Феликс Палма
Картата на времето (7)

VII

Въпреки ранния утринен час Сохо кипеше от живот. Чарлс и Андрю трябваше да си пробиват път сред уличната навалица от мъже с бомбета и жени с шапчици, украсени с пера и дори с изкуствени птици. Хванати под ръка двойки крачеха по тротоарите, влизаха и излизаха от магазините или търсеха удобен случай да пресекат улицата, по която бавно като поток от лава пъплеше върволица от луксозни карети, малки кабриолети, двуетажни трамваи и двуколки, натоварени с бурета, плодове или мистериозни, завити с брезент вързопи, които спокойно можеха да са трупове, задигнати от гробището. По ъглите висяха, мръсни и дрипави, второразредни художници, актьори и акробати; те демонстрираха съмнителните си дарби с надеждата да привлекат вниманието на някой шляещ се импресарио. След закуската Чарлс не бе спрял да дърдори, но Андрю едва го чуваше поради оглушителния грохот от колелата на превозните средства по паважа, към който се добавяше и неприятната врява на уличните продавачи и кандидат-творци. Той се остави да бъде воден от братовчед си в мрачното утро, потънал в някаква летаргия, от която успяваше да го извади само сладкият полъх от продавачките на теменужки, които се движеха сред тълпата с уханните си кошници.

Щом поеха по Грийк Стрийт, съгледаха в далечината скромната сграда, която подслоняваше фирмата „Мъри Пътешествия във времето“. Това беше някогашен театър, преустроен от новия си собственик, който не се бе поколебал да оскверни неокласическата му фасада с мотиви, загатващи по един или друг начин за времето. Малкото, оградено с колони стълбище на входа завършваше с елегантна резбована врата, а над него имаше фронтон, на който се виждаше как Хронос върти зодиакалното колело. Богът на времето, изобразен като зловещ старец с дълга брада, спускаща се като водопад почти до пъпа му, бе заобиколен от бордюр, изваян от пясъчни часовници — мотив, който се повтаряше и в арките, ограждащи широките прозорци на втория етаж. Между фронтона и свода над горния праг помпозни букви от розов мрамор известяваха на всеки, който знаеше да чете, че това тъй живописно място е седалището на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“.

Чарлс и Андрю забелязаха, че хората избягват участъка от тротоара, зает от необичайната сграда. Когато наближиха входа, причината се изясни. Лицата им се изкривиха от лъхналата ги противна миризма, която едва не ги накара да се сврат някъде и да повърнат току-що изядената закуска. Смрадта идваше от лепкавата каша, която двама работници с кърпи на лицата се мъчеха да отстранят от част от фасадата, въоръжени с четки и кофи със сапунена вода. От стърженето с четките тъмното вещество, каквото и да беше то, се стичаше на тротоара, превърнато в противна възчерна слуз.

— Съжаляваме за неудобството, господа — извини се единият от служителите, смъквайки кърпата от лицето си. — Някой нехранимайко е омазал фасадата с говежди тор, но тя ей сегичка ще светне отново.

