Феликс Палма
Картата на времето (40)

XL

Слаба и бледа, с червеникави коси, които пламтяха по раменете й като жарава, девойката се взираше в него с онзи странен поглед, който вече бе привлякъл вниманието му преди няколко дни, когато я зърна сред любопитните минувачи, струпали се край третото местопрестъпление на Маркъс.

— Вие? — възкликна Уелс и се спря.

Девойката не каза нищо. Само се приближи до него с лека котешка походка и му подаде нещо. Писателят видя, че това бе писмо и, малко объркан, го взе от снежнобялата ръка. За Х. Дж. Уелс. Да се връчи в нощта на 26 ноември 1896 г., пишеше на гърба. Значи тази млада жена, която и да беше тя, бе нещо като вестоносец.

— Прочетете го, господин Уелс — рече тя с глас, напомнящ шепота на бриза, който раздвижваше пердетата в късния следобед. — Бъдещето ви зависи от това.

След тези думи жената се отправи към изхода и го остави да стърчи край вратата на дома си, замръзнал като истукан. Когато успя да се съвземе, Уелс се затича след нея.

— Почакайте, госпожице…

Спря се по средата на пътя. Младата жена бе изчезнала, само уханието на парфюма й се носеше във въздуха. Въпреки това Уелс имаше чувството, че не е чул градинската врата да скърца. Сякаш след връчването на писмото пратеничката се бе изпарила — в буквалния смисъл на думата.

Той постоя няколко минути там, като се вслушваше в спокойния пулс на нощта и попиваше аромата на непознатата, докато най-сетне се реши да влезе вкъщи. Отправи се към всекидневната, без да вдига шум, запали лампичката и седна в креслото си, все още слисан от появата на тази девойка. Ако бе висока двайсет сантиметра и имаше на гърба си чифт крилца на водно конче, спокойно щеше да мине за някоя от феите, в които вярваше Дойл. Коя ли бе тя? — запита се Уелс. И как бе изчезнала така внезапно? Безсмислено бе обаче да губи време в догадки, когато отговорът вероятно се намираше в плика, който държеше в ръцете си. Отвори го и измъкна листата, които съдържаше. Тръпки го побиха, когато разпозна почерка, и с разтуптяно сърце зачете:

Скъпи Бърти,

Ако държиш това писмо в ръцете си, значи съм на прав път и в бъдеще ще може да се пътува във времето. Не зная кой ще ти връчи писмото, но те уверявам, че ще носи твоята кръв, а и моята, защото, както несъмнено си разбрал от почерка, аз съм ти. Един Уелс от бъдещето. От твърде далечното бъдеще. Добре би било да осмислиш този факт, преди да продължиш да четеш нататък. И тъй като зная, че за теб няма да е достатъчно доказателство това, че почеркът ми е еднакъв с твоя, защото всеки сръчен човек би могъл да го имитира, ще се опитам да те убедя, че сме една и съща личност, като ти кажа нещо, известно само на теб. Кой друг би могъл да знае, че пълната с чушки и домати кошница, която държиш в кухнята, не е обикновена кошница? Е, стига ли ти това, или трябва да стигна до пошлотии и да ти припомня, че по време на брака с братовчедка си Изабел ти мастурбираше, като си мислеше за статуите на голи тела в Кристалния дворец? Прощавай, че загатвам за един тъй позорен период от твоето съществуване. Сигурен съм обаче, че това е нещо, което — също като значението, което има за теб кошницата с доматите — никога не ще признаеш в бъдеща биография; така отпада възможността да съм някой измамник, проучил живота ти по книга. Не, Бърти, аз съм ти. И само ако приемеш това, си струва да четеш по-нататък.

Сега ще ти разкажа как ще се превърнеш в мен. Когато утре отидете да предадете на Маркъс вашите ръкописи, ще ви очаква твърде неприятна изненада. Всичко, което пътникът ви разказа, е лъжа, като изключим това, че действително е голям почитател на творбите ви. По тази причина не ще успее да сдържи усмивката си, когато вие сами му пъхнете в ръцете скъпоценната плячка. Сетне ще даде заповед на един от копоите си и той ще стреля по клетия Джеймс. Вече си виждал пораженията, които техните оръжия нанасят на човешкото тяло, така че ще ти спестя подробностите, но лесно можеш да си представиш, че костюмът ти ще бъде отвратително опръскан с кръв и вътрешности. После, без да ви даде време да реагирате, наемникът ще стреля отново, този път по смаяния Стокър, който ще сподели участта на американеца. Веднага след това ти, вцепенен от страх, ще видиш как се прицелват в теб, но Маркъс с леко движение на ръката си ще спре своя човек, преди да те е застрелял. А ще стори това, понеже те цени достатъчно, за да не допусне да умреш, без да знаеш защо. В края на краищата, ти си авторът на „Машината на времето“, творбата, въвела модата на пътуванията във времето. Той ти дължи поне обяснение, така че — преди наемникът му да те убие — ще си направи труда да ти каже истината, па макар и само за да послуша собствения си глас, докато ти разправя как е сполучил да измами и трима ви. И тъй, докато прави смешните си разходчици из вестибюла с онази своя гумена походка, ще ти признае, че не е никакъв страж на времето и само по случайност е узнал за съществуването на Библиотеката на истината и за това, че миналото е охранявано от държавата.

