Феликс Палма
Картата на времето (14)

XIV

Млад мъж с лице като на птица. Такъв му се видя на Андрю авторът на „Машината на времето“, романа, който бе предизвикал революция в цяла Англия, докато той самият бродеше като призрак из горичките на Хайд Парк. Бяха заварили предната врата заключена, но вместо да почукат, Чарлс го накара да заобиколят крадешком отзад и след като прекосиха малката, леко занемарена градинка, двамата нахълтаха в скромната и тясна кухня, в която се намираха в момента.

— Кои сте вие и какво търсите в къщата ми? — попита писателят, без да става от масата, навярно защото по този начин тялото му бе по-малко изложено на прицела на оръжието, което несъмнено бе причината за неуместно възпитания тон на въпроса му.

С все така насочен пистолет Чарлс се обърна да погледне братовчед си и му направи знак с глава. Дошъл бе неговият ред да участва в представлението. Андрю потисна една въздишка на недоволство. Струваше му се прекалено да нахлуят в дома на писателя, размахвайки оръжие, и се разкайваше, че вместо да съчини план за действие по време на дългото пътуване, остави всичко в ръцете на братовчед си, който с тази импровизация успя да създаде действително конфузно положение. Ала вече нямаше връщане назад и Андрю, решен също да импровизира, пристъпи към Уелс. Нямаше ни най-малка представа какво да направи. Осъзнаваше само, че неговите действия трябва да са в унисон със суровото и решително поведение на братовчед му. Измъкна изрезката от вестника от сакото си и с едно рязко движение, каквото изискваше ситуацията, я тупна върху масата между ръцете на писателя.

— Искам да попреча това да се случи — рече, като се постара думите му да прозвучат категорично.

Уелс погледна изрезката без особен интерес, после вдигна очи към двамата натрапници, местейки погледа си като махало ту към единия, ту към другия. Най-сетне взе статията и я прочете внимателно с напълно безизразно лице.

— Съжалявам, че ще трябва да ви го кажа, но това трагично събитие вече се е случило, тъй като е част от миналото. А миналото, както несъмнено знаете, не може да се промени — каза той неприветливо, връщайки изрезката на Андрю.

След кратко колебание младежът взе пожълтялата хартийка и, донякъде смутен, я прибра отново в джоба си. Видимо притеснени от прекалената близост, която им налагаше тясната кухня, където явно нямаше място и игла да падне (всъщност грешаха: имаше място за още един слаб човек и дори за един от новите модели велосипеди, които тъкмо предизвикваха фурор — значително по-леки от предишните поради алуминиевите си спици, тръбовидната рамка с ромбоидна форма и модерните гуми), тримата само се гледаха глупаво като актьори, които внезапно са си забравили репликите.

— Грешите — оживи се Чарлс изведнъж. — Миналото не е неизменно. Не и ако разполагаме с машина, способна да пътува във времето.

Уелс го погледна със смесица от жал и досада.

— Разбирам — промърмори, сякаш чак сега бе схванал за какво всъщност иде реч. — Но ако мислите, че имам такава — заблуждавате се, господа. Аз съм обикновен писател — и той сви рамене с извинителен жест. — Не притежавам никаква машина на времето. Тя е просто плод на въображението ми.

— Не ви вярвам — възрази Чарлс.

— Това е самата истина — въздъхна Уелс.

Чарлс потърси погледа на Андрю, сякаш искаше напътствие как да продължи с цялото това безумие. Бяха стигнали обаче до задънена улица. Андрю тъкмо се канеше да му каже да свали оръжието, когато в кухнята влезе една жена с велосипед. Беше младичка, слаба и дребна, удивително красива, сякаш сътворена с необикновено изящество от един бог, отегчен да създава грубовати образци. Но вниманието на Андрю бе привлечено най-вече от машината — едно от онези возила, наречени велосипеди, които постепенно изместваха конете, защото позволяваха да се движиш почти без усилия и в приятна тишина по селските пътища. Чарлс обаче не допусна тази дреболия да го разсее. Незабавно разбра, че младата женичка е съпругата на Уелс, сграбчи я мълниеносно за ръката и допря дулото на револвера до лявото й слепоочие. Бързината и ловкостта му смаяха Андрю — братовчед му сякаш цял живот се бе упражнявал да извършва такива движения.