Андрю и Чарлс размениха въпросителни погледи, сетне извадиха носните си кърпи и, покривайки с тях лицата си като пладнешки разбойници, влязоха бързешком. В преддверието редици от стратегически разположени вази с рози и гладиоли потушаваха зловонието. Това помещение, както и фасадата на сградата, просто задушаваше посетителя с изобилната си иконография, посветена на времето. В центъра стърчеше исполинска механична скулптура, състояща се от огромен пиедестал, от който към сумрачния свод се издигаха две съчленени, паякообразни ръце. Те грижовно държаха пясъчен часовник с размерите на теле, направен от лято стъкло с железни нитове и елементи. Той съдържаше не пясък, а нещо като синкави стърготини, които изящно се преливаха от едното полукълбо в другото и дори излъчваха слабо, но изразително сияние, щом върху тях паднеше светлината от най-близките лампи. Благодарение на някакви скрити механизми ръцете обръщаха часовника всеки път, когато съдържанието му се струпаше в долната част на стъкления съд, тъй че фалшивият пясък се лееше непрестанно, напомняйки за неспирния ход на времето. Тази внушителна скулптура съжителстваше с други достойни за споменаване артефакти, не тъй зрелищни, но пък по-благородни, понеже бяха сътворени преди много векове; към тях спадаха кубовете, пълни с лопатки и зъбчати колела, които дремеха в дъното на помещението — първите опити за механични часовници, както обясняваха табелките на техните поставки. В добавка към тази забележителна железария стените бяха отрупани със стотици стенни часовници — от традиционните холандски stoelklok, украсени със сирени и херувими, до австро-унгарските часовници с махало за отброяване на секундите, които насищаха въздуха с усърдно и натрапчиво тиктакане. За служителите в сградата тази безкрайна симфония бе неотменна част от техния живот и в неделите сигурно се чувстваха безпомощни без утешителното й присъствие.

Щом забеляза двамата посетители, които обикаляха безцелно залата, една госпожица напусна бюрото си в един от ъглите и отиде да ги посрещне. Вървеше с грацията на гризач, нагаждайки стъпчиците си към единогласното цъкане на часовниците. След възпитания поздрав им съобщи въодушевено, че все още имало свободни места за третата експедиция до 2000 година, тъй че, ако желаели, можели да си запазят. Пускайки в ход очарователната си усмивка, Чарлс отклони поканата и уведоми младата дама, че са дошли да се срещнат с Гилиъм Мъри. След кратко колебание госпожицата потвърди, че господин Мъри бил в сградата и въпреки голямата си заетост навярно би могъл да ги приеме — жест, за който Чарлс благодари с още по-ослепителна усмивка. Щом успя да откъсне поглед от двата реда безупречни зъби, младата жена се завъртя на пета и им даде знак да я последват. В дъното на залата ги очакваше мраморно стълбище, което водеше към горните помещения. Чарлс, Андрю и тяхната водачка изминаха дълъг коридор, украсен с гоблени, които изобразяваха различни сцени от войната на бъдещето. Както можеше да се очаква, и коридорът бе отрупан със задължителния реквизит от часовници; окачени по стените или разположени по разни скринове и витрини, те изпълваха въздуха с досадното си тиктакане. Щом стигнаха до разкошната врата на кабинета на Мъри, младата жена ги помоли да почакат отвън, но Чарлс си направи оглушки и се вмъкна след нея в стаята, дърпайки и братовчед си.

Андрю остана поразен от огромните размери на помещението, както и от хаотичното разпределение на мебелите и многобройните карти по стените. Това му напомни интериора на онези палатки, от които фелдмаршалите оркестрират войните. Наложи се да огледат цялата стая, докато забележат Гилиъм Мъри, който се бе проснал в цял ръст на един килим и си играеше с някакво куче.

— Добър ден, господин Мъри — поздрави Чарлс, изпреварвайки секретарката. — Казвам се Чарлс Уинслоу, а това е братовчед ми Андрю Харингтън. Бихме искали да разговаряме с вас, стига да не сте прекалено зает.

Гилиъм Мъри, снажен здравеняк в крещящо лилав костюм, понесе удара спортсменски, отвръщайки с усмивка на ироничната забележка на Чарлс; това обаче бе загадъчната усмивка на човек, който разполага със скрити козове и ще ги извади при първа възможност.

— Винаги мога да отделя малко от времето си, за да изслушам двама тъй знатни господа — отвърна той, надигайки се от килима.

Щом се изправи пред тях, Андрю и Чарлс видяха, че Гилиъм Мъри като че ли беше уголемен посредством някаква магия. Всичко у него изглеждаше двойно по-голямо от нормалното — от ръцете, които сякаш можеха да укротяват бикове, хващайки ги за рогата, до достойната за Минотавър глава. Ала въпреки исполинското си телосложение предприемачът не се движеше тромаво, а с учудваща и дори някак чувствена лекота. Косата му с цвят на пшеница бе грижливо сресана назад, а в огромните сини очи искреше силен огън, издаващ напорист и дързък характер; този огън той се бе научил да смекчава с богатата палитра от дружелюбни усмивки, които месестите му устни бяха способни да изобразят.