Маркъс бил ексцентричен милионер, една от онези редки личности, които ходят по света и правят каквото си искат; той обаче бил принуден да позволи на правителството да го проучи, когато се създал Времевият отдел. Това преживяване не му било твърде неприятно, въпреки че трябвало да се побратими с хора от кол и въже — нещо съвсем поносимо, ако в замяна получиш сведения за причините за своята болест (защото именно за болест смятал той няколкото премествания във времето, претърпени в мигове на напрежение) и особено ако откриеш интересните възможности, които тя предлага. Когато отделът се разтурил, Маркъс се заел да усъвършенства способностите си, които овладял със забележително майсторство, упражнявайки туризъм във времето. За известен период се отдал на произволно скитане из миналото и бродил из вековете по своя прищявка, докато накрая се отегчил да гледа исторически морски битки, да гори вещици на кладата и да опложда със своето семе от бъдещето утробите на хетерите и египетските робини. Именно тогава му хрумнало, че би могъл да използва уменията си, за да доведе до крайност библиофилската си страст. Маркъс имал в дома си богата библиотека, която съдържала малко състояние под формата на първи издания и старопечатни книги от XVI век, но тази съкровищница изведнъж му се видяла смешна и без никаква стойност. Какво от това, че притежавал екземпляр от първото издание на „Странстванията на Чайлд Харолд“ на лорд Байрон, щом в крайна сметка очите му се спирали върху стихове, достъпни за всекиго? Съвсем различно би било да държи в ръцете си единствения екземпляр от тази творба, съществуващ на света, сякаш английският поет я е написал с едничкото намерение да я подари на него. А това било нещо, което сега Маркъс можел да постигне без особени трудности, благодарение на новооткритите си умения. Ако се преместел във времето, откраднел ръкописа на някой от любимите си писатели, преди да е успял да го публикува, и после го убиел, можел да си състави една уникална библиотека от произведения, за чието съществуване останалият свят никога не ще узнаел. Необходимостта да ликвидира неколцина писатели, за да се сдобие с частна история на литературата, никак не го притеснявала, защото Маркъс винаги възприемал любимите си романи като изникнали ей така, от нищото, независимо от своите автори, които били хора и — подобно на всички хора — в общи линии противни. Пък и вече било твърде късно да допуска да го обземат скрупули, особено като се има предвид, че дължал състоянието си на злоупотреба с някои методи, които общоприетият морал навярно би определил като престъпни. За щастие, не му се налагало да се съобразява с морала на другите, защото отдавна си бил създал собствен морал. Бил принуден да го стори, в противен случай нямало да се отърве от пастрока си. Но макар и да го отровил, когато включил майка му в завещанието си, всяка неделя носел цветя на гроба му. В края на краищата, на него дължал, че е това, което е. И все пак огромното богатство, наследено от онзи груб и жесток мъж, не можело да се сравни с наследството, което получил от истинския си баща: онзи скъпоценен ген, който му позволявал да пътува във времето и поставял миналото в нозете му. Представил си една неповторима библиотека, в която тайно съжителстват ръкописите на „Островът на съкровищата“, „Илиадата“, „Франкенщайн“ или пък трите романа на любимия му автор: Мелвин Еърън Фрост. Взел „Дракула“ на Фрост и внимателно разгледал снимката му. Да, този болнав човечец, чийто поглед издавал, че е червясал отвътре, че е разяден от пороци и слабости като всеки друг и заслужава благоволението му единствено когато държи перото — той щял да е първият от един дълъг списък от писатели, поминали се при странни злополуки, върволица от ненавременни кончини, които щели да помогнат на Маркъс да изгради призрачната си библиотека. С тези намерения, придружен от двама от хората си, той пристигнал в нашата епоха няколко месеца преди Фрост да се прочуе. Трябвало да го открие, да провери дали все още не е предал ръкописите си на своя издател и да изтръгне от него под заплахата на оръжието едничкото, което го откроявало сред останалите жалки типове, които сквернели света. После щял да сложи край на нелепото му съществуване, инсценирайки някакъв нещастен случай. Но за своя изненада, не открил и най-малка следа от Мелвин Фрост. Явно никой не го познавал. Този човек сякаш, не съществувал. Откъде можел да знае Маркъс, че Фрост също бил пътник във времето и нямало да се разкрие, преди да се е добрал до вашите творби? Ала нашият човек не възнамерявал да си тръгне с празни ръце. Тъкмо този писател бил избрал, за да сложи началото на своето литературно клане, и смятал да го намери на всяка цена. Планът му обаче не се отличавал с особена изтънченост: едничкото, което му хрумнало, за да накара Фрост да излезе от скривалището си, било да убие трима души и да напише на местопрестъплението началното изречение на всяко от произведенията, преписвайки го от романите на писателя, които бил донесъл със себе си. Това трябвало непременно да го заинтригува. Текстовете скоро се появили и в пресата, точно както Маркъс бил предвидил. Фрост обаче не се появил — очевидно не бил схванал намека.

Отчаян и вбесен, Маркъс денем и нощем обикалял с хората си всяко от трите местопрестъпления, но явно всичко било напусто. Все пак сред любопитните, струпали се край трупа на третата му жертва, имало един, който привлякъл вниманието му. Не бил Фрост, но присъствието му събудило у Маркъс същото чувство. Докато наблюдавал, ужким бил обикновен зяпач, телцето на госпожа Елис, което самият той бил облегнал на стената няколко часа по-рано, и младичкия инспектор от Скотланд Ярд, който стоял прав до трупа и явно едва се сдържал да не повърне, изведнъж забелязал мъжа на средна възраст, застанал вдясно. Бил пременен в стила на епохата: елегантен син костюм, цилиндър, монокъл и увиснала между устните му лула — все детайли, които говорели за старателна маскировка; но най-интересното била книгата, която държал в ръце. Това била „Примката на призрака“ от Мелвин Фрост — все още непубликуван роман. Откъде се бил сдобил с него тоя субект? Очевидно и той бил пътник във времето. Опитвайки се да сдържи вълнението си, Маркъс крадешком наблюдавал как непознатият сравнявал началото на своя роман с написания на стената цитат и бърчел вежди, изненадан, че текстовете са еднакви.

Когато онзи прибрал книгата в джоба си и си тръгнал, Маркъс решил да го проследи. Без да се усети, непознатият го отвел до изоставена наглед къща на площад Бъркли, в която влязъл, след като се уверил, че никой не го наблюдава. Почти веднага Маркъс и хората му нахълтали след него. За броени секунди надвили непознатия, който само след няколко удара си признал защо притежава все още несъществуваща книга. Именно тогава Маркъс узнал за съществуването на Библиотеката на Истината и всичко останало. Бил пристигнал в тази епоха, за да убие любимия си писател и да се превърне в единствения му читател, а вместо това открил много повече неща, отколкото се надявал да спечели. Типът, който стоял пред него с лице, размазано от ударите на наемниците, се казвал Огъст Дрейпър и бил истинският библиотекар, натоварен да бди над XIX век. Бил пристигнал с цел да поправи изменението, което един пътник на име Фрост причинил в тъканта на времето, като убил писателите Брам Стокър, Хенри Джеймс и Х. Дж. Уелс и публикувал техните романи със своето име. Маркъс останал безкрайно изненадан от откритието, че истинският автор на онези три прекрасни романа не бил Мелвин Фрост, а писателите, споменати от пленника му. В реалността на Маркъс те се били споминали едва в началото на славата си, но в първоначалната вселена щели да създадат още много произведения. Почти толкова смайващо било да научи, че Джак Изкормвача никога не бил заловен. Почувствал се, тъй да се каже, метафизично оскърбен, когато разбрал, че просто се е скитал из паралелните вселени, създадени от други пътници като него, които обаче не се задоволявали само да развратничат с египетски робини. Опитал се все пак да пропъди това от мислите си и да се съсредоточи върху обясненията на своя пленник. Непознатият смятал да предотврати бедата, като предупреди тримата писатели за онова, което предстояло да се случи, оставяйки в пощенската кутия на всеки от тях съответния роман, издаден под името на Мелвин Фрост и придружен от карта на мястото, където можели да се срещнат с него. Тъкмо се канел да приведе в действие своя план, когато вестниците започнали да съобщават за загадъчните убийства на Маркъс — това накарало библиотекаря да отиде на едно от местопрестъпленията. Лесно можеш да си представиш какво се случило после: Маркъс го премахнал най-безцеремонно и решил да го замести пред вас, представяйки се за истинския страж на времето.

Именно това се случило в действителност и ако разсъдиш внимателно, ще осъзнаеш, че то много по-добре обяснява някои неща. Не ти ли се вижда странно, че Маркъс влезе във връзка с вас по такъв недискретен начин: разбуни пресата и вдигна на крак цялата градска полиция, убивайки трима души, за които дълбоко се съмнявам, че уж бездруго щели да умрат след няколко дена? Но какво си мислиш сега е все едно, защото нищо от тези неща не си съобразил в момента, в който трябваше да ги съобразиш. Не си толкова умен, колкото смяташ, драги ми Бърти, и дори не можеш да си представиш колко ме боли да ти го кажа.