— Ще ви дам още един шанс — обърна се Чарлс към писателя, който изведнъж бе пребледнял.

Последва един незначителен и направо идиотски диалог, който въпреки неговата несъщественост ще предам непроменен просто защото нямам намерение да разкрасявам никой от епизодите на този разказ:

— Джейн — рече Уелс едва чуто.

— Бърти — отвърна Джейн сащисана.

— Чарлс… — поде Андрю.

— Андрю — пресече го Чарлс.

След това се възцари тишина. Гаснещата светлина източваше сенките им. Перденцето на прозореца едва потрепваше. Бризът изтръгваше призрачен шепот от клоните на дървото, което стърчеше като криво копие в градината. Печална група привидения щяха да клатят глави, засрамени от неумелия драматизъм на сцената, ако това бе взето от роман на Хенри Джеймс, който впрочем също ще се появи в тази история.

— Добре, господа — възкликна най-сетне Уелс с дружелюбен тон и решително стана от стола си. — Вярвам, че можем да разрешим това цивилизовано, без някой да пострада.

Андрю погледна умоляващо братовчед си.

— От вас зависи, Бърти — лукаво се усмихна Чарлс.

— Пуснете я и ще ви покажа моята машина на времето.

Андрю смаяно се вторачи в писателя. Нима догадките на Гилиъм Мъри бяха верни? Притежаваше ли Уелс машина на времето?

С доволна усмивка Чарлс пусна Джейн, а тя прекоси малкото разстояние, което я делеше от любимия й Бърти, за да се хвърли в обятията му.

— Спокойно, Джейн — утеши я писателят, като я галеше бащински по косата. — Всичко ще бъде наред.

— Е? — обади се нетърпеливо Чарлс.

Уелс внимателно се освободи от прегръдката на Джейн и го изгледа с видима неприязън.

— Последвайте ме на тавана.

Образувайки нещо като погребален кортеж начело с Уелс, те се качиха по една скърцаща стълба, която сякаш всеки миг щеше да се разпадне под нозете им. Таванското помещение оползотворяваше празното пространство между покрива и втория етаж и тъй като бе ниско, със скосен покрив и претъпкано с всевъзможни вехтории, създаваше тягостно усещане за задух. В един ъгъл до служещия за отдушник прозорец, през който се сипеха последните слънчеви лъчи, стоеше някакво странно устройство; това несъмнено бе машината на времето, съдейки по обожанието, с което я съзерцаваше братовчед му — оставаше само да коленичи пред нея. Андрю също се приближи до съоръжението, за да го разгледа със смесица от любопитство и недоверие.

На пръв поглед машината, способна да срине стените, които държаха човека в плен на настоящето, приличаше на сложна шейна. Ала продълговатият дървен пиедестал, върху който бе завинтена, показваше, че тази бракма не е предназначена да се движи в пространството — това можеше да стане само с влачене, а предвид на размерите й надали щеше да помръдне лесно. Беше оградена с месингов парапет, стигащ на височина до пояса му — незначителна предпазна преграда, която трябваше да се прескочи, за да се достигне солидното кресло в центъра на машината. То приличаше донякъде на бръснарски стол с изкусно издялани дървени ръчки и бе тапицирано с малко крещящо червено кадифе. Отпред, върху две пръчки, изработени също от месинг и украсени с изящни извивки, бе поставен средно голям цилиндър, който играеше ролята на командно табло с три вградени екрана, показващи съответно дните, месеците и годините. От едно колело вдясно от цилиндъра стърчеше изящен стъклен лост. Тъй като машината явно нямаше никаква друга манивела или нещо подобно, Андрю стигна до извода, че тя се задейства единствено чрез този лост. Зад креслото имаше сложен механизъм, подобен на дестилатор; от него се подаваше ос, подпираща в центъра огромния диск, който явно бе предназначен да предпазва машината и несъмнено бе най-забележителната й част. По-голям дори от спартански щит, той бе богато украсен със загадъчни символи и по всичко личеше, че вероятно може да се върти. И най-сетне, на командното табло имаше завинтена пластинка с надпис: „Построено от Х. Дж. Уелс“.

— Значи сте и изобретател? — смаяно попита Андрю.

— Разбира се, че не, не ставайте смешен — възрази Уелс с престорено раздразнение. — Нали вече ви казах, че съм само един обикновен писател.

— Тогава, щом не сте я построили вие, откъде сте взели тази машина?