С един жест гигантът ги покани да го последват до писалището в дъното на стаята, водейки ги по пътеката, която бе успял да проправи, навярно след добросъвестно изследване, сред многобройните земни глобуси и разхвърляните навсякъде масички с книги и бележници. Андрю забеляза, че и тук не липсваха неизбежните часовници. Освен онези, които висяха по стените и запълваха полиците на библиотеката, в една огромна витрина бяха струпани преносими часовници-сянка, слънчеви часовници, сложни водни часовници и други устройства, които показваха еволюцията на времето. На Андрю обаче му се стори, че Гилиъм бе изложил въпросните предмети с лукавото намерение да изтъкне тяхната нелепост, напразното усилие на човека да улови неуловимото — онази абсолютна, загадъчна и неукротима сила, наречена време. С пъстрата си колекция предприемачът сякаш искаше да каже, че човекът е постигнал само едно: лишил е времето от метафизичната му природа и го е превърнал в пошъл инструмент, с чиято помощ да не закъснява за срещите си.

Чарлс и Андрю седнаха в двете удобни кресла в якобински стил, разположени пред писалището — величествена мебел с извити като луковици крачета, зад която се настани Мъри; огромният прозорец зад гърба му ограждаше силуета му като рамка. През оловните стъкла нахлуваше обилна светлина, внасяйки в кабинета жизнерадостна полска атмосфера, и това даже породи у Андрю усещането, че предприемачът разполага със собствено слънце, докато останалата част от света все още тъне в едно унило утро.

— Надявам се, че ще ни простите за неуместната смрад, която ви е посрещнала на входа — побърза да се извини Гилиъм с недоволна гримаса. — Вече за втори път мажат фасадата с изпражнения. Вероятно става дума за организирана група, която с този отблъскващ метод се опитва да спъне работата на нашата фирма — той печално сви рамене, сякаш искаше да подчертае колко е разстроен от проблема. — Както виждате, не всички са на мнение, че пътуванията във времето са полезни за нашето общество. Несъмнено самото общество ги изисква, откак бе публикувана чудесната книга на господин Уелс. Ала някои хора недоволстват — само това мога да заключа от тези неприятни вандалски действия, тъй като самите извършители не оставят съобщения. Просто оплескват фасадата и толкоз.

След тези думи Гилиъм Мъри зарея поглед в пространството. В продължение на няколко секунди изглеждаше погълнат от размишленията си; после сякаш си спомни къде се намира, поизправи се на стола си и погледна открито своите гости.

— Но кажете ми, господа, с какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да ми организирате частно пътуване до есента на 1888 г., господин Мъри — отвърна Андрю, който нетърпеливо бе чакал гигантът да им даде думата.

— До Есента на Ужаса? — смаяно попита Мъри.

— Да, и по-точно до нощта на 7 ноември.

Гилиъм го гледа безмълвно няколко секунди. Сетне, без да се старае да скрие разочарованието си, отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади вързоп книжа, вързани с шнур. Остави ги отгоре с досада, сякаш им показваше някакво мъчително бреме, което бе принуден да понася мълчаливо.

— Знаете ли какво е това, господин Харингтън? — въздъхна той. — Това са писмата и молбите от частни лица, които получаваме всеки ден. Един моли да го заведем да се поразходи из вавилонските Висящи градини, друг иска да се запознае с Клеопатра, Галилей или Платон, трети желае да види със собствените си очи битката при Ватерло, строежа на египетските пирамиди или разпъването на Христос. Всички искат да пътуват до любимия си исторически момент, сякаш е тъй просто, както да дадеш адрес на кочияш. Мислят си, че миналото е на наше разположение. Вие пък искате да пътувате до 1888 г. Не се съмнявам, че си имате причини, каквито явно имат и авторите на всички тези молби, но се боя, че не мога да удовлетворя желанието ви.

