Феликс Палма
Картата на времето (42)

XLII

Когато дръпна докрай лоста на машината на времето, нищо не се случи. Един бегъл поглед наоколо подсказа на Уелс, че все още е закотвен в деня 21 ноември 1896 г. Усмихна се тъжно, макар да имаше странното усещане, че се е усмихвал така много преди да свали лоста и да се увери в онова, което вече знаеше: че въпреки величествената си красота, машината беше просто играчка. 2000 година — истинската 2000 година, не измислената от оня шарлатанин Гилиъм Мъри — си оставаше недостижима за него, както впрочем и останалото бъдеще. Можеше да изпълнява този ритуал до изнемога, но винаги щеше да е на ужким: никога нямаше да пътува в бъдещето. Никой не можеше да стори това. Никой. Беше уловен в капана на настоящето, от което никога не би могъл да избяга.

С печално изражение стана от машината и отиде до прозореца на тавана. Нощта беше спокойна. Невинна тишина бе обгърнала майчински полята и съседните къщи и светът изглеждаше поко̀рен и ужасно беззащитен пред неговата воля. Можеше да смени местата на дърветата отвън, да боядиса цветята в други багри или да извърши какви ли не други безчинства абсолютно безнаказано, защото, надвесен над тази вселена в покой, Уелс имаше чувството, че е единственият буден човек на земята. Стори му се, че ако напрегне слух, би могъл да чуе грохота на морските вълни, разбиващи се в бреговете, неуморния растеж на тревата, лекото отъркване на облаците в небосвода и дори скърцането на старо дърво, което издаваше планетата, въртейки се около оста си. Тази безметежност приспиваше и неговата душа, защото винаги се изпълваше с дълбок покой, щом сложеше последната точка на някой роман, както току-що бе сторил с „Невидимия“. Сега се намираше отново в отправната точка, в онзи момент, който така блазнеше, но и плашеше писателите, защото точно на този етап трябваше да решат с коя нова история да се захванат измежду многото, които витаеха във въздуха, с кой сюжет да се обвържат за дълъг период. И трябваше да избират предпазливо, да изучават всички варианти спокойно, сякаш се намират пред невероятен гардероб с бални премени — защото имаше истории опасни, истории, които отказват да бъдат обитавани, а също и такива, които те разкъсват отвътре, докато ги пишеш; или пък, още по-лошо, истории като разкошни императорски одежди, които с времето се оказват дрипи. В този миг, преди да предаде с почтително внимание първата дума на хартията, той можеше да напише каквото пожелае и това вливаше в кръвта му отровата на една страховита свобода — прекрасна, но и мимолетна, защото знаеше, че ще я изгуби в мига, в който избереше една история, отказвайки се от всички останали.

Гледаше звездите, осеяли небето, с една почти идилична усмивка. Изведнъж го прониза страх. Спомни си един разговор, който бе водил с брат си Франк преди няколко месеца, при последното си гостуване в онази къща в Найууд, където членовете на семейството му се бяха струпали като непотребни отломки. Когато останалите отидоха да си легнат, двамата с Франк взеха цигарите и бирата си и излязоха на верандата без друга цел, освен да съзерцават с трепет небосвода, който сияеше величествено, обсипан със звезди като униформата на храбър генерал. Под това покривало, което разкриваше донякъде безсрамно глъбините на вселената, човешките дела изглеждаха ужасно незначителни и животът добиваше елемент на игра. Уелс посръбваше от бирата си, оставяйки Франк да нарушава навремени онази древна тишина, обгърнала света. При всяко посещение в Найууд Уелс винаги заварваше брат си преливащ от оптимизъм, въпреки ударите, понесени от живота — навярно защото бе открил, че това простичко веселие е единственото, което го крепи на повърхността; той търсеше оправдание за оптимизма си в конкретни неща — като например гордостта, която всеки човек би трябвало да изпитва от това, че е поданик на Британската империя. Навярно по тази причина Франк бе захванал да превъзнася постиженията на колониалната й политика, а Уелс, който ненавиждаше деспотичния начин, по който неговата страна завладяваше света, се видя принуден да спомене пагубните последствия от британската колонизация за петте хиляди аборигени от Тасмания, намалели драстично за кратко време. Тасманийците, опита се да обясни Уелс на подпийналия си брат, не бяха приобщени чрез ценности, по-висши от тези на туземната им култура, а покорени благодарение на мощната технология на Империята — точно както самата тя би могла да бъде покорена от друга, по-напреднала технология. Това разсмя Франк. Нямало в познатия свят технология, по-напреднала от британската, заяви той с пиянска самонадеяност. Уелс не си направи труда да спори, но когато брат му влезе вътре, остана да се взира боязливо в звездите. Да, в познатия свят може би нямаше такава — ами в другите светове?