Та за какво говорех? Ах, да. Ти ще изслушаш обяснението на Маркъс, без да откъсваш очи от насоченото към теб оръжие, чувствайки как сърцето ти бие все по-бързо, потта се стича по гърба ти и дори те обзема странен световъртеж. Предполагам, че ако беше те застрелял така внезапно, както стори с Джеймс и Стокър, нищо нямаше да се случи. Ала неговото дълго обяснение ти позволи, така да се каже, „да се подготвиш“. И тъй, когато той най-сетне спря да дърдори, а копоят му пристъпи крачка напред и се прицели точно в средата на гърдите ти, цялото напрежение, което ти бе натрупал, преля и едно сияние обгърна света. Само за секунда ти се почувства освободен от собственото си тегло, изтръгнат от собствената си плът — в този миг тя повече от всякога ти се струваше маловажна обвивка, средоточие на болки и незначителни развлечения — и изпита усещането, че си въздушно създание. Ала в следващата секунда отново усети теглото си — то те прикова към света като котва и чувството, че пак си солиден, те изпълни с облекчение, но и с лека носталгия по онова безплътно състояние, до което едва се бе докоснал. Сега отново бе пленен в органичния затвор на своето тяло, което те подслоняваше, но същевременно ограничаваше представата ти за вселената. Отведнъж усети гадене, то се качи към гърлото ти, картографирайки пътьом хранопровода ти, и ти повърна с мъчителни напъни. Когато стомахът ти престана да се гърчи, се осмели да вдигнеш глава, не знаейки дали наемникът на Маркъс вече е стрелял или се забавлява, като отлага този миг. Ала никакво оръжие не се целеше в теб. Всъщност наоколо нямаше никого. Нямаше и помен ни от Маркъс, ни от копоите му, ни от Стокър и Джеймс. Беше сам във вестибюла, в който цареше мрак, защото дори свещниците бяха изчезнали. Като че ли бе сънувал всичко това. Но как можеше да се случи подобно нещо? Ще ти кажа как, Бърти: чисто и просто ти вече не беше себе си. Бе се превърнал в мен.

А сега, ако ми позволиш, ще продължа да разказвам събитията от първо лице. Отначало не разбрах какво е станало. Почаках няколко минути във вестибюла — сега той бе тъмен като саркофаг, — като треперех от страх, наострил уши да доловя някакъв шум, но край мен цареше тишина. Къщата изглеждаше необитаема. След малко, тъй като нищо не се случваше, събрах смелост да изляза на улицата, където също не се виждаше жива душа. Бях напълно объркан, макар че едно поне ми беше ясно: усещанията, които бях изпитал, бяха прекалено реални, за да ги сметна за част от някакъв сън. Какво се бе случило с мен? В този миг ме осени внезапно прозрение. С разтреперана ръка измъкнах от едно боклукчийско кошче захвърлен вестник и след като проверих с удивление датата, открих, че догадките ми са верни: неприятните ефекти, които бях усетил, се дължаха не на друго, а на преместване във времето. Сега, колкото и да изглеждаше невероятно, се намирах в 7 ноември 1888 г. Бях се върнал осем години назад в миналото!

Няколко минути стоях втрещен насред пустия площад и се опитвах да смеля случилото се. Нямах обаче време за това, понеже тутакси се сетих защо датата ми изглеждаше позната: в този ден Джак Изкормвача бе убил в Уайтчапъл любимата на младия Харингтън, преди да бъде заловен от Охранителния комитет, насочен към Милърс Корт от един пътник във времето, който… Дали бях аз? Не бях напълно сигурен в това, но като че ли всичко сочеше към мен. Кой — освен моя милост — можеше да знае какво ще се случи тая нощ? Бързо погледнах часовника си. Изкормвача щеше да извърши престъплението си само след половин час. Нямах време за губене. Хукнах да търся файтон и когато най-сетне намерих един, наредих на кочияша да кара към Уайтчапъл колкото се може по-бързо. Докато прекосявах Лондон в посока към Ист Енд, неспирно се питах дали аз бях този, който бе променил Историята, който бе накарал цялата вселена да изостави първоначалния си път и да се впусне в онова непредвидено отклонение, представено от синята връвчица, отдалечавайки се все повече от бялата връв, както ни бе обяснил Маркъс; и ако бях аз, дали го бях сторил по своя воля или просто защото така бе писано, защото това бе нещо, което вече бях направил.

Както можеш да си представиш, пристигнах в Уайтчапъл ужасно развълнуван и щом се озовах там, не знаех какво да предприема: естествено, не смятах да отида на Дорсет Стрийт и да се сблъскам лично с кръвожадното чудовище, все пак самарянството ми си имаше граници. Вместо това нахълтах в една претъпкана с посетители кръчма и се развиках, че съм видял Джак Изкормвача при апартаментите на Милърс Корт. Това бе първото, което ми дойде наум, но подозирах, че каквото и да направя, все ще е правилно. Убедих се, че е така, когато измежду струпалите се край мен клиенти изникна един мъжага с руса грива, който се казваше Джордж Лъск и след като изви ръката ми и притисна лицето ми към тезгяха, заяви, че ще отиде да провери и ако лъжа, горко ще се кая. След тази демонстрация на сила той ме пусна, събра хората си и групата се отправи към Милърс Корт, без да си дава голям зор. Аз излязох на прага на кръчмата, като разтривах ръката си и проклинах онзи нехранимайко, който щеше да обере цялата слава. Тогава, сред множеството, стълпило се на улицата, зърнах нещо, което ме ужаси. Това бе младият Харингтън. Блед като призрак, той се провираше сред навалицата с отнесено изражение, като мърмореше нещо несвързано и спазматично разтърсваше глава. Разбрах, че току-що е открил изкорменото тяло на своята любима. Младежът бе живо въплъщение на отчаянието. Прииска ми се да го утеша и дори направих няколко крачки към него, но изведнъж си спомних, че нямаше никакви сведения, че в миналото съм извършил тази милосърдна постъпка; и тъй, задоволих се само да го наблюдавам, докато изчезна в края на улицата. Не можех да сторя друго: трябваше да се придържам към либретото, защото всяка импровизация от моя страна можеше да окаже неочаквано въздействие върху тъканта на времето.

Тогава чух зад гърба си един познат копринен глас, който не бих могъл да сбъркам: „Да видиш означава да повярваш, господин Уелс“. Маркъс се бе облегнал на стената с пушката си в ръце. Гледах го, сякаш бе изникнал от някакъв сън. „Не се сетих за друго място, на което да ви потърся, но предчувствието ми не ме излъга: вие сте пътникът, предупредил Охранителния комитет, за да задържат Джак Изкормвача и всичко да се промени. Кой ли би помислил, господин Уелс? Подозирам, впрочем, че това не е истинското ви име. Истинският писател навярно лежи мъртъв някъде. Но както и да е, вече започвам да свиквам с този маскен бал, в който пътниците във времето са превърнали миналото. Пък и пет пари не давам кой сте, ще ви убия така или иначе“. След тези думи се усмихна и много бавно се прицели в мен, сякаш хич не бързаше да ме убива или просто искаше да се наслади на мига.