— Трябва да се върна само осем години назад, господин Мъри — отвърна Андрю. — И съм готов да ви платя колкото ми поискате.

Мъри се изсмя горчиво.

— Не става въпрос за отдалечеността във времето. Нито пък за парите. Ако беше така, господин Харингтън, напълно съм сигурен, че щяхме да постигнем някакво споразумение. Проблемът е, тъй да се каже, от техническо естество: не можем да пътуваме свободно до която си щем епоха, независимо дали в миналото, или в бъдещето.

— Значи можете да ни пренесете само до 2000 г.? — възкликна Чарлс, видимо разочарован.

— Така е, господин Уинслоу — скръбно рече Мъри, отправяйки печален взор към Чарлс. — Въпреки че се надяваме в бъдеще да разширим нашата оферта, за момента, както можете да видите от рекламата ни, единствената дестинация, която предлагаме, е 20 май 2000 г. — денят на окончателната битка между автоматите, оглавявани от злосторника Соломон, и човешката армия, предвождана от храбрия капитан Шакълтън. Нима пътуването не бе достатъчно вълнуващо за вас, господин Уинслоу? — попита той донякъде ехидно, показвайки, че не забравя лесно лицата на хората, участвали в експедициите му.

— Напротив, господин Мъри — отвърна Чарлс след кратко колебание. — Беше наистина вълнуващо. Само че си мислех…

— Че можем да пътуваме в двете посоки на времевия поток — довърши предприемачът. — Да, да, разбирам. Но за жалост не е така. Боя се, че миналото не е в сферата на нашата компетентност.

След тези думи Мъри ги изгледа с искрена безутешност, сякаш преценяваше щетите, които неговите думи бяха нанесли на гостите му.

— Проблемът, господа — въздъхна той, облягайки се назад в креслото, — е, че не пътуваме във времето през времевия поток, както прави героят на Уелс, а през нещо извън него. Тъй да се каже, пътуваме във времето извън времето. Пътуваме през неговата обвивка.

Сетне замълча, като ги гледаше втренчено, без да мига, с присъщата на котките невъзмутимост.

— Не ви разбирам — заяви Чарлс.

Гилиъм Мъри кимна, сякаш не бе и очаквал друг отговор.

— Ще ви дам едно простичко сравнение: дадена сграда може да се обходи отвътре, като се минава от стая в стая. Но тя може да се обиколи и отвън, като се върви по корниза й, нали така?

Чарлс и Андрю кимнаха мрачно, донякъде подразнени от държането на Мъри, който явно се отнасяше към тях като към слабоумни деца.

