Феликс Палма
Картата на времето (8)

VIII

Позволете ми сега да извърша малък повествователен фокус и да ви предам разказа на Гилиъм Мъри не в първо, а в трето лице, сякаш е откъс от приключенски роман, както всъщност обичаше да го възприема предприемачът. В онази епоха, започнала от втората половина на XIX в., откриването на митичните извори на Нил, които според Птолемей се намирали в Лунните планини — внушителната планинска верига в сърцето на Африка, — бе главна цел на преобладаващата част от дружествата, организиращи експедиции. При все това съвременните изследователи като че ли нямаха повече късмет от Херодот, Нерон и останалите личности, търсили безрезултатно изворите в хода на човешката история. Експедицията на Ричард Бъртън и Джон Спик само бе посяла вражда между двамата изследователи, а и тази на Дейвид Ливингстън не бе успяла да хвърли светлина по въпроса. Ливингстън страдал от дизентерия, когато бил намерен от Хенри Стенли в Уджиджи, но въпреки това отказал да се върне с него в метрополията и поел на нова експедиция, този път до езерото Танганика, от която се наложило да се върне на носилка, повален от треска и на ръба на силите си. Шотландският изследовател починал в Читамбо и извършил последното си пътешествие като труп, балсамиран в майчинската прегръдка на един дънер, който носачите му успели да пренесат за девет месеца до остров Занзибар, откъдето бил върнат във Великобритания. През 1878 г. го погребали с големи почести в Уестминстърското абатство, но въпреки безспорните му постижения изворите на Нил си оставали загадка. Всички — от Кралското географско дружество, та до най-незначителния природонаучен музей — искали да се сдобият с лаврите за откриването на тайнственото им местонахождение. Фамилията Мъри не можела да остане по-назад и по същото време, когато нюйоркският вестник „Хералд“ и лондонският „Дейли телеграф“ субсидирали новата експедиция на Стенли, тя изпратила на негостоприемния африкански континент един от най-добрите си изследователи.

Казвал се Оливър Тръмейнкоу, имал зад гърба си няколко успешни експедиции в Хималаите, а освен това бил опитен ловец. Точният му мерник бил повалил какви ли не зверове — от индийски тигри до балкански мечки, та дори и слонове от Цейлон. В добавка бил дълбоко религиозен и макар да не упражнявал мисионерска дейност, не пропускал случай да проповядва Христовата вяра на всеки изпречил се на пътя му туземец, изреждайки предимствата на своя бог досущ като някой продавач на оръжия. Въодушевен от новата си задача, Тръмейнкоу потеглил от Занзибар, където се сдобил с носачи и продоволствия. Ала само няколко дни след навлизането му в материка, баща и син Мъри напълно изгубили връзка с него. Седмиците се нижели бавно без никакво известие от негова страна. Какво се било случило с изследователя? С мъка на сърце двамата Мъри се примирили със загубата му, тъй като не можели да пратят някой Стенли да го издирва — всичките им хора били ангажирани.

Десет месеца по-късно, точно след символичното погребение, което извършили в негова памет със съгласието на жена му, която до този момент отказвала да облече траурни одежди, Тръмейнкоу нахълтал в седалището на фирмата. Както можело да се очаква, появата му предизвикала такъв смут, сякаш бил привидение. Бил ужасно слаб, с безумен поглед, а снагата му, мръсна и смрадлива, не навявала на мисълта, че през последните месеци се е къпал в розова вода. Както можело да се отгатне от окаяния му вид на плашило, експедицията от самото си начало се провалила с гръм и трясък; още с навлизането си в джунглата попаднали в засада, устроена от едно сомалийско племе. Тръмейнкоу не смогнал дори да насочи пушката си към гъвкавите сенки, изскочили от гъсталака, когато залп от стрели го повалил по гръб. В горските усои, далеч от взора на цивилизацията, членовете на експедицията били жестоко избити до крак. Нападателите взели и Тръмейнкоу за мъртъв, но той бил закален от суров живот — за да го убие, човек трябвало да се напъне повечко от онези диваци. И тъй, той седмици наред бродил из джунглата, ранен и трескав, използвайки пушката си като патерица, а от тялото му все още стърчали няколко стрели; накрая в окаяното си скитане се натъкнал на малко туземно селце, оградено с палисада^[1]. Изтощен, рухнал пред тесния вход на заграждението като някаква изхвърлена от морето отломка.

