата част на трупа? — попита той, колкото да каже нещо, усещайки как по челото му избива пот.

— Препуциумът е по-къс от обичайното и покрива само ръба на главичката на члена, но не се забелязва никакъв белег — отвърна докторът, перчейки се с професионализма си. — Но като изключим това, единствената аномалия е проклетата дупка, през която би могъл да скочи цял пудел.

Инспекторът кимна, отвратен от образа, измислен от лекаря, и измъчван от усещането, че знае повече интимни подробности за нещастния човек, отколкото бяха необходими за разследването.

— Много ви благодаря, доктор Алкок. Съобщете ми, ако откриете нещо ново, или ако ви хрумне какво е могло да причини такава дупка — помоли той.

След тези думи се сбогува набързо и излезе от моргата, като се стараеше да върви колкото се може по-изправен. Щом се озова навън, хлътна в първата пресечка, която му се изпречи пред очите, и повърна закуската си сред купчини смет. Излезе отново на улицата, като бършеше устата си с кърпичка — пребледнял, но успокоен. Поспря се за миг, пое въздух няколко пъти и издиша бавно, като се усмихваше вътрешно. Обгорената плът. Чудовищната дупка. Нищо чудно, че съдебният лекар не знаеше какво оръжие бе способно да предизвика такава страховита рана. Инспекторът обаче знаеше много добре.

Да, беше го видял през 2000 г. в ръцете на храбрия капитан Шакълтън.

 

 

Отне му почти два часа да убеди началника си да му издаде заповед за арест на човек, който още не се бе родил. Знаеше, че задачата няма да е лесна, още когато застана на прага на кабинета му, преглъщайки на сухо. Главен интендант Томас Арнолд беше близък с вуйчо му и охотно го бе приел в своето детективско паство, но никога не бе проявявал към него нещо повече от дистанцирана сърдечност с редки изблици на бащинска обич, когато Гарет успееше да разреши някой заплетен случай. Младият инспектор имаше чувството, че щом минеше край вратата на кабинета му и го видеше да работи съсредоточено, началникът му се усмихваше със същото дискретно задоволство, което би изпитал при вида на добре работеща печка с въглища.

Тази любезна усмивка се стопи само в деня, когато Гарет, току-що завърнал се от екскурзията в 2000 г., се яви в кабинета му с идеята, че трябва спешно да забранят производството на автомати и да конфискуват всички, създадени до момента, за да ги затворят незнайно къде — може би в някакъв резерват с телени огради, където да бъдат държани под наблюдение. На главен интендант Арнолд това му се стори пълна безсмислица. Оставаше му една година до пенсия и нямаше никакво желание да си усложнява живота, предотвратявайки странни заплахи, които за самия него бяха невидими. Но тъй като новакът неведнъж бе дал доказателства, че притежава изключителен ум, началникът му се видя принуден да се срещне с комисаря и с министър-председателя, за да ги уведоми за проблема. В този случай заповедта, която стигна до Гарет, спускайки се по йерархическата стълбица, беше отрицателна: никой нямаше да спре производството на автомати и те щяха да продължат да проникват в домовете на гражданите, защитени от безобидната си външност, макар че век по-късно щяха да завладеят планетата. Гарет подозираше, че срещата между онези трима лишени от въображение мъже, неспособни да видят по-далеч от носа си, е протекла в размяна на шеги и бурен смях. Но сега щеше да бъде различно. Сега нямаше как да си затворят очите. Този път не можеха да си измият ръцете с оправданието, че когато автоматите въстанат срещу човека, те кротко ще почиват под земята. А не можеха, защото този път бъдещето им бе дошло на гости и действаше в тяхното настояще, в отрязъка от времето, над който трябваше да бдят.