Аз обаче не възнамерявах да стоя като пън и да чакам със скръстени ръце онзи топлинен лъч да ме прониже. Обърнах се и побягнах презглава по улицата; тичах на зигзаг, играейки възможно най-добре ролята си на мишка в този лов. Почти веднага един лъч от лава прелетя над главата ми, като опърли косите ми, а в следващия миг чух смеха на Маркъс. Явно смяташе да се позабавлява малко, преди да ме убие. Продължих да бягам, стараейки се да оцелея, макар че с всяка изминала секунда този план ми се струваше все по-амбициозен. Сърцето ми биеше като чук, докато усещах как Маркъс ме следва, без да бърза, досущ като хищник, решен да се наслади на преследването на плячката. За щастие бях свърнал по безлюдна улица, тъй че никой минувач нямаше да понесе смъртоносните последици от нашата игра. Нов топлинен лъч премина от дясната ми страна, като разруши част от една стена; сетне почувствах как друг разсече въздуха отляво и отнесе една улична лампа. В този миг зърнах някаква каруца да изниква от една странична улица и вместо да спра, ускорих още повече моя бяг и успях да мина на косъм пред нея. Почти веднага чух оглушителен трясък от разцепено дърво зад гърба си и разбрах, че Маркъс без всякакви скрупули е стрелял по каруцата, която му препречваше пътя. Уверих се в това, когато видях как над главата ми прелетя конят, цял обвит в пламъци, и се стовари на земята на няколко метра пред мен. Успях някак да заобиколя овъгленото животно и поех по друга улица, усещайки разрухата, която все повече се разрастваше зад мен. Когато свърнах в следващата уличка, една улична лампа хвърли удължената сянка на Маркъс на стената пред мен. Ужасен, видях как той се спря и се прицели; осъзнах, че вече му е дотегнало да си играе с мен. Само след няколко секунди ще съм мъртъв, казах си аз, но това не ме накара да спра да тичам.

Именно тогава усетих познат световъртеж. За миг земята изчезна изпод нозете ми, за да се появи отново в следващата секунда с една по-различна плътност, а същевременно бях заслепен от ярка дневна светлина. Спрях се и стиснах зъби, за да не повърна, сетне запримигвах смешно, като се опитвах да проясня зрението си. Успях да го сторя тъкмо навреме, за да видя как една огромна метална машина се носи към мен. Хвърлих се встрани и се претърколих няколко метра по земята. Оттам, вдигайки глава, видях как чудовищната машина продължи пътя си, а някакви хора, които явно пътуваха във вътрешността й, ме нарекоха пияница. Ала това шумно съоръжение съвсем не бе единственото. Цялата улица бе залята от тези машини, които препускаха по нея като стадо железни бизони. Изправих се и се огледах смаян, като установих с облекчение, че наоколо нямаше и следа от Маркъс. Взех един вестник от някаква пейка наблизо, за да проверя къде ме бе отвело новото ми преместване; открих, че съм попаднал в 1938 г. Очевидно бях започнал да придобивам известен майсторлък: този път се бях пренесъл с около четирийсет години напред в бъдещето.

Напуснах Уайтчапъл и закрачих удивен из този странен Лондон, в който къщата на площад Бъркли №50 се бе превърнала в антикварна книжарница. Всичко изглеждаше различно, макар че, за щастие, все още ми се струваше познато. В продължение на няколко часа се скитах напосоки из улиците и наблюдавах чудовищните возила, носещи се по тях — возила, които не бяха теглени от коне или задвижвани от пара; впрочем нейното царство, за разлика от това, което си мислите във вашата епоха, ще се окаже доста ефимерно. Времето не бе изминало за мен, но за света бяха изтекли четирийсет години. Да, виждах стотици изобретения, пръснати край мен, изобилие от машини, които свидетелстваха за неизчерпаемото въображение на човека, при все че в края на твоето столетие директорът на Патентното бюро в Ню Йорк бе поискал службата да се закрие, изтъквайки довода, че вече всичко е изобретено. Накрая, преситен от чудеса, седнах на една пейка в някакъв парк да поразмишлявам над новооткритото ми състояние на пътник във времето. Дали се намирах в онова бъдеще, описано от Маркъс, дали съществуваше Времеви отдел, към който можех да се обърна за помощ? Не ми се вярваше. В края на краищата, бях се придвижил само четирийсет години напред в бъдещето. Ако в тази епоха имаше други пътници, сигурно бяха самотни и безприютни като мен. Тогава се запитах дали, ако задействам наново моя ум, бих могъл да се върна в миналото, в твоята епоха, и да те предупредя какво ще те сполети. Но след няколко несполучливи опита да възпроизведа същия импулс, който ме бе изстрелял тук, в крайна сметка вдигнах ръце. Разбрах, че съм пленник на това време. Ала не бях загинал, бях жив и Маркъс трудно щеше да ме издири. Нима това не бе достатъчен повод за радост?

Щом приех положението, реших, че първата ми работа трябва да е да се осведомя какво е станало със света, но най-вече с Джейн и всичките ми познати. Влязох в една библиотека и след няколко часа прелистване на вестници успях да си изградя доста обща представа за света, в който се намирах. С прискърбие научих, че той не само се е запътил упорито към световна война, но и че вече е претърпял една такава преди известен брой години — ужасен конфликт, потопил в кръв повече от половината планета, отнасяйки осем милиона жертви. Това обаче не бе донесло поука и светът, макар и с претъпкани гробища, отново се намираше в крехко равновесие, което предвещаваше най-лошото. И като си припомних някои от страховитите заглавия, които бях зърнал да висят от картата на времето, разбрах, че нищо не би могло да предотврати тази втора война, защото тя бе една от грешките на миналото, които хората от бъдещето бяха предпочели да приемат. Можех само да чакам нейното избухване и да се постарая по възможност да не съм сред милионите трупове, които след една година щяха да осеят земята.

Открих и една статия, която едновременно ме порази и натъжи. Това бе известие за честването на двайсет и петата годишнина от смъртта на писателите Брам Стокър и Хенри Джеймс, починали при опит да се изправят една нощ срещу призрака на площад Бъркли. Същата нощ се случило и друго, не по-малко трагично за литературния свят събитие: Х. Дж. Уелс, авторът на „Машината на времето“, изчезнал загадъчно и повече никой нищо не чул за него. Дали е предприел пътуване във времето? — лукаво питаше журналистът в края на статията, без дори да подозира колко близо бе до истината. Във въпросната статия ти бе споменат като баща на научната фантастика. Сигурно се питаш какво, по дяволите, е това. Става дума за понятието, което ще замести термина научен романс; то било изковано през 1926 г. от някой си Хюго Гернсбек, който го поставил на обложката на своето списание „Удивителни истории“. Това било първото издание, посветено изключително на художествената литература с научен уклон, в което препечатали много от историите, написани от теб за Луис Хайнд, редом с разказите на американеца Едгар Алан По и, естествено, на Жул Верн, който ти оспорвал титлата баща на жанра. Точно както бе предрекъл инспектор Гарет, романите, разглеждащи света на бъдещето, в крайна сметка бяха въвели литературен жанр и това се бе случило до голяма степен благодарение на него, тъй като той разкрил, че „Мъри Пътешествия във времето“ е най-крупната измама на XIX век. След неговото изобличение бъдещето отново се превърнало в безстопанствена пустош, която всеки писател можел да насели с каквото си иска, в непозната земя, непроучено пространство като онези от старинните морски карти, на които пишело: тук има чудовища.