След няколко дни се събудил, напълно гол и проснат върху неудобен сламеник, а многобройните рани, които терзаели тялото му, били покрити с противни наглед пластири. С тези зеленикави компреси го налагала една девойка, чиито черти не успял да свърже с никое от познатите му племена. Имала източена и кръшна снага, с много тесен ханш и съвсем малки гърди, а тъмната й кожа излъчвала лек матов блясък. С подобно телосложение, както скоро установил, били и мъжете — стройни и с почти незабележима мускулатура, под която се очертавали деликатни кости. Тъй като не знаел към кое племе принадлежат, Тръмейнкоу решил да им даде име по свое усмотрение. Нарекъл ги тръстиканци, защото му изглеждали тънки и гъвкави като тръстики. Тръмейнкоу бил отличен стрелец, но имал твърде бедно въображение. Неземният облик на тръстиканците бил изненада за него, както и големите тъмни очи, които помрачавали изящните им кукленски лица, но докато полека оздравявал, откривал все по-чудни неща. Например невъзможният език, на който общували — приглушени звуци, които неговото гърло, свикнало да имитира най-странните диалекти, не можело да възпроизведе. Да не говорим, че всички изглеждали на еднаква възраст, а в селото липсвали най-насъщните битови предмети, сякаш животът на тези диваци протичал на друго място или бил сведен до едно-едничко действие — дишането. Но въпросът, който все по-често измъчвал Тръмейнкоу, бил следният: как устоявали тръстиканците на упоритите набези на съседните племена? Били доста малобройни, не изглеждали нито силни, нито свирепи, а в цялото село очевидно нямало друго оръжие освен пушката на изследователя.

Една нощ разбрал тайната на тяхното оцеляване, когато някакъв часовой съобщил, че кръвожадните масаи са обкръжили селището. От колибата, в която бил настанен заедно със своята болногледачка, Тръмейнкоу видял как ефирните му спасители се строили в центъра на заграденото място, точно пред тесния вход, който — колкото и да е чудно — нямал врата. Застанали в крехка редица, сякаш готови за жертвоприношение, тръстиканците се хванали за ръце и запели някакъв неясен химн. Щом се отърсил от смайването си, Тръмейнкоу грабнал пушката си и се завлякъл до прозореца, решен да защитава с всички сили своите домакини. В селото почти нямало запалени факли, но за опитен ловец като него сиянието на луната било достатъчно, за да не пропусне целта си. Насочил оръжието към вратата, убеден, че ако смогне да повали неколцина масаи, другарите им навярно ще помислят, че селото е отбранявано от бели мъже, и ще се оттеглят. За негова изненада, девойката внимателно навела надолу пушката му и с този безмълвен жест му дала да разбере, че намесата му няма да е нужна. Тръмейнкоу щял да възрази, но ведрият поглед на тръстиканката го накарал да размисли. Разкъсван от страх и изумление, той наблюдавал от прозореца дивата атака на масаите, които нахлули през вратата като безредна тълпа, докато неговите домакини просто изчаквали появата на копията им, припявайки неспирно дисхармоничната си песен. Изследователят се приготвил да стане свидетел на едно безропотно прието клане. И тогава се случило нещо, което Тръмейнкоу впоследствие описвал с треперещ и пълен със съмнение глас, сякаш сам намирал за невероятни думите, които излизали от собствената му уста. Въздухът се разкъсал — не знаел как да го обясни по-добре. Това било като да съдереш тапет, казвал той, и да оголиш стената под него — с тази разлика, че отдолу се показала не стена, а един друг свят. Свят, който отначало бил невидим за изследователя от неговото местоположение, но излъчвал бледо сияние, осветяващо околния мрак. Поразен, Тръмейнкоу видял как първите масаи рухнали в дупката, зейнала внезапно между тях и евентуалните им жертви, и изчезнали от реалността, от света, в който се намирал той, сякаш се изпарили във въздуха. Виждайки как самата нощ поглъща събратята им, останалите масаи побягнали ужасени. Изследователят бавно поклатил глава, смаян от току-що видяното. Сега вече разбирал как този народ е успял да устои на натиска на околните племена.