— Противно на очакванията — продължи техният домакин, — не книгата на господин Уелс ме подтикна да изследвам възможността за пътуване във времето. Ако сте чели романа му, сигурно знаете, че Уелс се задоволява само да отправи предизвикателство към научната общност, като й предлага посока за изследвания. Ала относно функционирането на изобретението си той, за разлика от своя колега Верн, ловко избягва всяко реалистично обяснение и предпочита да ни опише машината, прибягвайки до необикновеното си въображение — нещо напълно позволено, впрочем, когато става дума за художествена творба. И все пак, докато науката не докаже, че такова устройство е възможно, неговата машина ще си остане просто една играчка. Дали това ще се случи някога? Иска ми се да вярвам, че да: постиженията на нашите учени през този век ми вдъхват огромен оптимизъм. Навярно ще се съгласите с мен, господа, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бог. Колко чудеса ни предостави науката през последните години? Много от тези изобретения, като например сметачната машина, пишещата машина или електрическият асансьор, просто улесняват живота ни, ала други ни карат да се чувстваме могъщи, защото сриват границите на невъзможното. В наши дни, благодарение на локомотива, можем да изминем големи разстояния, без да направим и една крачка, а скоро ще можем — без да е нужно да се преместваме физически — да изпращаме гласа си до другия край на страната, както вече правят американците посредством тъй наречения телефон. Въпреки че винаги се намират врагове на прогреса, които смятат, че е кощунство човешкото същество да надхвърли собствените си ограничения, аз лично съм на мнение, че науката облагородява човека, утвърждавайки неговата власт над природата — така, както образованието или моралът ни помагат да надвием изначалната си диващина. Погледнете този хронометър например — рече той, взимайки една дървена кутийка, която почиваше на писалището. — Днес се произвеждат масово и всички кораби на света разполагат с такъв. Ала хората невинаги са плавали с хронометър и макар сега да ни изглежда като обичаен предмет, който винаги е бил част от всекидневието ни, британското адмиралтейство трябвало да предложи награда от двайсет хиляди лири стерлинги на човека, способен да проектира метод за определяне на морската дължина, тъй като никой часовникар не можел да направи часовник, който да издържи клатушкането на един плавателен съд, без да излезе от строя. Конкурсът бил спечелен от някой си Джон Харисън, който посветил четирийсет години от живота си, за да намери разрешение на този мъчен проблем. Когато дошло време да вземе наградата си, вече бил почти осемдесетгодишен. Не намирате ли, че това е изумително? Зад всяко изобретение се крие нечие човешко усилие, нечий живот, посветен на разрешаването на даден проблем, на създаването на устройство, което ще надживее автора си и ще е част от бъдещия свят, който ще продължи и без него. Докато има хора, които не се задоволяват да се изхранват с плодове от дърветата или да бият барабани, за да предизвикат дъжд, а решават да използват ума си, за да надминат ролята на обикновени паразити върху Божието творение, науката никога не ще загине. Затова ни най-малко не се съмнявам, че твърде скоро ще летим като птици с помощта на крилати карети, а също и че всеки ще може да се сдобие с машина като онази, родена от въображението на Уелс, и да посети която си ще епоха. Хората от бъдещето ще могат да водят двойствен живот, да работят в някоя банка в делничните дни и да използват неделите си, за да се любят с красивата Нефертити или да помагат на Анибал да завладее Рим. Представяте ли си как ще се преобрази нашето общество от едно такова изобретение? — Гилиъм ги погледа развеселен няколко секунди, преди да сложи отново кутийката на писалището, където тя остана с отворено капаче, досущ като стрида или кутийка с годежен пръстен. Сетне добави: — Но засега, докато науката търси начин да сбъдне мечтите ни, разполагаме с друго нещо, което ни дава възможност да пътуваме във времето, въпреки че за жалост не ни позволява да избираме дестинацията си.

— Какво имате предвид? — попита Андрю.

— Имам предвид… магията — разкри Гилиъм с глух глас.

— Магията? — глупаво повтори Андрю.

— Да, магията — потвърди техният домакин, като размърда загадъчно пръсти във въздуха, имитирайки същевременно звука на вятър, който свири в комин, — но не разни фокуси на сцена или онова, за което тръбят мошениците от Златната зора^[1]. Имам предвид истинската магия. Вярвате ли в магии, господа?

Андрю и Чарлс се поколебаха, донякъде объркани от неочаквания обрат на разговора, но Гилиъм не се нуждаеше от отговор.

— Разбира се, че не — скръбно рече той. — Затова се старая всячески да избягвам тази тема. Предпочитам клиентите ми да мислят, че пътуваме в бъдещето посредством науката. Всички вярват в науката. В наши дни тя минава за по-достоверна от магията. Какво да се прави, в модерни времена живеем! Но магията съществува, уверявам ви.

Тогава, за изненада на двамата си гости, той чевръсто стана от стола си и изсвири пронизително. Кучето, което през цялото време бе лежало на килима, безразлично към човешките занимания, мигом се изправи и весело припна към стопанина си.

— Господа, представям ви Вечния — рече той, докато въпросният питомец възбудено се въртеше край него. — Обичате ли кучета? Не се бойте, погалете го.