Въпреки всичко главен интендант Арнолд посрещна обясненията му със скептична гримаса. Гарет смяташе за привилегия това, че се бе родил в епоха, в която науката всеки ден правеше крачка напред, показвайки им неща, които техните дядовци дори не биха могли да проумеят; в случая той имаше предвид не толкова грамофона или телефона, а по-скоро пътешествията във времето. Кой би могъл да обясни на дядо му, че в епохата на неговия внук хората ще могат да пътуват в бъдещето, отвъд пределите на собствения си живот, или пък в миналото, в далечните времена, които се изучаваха в учебниците? Гарет бе пътувал до 2000 г. с голямо вълнение, не толкова заради шанса да присъства на едно историческо събитие за човешкия род, каквото бе краят на дългата война против автоматите, а защото съзнаваше по-ясно от всякога, че живее в свят, в който всичко изглежда възможно благодарение на науката. Щеше да посети 2000 г., да, но кой знае още колко епохи щеше да види, преди да умре! Според Гилиъм Мъри скоро щяха да открият нови пътища във времето и инспекторът може би щеше да види едно по-добро бъдеще в новоизградения свят, или пък да се върне назад до епохата на фараоните или до Шекспировия Лондон, където навярно би могъл да погледа как драматургът пише митичните си творби на светлината на свещ. И за младежкия дух на Гарет това бе повод за щастие, за постоянна признателност към Бог, в когото той — въпреки Дарвиновата политика на развенчаване — предпочиташе все още да вярва; затова всяка нощ преди лягане отправяше усмивка към звездите, където си представяше, че е Неговата обител, за да Му даде знак, че е готов да се диви на всички чудеса, които благоволеше да му покаже. Ето защо навярно не ще се учудите, че Гарет не разбираше онези, които се отнасяха с недоверие към научните изобретения, а още по-малко онези, които бяха безразлични към необикновеното откритие на Гилиъм Мъри. Такъв бе случаят с неговият началник, който все още не бе намерил време да посети 2000 г.

— Я да видим дали съм ви разбрал добре. Наистина ли твърдите, че това е единствената ви следа в случая, инспекторе? — рече главен интендант Арнолд, като размахваше обявата на „Мъри Пътешествия във времето“, връчена му от Гарет, и сочеше рисунчицата, на която храбрият капитан Шакълтън пронизваше с лъч един автомат.

Гарет въздъхна. Обстоятелството, че главен интендант Арнолд не бе участвал в никаква експедиция в бъдещето, го принуждаваше да му разясни тази материя. И тъй, трябваше да пропилее няколко минути, описвайки в общи линии събитията през 2000 г. и начина на пътуване във времето, докато стигна до действително важната част: оръжията на човешките войници. Въпросните оръжия пробиваха дупки в метала и поради това не бе неразумно да се предположи, че ако бъдат използвани срещу човек, резултатите биха били твърде подобни на онези, които се виждаха върху трупа в моргата на Мерилбоун. Доколкото знаеше инспекторът, нито едно от оръжията на неговата епоха не бе в състояние да причини такава чудовищна рана — нещо, което потвърждаваше и доктор Алкок в доклада от аутопсията. Стигайки до този момент, Гарет изложи пред Арнолд своята теория: някой от онези хора от бъдещето, вероятно тъй нареченият капитан Шакълтън, бе пътувал като гратисчия в „Хронотилус“ на връщане и сега вилнееше на воля в 1896 г. със смъртоносно оръжие. Ако това бе вярно, изтъкна той, можеха да направят две неща: да издирват Шакълтън из цял Лондон — начинание, което можеше да трае седмици, а не гарантираше успех, или да си спестят усилието и да отидат да го задържат там, където със сигурност щяха да го намерят: на 20 май 2000 г. Щеше да е достатъчно инспекторът да отпътува в бъдещето, придружен от двама полицаи, и да арестуват Шакълтън, преди да е успял да посети тяхната епоха.

— Освен това — добави той, за да убеди окончателно своя началник, който клатеше глава, видимо смутен, — ако ми позволите да задържа капитан Шакълтън в бъдещето, вашият отдел ще заслужи всевъзможни похвали и признания, тъй като ще сме постигнали нещо действително новаторско: да арестуваме убиеца, преди да е извършил престъплението, защото в такъв случай то няма да се състои.

Главен интендант Арнолд го изгледа слисан.

— Да не искате да кажете, че ако пътувате до 2000 г. и задържите убиеца, престъплението… ще се заличи?

Гарет добре разбираше колко трудно бе за човек като главен интендант Арнолд да проумее нещо от този род. Никой не би могъл да схване лесно идеята му — освен ако не умуваше по цели нощи над парадоксите, които можеха да предизвикат пътуванията във времето, както правеше инспекторът.

— Убеден съм в това, главен интендант. Ако го задържа, преди да е извършил престъплението, нашето настояще неизбежно ще се промени. Не само ще арестуваме убиеца, но и ще спасим един живот, защото, уверявам ви, трупът на просяка мигновено ще изчезне от моргата — заяви Гарет, макар че и на самия него не му беше ясно как точно щеше да стане това.

