Феликс Палма
Картата на времето (3)

III

За да не привлича внимание, Андрю накара кочияша да спре луксозната карета на Лийдънхол и закрачи сам към Комършъл Стрийт. Доста дълго вървя по тази смрадлива улица, докато накрая се въоръжи със смелост и навлезе в объркания лабиринт от сокаци, които образуваха Уайтчапъл. Само за десет минути от мъглата изникнаха най-малко дузина проститутки, които му предложиха изкачване на Венериния хълм срещу дребни грошове, но никоя от тях не беше момичето от портрета. Ако телата им бяха покрити с водорасли, Андрю би ги взел за посърнали и мръсни сирени, украсяващи носа на някой кораб. Отказваше им любезно, без да се спира, като същевременно изпитваше огромна жал към тези превити от студ плашила, които нямаха по-добър начин за препитание. Сластните усмивки, които беззъбите им уста се опитваха да изобразят, будеха по-скоро отвращение, отколкото желание. Дали и Мери щеше да изглежда така наяве, извън картината, чиито мазки я бяха превърнали в ангелско създание?

Бързо му стана ясно, че трудно ще я намери, разчитайки само на случайността. Навярно щеше да има повече късмет, ако направо попиташе за нея. Щом се увери, че е сполучливо дегизиран, реши да влезе в „Десетте камбани“, много посещавана таверна на ъгъла на Фурние и Комършъл Стрийт, точно срещу призрачната Христова църква. Очевидно в такова заведение, заключи Андрю, надничайки през прозорците, биха влезли проститутките в търсене на клиенти. Едва бе стигнал до тезгяха, когато го обградиха две от тях. Като се стараеше да изглежда отракан, младежът им поръча тъмно пиво, отклони тяхното предложение с цялата любезност, на която бе способен, и им каза, че търси жена на име Мери Жанет. Едната от проститутките си тръгна веднага, като се правеше на обидена — явно не й се искаше да губи време с човек, който нямаше да плати за услугите й, но другата, по-високата от двете, реши да остане и му благодари за почерпката.

— Сигурно имаш предвид Мери Кели. Тая проклета ирландка е най-търсената от всички. По това време на нощта вероятно вече е оправила неколцина и сега трябва да е в „Британия“ — това е мястото, където отмаряме всички, когато сме събрали достатъчно пари за нощувка и нещичко отгоре за пиячка, че да забравим тоя мизерен живот — рече тя по-скоро с ирония, отколкото с огорчение.

— Къде се намира тази кръчма? — попита Андрю.

— Наблизо е. На ъгъла на Криспин и Дорсет Стрийт.

Андрю не можа да не й се отблагодари за това сведение с четири шилинга.

— Потърси си стая — посъветва я той със сърдечна усмивка. — Тази нощ е твърде студено, за да скиташ по улиците.

— О, благодаря ви, господине. Много сте любезен — отвърна проститутката с искрена признателност.

Младежът се сбогува, като вежливо докосна шапката си.

— Потърсете ме, ако Мери Кели не ви даде каквото искате — извика жената с известно кокетство, макар че щърбата й усмивка съсипваше ефекта. — Казвам се Лиз, Лиз Страйд, не забравяйте.