Сякаш това бе необходимо условие, което трябваше да изпълнят, преди Гилиъм да продължи изказването си, Чарлс и Андрю станаха и плъзнаха ръце по гърба на животното — неспокоен екземпляр от породата голдън ретривър с мека и добре поддържана козина.

— Господа — обяви Мъри, — знайте, че галите едно чудо. Защото, както току-що ви казах, магията съществува и дори може да се пипне. На каква възраст е Вечния според вас?

В имението на Чарлс имаше няколко кучета и той от дете бе свикнал с тях, тъй че въпросът не му се видя труден. Огледа зъбите на кучето с вид на познавач и отвърна, без да се колебае:

— На една година, най-много две.

— Всъщност — потвърди Гилиъм, като коленичи, за да почеше извънредно нежно врата на животното, — една година е очевидната ти възраст, нали? Една година в реалното време.

Андрю се възползва от случая, за да потърси погледа на братовчед си, жадувайки да узнае какво мислеше той за всичко това. Чарлс го успокои с невъзмутимата си усмивка.

— Както вече ви казах — продължи Мъри, като се надигна от пода, — не книгата на Уелс ми даде подтик да основа фирмата си. Това бе чиста случайност, макар че не ще отрека, че неговата творба ми направи огромна услуга, като събуди в обществото един скрит копнеж. Знаете ли защо пътуванията през времето са тъй привлекателни? Защото всички желаем да ги осъществим. Една от мечтите на човека е да пътува във времето. Но бяхте ли се замисляли за това, господа, преди да прочетете книгата на господин Уелс? Боя се, че не, както впрочем и аз, уверявам ви. Всъщност господин Уелс даде конкретна форма на едно абстрактно желание, изрази с думи този стремеж, който открай време е дремел у хората.

Мъри направи пауза, за да могат съжденията му да улегнат в ума на гостите му, тъй както се сляга прахът върху мебелите след изтупването на килима.

— Преди да основа тази фирма, работех с баща ми — продължи той след малко. — Занимавахме се с финансиране на експедиции. Бяхме просто едно от стотиците дружества, които пращат изследователите си в най-неизвестните кътчета на планетата, за да се сдобият с етнографски или археологически сведения за научните списания, или да съберат екзотични насекоми и цветя за някой природонаучен музей, жадуващ да напълни витрините си с прищевките на Създателя. Но като оставим настрана деловите ни стремежи, ние бяхме движени и от жаждата да опознаем колкото се може по-добре света, в който живеем. Интересите ни бяха, тъй да се каже, пространствени. Но човек никога не знае какво му готви съдбата, не мислите ли, господа?

Без да дочака отговор, Гилиъм Мъри им даде знак да го придружат. Следван по петите от Вечния, той прекоси архипелага от масички и земни глобуси и ги заведе до една от страничните стени. За разлика от останалите стени, покрити с рафтове с атласи, географски трактати, астрономически изследвания и безброй трудове на незнайни теми, тази бе покрита с кора от географски карти, подредени според датата, на която са били изработени. Колекцията предлагаше едно пътешествие, което започваше с няколко репродукции на ренесансови карти, вдъхновени от съчиненията на Птолемей, където светът, досущ като насекомо с отрязани крачета, изглеждаше обезпокоително непълен, сведен най-вече до една аморфна Европа. Следваше картата на немския географ Мартин Валдземюлер, на която Америка се откъсваше от азиатския материк, а накрая се явяваха трудовете на Абрахам Ортелиус и Герхард Меркатор, показващи един вече пълен свят с размери, близки до действителните. Докато вървяха отляво надясно, както ги водеше Мъри, хронологичното разположение на картите създаваше такъв ефект, сякаш наблюдаваха как се разтваря цвете или се протяга котка, защото светът като че ли растеше буквално пред очите им, разгъваше се с интригуваща пестеливост, превръщаше се във все по-обширно място чрез усилията на мореплавателите и изследователите, които разширяваха границите му. За Андрю бе поразително, че допреди няколко века никой не е подозирал, че светът продължава и отвъд Атлантическия океан, а същинските му размери са зависели от упорството и късмета на изследователите, които с опасните си пътешествия са запълвали средновековната празнота, обиталището на чудовищата. От друга страна, той съжаляваше, че размерите на света вече не са загадка, че няма повече земи и океани освен тези, приютени на последните карти. Това бе един официален, познат, затворен в собствените си предели свят и единственото, което оставаше да се направи, бе да се очертаят добре бреговете му. Мъри ги накара да се спрат пред една огромна карта, с която завършваше колекцията.