Уелс въздъхна, сякаш не му беше приятно да дава обяснения на разни непознати. Чарлс отново притисна револвера към слепоочието на Джейн и рече:

— Братовчед ми ви зададе въпрос, господин Уелс.

Писателят го изгледа разярен, сетне отрони нова въздишка.

— Малко след като публикувах романа си — поде той, разбирайки, че няма друг избор, освен да се подчини на натрапниците, — един учен влезе във връзка с мен. Писа ми, че от години се трудел тайно върху една машина за пътуване във времето, на вид твърде подобна на описаната от мен. Бил на път да я завърши и жадувал да я покаже на някого, ала не знаел на кого. Смятал — и не без основание, — че това е опасно изобретение, способно да събуди користолюбие у всекиго. Моят роман го убедил, че аз съм най-подходящият човек, на когото да довери тайната си. Срещнахме се няколко пъти, за да се опознаем, да видим дали наистина можем да си имаме доверие, и веднага установихме единомислие, наред с други неща, защото и двамата имахме твърде сходни мнения относно многобройните опасности, до които би могло да доведе пътуването във времето. Той завърши окончателно машината си тук, на този таван. А пластинката с надписа бе неговият мил начин да ми благодари за сътрудничеството ми. Не зная дали си спомняте моята книга, но тази чудесия никак не прилича на ужасната таратайка, която се мъдри на корицата й. Естествено, различен е и начинът й на действие. Ала не ме питайте точно как работи — не съм човек на науката. Когато настъпи моментът да я изпробваме, решихме, че по-редно е нему да се падне тази чест; аз щях да надзиравам операцията от настоящето. Тъй като не знаехме дали машината ще издържи на повече от едно пътуване, намислихме той да посети някоя далечна епоха, но беше важно да изберем безопасен период. Спряхме се на времето преди римското нашествие, когато тук са живеели магьосници и друиди — епоха, която не би трябвало да крие прекомерни опасности, освен ако друидите не пожелаеха да ни принесат в жертва на някое божество. Приятелят ми се качи в машината, нагласи на таблото избрания от нас период и спусна лоста. Изпари се пред очите ми. Два часа по-късно машината се върна сама. Беше в отлично състояние, въпреки че на седалката личаха обезпокоителни следи от още прясна кръв. Що се отнася до моя приятел, повече не го видях.

Възцари се гробно мълчание.

— Ами вие изпробвахте ли я? — попита най-сетне Чарлс, който за момент бе престанал да държи Джейн на мушка.

— Да — отвърна Уелс донякъде засрамено. — Но съм правил само малки изследователски пътешествия — на не повече от четири или пет години назад в миналото. Обаче не се осмелих да променям нищо, боейки се от последиците, които това би могло да окаже върху тъканта на времето. И в бъдещето не дръзнах да се впусна. Знам ли, явно ми липсва приключенският дух на изобретателя от моя роман, всичко това не е по силите ми. Всъщност даже мислех да я унищожа.

— Да я унищожите? — възмути се Чарлс. — Но защо?

Уелс сви рамене, показвайки, че не му е лесно да даде ясен отговор на този въпрос.

— Нямам представа какво се случи с моя приятел — отвърна той. — Може би има някой, който бди над времето и е готов да застреля безцеремонно всеки, който се опита да промени миналото в своя полза — знае ли човек? А може би неговото изчезване е било просто нещастен случай. Тъй или иначе, не зная какво да правя с необикновеното му наследство — и Уелс посочи машината с унило изражение, сякаш съзерцаваше кръст, който бе принуден да носи всеки път, щом излезеше да се поразходи. — Не смея да я разкрия, защото дори не мога да си представя как би се отразило това на нашия свят — дали ще е за добро, или за зло. Питали ли сте се някога кое прави хората отговорни? Аз ще ви кажа: това, че имат само един шанс да извършат всяка своя постъпка. Ако съществуваха машини, които да ни позволяват да поправяме дори и най-глупавите си грешки, щяхме да живеем в свят, пълен с безотговорни люде. Всъщност бих могъл да употребя машината единствено за доста нелепи лични цели, като се има предвид какъв потенциал крие. Ами ако някой ден наистина се поддам на изкушението и реша да я използвам за лична облага, например за да променя нещо в миналото или да пътувам в бъдещето, за да открадна някое невероятно изобретение, с което да подобря настоящето си? Това би означавало да изневеря на мечтата на моя приятел… — Уелс изпусна една скръбна въздишка. — Както виждате, тази тъй необикновена машина се е превърнала в бреме за мен.