Андрю лесно намери „Британия“, невзрачен вертеп с остъклена фасада. Макар и добре снабден с маслени лампи, локалът тъмнееше от гъстия тютюнев дим. Имаше дълъг тезгях в дъното, две сепарета вляво и обширно пространство с дървени масички и под, покрит със стърготини — там се бе струпала шумната клиентела. Орляк келнери с мърляви престилки едвам се провираха край масите като еквилибристи, понесли тенекиени канчета, препълнени с бира. В един ъгъл раздрънкано пиано предлагаше зацапаните си, подобни на зъби клавиши на всеки, който би пожелал да оживи вечерта. Андрю се добра до тезгяха, задръстен с кани с вино, маслени лампи и чинии със сирене, нарязано на такива огромни парчета, че приличаха по-скоро на строителни отломки. Запали си цигара от пламъка на една от лампите, поръча си халба бира и подпрян дискретно на тезгяха, заразглежда публиката, бърчейки нос заради силната миризма на горещи наденици, която идваше от кухнята. Както го бяха осведомили, тук обстановката беше много по-спокойна, отколкото в „Десетте камбани“. Повечето маси бяха заети от моряци в отпуск и хора от квартала, облечени скромно като него, въпреки че забеляза и няколко компании от проститутки, които здравата се наливаха. Той бавно пиеше бирата си и търсеше с поглед Мери Кели, но никоя от тях не отговаряше на нейното изображение. На третата бира започна да се отчайва и да се пита какво, по дяволите, търсеше там, увлечен да преследва един мираж.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато тя отвори вратата на локала. Веднага я позна. Това бе жената от портрета, нямаше никакво съмнение, но сега, когато бе оживена от грацията на движението, му се видя много по-красива. Изглеждаше уморена, но се движеше със същата енергия, която Андрю бе доловил от образа й на платното. Повечето от клиентите на заведението останаха безучастни пред това видение. Как бе възможно, запита се той, да посрещат равнодушно това малко чудо, което току-що се случи в таверната? Всеобщото безразличие го накара да се почувства като привилегирован свидетел на чудото. Това неизбежно го подсети за следната случка — веднъж като дете бе наблюдавал как ветрецът подхвана с невидими пръсти дървесен лист и го накара да се върти като пумпал на повърхността на една локва, докато колелото на някаква двуколка не прекъсна неговия танц. Тогава на Андрю му се стори, че природните сили са се съюзили, за да извършат този фокус за един-единствен зрител. Оттогава насетне хранеше убеждението, че вселената всява страхопочитание у човечеството с вулканични изригвания, но проявява особена деликатност в общуването си с шепата избрани — хората, които подобно на него разглеждаха реалността като тапет, покриващ нещо друго. Зашеметен, той не откъсваше поглед от Мери Кели, която тръгна към мястото, където бе застанал, сякаш го познаваше. От вълнение сърцето му се разтуптя, но се успокои мъничко, когато тя се облакъти на тезгяха и си поръча половин халба бира, без дори да го погледне.

— Спори ли работата, Мери? — попита кръчмарката.

— Не мога да се оплача, госпожо Рингър.

Андрю преглътна с мъка, едва ли не на ръба да припадне. Ето че тя бе тук, до него. Не можеше да повярва, но това бе факт. Току-що бе чул гласа й. Уморен, малко дрезгав глас, но при всички случаи красив. А ако се съсредоточеше и игнорираше безполезните миризми на тютюн и наденици, Андрю навярно би могъл и да я подуши. Да долови мириса на Мери Кели. Омагьосан, той я гледаше почтително, откривайки във всеки неин жест онова, което вече знаеше. Подобно на раковина, стаила във вътрешността си яростта на морето, това крехко наглед тяло сякаш обладаваше някаква природна сила.

Когато кръчмарката постави бирата на тезгяха, Андрю разбра, че пред него се разкрива възможност, която не биваше да пропусне. Затършува припряно из джобовете си и побърза да плати.

— Позволете да ви почерпя, госпожице — рече той.

С този ненадеен кавалерски жест си спечели един открито преценяващ поглед от страна на Мери Кели. Станал мишена за очите й, Андрю се вкамени. Както вече знаеше от портрета, тези очи бяха красиви, но сякаш погребани под слой от горчилка. Мислено ги сравни с тучна ливада с макове, която някой е решил да използва като отпадна яма. При все това се почувства облян от светлина и се постара тази кратка размяна на погледи за нея да е също тъй многозначителна, както бе и за него, но някои неща — и тук моля за извинение, ако сред читателите има някоя романтична душа — не могат да се изразят само с поглед. Как можеше Андрю да я накара да сподели почти мистичния му унес, как можеше само с очи да предаде осенилото го прозрение, че през целия си живот е търсел тъкмо нея, без да го знае? И като прибавим към това обстоятелството, че животът, който Мери бе водила до момента, не я бе подготвил да прави тънки заключения, не бива да се учудвате, че този първи опит за духовно общуване, ако можем така да го наречем, бе обречен на провал. Андрю безспорно направи всичко, което бе по силите му, но младата жена изтълкува пламналия му поглед по същия начин, както погледите на останалите мъже, които се обръщаха към нея всяка нощ.