Излязъл от колибата със залитане и се приближил до дупката, която песнопенията на неговите домакини били отворили в самата тъкан на реалността. Когато застанал срещу нея, видял, че отворът, чиито краища се полюшвали като завеса, бил по-голям, отколкото изглеждал. Започвал от земята, издигал се доста над главата му и бил толкова широк, че през него спокойно можел да премине файтон. Краищата му леко потрепвали и ту скривали, ту пак откривали околния пейзаж като вълни, разбиващи се в морски бряг. Запленен, Тръмейнкоу погледнал през отвърстието, сякаш било прозорец. От другата страна се виждал един различен свят — нещо като камениста розова равнина, брулена от суров вятър, който влачел пясък по повърхността й; в далечината, през гъстите облаци прах, които размътвали въздуха, изследователят съгледал злокобни планини. Объркани и заслепени, масаите се препъвали из този свят и се мушкали едни други с копията си, а броят на онези, които още се държали на крака, намалявал все повече. Тръмейнкоу наблюдавал поразен гротескния танц на смъртта — вятърът в косите на масаите, подобно на странния прах, изпълващ ноздрите им, явно не принадлежал на неговия свят.

Тръстиканците, все още струпани в центъра на заграждението, подели пак страховития си напев и дупката започнала да се затваря, свивайки се бавно пред запленения поглед на Тръмейнкоу, докато изчезнала напълно. Той глупаво прокарал ръка там, където въздухът бил разкъсан от отвора одеве, но този отвор сякаш никога не бил съществувал. Нищо не стояло между изследователя и хора на тръстиканците, които взели да се разпръсват в различни посоки, като че ли нямало особени произшествия. Ала за Тръмейнкоу светът — такъв, какъвто го познавал — вече не бил същият. Разбрал, че пред него се разкриват само две възможности. Едната била да гледа на своя свят, който дотогава смятал за единствен, като на един от многото съществуващи; те явно се наслагвали като страниците на книга — промушиш ли я с кама, лесно отваряш проход, който пронизва всичките. Другата възможност била по-простичка — да си изгуби ума.

Нея нощ изследователят не мигнал. Та кой ли би заспал при това положение? Лежал върху сламеника си с широко отворени очи и напрегнато тяло, наострил уши да долови всеки шум, долитащ от мрака. Мисълта, че се намирал в селище на чародеи, срещу които и пушката, и неговият бог били безсилни, го изпълвала с мъчителен страх. Щом се почувствал достатъчно силен, за да върви, без да залита, избягал от селището на тръстиканците. За няколко седмици успял да се добере до пристанището на Занзибар. Там живял криво-ляво, докато му се удал случай да се скрие на един кораб, който потеглял за Лондон. Десет месеца след заминаването си се завърнал отново, преобразен от преживяното — достатъчно било да го погледне човек. Естествено, Себастиан Мъри не повярвал в тази ужасна одисея. Не знаел какво се е случило с най-добрия му изследовател по времето, когато бил в неизвестност, но намирал за съвсем неправдоподобна историята за тръстиканците и техните абсурдни отвори във въздуха. Това били просто бълнувания на луд човек. Самият Тръмейнкоу затвърдил това мнение, когато показал, че не е способен да води нормален живот с бившата си „вдовица“ и двете им дъщери. Жена му вероятно би предпочела да продължи да носи цветя на гробището, вместо да съжителства с непознатия, непригоден за живота мъж, който Африка й върнала; при него състоянията на апатия се редували с непредсказуеми изблици на безумие, които обръщали с главата надолу дотогава спокойното домашно огнище. Вечните му пристъпи, които понякога го подтиквали да тича гол из улиците или да стреля от прозореца си по шапките на минувачите, постоянно застрашавали спокойствието на квартала и в крайна сметка станали причина да бъде затворен в една килия в санаториума за душевноболни към болницата „Гай“.