Прочитайки това, с ужас осъзнах, че изчезването ми бе породило цяла верига от фатални произшествия: без моята помощ Гарет не бе успял да залови Маркъс и неотклонно бе изпълнил своя план да пътува до 2000 г., за да задържи капитан Шакълтън; така бе разкрил измамата на Гилиъм, който бе свършил в затвора. Незабавно си помислих за Джейн и прегледах стотици вестници и списания, боейки се да не би да намеря известие, че „вдовицата“ на писателя Х. Дж. Уелс е загинала при трагичен инцидент с велосипед. Джейн обаче не бе умряла. Бе продължила да живее след мистериозното изчезване на съпруга си. А това означаваше, че Гилиъм не бе изпълнил заплахата си. Дали я бе отправил просто за да ме принуди да работя за него? Нищо чудно. А може би не бе имал време да я осъществи, или пък го бе прахосал, търсейки ме всуе из цял Лондон, за да ме попита защо, дявол да го вземе, не се занимавам с издирването на истинския извършител на убийствата. Ала въпреки гъстата си мрежа от главорези, не бе успял да ме намери. Естествено, не се бе сетил да ме търси в 1938 г. Както и да е, Гилиъм бе изгнил в затвора, а съпругата ми беше жива, макар че вече не бе моя съпруга.

Благодарение на статиите, които споменаваха за теб, можах да си създам представа за съществуването й, за живота, който бе водила след моето тревожно и внезапно заминаване. Джейн очаквала завръщането ми почти пет години в дома ни в Уокинг, докато накрая търпението й се изчерпало. Примирена, че ще трябва да продължи живота си без мен, тя се върнала в Лондон, където сключила брак с влиятелен адвокат на име Дъглас Евънс; родила им се една дъщеря, която нарекли Селма. Попаднах на фотография на Джейн, която ми я показа като чаровна бабичка, все още запазила усмивката, в която се бях влюбил по време на онези разходки до Чаринг Крос. Първият ми импулс бе да тръгна да я търся, но това бе очевидно безразсъден порив. Какво можех да й кажа? На този етап ненадейната ми поява щеше само да предизвика неприятно сътресение в спокойното й съществуване. Вече бе приела моето изчезване, защо трябваше наново да разбутвам нещата? И тъй, отказах се да я издирвам, поради което след изчезването си повече не видях сладкото създанийце, което в този миг сигурно спи на горния етаж, точно над главата ти. Може би това ще те насърчи да я разбудиш с ласки, когато дочетеш, докрай писмото ми. Оставям на теб да решиш какво да правиш, не е моя работа да се бъркам в брачния ти живот. Но решението да не я търся, разбира се, не бе достатъчно. Трябваше да се махна от Лондон, и то не само от страх да не се натъкна на нея или на някого от приятелите ми, които щяха тутакси да ме познаят, защото външността ми не бе променена ни на йота; тук ставаше въпрос и за оцеляването ми, защото по всяка вероятност Маркъс продължаваше да ме издирва из вековете и изучаваше времето, опитвайки се да намери някаква следа от присъствието ми.

Приех фалшива самоличност, пуснах си рунтава брада и избрах градчето Норич^[1] заради прелестната му средновековна атмосфера като сцена, където да започна да градя новия си живот без излишна шумотевица. Благодарение на познанията, които ти бе добил в дрогерията на господин Кауъп, намерих работа като продавач в една аптека и в продължение на година не правех друго, освен да продавам мехлеми и сиропи денем, а вечер да се просвам в леглото, за да слушам новините, следейки внимателно бавното назряване на една война, която щеше да определи света по нов начин. По своя воля се бях впуснал в едно незначително и безцелно съществуване, на каквото винаги се бях боял да не бъда обречен от ината на майка ми; дори не можех да се избавя от простотата на този живот чрез писането, от страх да не привлека вниманието на Маркъс. Бях писател, осъден да живее така, сякаш е лишен от литературна дарба, с която да прослави заобикалящия го свят — сещаш ли се за по-голямо мъчение от това? Аз също не се сещам. Бях в безопасност, да, но впримчен в безрадостен живот, за който понякога се питах дали си струва труда да се живее. За щастие, появи се една личност, която да внесе радост в него: наричаше се Алис и беше прекрасна. Една най-обикновена сутрин тя влезе в аптеката, за да си купи аспирин — препарат от ацетилсалицилова киселина, произвеждан от немска фирма за багрила, който предизвикваше фурор по онова време, — а в крайна сметка отнесе сърцето ми, увито в амбалажна хартия.

Любовта пламна между нас учудващо лесно с наближаването на войната и когато тя най-сетне избухна, двамата с Алис имахме много повече за губене, отколкото преди. За щастие, като че ли всичко се случваше далече от нашето градче — то не представляваше никаква заплаха за Германия, чийто нов канцлер искаше да завладее света под спорния предлог, че във вените му течала кръвта на по-висша раса. За ужасните последици от стълкновението трябваше да си правим изводи от страховитите звуци, които достигаха до нас, носени от бриза — като предвестник на новините, които впоследствие ни носеше пресата. На мен обаче това ми бе достатъчно, за да разбера, че тази война е различна от предишните, защото науката бе променила нейния облик, предоставяйки на хората нови методи за взаимно изтребление. Сега битките се водеха във въздуха. Но не си представяй армии от аеростати, които се стрелят едни други, че да видят кой пръв ще пръсне балона с водород на врага. Човекът бе успял да покори небесата с една летателна машина, по-тежка от въздуха, подобна на онази, която Верн е измислил в романа си „Робур Завоевателят“, но, за разлика от нея, тази не бе направена от папиемаше и освен това пускаше бомби. Сега смъртта идваше от висините, известявайки пристигането си с ужасяващо свистене. И въпреки че поради сложни съюзи седемдесет страни бяха въвлечени в тази безпощадна война, не след дълго само Англия остана неповалена, докато останалата част от света наблюдаваше поразена зараждането на един нов ред. Решена да сломи съпротивата на нашата страна, Германия я подложи на неспирни бомбардировки. Отначало — в съответствие с онзи странен кодекс на честта, който понякога лежи в основата на военните действия — те бяха ограничени до летищата и пристанищата, но бързо се разпространиха към градовете. След няколко нощи въздушен обстрел нашият скъп Лондон бе превърнат в димящо сметище, от което стърчеше — като въплъщение на непобедимия ни дух — куполът на катедралата „Св. Павел“. Да, Англия оказваше съпротива и дори контраатакуваше с бързи набези немските небеса, успявайки при едно от тези нападения да нанесе значителни щети на Любек, исторически град, усамотен на брега на река Траве. Това още повече разяри Германия, която реши да удвои атаките си. Въпреки всичко, Алис и аз се чувствахме относително сигурни в Норич, град без никаква стратегическа стойност. Ала той бе удостоен с три звезди в прословутия пътеводител „Бедекер“ и именно с него се консултира Германия, когато реши да унищожи нашето историческо наследство. Пътеводителят на Карл Бедекер препоръчваше да се посетят романската катедрала на града, замъка от XII век и многобройните църкви, но немският канцлер предпочете да ги бомбардира.