— Благодаря, господине — отвърна тя и навярно по навик се усмихна сластно.

Омаловажавайки с кимване един жест, който смяташе за важна част от стратегията си, Андрю с ужас осъзна, че въпреки старателно разработения си план не бе предвидил как да завърже разговор с нея, щом я срещне. Какво можеше да й каже? Нещо повече: какво можеше да каже човек на една проститутка? И то на проститутка от Уайтчапъл, ако трябва да бъдем точни. С жриците на любовта от Челси никога не си бе правил труда да говори много, само колкото бе нужно, за да обсъдят позата или осветлението на стаята; а с очарователните сестри Келър или останалите си познати от женски пол — госпожици, които не биваше да смущава с разговори за делата на правителството или Дарвиновите теории — беседваше само на банални теми: парижката мода, ботаниката, а напоследък и спиритизма, това тъй модерно развлечение на мнозинството. Ала никоя от въпросните теми не изглеждаше подходяща за обсъждане с тази жена, която надали копнееше да призове някой дух сватовник, който да й разкрие за кого от многобройните си заможни кандидати ще се омъжи. И тъй, Андрю се задоволи само да я гледа с възхищение. За щастие Мери Кели познаваше един по-добър начин за разчупване на леда.

— Зная какво искате, господине, макар че сте твърде стеснителен, за да си го кажете — рече тя, като разшири усмивката си и плъзна бегла милувка по ръката му, от която цялото му тяло настръхна. — Срещу три пенса мога да сбъдна мечтите ви — поне тази вечер.

Андрю я гледаше трогнат — тя дори не знаеше колко истина имаше в думите й. През последните нощи бе мечтал изключително за нея, към нея бяха насочени най-дълбоките му въжделения, най-пламенните му желания, и сега, макар че все още не му се вярваше, най-сетне можеше да я има. Заля го вълна от възбуда само при мисълта, че би могъл да я докосва, да гали това стройно тяло, което се очертаваше под износената рокля, да изтръгва стонове от тези устни, докато същевременно самият той изгаря от погледа й на непокорно създание, на малтретирано животно, което не се поддава на дресура. Ала трепетът му веднага се превърна в дълбока тъга, когато си даде сметка за несправедливата печална участ на този заблуден ангел, за лекотата, с която всеки можеше да я мачка и опозорява в някоя мръсна уличка, без никой в цялата вселена да отправи един-едничък протест. За такава орис ли бе създадено това тъй специално създание? На Андрю не му оставаше друго, освен да приеме предложението й с буца в гърлото, опечален, че ще трябва да я притежава като всички останали, сякаш неговите намерения не бяха по-различни от тези на другите й клиенти. Щом той прие, Мери Кели се усмихна с въодушевление, което му се стори машинално, и му даде знак с глава да напуснат кръчмата.