— Господа, в този миг стоите пред навярно най-точната карта, която може да се намери в цяла Англия — уведоми ги Гилиъм с нескрита гордост, — тъй като постоянно я обновявам. Щом някое непознато късче от света бъде картографирано, поръчвам да ми начертаят картата наново и изгарям предишното копие. Смятам това за символичен жест, сякаш с него заличавам старата си и неточна представа за планетата. Много от експедициите, които виждате тук, бяха осъществени благодарение на нашите фондове.

Картата изглеждаше неясна, защото бе щедро изрисувана с разноцветни линии, които, както им обясни Гилиъм, представлявали всички експедиции, реализирани от хората до момента; превратностите им той самият бе означил, несъмнено с болезнена наслада, в лявото поле на картата. Ала само с един бегъл поглед човек се уверяваше, че точността, с която бе описан лъкатушният курс на всяко пътешествие, бе в крайна сметка безполезна. Почти невъзможно бе да се проследят различните траектории поради постоянното кръстосване на линиите, причинено от абсурдния стремеж на техния домакин да не пропусне нищо. Бе представил всички експедиции — от най-старите, като тази на Марко Поло, отразена със златиста линия, виеща се през Индия, Китай, Централна Азия и Малайския архипелаг, та до най-скорошните, като проведената от сър Франсис Янгхъсбънд^[2], който бе пътувал от Пекин до Кашмир, пресичайки планинската верига Каракорум със заострените й, украсени с глетчери върхове. Ала не само континентите бяха нашарени. Някои линии навлизаха от сушата в морето, имитирайки пенестите дири, оставени от прочути кораби като платноходите на адмирал Колумб във водите на Атлантика или „Еребус“ и „Терор“, търсили пряк път към Китай през Арктическия океан. Двете последни дири изчезваха внезапно, както всъщност бе станало и със самите кораби, подминавайки пролива Ланкастър, предполагаемата врата на Североизточния път. Неспособен да разгадае цялата плетеница от черти, Андрю предпочете да проследи синята линия, набраздила остров Борнео — този дъждовен рай в югоизточния край на Азия, гъмжащ от гибони и крокодили; тя очертаваше лъкатушния път на сър Джеймс Брук, наречен Леопарда от Саравак — име, което му се стори познато, защото изследователят се явяваше в романите за Сандокан като жесток изтребител на пирати. Ала само след миг Гилиъм ги помоли да съсредоточат вниманието си върху най-сложната част от картата — африканския материк, където се преплитаха маршрутите на всички експедиции, опитвали се да намерят митичните извори на Нил. Там пътешествията на холандката Александрина Тине^[3], на съпрузите Бейкър^[4], на Бъртън^[5] и Спик^[6], както и най-прочутите — на Ливингстън и Стенли, образуваха, наред с много други, объркано кълбо, което разкриваше само какво очарование бе упражнявал черният континент върху привържениците на тропическия шлем.

— Историята на нашето откритие на пътуванията във времето започна точно преди двайсет и две години — подхвана Гилиъм с изразителен тон.

И сякаш вече бе слушал това много пъти, Вечния легна в нозете на стопанина си, Чарлс се усмихна, запленен от многообещаващото начало, а Андрю направи отчаяна гримаса, съзнавайки, че ще трябва да се въоръжи с търпение, преди да разбере дали ще може да спаси Мери Кели, или не.