Отново загледа небосвода с това тревожно чувство, особено планетата Марс — точица, малко по-голяма от главичката на карфица. Но въпреки незначителното й присъствие в небесната шир, неговите съвременници допускаха, че е възможно Марс да е населяван от други хора. Неслучайно червената планета бе обвита в булото на рядка атмосфера и макар че нямаше океани, за сметка на това имаше полярни шапки от замръзнал въглероден двуокис. Всички астрономи бяха на мнение, че след Земята тя бе онази планета от Слънчевата система, която разполагаше с най-благоприятни условия за зараждането на живот. И тази догадка на тесен кръг хора се бе превърнала в увереност за мнозина, когато сравнително неотдавна астрономът Джовани Скиапарели бе открил в карминената й повърхност бразди, които можеха да са канали: неопровержимо доказателство за марсианското инженерство. Ами ако марсианците съществуваха и не бяха по-низши от нас? Ами ако не бяха примитивен народ като туземците на Новия свят, готов да приветства радушно една земна мисия, а вид, по-интелигентен от човеците, способен да ги гледа отвисоко, както те гледаха маймуните и лемурите? И какво би станало, ако разполагаха с нужната технология, за да прекосят пространството и да кацнат на нашата планета, пришпорвани от същия завоевателски плам, който тласкаше и човека? Какво щяха да направят неговите съотечественици, великите покорители, ако се сблъскаха с друг вид, желаещ да покори тях, да потъпче техните ценности и самоуважението им, както постъпваха те — с одобрението на хора като Франк — спрямо завоюваните народи? Уелс подръпна мустака си, размишлявайки над възможностите на тази идея, и мигом си представи марсианско нашествие, дъжд от задвижвани с пара цилиндри, валящ над мирните общински пасбища на Уокинг.

Запита се дали не е попаднал на сюжета за следващия си роман. Приятната възбуда, обзела ума му, подсказваше, че е така, но се тревожеше какво щеше да каже неговият издател. Марсианско нашествие — добре ли беше чул? Това ли беше измислил Уелс след машината за пътуване във времето, след оня учен, който придаваше човешки свойства на животните, като ги поправяше тук-там, и другия, дето страдаше от невидимост? Хенли бе похвалил таланта му след отличните критически отзиви за последната му книга, „Чудното посещение“. Всички бяха съгласни, че при Уелс нямаше толкова наука, колкото при Верн, но затова пък използваше нещо като „неумолима логика“, която правеше идеите му правдоподобни. Да не говорим за необикновената му работоспособност, която му позволяваше да пише по няколко романа на година. Ала Хенли хранеше сериозни съмнения, че книги, измъквани тъй бързо като карти от ръкава, действително са литература. Ако Уелс искаше името му да се окаже по-дълготрайно от някоя нова марка сос или сапун, трябваше час по-скоро да престане да пилее огромния си талант за романи, които, никой не отричаше, бяха пир за въображението, но нямаха нужната дълбочина, за да оставят следа в душата на читателите. Накъсо, ако искаше да стане блестящ писател, а не просто изкусен и находчив разказвач, трябваше да си постави по-високи цели от тези приказчици, които съчиняваше за няколко дни. Да, литературата беше нещо повече от това, много повече. Истинската литература трябваше да трогне читателя, да го разтърси, да промени мирогледа му, да го тласне решително по стръмния бряг на прозрението.