Андрю се чувстваше странно, докато ситнеше едва-едва след проститутката, сякаш Мери Кели го бе повела към ешафода, а не към дълбините между бедрата й. Ала нима срещата им можеше да протече по друг начин? Откак попадна на картината на братовчед си, бе навлязъл в непривична територия, където не можеше да се ориентира, защото пътят му бе изцяло непознат. Тук всичко бе ново за него и, съдейки по пустите улички, които прекосяваха, би могло да се окаже дори опасно. Ами ако се бе запътил лекомислено към някаква засада, устроена от нейния сутеньор? Запита се дали Харолд би могъл да чуе виковете му оттук и ако ги чуеше, дали би си направил труда да му се притече на помощ, или щеше да се възползва от случая, за да си отмъсти за надменното отношение, което бе получавал от господаря си през всички тези години? След като изминаха един участък от Ханбъри Стрийт — кална улица, едва осветена от маслена лампа, която мъждукаше на един ъгъл, — Мери Кели го покани да я придружи в тесен пасаж, който се губеше в непрогледен мрак. Андрю я последва, убеден, че там ще си намери смъртта, или най-малкото ще бъде смлян от бой от неколцина по-яки от него типове, които ще се изхрачат презрително върху окървавените му останки, след като му задигнат даже и чорапите. Това бе нещо обичайно за тоя квартал и неговата абсурдна авантюра напълно заслужаваше подобен завършек. Ала преди страхът да го завладее изцяло, двамата се озоваха в един мръсен и осеян с локви заден двор, където — за негова изненада — нямаше други хора. Андрю боязливо се озърна наоколо. Да, колкото и да му изглеждаше странно, бяха сам-сами в това смрадливо кътче. Светът, от който бяха избягали, се долавяше само като неясна глъчка, в която се открояваше камбанният звън на някаква далечна църква. В нозете им луната се отразяваше в една локва като смачкано писмо, което някоя огорчена любовница бе захвърлила на земята.

— Тук няма да ни безпокоят, господине — успокои го Мери Кели, като се облегна на стената и го придърпа към себе си.

Преди той да разбере какво става, тя разкопча панталоните му и измъкна мъжкото му достойнство. Направи го поразително непринудено, без възбуждащата церемониалност, на която бе свикнал с проститутките от Челси. Безразличието, с което го улови, за да го пъхне под запретнатите си поли, ясно показа на Андрю, че това, което за него бе вълшебен миг, за нея не бе нещо повече от чиста рутина.

— Вече е вътре — увери го тя.

Вътре? Андрю имаше достатъчно опит, за да разбере, че проститутката го лъжеше, че само бе притиснала фалоса му между бедрата си. Предположи, че това сигурно бе обичайна стратегия при тези жени — трик, с чиято помощ, ако имаха късмет и клиентът не се усетеше или беше пиян до козирката, успяваха да избегнат проникването, намалявайки така броя на припрените сношения, които бяха принудени да понасят всекидневно, а оттам и нежеланите бременности. Съзнавайки това, Андрю започна да прави енергични тласкащи движения, готов да участва послушно в пантомимата. Всъщност му беше предостатъчно да отърка възбудената си мъжественост в копринената кожа на бедрата й и да усети тялото й, притиснато в неговото, поне докато траеше пародията. Имаше ли значение, че всичко бе един фарс, щом това илюзорно проникване все пак му позволяваше да преодолее дистанцията, наложена от благоприличието, и да се втурне в онази интимност, която познават само любовниците? Да чувства топлия й дъх в ухото си, да вдишва финото ухание на шията й и да може да я прегръща, докато усети как формите на тялото й се сливат с неговите — това струваше несравнимо повече от три пенса. Пък и му оказа същия ефект като други, по-сериозни начинания, както установи той смутено, усещайки как разлива семето си сред фустите й. Донякъде засрамен от своята невъздържаност, той се изпразни с безмълвна съсредоточеност и остана притиснат към нея, обзет от върховен транс, докато не усети как тя се размърда нетърпеливо. Отдръпна се от нея леко смутен. Безразлична към притеснението му, проститутката си оправи полата и протегна ръка за парите. Андрю побърза да й плати договореното, като се опитваше да се овладее. Все още имаше в джобовете си достатъчно пари, за да я купи за цялата нощ, но предпочиташе да си уговори среща за следващия ден, за да се наслади на това, което току-що бе изпитал, в интимността на кревата й.

— Казвам се Андрю — представи се с изтънял от вълнение глас. Тя повдигна вежда, развеселена. — И бих искал утре да те видя отново.

— Разбира се, господине. Вече знаете къде да ме намерите — отвърна проститутката, като го поведе към тъмния проход, през който бяха минали на идване.

Докато крачеха натам, за да се върнат към главните улици, Андрю се запита дали обстоятелството, че се бе изпразнил между бедрата й, му даваше правото да обгърне раменете й с ръка. Реши, че сигурно е така и дори се готвеше да го направи, когато се натъкнаха на една двойка, която вървеше към тях почти слепешком в тесния пасаж. Андрю измънка някакво извинение към мъжа, с когото се бе сблъскал — той му се стори доста як, макар и да бе само една сянка в мрачната уличка. Вървеше, прегърнал една проститутка, която Мери Кели поздрави развеселена.