Нашествието на войната изненада всички ни в катедралата, докато слушахме проповедта на отец Хелмор, чийто глас изведнъж бе заглушен от тревожното жужене, идващо от небето. Всички вдигнахме глави към ветрилообразния свод, който ни покриваше, сякаш внезапно бяхме забелязали красотата на нервюрата му. Най-сетне бе дошъл и нашият ред да изпитаме ужасите, за които пишеха вестниците. Именно отец Хелмор настоя да напуснем Божия дом, чувствайки, че той ще е една от първите мишени на немците, и макар че някои предпочетоха да останат — не зная дали защото бяха парализирани от страх, или защото тяхната вяра им подсказваше, че не би могло да има по-добро убежище от това, — аз хванах Алис за ръката и я задърпах към изхода на катедралата, като се опитвах да си пробия път сред ужасената тълпа, задръстила централния неф. Тъкмо успяхме да излезем, когато започнаха да падат първите бомби. Как бих могъл да ти опиша този кошмар? Може би ще е достатъчно да ти кажа, че Божият гняв бледнее пред човешкия. Хората тичаха в потрес насам-натам, не знаейки къде да отидат, докато мощта на бомбите разбиваше земята, събаряше сградите и разтърсваше въздуха с гръмотевичен грохот. Навред край нас светът се рушеше с трясък. Опитах се да намеря безопасно скривалище, но единствената ми мисъл, докато бягах през нарастващата разруха, уловил Алис за ръка, бе колко малко ценяхме самите ние човешкия живот.

Тогава, насред това хаотично тичане, изведнъж усетих твърде познат световъртеж. Главата ми запулсира болезнено, светът около мен започна да се размива и аз разбрах какво ще последва. Мигом спрях трескавия си бяг и помолих Алис да сграбчи ръцете ми с всички сили. Тя ме погледна слисана, но изпълни молбата ми и докато действителността губеше очертанията си и ставах безтегловен за трети път, стиснах зъби и се опитах да я отнеса с мен. Не знаех къде отивам, но не бях готов да я оставя зад гърба си, както бях оставил Джейн, живота си, изобщо всичко, което обичах. В следващия миг ме обзеха същите усещания, които бях изпитал и предишните пъти: за част от секундата почувствах, че се рея, напуснал тялото си, в което се върнах след миг и отново се пъхнах в костите си, само че този път чувствах топлината на нечии други ръце между моите длани. Отворих очи и запримигвах мудно, мъчейки се да не повърна. Просиях от щастие, когато видях ръцете на Алис, стиснали моите. Нежни, изящни ръце, които обсипвах с признателни целувки, след като се любехме, ръце, свързани със стройни предмишници, покрити с прелестен златисторус мъх. Това бе единствената част от нея, която бях успял да отнеса със себе си.

Погребах ръцете на Алис в същата градина, в която се появих насред онзи Норич от 1982 г., който изглеждаше така, сякаш никога не е бил бомбардиран, като изключим паметника на падналите във войната в центъра на един от площадите. Там, сред мнозина други, намерих и името на Алис, макар че винаги ще ме гризе съмнение дали е загинала във войната, или е била убита от Ото Аиденброк, мъжа, който я обичаше. Така или иначе, бях обречен да живея с това, защото бях избягал от бомбардировките, извършвайки нов скок в бъдещето. Пак бях изминал около четирийсет години — явно това бе личният ми рекорд.

Сега се намирах в един свят, който очевидно бе помъдрял и бе завладян от стремежа да си изгради собствен облик, да прояви своя игрив и новаторски дух във всяка област на живота. Да, това бе тщеславен свят, който честваше постиженията си с ликуваща детинска гордост, но свят, в който цареше мир и войната бе мъчителен спомен, срамно признание, че човешката природа има тъмна страна, която трябва да се крие, па макар и под една изкуствена вежливост. Светът бил принуден да се съгради повторно и именно тогава, докато разчиствал отломките и събирал мъртвите, докато издигал наново сградите, укрепвал мостовете и закърпвал дупките, оставени от войната в душата и в родословието му, човекът осъзнал с болезнена яснота случилото се и изведнъж всичко, което отначало изглеждало разумно, станало безсмислено — като бал, на който музиката секва. Не можех да не се усмихвам ликуващо — онзи плам, с който хората край мен осъждаха сега деянията на своите дядовци, ме убеди, че никога вече не ще има друга война като тази, която бях преживял. И ще ти призная, че не сгреших и в това. Човекът е способен да се учи, Бърти, макар че уроците трябва да му се втълпяват с тояга, както при цирковите животни.

Във всеки случай, аз трябваше пак да започна от нулата, да си изградя нов окаян живот от самото начало. Напуснах Норич, с който вече нищо не ме свързваше, и се върнах във възстановения Лондон, където — след като пак се дивих на напредъка на науката — опитах да си намеря някаква работа, подходяща за човек от Викторианската епоха, представящ се под името Хари Грант. Такава ли, значи, щеше да е моята съдба? Да странствам през времето, да прехвръквам от една епоха в друга като лист, носен от вятъра, вечно сам? Не, този път щеше да е различно. Бях сам, да, но знаех, че това няма да трае твърде дълго. Една среща ме очакваше в бъдещето, но нямаше да е нужно пак да пътувам във времето заради нея. Това бъдеще бе достатъчно близо, за да изчакам то да дойде при мен.

Но явно преди тази среща тайнствената ръка на провидението ми бе уредила друга — с нещо много специално от моето минало. Това се случи в един киносалон. Да, Бърти, добре ме чу. Как да ти опиша до каква степен ще се развие кинематографът, откак братята Люмиер прожектираха през 1895 г. онези образи на работници, излизащи от тяхната фабрика в Лион, Монплезир? В твоята епоха все още никой не се догажда за огромните възможности на това изобретение. Ала много скоро, щом избледнее ефектът от техническата новост, хората ще се отегчат да гледат на екрана картоиграчи, детски разправии и пристигащи влакове — все делнични неща, които могат да видят от прозорците си, и то със звук — и ще искат нещо повече от скучни документални филми със социално съдържание, придружено от безучастно дрънкане на пиано. Ето защо сега прожекторът разказва истории върху празния екран. За да разбереш какво имам предвид, представи си как една от ония машини филмира театрална пиеса, която обаче вече не трябва да е ограничена до сцената, издигната пред седалките в салона, а може да избере за декор коя да е част на света. И ако прибавим към това, че режисьорът не разполага само с няколко нарисувани декорации, за да разкаже историята си, а с цял арсенал от трикове — може например да накара героите да изчезват пред очите ни чрез манипулиране на образи, — ще разбереш защо киното се е превърнало в най-популярното развлечение на бъдещето, надминавайки дори вариетето. Да, сега една много по-сложна версия на машинката на братята Люмиер кара хората да мечтаят, като внася магия в живота им, и около това се е зародила цяла индустрия, в която се въртят несметни количества пари.