Все пак Тръмейнкоу не бил напълно изоставен. Гилиъм Мъри го посещавал при всяка възможност без знанието на баща си, защото му било жал, че един от най-способните им мъже е изпаднал в такова окаяно състояние, но също и заради вълнението, което будела у него фантастичната му история. По онова време Гилиъм бил двайсетгодишен младок и ходел при изследователя с трепета на дете, което отива на куклен театър, а Тръмейнкоу никога не излъгал очакванията му. Седнал на коравото легло, той охотно изпълнявал молбата да разкаже историята на тръстиканците, зареял поглед към големите петна от влага по стените. Всеки път добавял нови и необичайни подробности, доволен, че разполага с публика и с предостатъчно време, за да обогати причудливия си разказ. По едно време Гилиъм си мислел, че той ще възвърне разсъдъка си, но след четири години затворничество Тръмейнкоу решил да се обеси в килията си. Оставил една бележка на къс зацапана хартия. В нея с неясен почерк — може би обичаен за него, а може би разкривен поради душевните му терзания — той оповестявал иронично, че потегля за другия свят, който бил само един от многото съществуващи.

По това време Гилиъм вече работел в бащината си фирма. Въпреки посещенията си при Тръмейнкоу, младежът намирал историята му за налудничава, но тъкмо поради това, че най-добрият начин да му отдаде почит бил да се зарази от лудостта му, скришом от баща си изпратил двама техни изследователи в Африка, за да търсят несъществуващите тръстиканци. Самюъл Кауфман и Форест Остин били двама празноглавци, самохвалковци и гуляйджии, които проваляли всичките си експедиции. Те обаче били единствените, чието отсъствие баща му нямало да усети, както и единствените, които биха потеглили без протести към черния континент, за да издирват племе от чародеи певци, способни да отварят във въздуха проходи към други светове. Само на тях, поради отявлената им безполезност, можел да си позволи да възложи такава неплодотворна задача като търсенето на тръстиканците, която за него била просто скромен начин да почете паметта на злощастния Оливър Тръмейнкоу. И тъй, Кауфман и Остин заминали от Англия почти тайно. Както самият Гилиъм, така и те изобщо не подозирали, че щели да се превърнат в най-прочутите изследователи на своето време. Верни на установения ред, щом стъпили на африканска земя, започнали да известяват за хода на експедицията с телеграми, които Гилиъм след небрежен прочит трупал в едно чекмедже на писалището си със съжалителна усмивка.

Ала всичко се променило, когато след три месеца получил телеграма, в която му съобщавали, че най-сетне са открили тръстиканците. Не можел да повярва! Дали не го взимали на подбив, за да го накажат, че ги е пратил за зелен хайвер, питал се Гилиъм. Но подробностите от пристигащите телеграми премахнали опасението, че е измамен, защото съвпадали съвсем точно с онези, които, доколкото си спомнял, украсявали разказите на Оливър Тръмейнкоу. И тъй, въпреки изумлението си, Гилиъм бил принуден да заключи, че както Тръмейнкоу, така и другите двама са му казали истината: тръстиканците съществували. От този миг насетне за Гилиъм Мъри тези телеграми се превърнали в главната причина да става от леглото всеки ден. Очаквал пристигането им с искрено вълнение, четял ги и ги препрочитал в кабинета си, залоствайки вратата, тъй като за момента не искал да споделя удивителното откритие с никого, дори и с баща си.

Според телеграмите, щом установили местонахождението на селището, Кауфман и Остин били приети като гости без особени мъчнотии. Всъщност тръстиканците като че ли се примирявали с всичко, неспособни да окажат съпротива на каквото и да било. Същевременно не проявявали голям интерес към изследователите. Просто понасяли присъствието им. На Кауфман и Остин не им трябвало повече; вместо да се обезкуражат от трудността да изпълнят основната си задача — да проверят дали наистина тези диваци били способни да отварят проходи към други светове, — те се въоръжили с търпение и приели ситуацията като платен отпуск. Макар и да не го заявявали изрично, Гилиъм лесно можел да си представи как по цял ден се излежават на слънце, заети да ликвидират касите с уиски, които понесли на експедицията — нещо, за което той се видял принуден да си затвори очите. Колкото и да е невероятно, тази стратегия се оказала най-добрата — честата им алкохолна летаргия, както и навикът им да танцуват и да се боричкат голи в тревата, съдействали за сближаването им с тръстиканците, които се заинтригували от кехлибарената течност, предизвикваща такива пристъпи на веселие. Със споделянето на уискито се зародила една грубовата дружба между изследователите и племето, която Гилиъм тържествено отбелязал от своя кабинет, защото тя несъмнено била първата крачка към бъдещо съжителство. Не се излъгал в очакванията си, макар че прерастването на това първично общуване във връзка на взаимно доверие и обич му струвало няколко пратки от най-доброто шотландско уиски, тъй че и до ден-днешен се питал дали са били нужни толкова литри за такъв малък брой туземци.