— На твое разположение е, Ани — рече, имайки предвид задния двор, от който току-що бяха излезли.

Въпросната Ани й благодари с дрезгав кикот и задърпа придружителя си натам. Андрю го видя как изчезна в непрогледната тъма, като се препъваше. Дали тоя здравеняк би се задоволил жената само да улови фалоса му между бедрата си, запита се младежът, забелязвайки с каква ненаситност я притискаше той към себе си.

— Нали ви казах, че това е спокойно местенце — отбеляза равнодушно Мери Кели, докато вървяха към Ханбъри Стрийт.

Сбогуваха се без много приказки на входа на „Британия“. Донякъде обезсърчен от хладното й държане след акта, Андрю се опита да се ориентира сред тия печални улички. Отне му повече от половин час, за да намери каретата. Качи се в нея, като избягваше погледа на Харолд.

— У дома ли, господине? — ехидно запита кочияшът.

Следващата вечер отиде в „Британия“ с намерението да се прояви като уверен в себе си мъж, а не като неопитното и боязливо конте от предишната среща. Трябваше да преодолее безпокойството си, да покаже, че е способен да се нагоди към тази среда, за да успее да разгърне пред момичето целия си чар, целия арсенал от усмивки и ласкателства, с които обикновено омайваше дамите от своята класа.

Откри Мери Кели на една уединена маса, унило обронила глава над халба бира. Скръбното изражение на младата жена го обезкуражи, но тъй като не бе в състояние да скалъпи набързо нов план, реши да се придържа към първоначалния. Поръча си бира на тезгяха, седна на нейната маса и с най-голямата безцеремонност, на която бе способен, заяви, че познава един безпогрешен начин да изтрие от лицето й печалната гримаса. Погледът, който му отправи Мери Кели, потвърди опасението му, че е изтърсил твърде неуместна забележка. При тази реакция Андрю си помисли, че жената ще го отпрати, без дори да хаби думи, само с махване на ръка, както човек отпъжда някоя досадна муха. Тя обаче се сдържа и в продължение на няколко мига го гледа с интерес, докато накрая явно реши, че пред него би могла да си излее душата, както пред кой да е друг. Отпи от халбата си, сякаш искаше да си прочисти гърлото, избърса устата си с ръкав и го уведоми, че нейната приятелка Ан, жената, пресякла пътя им на Ханбъри Стрийт предната нощ, на сутринта е била намерена убита в същия заден двор, посетен от тях преди това. Клетницата била почти обезглавена, а трупът й — разполовен, с отстранена матка и измъкната навън плетеница от черва. Андрю измънка едно „съжалявам“, поразен колкото от усърдието на убиеца, толкова и от обстоятелството, че се бе сблъскал с него броени мигове преди престъплението. Очевидно този клиент не се бе задоволил само с обичайното обслужване. Мери Кели обаче се тревожеше заради нещо друго. Каза му, че Ан била вече третата проститутка, убита в Уайтчапъл за по-малко от месец. На 31 август открили Поли Никълс на Бъкс Роуд с прерязано гърло, а на седми същия месец — някоя си Марта Тейбръм, просната на стълбището на един пансион, намушкана свирепо и многократно с джобно ножче. Според Мери Кели отговорна за убийствата била шайката от Олд Никъл Стрийт — банда изнудвачи, които изисквали от проститутките част от печалбата им.

— Тия кучи синове няма да се спрат, докато не ни накарат да работим за тях — изплю тя през зъби.