Томас Арнолд поумува няколко секунди над успеха, който щеше да отбележи Скотланд Ярд с това времево жонгльорство. За щастие, ограниченият ум на главния интендант не можеше да схване, че при задържането на убиеца щеше да изчезне не само тялото, но и всичко друго, породено от престъплението — включително и настоящата среща. Изобщо нямаше да има убийство, което да разследват. И в крайна сметка не биха могли да отбележат никакъв успех, тъй като нищо нямаше да се е случило. Последиците от арестуването на Шакълтън в бъдещето, преди да е пътувал в миналото и да е извършил престъплението си, бяха толкова непредсказуеми, че дори на самия Гарет свят му се зави, щом поспря за миг, за да ги анализира спокойно. Какво щяха да правят с убиец, за когото — поради факта, че е задържан, преди да извърши престъплението — никой нямаше да си спомня, че е убил някого? В какво, по дяволите, щяха да го обвинят? Или може би неговото пътуване в бъдещето също щеше да изчезне в онази космическа канализация, в която се изхвърляха всички неосъществени събития? Гарет не знаеше, но му беше ясно, че той е фигурата, която задвижва всичко.

След двучасов разговор зашеметеният главен интендант сложи край на срещата, като обеща на Гарет, че още същия следобед ще се види с комисаря и министър-председателя, за да им изложи въпроса възможно най-добре. Инспекторът му благодари. Това означаваше, че на следващата сутрин, ако не възникнеха проблеми, щеше да разполага със заповед за арестуването на Шакълтън през 2000 г. Тогава щеше да отиде в „Мъри Пътешествия във времето“, за да поиска от Гилиъм да му осигури три места в следващата експедиция с „Хронотилус“.

 

 

Както можеше да се очаква, Гарет посвети деня на разсъждения върху случая, но вместо да анализира подробностите, за да го разреши — което не бе необходимо, защото вече бе открил убиеца, — само се възхищаваше на любопитните му последици, сякаш съзерцаваше паяжината на някакъв нов вид паяк. Този път обаче инспекторът се отдаде на размишления не в кабинета си, а на една от пейките на алеята, която се намираше пред един луксозен дом на Слоун Стрийт. Това бе жилището на Нейтън Фъргюсън, фабриканта на механични пиана. Гарет не знаеше дали този противен субект, който за жалост го познаваше от детинството му, тъй като беше приятел на баща му, в крайна сметка бе виновен за опустошителната война в бъдещето, както се бе пошегувал оня злоезичен момък Уинслоу; нищо обаче не пречеше да мине вечерта край дома му, похапвайки грозде от кесия, за да види дали наоколо не броди някое подозрително лице. Ако се случеше нещо такова, навярно щеше да си спести едно пътуване до бъдещето. Но твърде възможно бе Фъргюсън да няма друга роля в грандиозния сюжет на вселената, освен да произвежда смехотворните механични пиана, и може би в този миг капитан Шакълтън дебнеше край нечий друг дом. Иначе защо би убил просяка? Какъв интерес би могъл да представлява за капитана животът на онзи клетник? Дали бе просто нещастен случай, произволна жертва, или трупът в моргата бе нещо повече, отколкото изглеждаше — например ключов елемент от ребуса на бъдещето?

Колкото и да бе погълнат от тези разсъждения, Гарет трябваше да ги прекрати, когато вратата на дома на Фъргюсън се отвори и въпросната личност излезе оттам. Инспекторът стана от пейката си и се скри зад едно дърво, откъдето ясно се виждаше всичко, което ставаше на тротоара отпред. Фъргюсън се спря на стълбите на жилището си, за да си сложи цилиндъра и да отправи към нощта горделив поглед на завоевател. Гарет забеляза, че беше облечен елегантно — явно отиваше на вечеря или нещо подобно. След като си сложи ръкавиците, Фъргюсън затвори вратата на дома си, слезе по стъпалата и закрачи по улицата, без да бърза особено. Очевидно отиваше някъде наблизо, щом бе решил да не използва каретата си. Гарет се зачуди дали да го последва. Но нямаше време да помисли как бе най-добре да постъпи, защото в този миг, точно когато Фъргюсън подмина оградената с плет градинка около дома си, един силует изникна безшумно от храстите. Носеше дълго палто и шапка, която засенчваше лицето му, но Гарет нямаше нужда да го види ясно, за да узнае кой е. Сам се изненада, че догадките му излязоха верни.