Ала аз не ти разказвам тези неща просто така, а защото филмовите истории понякога са взети от книги. И ето ти голямата изненада, Бърти: през 1960 г. един режисьор на име Джордж Пал ще превърне твоя роман „Машината на времето“ във филм. Да, той ще прибави образи към твоите слова. Естествено, вече бяха правили същото с Берн, но това ни най-малко не помрачи радостта ми. Как да ти опиша какво изпитах, когато видях на екрана да се разгръща историята, написана от теб? Там беше твоят изобретател, когото бяха кръстили с твоето име — ролята му изпълняваше актьор с решително и замечтано изражение; там беше и сладката Уийна, превъплътена от прелестна френска актриса, чието лице излъчваше хипнотично спокойствие; там бяха и морлоките, по-страшни, отколкото би могъл да си представиш, и гигантският Сфинкс, и преданият, деловит Филби, даже и госпожа Уочет с безукорно бялата си престилка и боне. И докато сцените се редяха една след друга, аз тръпнех от вълнение на моя стол, съзнавайки, че всичко това нямаше да е възможно, ако не се бе родило във въображението ти, че по някакъв начин това пиршество от образи се бе прожектирало най-напред в твоята глава. Трябва да ти призная, че по едно време откъснах поглед от екрана и се заех да изучавам реакциите, изписани по лицата на зрителите на съседните кресла. Предполагам, че ти би сторил същото, Бърти. Зная, че неведнъж си мечтал за такава привилегия — още си спомням как униваше, когато някой читател споделеше колко е харесал романа ти, без ти да можеш сам да се увериш какво впечатление е произвел у него този или онзи пасаж, дали се е смял или плакал на подходящите места, защото за тази цел би трябвало да се промъкнеш в библиотеката му като обикновен крадец. Можеш да бъдеш спокоен: публиката реагираше точно според твоите очаквания. Не можем обаче да отречем заслугата и на господин Пал, който е съумял майсторски да пресъздаде духа на твоя роман. Все пак не ще скрия, че той е променил някои неща, за да ги пригоди към епохата, най-вече защото историята е филмирана шейсет и пет години след написването й и част от онова, което за теб е било бъдеще, за света вече е минало. Спомни си например, че въпреки многобройните ти опасения за начините, по които човекът би могъл да злоупотреби с науката, никога не ти е минавало през ум, че той може да се забърка във война, която да обхване цялата планета. Но това се случи веднъж, а после се повтори, както вече ти разказах. Пал от своя страна не само е направил твоя изобретател очевидец на Първата и Втората световна война; той дори предрече трета през 1966 г., но в този случай, за щастие, неговият песимизъм се оказа неоправдан.

Както ти казах, в онова кино, запленен от въртележката от образи, която дължеше толкова много на теб, изпитах неописуемо вълнение. Историята бе написана от теб, да, но всичко, което се явяваше на екрана, беше ново за мен, всичко освен едно: машината на времето. Твоята машина, Бърти. Нямаш представа колко се смаях, когато я видях там. За миг се почудих дали очите не ми изневеряват, но това не бе халюцинация. Беше си твоята машина, красива и лъскава, с онези изящни като на музикален инструмент форми, които издаваха ръката на изкусен майстор — съоръжение с благородно излъчване, липсващо у машините на епохата, в която се бях озовал като корабокрушенец. Но как бе попаднала във филма и къде ли се намираше сега, двайсет години след като актьорът на име Род Тайлър, който изпълняваше твоята роля, се бе измъкнал от нея?

След няколко седмици, прекарани в преглеждане на вестници в библиотеката, успях да проследя нейните смутни странствания. Така узнах, че Джейн не бе пожелала да се раздели с нея и я бе пренесла в Лондон, в къщата на адвоката Евънс, който наблюдавал примирено нашествието на тази нелепа и очевидно безполезна бракма в неговия дом; като капак на всичко тя символизирала в очите на новата му невеста фигурата на изчезналия й съпруг. Представих си го как обикаля машината в безсънните си нощи, като натиска фалшивите й бутони и дърпа стъкления лост, за да се увери, че наистина не работи. Сигурно се бе чудил каква ли загадка крие тази измишльотина, наричана от съпругата му машина на времето, и за какъв дявол е била построена, защото бях сигурен, че Джейн не му е дала никакво обяснение — машината бе част от един личен живот, за който адвокатът Евънс нямаше защо да знае. Много години по-късно, когато Джордж Пал се захванал с приготовленията за своя филм, възникнал един проблем: никой от чертежите на машината на времето, нарисувани от неговите служители, не му изглеждал убедителен. Намирал ги за грозни, гротескни и прекалено усложнени; един от моделите даже му напомнял електрически стол. Тези скици нямали дори далечна прилика с елегантното и внушително возило, в което той си представял изобретателя, прекосяващ необятните простори на времето. Ето защо Пал възприел като същинско чудо обстоятелството, че една жена на име Селма Евънс — почти разорена, след като пропиляла малкото си наследствено състояние — предложила да му продаде странната вещ, която майка й всяка неделя бършела от прах в един бавен и тържествен ритуал, от който на малката Селма й настръхвали косите — почти толкова, колкото и на адвоката Евънс. Пал останал очарован — точно такова нещо търсел. Машината била красива, величествена и наглед маневрена като шейните, на които се бил возил в детството си. Спомнил си как леденият вятър шибал лицето му, докато се спускал по склоновете — вятър, който с годините започнал да свързва с някакво вълшебство; сторило му се, че ако човек пътува през времето с тази машина, навярно ще го брули същият вятър. Ала окончателно го убедила пластинката на контролното табло, на която се четяло: „Построено от Х. Дж. Уелс“. Дали машината наистина била конструирана от писателя? И ако да, с каква цел? Тази загадка била неразрешима, тъй като авторът изчезнал през 1896 г., точно когато започнал да става известен. Кой знае още колко превъзходни романи можел да даде на света? Но макар и да нямал представа защо била построена машината, Пал чувствал, че не би могла да има по-добро предназначение от участието в неговия филм, така че убедил продуцентското студио да я купи. Ето как твоята машина се сдобила с онова несериозно безсмъртие, което предоставя киното.

Десет години по-късно студията организирали публичен търг на реквизит от множество техни продукции; сред предлаганите вещи била и машината на времето. Тя била продадена за десет хиляди долара; купувачът й обиколил Съединените щати, като я показвал в най-различни градове и накрая, когато извлякъл от нея цялата печалба, която могъл да извлече, я продал на един антиквар в окръг Ориндж. Именно там случайно попаднал на нея през 1974 г. Джин Уорън, един от техниците, работили по филма на Пал. Била захвърлена в един ъгъл наред с други вехтории, неподдържана и ръждясала, а креслото й липсвало — било продадено отдавна. Уорън я купил за смешно ниска сума и с изключителна обич и грижовност се заел да възстанови тази играчка, която означавала толкова много за всички, свързани с филма: пребоядисал лостовете й, поправил счупените части и дори изработил по памет ново кресло. Щом я сложил в ред, машината вече можела да поднови своето странстване — показвали я по разни панаири и събития, посветени на научната фантастика, понякога даже я карал някой актьор, който изпълнявал твоята роля. Включително самият Пал се появил на корицата на списание „Стар Лог“, заснет как седи в нея и се усмихва като дете, което се кани да се спусне с шейна по заснежен склон. Същата година Пал дори поздравил приятелите си за Рождество Христово с картички, на които Дядо Коледа яздел твоята машина на времето. Както можеш да си представиш, аз проследих нейния път с нежността на баща, който следи перипетиите на блудния си син, знаейки, че той рано или късно ще се върне при него.

А на 12 април 1984 г. отидох на моята среща в универсалния магазин „Олсън“. Тя беше там, объркана и уплашена, и именно аз бях този, който я измъкна от представителите на пресата, като я хванах за ръка и прошепнах в ухото й: „Вярвам ти, защото и аз мога да пътувам във времето“. Излязохме през аварийния изход, възползвайки се от суматохата, която предизвика нейното изчезване. Щом се озовахме на улицата, се качихме в наетата от мен кола и се отправихме към Бат в графство Съмърсет, където преди няколко седмици бях купил красива къща в джорджиански стил. Там възнамерявах да живея с нея, далече от Лондон и от многобройните пътници от бъдещето, които сигурно щяха да я търсят по заповед от правителството — то навярно бе отредило тя да бъде пожертвана като единствен начин да се премахне проблема от корен.