Андрю бе потресен от това положение на нещата, но нямаше защо да се чуди — намираха се в Уайтчапъл, гнойното бунище, на което Лондон бе обърнал гръб и в което се бяха стекли повече от хиляда проститутки сред немски, еврейски и френски имигранти. Можеше да се очаква, че в такъв район убийствата ще са нещо обичайно. Мери Кели избърса няколко сълзи, избликнали накрая от очите й, и в продължение на няколко минути поседя в съсредоточено мълчание, сякаш бе потънала в молитва; после, за изненада на Андрю, рязко изплува от унеса си, хвана го за ръката и му се усмихна лъстиво. Животът продължаваше. Каквото и да стане, животът продължава. Това ли искаше да му каже с този жест? В края на краищата, Мери Кели не беше убита и трябваше да продължи да живее, да се влачи из тоя смрадлив квартал в търсене на пари, за да си осигури нощувката. Андрю погледна с жал ръката й с неподдържани нокти, облечена в износена ръкавица, която сега лежеше сиротно върху неговата, и също изпита нужда да се съсредоточи за няколко мига, за да смени маската — подобно на актьор, който преди излизането си на сцената трябва за кратко да се вглъби в гримьорната си, за да се превъплъти в своя герой. В края на краищата, животът продължаваше и за него. Светът нямаше да спре своя ход заради убийството на една проститутка. И тъй, Андрю погали нежно женската ръка, готов да подхване отново своя план. По същия начин, както някой би избърсал запотено стъкло, той сне булото на тъгата, скрило галантната му усмивка, и като погледна жената за пръв път право в очите, рече:

— Имам достатъчно пари, за да те купя за цялата нощ, но не искам никакви номера в някакъв студен заден двор.

Това изненада Мери Кели и я накара да се стегне, но Андрю бързо я успокои с усмивката си.

— Държа под наем една стая на Милърс Корт, но не зная дали ще е на висотата на вашето положение — отвърна тя с известно кокетство.

— Сигурен съм, че ще се постараеш да ми хареса — осмели се да каже Андрю, доволен, че разговорът най-сетне бе преминал към този разпасан тон — един регистър, който той владееше отлично.

— Най-напред трябва да разкарам съпруга ми, лентяя му с лентяй — рече жената. — Не му се нрави, когато си пренасям работата вкъщи.

Андрю прие забележката й като поредната от всички изненади през тази странна нощ, които очевидно бяха извън неговия контрол. Опита се да скрие разочарованието си.

— Сигурна съм обаче, че парите ти ще го убедят — заключи тя, развеселена от реакцията му.

Ето как Андрю откри, че раят се намира в мизерната стаичка, в която стоеше сега. През онази нощ всичко се промени между тях: Андрю я люби с такава почит, с такава нежност обходи тялото й, най-сетне голо и хоризонтално, че Мери Кели усети как се пропуква яката броня, която тъй дълго бе изграждала, за да съхрани душата си — онзи слой от леден скреж, който не допускаше нищо да проникне през кожата й и държеше всичко отвън, зад вратата, където не би могло да я нарани. За нейна изненада целувките, подобни на сладка шарка, с която Андрю белязваше тялото й, постепенно освобождаваха машиналните й ласки и тя скоро осъзна, че вече не бе проснатата в кревата проститутка, а закопнялата за нежност жена, която не бе преставала да бъде. На свой ред и Андрю разбра, че с любовното си отношение освобождаваше истинската Мери Кели, сякаш я измъкваше от някой от онези резервоари с вода, в които цирковите фокусници потапяха красивите си асистентки със завързани ръце и крака. Или може би неговият усет бе тъй добър, че му помагаше да не се заблуди в лабиринта, в който се губеха нейните любовници, и да се озове на онова недостижимо място, където оцеляваше истинската същност на момичето. И двамата горяха в един и същ огън, а когато той угасна и Мери Кели, отправила унесен поглед към тавана, заразказва за онази пролет в Париж, където бе живяла няколко години по-рано, работейки като модел на художници, и за детството си в Гейлс, на Ратклиф Хайуей, Андрю разбра, че неизпитаното дотогава чувство в гърдите му сигурно беше любов — защото, без да иска, изпитваше всичко онова, за което говореха поетите. Разнежи го мечтателният тон на гласа й, докато му описваше отрупаните с петунии и гладиоли парижки площади, и как след завръщането си в Лондон бе задължила всички да произнасят името й с френски акцент — Мари, а не Мери, — едничкият начин, по който бе могла да съхрани онези далечни ухания, смекчаващи острите ръбове на живота. Ала също така го развълнуваха и тъжните нотки, когато му разказа как били провесвани пиратите от моста на Ратклиф Хайуей, за да се удавят с прииждането на Темза. Ето такава бе Мери Кели: съчетание от сладост и горчилка, объркано постижение на природата, едно от отклоненията на Създателя. Когато тя го запита с какво точно се занимава, щом явно можеше да си позволи да я наеме за цял живот, стига да пожелаеше, Андрю реши да рискува и да й каже истината. Направи го, защото тази любов или трябваше да се зароди в истина, или изобщо да не се заражда. А и самите факти, начинът, по който го бе омаял портретът й, изпращайки го на този абсурден поход в квартал, тъй различен от неговия, за да я търси и в крайна сметка да я намери — всичко това му изглеждаше красиво и необикновено като онези невъзможни любовни истории, описвани в романите. Когато телата им се потърсиха отново, той разбра, че да се влюби в нея съвсем не бе лудост, а може би най-разумната постъпка в целия му живот. Напускайки стаята й със спомена за нейната кожа по устните си, се постара да не гледа към съпруга й Джо, който чакаше отвън премръзнал, подпрян на стената.