Но дали Уелс притежаваше такова дълбоко разбиране за света, че да извлече неговите истини и да ги предаде на други? Можеше ли да промени своите читатели със словото си? И ако можеше, в какво трябваше да ги превърне? Вероятно в по-добри хора. Но с какъв тип истории можеше да постигне това? Какво трябваше да им разкаже, за да ги доведе до онова осъзнато състояние, за което говореше Хенли? Щеше ли да преобрази закостенелия живот на читателите си, ако им представеше лепкаво туловище с лигавеща се уста, огромни очи и сноп оплетени пипала? По всяка вероятност, каза си той, ако изобразеше така марсианците, поданиците на Империята никога вече нямаше да хапнат октопод.

В този миг нещо наруши нощната тишина и го изтръгна от мислите му. Не беше цилиндър, паднал от небето, а двуколката на момчето на семейство Шефър. Уелс я видя как спря пред вратата на дома им и се усмихна, когато зърна полузадрямалото момче на капрата. То нямаше нищо против да става рано, ако така можеше да изкара някое и друго пени. Уелс слезе по стълбите, взе си палтото и излезе от къщи безшумно, за да не събуди Джейн. Знаеше, че съпругата му не би одобрила онова, което смяташе да направи, а и самият той не би могъл да й обясни защо се чувстваше длъжен да го стори, макар и да си даваше сметка, че това не беше джентълменска постъпка. Поздрави момчето, хвърли одобрителен поглед на товара (хлапакът доста се беше потрудил тоя път) и се качи на капрата. Щом се настани, момчето изплющя с юздите и потеглиха към Лондон.

По пътя едва размениха няколко баналности, които дори не си струва да предавам тук. Уелс през повечето време съзерцаваше в мълчалив унес този потънал в сън, неподготвен свят, който едва ли не приканваше да бъде атакуван от създания от космоса. Погледна крадешком към момчето на Шефърови и се запита как ли би реагирал на извънземно нашествие някой тъй простодушен като него, за когото светът навярно се простираше само дотам, докъдето стигаше погледът му. Представи си как малък отряд от селски хорица се приближава към мястото, където се е приземил марсианският кораб, размахвайки плахо бяло знаменце, а пришълците отговарят на невинния им поздрав, като мигновено ги поразяват с ослепителен пламък — нещо като топлинен лъч, който помита земята и оставя след себе си горяща вдлъбнатина, осеяна с овъглени тела и тлеещи дървета.

Когато двуколката нахлу в задрямалия Лондон, Уелс престана да мисли за марсиански нашествия, за да се съсредоточи върху онова, заради което бе дошъл. Нарушавайки нощната тишина с чаткането на конските копита, те навлязоха в лабиринт от улици, всяка от които бе по-пуста от предишната, докато стигнаха до Грийк Стрийт. Писателят не можа да сдържи една дяволита усмивчица, когато момчето спря двуколката пред фасадата на „Мъри Пътешествия във времето“. Огледа се наоколо и се увери със задоволство, че улицата е безлюдна.

— Е, момче — каза, слизайки от возилото, — да се залавяме за работа.

Всеки взе по две кофи от задната част на двуколката, сетне се приближиха до фасадата. Като се стараеха да не вдигат шум, потопиха четките в пълните с говежди тор кофи и започнаха да мажат стените около входа. Тази противна задача им отне не повече от десет минути. Когато приключиха, във въздуха се носеше отблъскващо зловоние, макар че Уелс го вдишваше с истинска наслада: това бе миризмата на неговата ярост, на омерзението, което бе принуден да преглъща, на онзи гняв, който неспирно и безцелно клокочеше в него. Момчето стреснато го гледаше как вдишва тази смрад.

— Защо правите това, господин Уелс? — осмели се да попита то.

Уелс за миг се взря в него с плашещо изострен поглед. Дори в очите на такова простодушно създание сигурно изглеждаше абсурдно, че някой би посветил нощите си на едно колкото ексцентрично, толкова и отвратително занимание.

— Защото, ако трябва да избирам дали да направя нещо, или да не правя нищо, това е всичко, което мога да направя.

При този объркан отговор момчето кимна смутено, навярно съжалявайки, че е дръзнало да разпитва за загадъчните мотиви, които ръководеха действията на писателите. Уелс му плати договорената сума и му каза да се върне в Уокинг без него, защото той имал още работа в Лондон. Хлапакът кимна с нескрито облекчение: дори не му се мислеше каква ли можеше да бъде тази работа. Качи се в двуколката, шибна коня и изчезна в края на улицата.