Отначало не знаех дали съм постъпил правилно. Аз ли трябваше да я измъкна от универсалния магазин „Олсън“, или бях узурпирал ролята на някой пътник от бъдещето, който се бе провъзгласил за спасител на Мадоната на Времето? Получих отговора няколко дни по-късно, в едно прекрасно пролетно утро. Тъкмо боядисвахме стените на гостната, когато едно дете на три или четири години изведнъж се материализира на килима, изкиска се весело, сякаш бе усетило приятен гъдел, и изчезна отново, оставяйки след себе си част от пъзела, с който си бе играло. Тогава, след това бегло и неочаквано зърване на сина, който още не бяхме заченали, разбрахме, че бъдещето започваше с нас, че от нас трябваше да възникне мутантният ген, който след години или дори след векове щеше да позволи на хората да пътуват между епохите. Да, в тази усамотена къща тихо и кротко щеше да се зароди епидемията от пътници във времето, за която ми бе говорил Маркъс, казах си аз, вдигайки от килима късчето от пъзел, оставено като неволен дар от нашия син. Прибрах този фрагмент от бъдещето в кухненския килер при консервите боб, знаейки, че след няколко години ще ми помогне да видя целия пъзел, който рано или късно, в точния момент някой щеше да подари на момчето, появило се за миг на килима.

Оттам насетне няма много за разказване. Двамата с нея заживяхме щастливо като герои от някоя приказка. Радвахме се на малките всекидневни удоволствия и се опитвахме да водим колкото се може по-спокоен и улегнал живот, така че никой от двама ни да не претърпи неудачно преместване във времето, което да ни раздели един от друг. Аз дори си позволих прищявката да купя твоята машина, когато синът на Джин Уорън я обяви за продажба, макар че изобщо не ми беше нужна: сега пътувах във времето като всеки друг, носейки се с наслада по течението на дните, докато косата ми взе да капе, качването по стълбите все повече ме изморяваше и бръчките се множаха. Предполагам, че доказателство за безметежното ни щастие бяха трите ни деца, едно от които вече познавахме. Излишно е да се каже, че тяхната дарба за пътуване във времето значително надхвърляше нашата. Те не владееха таланта си и никога нямаше да го овладеят напълно, но аз знаех, че потомците им ще успеят и не можех да не се усмихвам, виждайки как, докато децата ни се свързваха със света, нашите гени се разпространяваха. Не ми беше известно след колко поколения пътниците във времето щяха най-сетне да привлекат вниманието на правителството, но знаех, че това рано или късно щеше да се случи. Именно тогава ми хрумна да ти напиша това писмо с намерението да го дам на някого от внуците си, който на свой ред да го предаде на един от своите и така, докато стигне до ръцете на някого, който би могъл да изпълни молбата ми: да го връчи на писателя Х. Дж. Уелс, бащата на научната фантастика, в нощта на 26 ноември 1896 г. Предполагам, че ако го четеш в момента, значи не съм сгрешил и в това. Нямам представа кой ще ти предаде писмото, но, както ти казах одеве, ще е от нашата кръв. И когато това се случи, както може би си се досетил, изреклият тези слова вече ще е покойник.

Навярно би предпочел да не бях ти писал. Навярно би предпочел да те бях оставил да посрещнеш съдбата си без предупреждения. В края на краищата, животът, който те очаква, не е толкова лош, има си дори своите щастливи мигове, както вече видя. Но ако реших да ти пиша, то бе, защото някак чувствам, че това не е животът, който ти приляга да живееш. Да, може би трябва да си останеш в миналото, да си живееш честит с Джейн и да ме превърнеш в успешен писател, без да знаеш нищо за пътуванията във времето, поне не за истинските. За мен очевидно вече няма изход. Не мога да си избера друг живот. Ти обаче можеш. Все още можеш да избираш между настоящия си живот и този, който току-що ти разказах, да решиш дали да си останеш Бърти или да се превърнеш в мен. Защото, в крайна сметка, тъкмо това ни предлагат пътуванията във времето: втори шанс, възможността да се върнеш и да избереш друг вариант.

Много съм умувал какво би могло да се случи, ако решиш да не отидеш утре на срещата с Маркъс. Ако не отидеш, никой няма да насочи оръжие към теб, мозъкът ти няма да се активира и няма да пътуваш във времето, поради което нито ще предизвикаш ареста на Изкормвача, нито ще се запознаеш с Алис, нито ще бягаш от немските бомби — и, естествено, няма да избавиш онази жена от универсалния магазин „Олсън“. А без твоето участие мутантният ген няма да възникне, съответно не ще се появят пътници във времето и никакъв Маркъс не ще пристигне от бъдещето, за да те убие. Поради това допускам, че всичко, което се е случило от мига, когато е убил онзи просяк в Мерилбоун, ще изчезне, сякаш е било изметено с огромна метла от потока на времето. Ще изчезнат например всички цветни шнурчета, изникващи от бялата връв на картата на времето, защото никой не ще създаде паралелна вселена, в която Джак Изкормвача да бъде заловен или пък Нейно Величество да се разхожда с маймунка на рамото. Мили Боже, ще изчезне дори самата карта! Кой ще поеме отговорността да я изработи? Както виждаш, Бърти, ако решиш да не отидеш на срещата, ще заличиш цял един свят. Но нека това да не те плаши. Единственото, което няма да се промени, ще е нейната поява в универсалния магазин „Олсън“ през 1984 г., макар че вече никой не ще я хване за ръка, за да я измъкне оттам и да я заведе в красива джорджианска къща, където да заживее щастливо.

А какво ще стане с теб? Предполагам, че ще се върнеш назад точно до момента, преди животът ти да бъде повлиян от собственото ти пътуване във времето. Преди наемникът на Мъри да те упои с хлороформ ли? Твърде вероятно, защото ако Маркъс никога не е пътувал до твоята епоха и не е убивал никого, Гарет не ще заподозре Шакълтън и следователно Гилиъм не ще прати главореза си да те отвлече, за да му вадиш кестените от огъня. Поради това никаква напоена с хлороформ кърпа не ще покрие носа ти в нощта на 21 ноември 1896 г. Във всеки случай, докъдето и да се върнеш, едва ли ще изпиташ някой от физическите ефекти, характерни за пътуванията във времето; просто ще изчезнеш от едно място и ще се появиш на друго като по чудо, без да усетиш прехода — макар че, естествено, няма да си спомняш нищо от онова, което си преживял след онзи миг. Няма да знаеш, че си пътувал във времето или че паралелните вселени действително съществуват. Ако решиш да промениш станалото, опасявам се, че ще се случи следното: не ще узнаеш нищо за мен. Това ще е все едно да разплетеш ходовете на една партия шах чак до онзи ход, благодарение на който се е стигнало до шах и мат. И когато го откриеш, ако вместо офицера, с който трябва да играеш, преместиш топа, играта ще поеме съвсем друг курс, точно както ще се случи и с живота ти, ако утре не отидеш на срещата.

И тъй, всичко зависи от теб, Бърти. Офицерът или топът? Твоят живот или моят? Направи онова, което смяташ, че трябва да направиш.

Вечно твой,

Хърбърт Джордж Уелс