Почти се зазоряваше, когато Харолд откара Андрю вкъщи. Твърде възбуден, за да си легне, та дори и само за да извика отново в мислите си миговете, преживени с Мери Кели, той се упъти към конюшните и оседла един от конете. Отдавна не му се бе случвало да стане достатъчно рано, за да язди из Хайд Парк на разсъмване — любимото му време от деня, когато ливадите бяха влажни от роса и светът изглеждаше недокоснат. Щеше да е глупаво да пропусне такава възможност. Не след дълго Андрю препускаше сред дърветата, които се издигаха срещу имението Харингтън, като се смееше самичък и навремени надаваше възторжени викове като войник, празнуващ някаква победа, защото точно така се чувстваше при спомена за пълния с любов поглед, с който Мери Кели се бе сбогувала с него до следващата нощ. Сякаш бе прочела в очите му, че с години я е търсил, без сам да го знае, ще кажете вие, и навярно сега е подходящият момент да се извиня за скептичната си забележка одеве и да призная, че няма нещо, което да не може да се изрази с един поглед. Погледът е бездънен кладенец, който, види се, побира всичко. И тъй, Андрю препускаше в див възторг, обзет за пръв път от едно мощно и горещо чувство, което навярно ще е най-добре да наречем с истинското му име: щастие. И вследствие на това тъй жарко влюбване всяка частица от вселената, край която минаваше, грееше ослепително — сякаш застланите с шума пътеки, камъните, храстите, дърветата, даже и катериците, които подскачаха пъргаво сред клоните им, бяха озарени от вътрешна светлина. Ала не си мислете, че ще нагазя в описание на цели хектари одухотворен и едва ли не сияен парк, защото това нито ми е по вкуса, нито пък ще е вярно. Пейзажът, макар и Андрю да го гледаше с други очи, явно не бе претърпял никакво изменение, включително и катериците — животинки, по начало свикнали да се грижат само за себе си.

След буйния и радостен галоп, продължил повече от час, Андрю осъзна, че му оставаше още почти цял ден, преди да се завърне в скромната постеля на Мери Кели. Затова трябваше да си намери някакво занимание, за да прогони мъчителното чувство, което несъмнено щеше да го обземе, щом забележеше, че въпреки обстоятелствата — или тъкмо поради тях, — времето не удвояваше обичайната си скорост, а коварно забавяше ход. Реши да посети братовчед си Чарлс, както правеше обикновено, когато искаше да сподели радостта си с него, макар че тоя път нямаше никакво намерение да му разказва преживяванията си. Може би просто се изкушаваше да види братовчед си със своя нов поглед, способен да възвеличи всичко, да провери дали и той щеше да сияе като катериците.