Феликс Палма
Картата на времето (35)

XXXV

На следващата сутрин, усамотен в кабинета си, инспектор Колин Гарет разсеяно дъвчеше закуската си. Очевидно мислеше за Луси Нелсън, за прекрасните й очи, за златните й коси и за усмивката, която му бе отправила, когато помоли за разрешение да му пише писма. В този миг един полицай влезе в кабинета и му връчи подписана от министър-председателя заповед, изискваща да потегли към бъдещето, за да арестува един човек, който още не се бе родил. И тъй като влюбването, както несъмнено знаете, обикновено действа оглупяващо на страдащите от него, инспекторът осъзна значението на тази хартийка чак когато се озова във файтона, който го караше към „Мъри Пътешествия във времето“.

При първото си посещение Гарет бе прекрачил прага на фирмата с разтреперани колене и със спестяванията, оставени от баща му и превърнати в нещо, излязло сякаш от някой сън: билет за бъдещето, за 2000 г. Този път обаче той крачеше решително, макар че носеше в джоба на сакото си нещо също толкова невероятно: заповед, която намирисваше на магия, защото, като си помислеше човек, бе издадена за арестуването на един фантом. И Гарет бе сигурен, че — ако пътуванията във времето станеха обичайно явление — това щеше да е само първата от дълга поредица подобни заповеди, които щяха да позволяват на полицаите да извършват арести в най-различни епохи, стига престъпленията да бяха станали в едно и също пространство: град Лондон. Драсвайки небрежния си параф върху хартийката в джоба на инспектора, министър-председателят — вероятно без сам да го съзнава — бе направил историческа крачка, бе поставил началото на нова епоха. Точно както подозираше Гарет, науката и нейните невероятни творения отмерваха такта на мелодията, по която хората трябваше да танцуват.

Но тази заповед щеше да му предостави известни предимства и в пространството. Например нямаше да гние в някоя стаичка, очаквайки Гилиъм Мъри, този толкова зает човек, да благоволи да го приеме. Облечен във власт благодарение на хартийката, която носеше в джоба си, Гарет подмина секретарките, охраняващи личната територия на Мъри, и се качи по стълбите към първия етаж, без да обръща внимание на възраженията им. Сетне измина дългия, обсипан с часовници коридор и нахълта в кабинета на предприемача като призрак, следван от рояк запъхтени секретарки. Гилиъм Мъри се бе проснал на килима и си играеше с едно огромно куче. Изгледа натрапника с известна досада, но Гарет не се остави да го сплашат току-така. Знаеше, че поведението му е повече от оправдано.

— Добър ден, господин Мъри. Аз съм инспектор Колин Гарет от Скотланд Ярд — представи се той. — Простете, че нахлувам така в кабинета ви, но се налага спешно да говоря с вас.

Мъри се изправи много бавно, огледа инспектора подозрително и в крайна сметка отпрати секретарките, махвайки разсеяно с ръка.

— Няма защо да се извинявате, инспекторе, делата, с които се занимавате, по своята изначална същност са важни — рече предприемачът, като му предложи едно кресло и настани огромното си туловище в отсрещното.

Щом седнаха, Гилиъм взе една малка дървена кутийка от масичката между двете кресла, отвори я и предложи на Гарет тютюн с подчертано любезни обноски, които контрастираха с първоначалната му неприветливост. Инспекторът вежливо отказа тютюна, усмихвайки се вътрешно заради внезапната промяна в поведението на предприемача, който за броени мигове бе преценил какви минуси криеше пренебрежението, проявено към инспектор от Скотланд Ярд, и бе решил, че е далеч по-целесъобразно да се държи с угодническа учтивост. Благодарение на това в момента Гарет седеше на удобно кресло, а не на табуретката до него.

— Не понасяте дима, а? — рече Гилиъм, като върна кутията на масичката и взе една бутилка от шлифован кристал с някаква странна възчерна течност, от която наля две чаши. — В такъв случай навярно мога да ви предложа нещо за пиене.

Гарет взе предложената му чаша с известни опасения заради тъмната напитка, която съдържаше, но предприемачът с усмивка го насърчи да отпие, като в същата време сръбна от своята чаша. Гарет последва примера му и усети как странната течност тъй раздразни гърлото му, че в очите му избиха сълзи.

— Какво е това, господин Мъри? — попита той смутен, като не можа да потисне едно неуместно оригване. — Някаква напитка от бъдещето?

— О, не, инспекторе. Това е едно тонизиращо средство, което предизвиква фурор в Съединените щати. Създал го е един аптекар от Атланта, като смесил листа от кока и семена от ко̀ла. Някои като мен го пият, като му добавят малко газирана вода. Предполагам, че скоро ще започнат да го внасят в нашата страна.

Гарет остави чашата на масичката — нямаше желание да пие нито глътка повече.

— Има особен вкус. Предполагам, че хората няма да свикнат лесно с него — предрече той, колкото да каже нещо.

Гилиъм кимна с усмивка, пресуши чашата си и попита, видимо изгарящ от желание да му угоди:

— Кажете, инспекторе, хареса ли ви пътуването до 2000 г.?

— Много, господин Мъри — искрено отвърна Гарет. — И бих искал да използвам случая, за да ви кажа, че напълно подкрепям вашия проект, макар и някои вестници да пишат, че е безнравствено да видим едно време, което не ни принадлежи. Аз съм човек с открит ум и пътешествията във времето са нещо, което намирам за извънредно привлекателно. С истинско нетърпение очаквам скоро да усвоите нови маршрути към други епохи.