След тези думи изгледа Андрю от глава до пети, продължително и с прекалено внимание, в което имаше нещо плашещо — като че ли му взимаше на око мерки за ковчег.

— Вие обаче искате да я използвате, за да спасите един живот — рече Уелс сякаш на себе си. — Нима би могло да има по-благородно намерение от това? Може би, ако ви позволя да го сторите и успеете в начинанието си, съществуването на машината ще бъде оправдано.

— Именно! Какво може да е по-благородно от спасяването на един живот? — потвърди Чарлс, тъй като братовчед му явно бе изгубил дар слово от неочакваното одобрение на Уелс. — А аз ви уверявам, че Андрю ще успее — и той застана до него и го потупа въодушевено по рамото. — Братовчед ми ще види сметката на Изкормвача и ще спаси Мери Кели.

Уелс се поколеба. Погледна към съпругата си, търсейки нейното съгласие.

— О, Бърти, помогни му — възкликна развълнувано Джейн, — толкова е романтично!

Уелс погледна пак към Андрю, опитвайки се да скрие пристъпа на завист, който бе породила у него забележката на съпругата му. Но в действителност знаеше, че Джейн бе използвала точната дума, за да определи подвига, който младежът искаше да извърши. В подреденото съществуване на писателя нямаше място за такава любов — от ония, които предизвикваха катаклизми или пораждаха войни, изискващи построяването на исполински дървени коне; с една дума, любов, способна да доведе до гибел при най-малката погрешна стъпка. Не, за него това щеше да остане непознато. Никога нямаше да узнае какво означава да изгубиш контрол, да гориш, да се предадеш на инстинкта. Но въпреки неговата неспособност да се отдаде на такива огнени и пагубни страсти, въпреки практичния му и овладян нрав, впускащ се само в безобидни авантюри, които никога не можеха да преминат в нездрави увлечения, да, въпреки всичко Джейн го обичаше и това изведнъж му се видя необяснимо чудо — чудо, за което трябваше да бъде благодарен.

— Дадено — отвърна той, внезапно обзет от ведро настроение. — Хайде да го направим: да очистим чудовището и да спасим момичето!

Заразен от това въодушевление, Чарлс измъкна от джоба на зашеметения си братовчед статията за смъртта на Мери Кели и се приближи до писателя, за да обсъдят подробностите.

— Престъплението е станало на 7 ноември 1888 година към пет сутринта — посочи той. — Необходимо е Андрю да пристигне няколко минути преди това и да чака Изкормвача, скрит близо до стаята на Мери Кели, за да застреля кучия син, щом се появи.

— Планът изглежда добър — призна Уелс. — Но трябва да имаме предвид, че машината се движи единствено във времето, не и в пространството. Това означава, че тя няма да помръдне оттук. Трябва да отпуснем на братовчед ви поне два часа, за да има време да стигне до Лондон.

Радостен като дете, Уелс отиде до машината и взе да бърника командното табло.

— Готово! — възкликна той, когато приключи с регулировките. — Нагласих я да пренесе братовчед ви в деня 7 ноември 1888 година. Сега трябва само да изчакаме да стане три през нощта, за да потегли — така ще може да пристигне в Уайтчапъл навреме, за да предотврати престъплението.

— Отлично! — възкликна Чарлс.

Сетне четиримата се спогледаха мълчаливо, не знаейки как да оползотворят часовете, които трябваше да изминат преди началото на пътуването. За щастие, сред присъстващите имаше и жена.

— Вечеряли ли сте, господа? — запита Джейн с присъщия за нейния пол прагматизъм.

 

 

Само час по-късно Чарлс и Андрю установиха от личен опит, че писателят се бе оженил за отлична готвачка. Далеч по-лесно бе да дочакат нощта да премине в утро, докато седяха на масата в тясната кухничка и поглъщаха едно от най-вкусните печени меса, които някога бяха опитвали. По време на вечерята Уелс прояви интерес към пътуванията до 2000 г. и Чарлс не спести подробности. С чувството, че разказва сюжета на някое от онези смахнати романчета, които толкова му допадаха, той описа как туристите във времето прекосили четвъртото измерение с един времеви трамвай, наречен „Хронотилус“, и стигнали до опустошения Лондон от бъдещето; там, скрити зад едни скали, те присъствали на последната битка между злодея Соломон и храбрия капитан Дерек Шакълтън. А Уелс задаваше такива въпроси, че когато приключи разказа си, Чарлс не се сдържа и го попита защо не е участвал в някоя от експедициите, щом толкова го вълнува развитието на тази бъдеща война. Уелс замълча и в последвалата тишина Чарлс разбра, че неволно го е засегнал.