С решително движение фигурата измъкна пистолет от джоба на палтото си и се прицели във Фъргюсън, който вървеше по тротоара, без да подозира какво се случва зад гърба му. Гарет реагира мигновено. Излезе от скривалището си и пресече улицата тичешком, съзнавайки, че елементът на изненадата бе най-добрият коз срещу противник като Шакълтън, който по размери и сила го превъзхождаше почти двойно. Тропотът от стъпките му сепна фигурата, която с видимо объркване го загледа как се приближава към нея, въпреки че продължаваше да държи с протегнатата си ръка пистолета, насочен към фабриканта. Гарет връхлетя капитана с цялата си сила, като го сграбчи през кръста; двамата прелетяха над храстите и паднаха в градинката. Инспекторът бе смаян от крехкото телосложение на Шакълтън, когото успя да срази с лекота, но бързо разбра причината за тази лесна победа, виждайки, че се е проснал върху красива девойка, а устата му бе само на една целувка разстояние от нейната.

— Госпожице Нелсън? — измънка той смутен.

— Инспектор Гарет! — възкликна тя, не по-малко изненадана.

С пламнало лице Гарет побърза да стане, за да наруши тази притеснителна поза, и й помогна да се изправи. Револверът остана да лежи на земята, но никой от двамата не си направи труда да го вдигне.

— Добре ли сте? — попита инспекторът.

— Да, добре съм, не се тревожете — рече тя задъхана, а на лицето й се изписа раздразнение. — Мисля, че въпреки всичко нямам нищо счупено.

Луси изтърси полепналата по дрехите й пръст и развърза почти разваления от падането кок, в който бе събрала косата си.

— Съжалявам, че ви нападнах така, госпожице Нелсън — извини се Гарет, запленен от прелестните златни коси, които лениво се спуснаха по раменете й като мед, разлян от делва, — искрено съжалявам, но… вие щяхте да стреляте по господин Фъргюсън, нали?

— Разбира се, че щях да стрелям по господин Фъргюсън, инспекторе! Да не мислите, че без причина се крия тук цяла вечер? — тросна се девойката.

Наведе се, за да вземе пистолета, но Гарет я изпревари.

— По-добре да е у мен — рече той с извинителна усмивка. — Но кажете ми, защо искахте да убиете господин Фъргюсън?

Луси въздъхна и в продължение на няколко мига се взира в земята, вглъбена в мислите си.

— Знаете ли, аз не съм онова повърхностно момиченце, за което ме смятат всички — рече накрая с печален глас. — И аз като всеки друг съм загрижена за света, в който живея. И възнамерявах да го докажа, като ликвидирам виновника за войната в бъдещето.

— Аз съвсем не ви мисля за повърхностно момиченце — призна Гарет. — Който мисли така, е истински глупак.

Луси се усмихна поласкана.

— Сериозно ли говорите? — запита тя с кокетно изражение.

— Разбира се, госпожице Нелсън — увери я инспекторът с плаха усмивка. — Но не ви ли се струва, че има далеч по-добри начини да докажете своята загриженост, без да цапате с кръв красивите си ръце?

— Май имате право, господин Гарет… — призна Луси, като го гледаше очарована.

— Радвам се, че вече сме на едно мнение — рече Гарет с искрено облекчение.

Постояха безмълвно няколко мига, като се гледаха смутено.

— Ами сега, инспекторе? — продума най-сетне момичето с невинно изражение. — Ще ме арестувате ли?

Гарет въздъхна.

— Именно това би трябвало да направя, госпожице Нелсън — скръбно призна той, — но…

Помълча за миг, като обмисляше ситуацията.

— Да? — попита Луси.

— Ще забравя за случката, ако ми обещаете, че повече няма да се опитвате да стреляте по когото и да било.

— О, обещавам ви, инспекторе! — рече момичето с ликуващ тон. — И ако бъдете така добър да ми дадете пистолета, ще мога да го върна в чекмеджето на баща ми, преди да е разбрал, че съм го взела.

Гарет се поколеба, но накрая й подаде оръжието. Тя го взе, при което пръстите им се докоснаха; и двамата не ги отдръпнаха веднага, задържайки за миг този приятен допир. Когато Луси пъхна пистолета в джоба на палтото си, Гарет се покашля.

— Ще ми позволите ли да ви изпратя до дома ви, госпожице Нелсън? — попита той, като не смееше да я погледне. — Не е препоръчително една млада дама да върви сама по улицата в този час, та дори да е с оръжие в джоба си.

Луси се усмихна, очарована от предложението му.

— Разбира се — отвърна. — Много сте любезен, инспекторе. Не живея много далече, пък и нощта е чудесна. Ще бъде приятна разходка.

— Убеден съм в това — отговори Гарет.