Предприемачът му благодари за коментара с плаха усмивка и зае една поза на спокойно очакване, с която несъмнено го подканваше да разкрие повода за посещението си. Инспекторът се покашля и пристъпи към въпроса без повече отлагане:

— Времената, в които живеем, господин Мъри, са безкрайно интересни, но и твърде нестабилни — започна той малкото встъпление, което си бе подготвил. — Науката се разпорежда, а ние, хората, трябва да се приспособяваме към нея. И най-вече се налага да приспособяваме законите си, които трябва да се пригодят към новото лице на света, за да останат целесъобразни. Това важи с още по-голямо основание за пътешествията във времето. Намираме се в зората на едно необикновено откритие, което несъмнено ще промени познатия ни свят, а рисковете от това са непредсказуеми или най-малкото трудно предвидими. И именно за тези рискове съм дошъл да поговоря с вас, господин Мъри.

— Напълно споделям мнението ви, инспекторе — съгласи се предприемачът. — Науката ще направи света неузнаваем и това ще ни принуди да променим законите, а вероятно и много от принципите си, както вече стори пътуването във времето. Но кажете ми, какви са тези рискове, за които искате да поговорим? Признавам, че успяхте да събудите любопитството ми.

Гарет леко се поизправи в креслото и отново прочисти гърлото си.

— Преди два дни — поде той — градската полиция откри трупа на един мъж на Манчестър Стрийт, в квартал Мерилбоун. Човекът явно е бил просяк, но раната, причинила смъртта, е толкова странна, че прехвърлиха случая на нас. Раната представлява огромна дупка в средата на гърдите — дупка с диаметър трийсет сантиметра, която пронизва тялото от предната страна до гърба, а краищата й са овъглени. Нашите съдебни лекари са в пълно недоумение. Всички твърдят, че не съществува оръжие, способно да причини подобни поражения.

След тези думи Гарет направи пауза за по-голям ефект, преди да добави, като гледаше сериозно предприемача:

— Поне не тук. Не и в нашето настояще.

— Какво искате да кажете, инспекторе? — попита Мъри с безгрижен тон, който не се връзваше с неспокойното му шаване в креслото.

— Че съдебните лекари имат право — отвърна Гарет — и това оръжие още не е изобретено. Но аз съм го виждал, господин Мъри. Познайте къде!

Гилиъм не отговори, само го гледаше предпазливо.

— Видях го в 2000 г.

— Нима? — смотолеви предприемачът.

— Да, господин Мъри. Сигурен съм, че такава рана може да бъде нанесена единствено с оръжието, което използват храбрият капитан Шакълтън и неговите хора. Този топлинен лъч, способен да пробие дупка в броня от ковано желязо.

— Разбирам… — промърмори Гилиъм сякаш на себе си, зареял поглед в празното пространство. — Оръжието на войниците от бъдещето — да, естествено.

— Именно! Смятам, че някой от тях, вероятно Шакълтън, е пътувал незабелязано по обратния път, скрит в „Хронотилус“, и сега се намира тук, в нашата епоха, из нашите улици. Нямам представа защо е убил този просяк, нито пък къде се крие в момента, но това не е важно: не възнамерявам да си губя времето, като го издирвам из цял Лондон, когато зная точно къде да го намеря — и той измъкна един документ от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на предприемача. — Това е заповед от министър-председателя, която ме упълномощава да задържа убиеца на 20 май 2000 г., преди да е извършил престъплението си, поради което ще трябва да пътувам с двама от моите агенти в експедицията, насрочена за идната седмица. Щом се озовем в бъдещето, ще се отделим от останалите пътници и ще се заемем да проследим връщането на пасажерите от втората експедиция, за да арестуваме дискретно онзи, който понечи да се скрие в „Хронотилус“ — който и да е той.

Щом изрече това, инспекторът осъзна нещо, което по-рано бе убягнало от вниманието му: ако се скриеше, за да изчака връщането на втората експедиция, щеше да се наложи да види самия себе си. Надяваше се само да не му призлее от тази гледка, както му призляваше от кръвта. Погледна Мъри, който изучаваше заповедта с изключително внимание. На Гарет му се стори, че предприемачът даже преценява плътността на хартията — толкова дълго остана смълчан.

— И не се безпокойте, господин Мъри — видя се принуден да добави инспекторът, — ако убиецът в крайна сметка е капитан Шакълтън, като го арестувам след дуела със Соломон, моята намеса няма да промени развръзката на войната, която пак ще завърши с победа за човешкия род, а вашата предприемаческа дейност също няма да пострада.

— Разбирам — промълви Гилиъм, без да откъсва очи от документа.

— Мога ли в такъв случай да разчитам на съдействието ви, господин Мъри?

Гилиъм бавно вдигна лице и измери инспектора с поглед, който за миг му се стори презрителен, но Гарет разбра, че е сбъркал в преценката си, тъй като предприемачът веднага се усмихна широко и отвърна:

— Разбира се, инспекторе, иска ли питане. Ще разполагате с три места в следващата експедиция.

— Много ви благодаря, господин Мъри.

— А сега, ако ме извините — рече предприемачът, като се надигна и му върна документа, — имам много работа.

— Разбира се, господин Мъри.

Донякъде изненадан от прибързания начин, по който Гилиъм сложи край на срещата, Гарет стана, благодари му отново за сътрудничеството и излезе от кабинета. Докато вървеше по дългия, пълен с часовници коридор, усмивка заигра по устните му. Инспекторът пое надолу по стълбите в отлично настроение.

— Перитонеум, далак, ляв бъбрек, надбъбречна жлеза, пикочен мехур, простата… — занарежда той.