— Простете за въпроса ми, господин Уелс — побърза да се извини той. — Не осъзнах веднага, че не всички хора разполагат със сто лири.

— О, въпросът не е в парите — намеси се Джейн. — Господин Мъри на няколко пъти изпрати на Бърти покани да участва в някое от пътуванията, но той ги отхвърли всичките.

След тези думи тя погледна към Уелс, може би с надеждата, че съпругът й ще пожелае да обясни причините за редовните си откази. Писателят обаче само се взираше в агнешкото с печално изражение.

— Очевидно никой не би искал да пътува в претъпкан с хора трамвай, ако може да измине същия път с луксозна карета — обади се Андрю.

Останалите трима погледнаха младежа, сетне се спогледаха въпросително и накрая кимнаха бавно.

— Но хайде да поговорим за онова, което действително ни интересува — рече Уелс, внезапно оживен, като се избърса от агнешката лой със салфетка. — В едно от изследователските пътувания, които осъществих с машината, се върнах шест години назад в миналото и се озовах на същия този таван по времето, когато в къщата са живеели предишните наематели. Ако не ме лъже паметта, те имаха кон, вързан в градината. Съветвам ви да се спуснете тихичко по увивното растение отвън, за да не събудите собствениците. После яхнете коня и препуснете към Лондон колкото се може по-бързо. Когато убиете Изкормвача, върнете се отново тук. Качете се в машината, нагласете днешната дата и дръпнете лоста надолу. Всичко ли е ясно?

— Да, напълно… — смотолеви Андрю.

Облегнат на стола си, Чарлс го гледаше с нежност.

— Ще промениш миналото, братовчеде… — каза той замечтано. — Все още не мога да повярвам.

Тогава Джейн донесе бутилка шери и наля по чаша на сътрапезниците. Пиеха бавно, поглеждайки от време на време часовниците си с видимо нетърпение, докато накрая писателят рече:

— Е, настъпи часът да пренапишем Историята.

Остави чашата си на масата и с едно тържествено кимване ги поведе отново към тавана. Там машината все така ги очакваше.

— Дръж, братовчеде — и Чарлс подаде пистолета на Андрю. — Зареден е. Когато стреляш по оная свиня, прицели се в гърдите — така е най-сигурно.

— В гърдите — повтори Андрю, като взе пистолета с трепереща ръка и бързешком го пъхна в джоба си, за да не забележат Уелс или братовчед му колко го е страх.

Двамата го хванаха под ръка и церемониално го отведоха до машината. Андрю се прехвърли през месинговия парапет и се настани на седалката. Чувство за нереалност го обгърна като облак, но това не му попречи да забележи със смесица от отвращение и ужас тъмните петна, изпъстрили стола.

— А сега ме изслушайте внимателно — нареди Уелс с авторитетен тон. — Постарайте се да не влизате във връзка с никого, дори и с любимата си, колкото и силно да жадувате да я видите отново жива. Просто убийте Изкормвача и се върнете, откъдето сте дошли, преди да се е появило вашето аз от миналото. Не ми е известно какви последици би могла да има тази противоестествена среща, но подозирам, че тя би предизвикала същинска катастрофа в тъканта на времето, катаклизъм, който навярно би унищожил света. Кажете ми сега, разбрахте ли ме добре?

— Да, не се безпокойте — измънка Андрю, по-стреснат от строгия тон на Уелс, отколкото от фаталните последици, които, в случай на невнимание, би породила прищявката му да спаси Мери Кели.

— Има и още нещо — подхвана отново Уелс, макар и не толкова заплашително този път. — Пътуването няма да протече както в моя роман. За жалост, няма да видите охлюви да се стрелкат шеметно край вас. Боя се, че съм бил прекалено поетичен. Ефектите, които предизвиква пътуването във времето, далеч не са толкова прекрасни. Щом свалите лоста, ще чуете пукот от енергиен взрив, който почти веднага ще бъде последван от ослепително сияние. Това ще е всичко. После чисто и просто ще се озовете в 1888 г. Възможно е след преместването във времето да страдате от световъртеж или гадене, но се надявам, че това няма да се отрази на точния ви прицел — завърши той иронично.

— Ще го имам предвид — промълви Андрю, който вече бе уплашен до смърт.

Уелс кимна доволно. Явно нямаше повече съвети, тъй като се зае да тършува в една претъпкана с джунджурии етажерка. Останалите наблюдаваха действията му мълчаливо.

— Ако нямате нищо против — рече, когато най-сетне намери каквото търсеше, — ще приберем вашата статия в тази кутийка. Щом се върнете, ще я отворим и ще проверим дали сте сполучили да промените миналото. Ако мисията ви се увенчае с успех, предполагам, че заглавието на тази изрезка ще оповестява смъртта на Джак Изкормвача.

Андрю кимна, не особено убеден, и му подаде изрезката. Тогава Чарлс отиде до него, сложи тържествено ръка на рамото му и му отправи окуражителна усмивка, в която Андрю като че ли долови и известна загриженост. Когато братовчед му се отдръпна, Джейн се приближи до машината и му пожела късмет, като го целуна леко по бузата. Уелс наблюдаваше цялата церемония с лъчезарна усмивка, видимо доволен.

— Вие сте пионер, Андрю — обяви той, когато останалите приключиха с проявите на насърчение, сякаш чувстваше, че нему подобава да завърши ритуала с някои слова от ония, които биват увековечени в мрамор. — Наслаждавайте се на пътуването. Ако в близките десетилетия пътешествията във времето станат нещо обичайно, навярно ще се смята за престъпление да се променя миналото.

Сетне, за още по-голяма тревога на Андрю, Уелс помоли другите да отстъпят няколко крачки назад, тъй че да не бъдат опърлени от енергийния взрив, който щеше да избухне около машината, щом пътникът спуснеше лоста. Андрю ги гледаше как се отдръпват, като се мъчеше да скрие обзелото го чувство на безпомощност. Пое дълбоко дъх, борейки се да превъзмогне както страха, така и объркването си. Щеше да спаси Мери, каза си той, за да си вдъхне кураж. Щеше да пътува в миналото, да се озове в нощта на смъртта й и да застреля нейния убиец, преди да е успял да я изкорми — така щеше да промени историята и набързо да зачеркне осемте мъчителни години, които бе изстрадал. Погледна датата, отбелязана на командното табло, онази проклета дата, опропастила живота му. Не му се вярваше, че би могъл да спаси Мери, но за да надвие недоверието си, трябваше само да спусне лоста. Това и нищичко друго. Сетне щеше да е все едно дали вярва в пътуванията във времето, или не. Сложи върху лоста потната си, разтреперана ръка и почувства как студеното стъкло охлади дланта му — усещане, което му се стори непонятно, дори абсурдно, тъкмо защото бе толкова познато и прозаично. Отправи сериозен поглед към трите фигури, които стояха в очакване до вратата на помещението.

— Напред, братовчеде! — насърчи го Чарлс.

И Андрю спусна лоста.

В първия миг не се случи нищо. После се разнесе едно нежно, продължително мъркане, леко трептене на въздуха — сякаш чуваше как вътрешностите на вселената къркорят. Изведнъж този тих, приспивен звук бе нарушен от свръхестествен пукот и един ослепителен камшик от синя светлина разсече мрака на тавана. Той бе последван от друг, придружен от същото оглушително пращене, сетне още един и още един — искряха от всички посоки, сякаш искаха да осветят всяко кътче на стаята. Внезапно Андрю се озова насред мощен вихър от мълнии — синкави, неспирни, — а отвъд тях стояха Чарлс, Джейн и Уелс. Последният бе разперил ръце пред другите двама — Андрю не разбра дали за да ги предпази от бурното святкане, или за да им попречи да му се притекат на помощ. Въздухът, светът, а може би времето или пък всичките наведнъж се пропукваха пред очите му. Самата действителност се разпадаше. Ненадейно, точно както го бе предупредил писателят, го заслепи силно сияние, в което изчезна целият таван. Андрю стисна зъби, за да не извика, обзет от усещането, че пропада.