Най-сетне една сутрин получил дългоочакваната телеграма, в която Кауфман и Остин разказвали как тръстиканците ги завели в центъра на селището и там — като красив жест на благодарност и приятелство, както двамата го изтълкували — отворили за тях прохода към другия свят. Изследователите описвали отвора и розовия пейзаж, който се виждал през него, с почти същите думи, използвани пет години по-рано от Тръмейнкоу, но младият Гилиъм вече не можел да ги приеме за фантастична измислица — вече знаел, че всичко това се случвало в действителност. Ненадейно го налегнало чувството, че е ограничен до задушаване, и то не защото се бил залостил в малкия си кабинет. Струвало му се, че е притиснат между стените на една вселена, която, както вече знаел, не била единствената. Ала този гнет скоро щял да приключи, казал си той. Посветил няколко минути на спомена за клетия Оливър Тръмейнкоу. Предположил, че силните му религиозни убеждения му попречили да приеме видяното и не му оставили друг избор, освен криволичещата пътека на лудостта. За щастие двамата некадърници Кауфман и Остин имали далеч по-просто устроени умове и това ги избавило от подобна участ. Гилиъм препрочел телеграмата стотици пъти. Тръстиканците не само съществували, но и упражнявали нещо, което той, за разлика от Тръмейнкоу, предпочел да определи като магия, а не като злотворно чародейство. Сега пред Кауфман и Остин се разкривал един непознат свят и те явно нямало да устоят на изкушението да го изследват.

Докато четял следващите им телеграми, Гилиъм съжалявал, че не ги е придружил. С одобрението на тръстиканците, които ги оставили на воля, Кауфман и Остин започнали да предприемат кратки набези в оттатъшния свят, за чиито особености неспирно го осведомявали. Той представлявал в общи линии обширна равнина от розови, слабо проблясващи камъни, над която тегнело едно небе, вечно забулено от гъста мъгла. Ако отвъд мъглата имало слънце, то неговите лъчи не успявали да я пробият. Поради това единствената светлина идвала от странния материал на почвата, тъй че пейзажът тънел в печална дрезгавина. Тя сливала деня и нощта във вечен здрач и затруднявала гледането на големи разстояния, въпреки че човек можел да види ботушите си с най-големи подробности. От време на време сърдит вятър брулел равнината, вдигайки пясъчна буря, която още повече замъглявала всичко. Изследователите веднага забелязали нещо любопитно: щом преминали през дупката, часовниците им спрели. Ала задрямалите им механизми загадъчно се пробудили отново при завръщането в отсамната действителност. Сякаш единодушно били решили да не отчитат времето, прекарано от собствениците им в другия свят. Кауфман и Остин се спогледали глуповато и, както лесно може да си представи човек, само свили рамене. След като прекарали — според собствените им изчисления — една нощ в лагера, който си устроили близо до дупката, за да държат под око тръстиканците, направили друго откритие. Докато се намирали там вътре, нямало да се наложи да се бръснат: брадите им спрели да растат. Забелязали също така, че ръката на Остин, която той порязал точно преди да мине през дупката, изведнъж престанала да кърви, тъй че дори забравил да я превърже. Сетил се за раната чак когато се върнали в селището, защото тогава от нея пак потекла кръв. Силно заинтригуван, Гилиъм отбелязал в тефтера си този необикновен факт, както и случилото се с брадите и часовниците. Всичко това сочело към едно невъзможно преустановяване на хода на времето. Докато се отдавал на догадки в кабинета си, Кауфман и Остин се запасили с оръжия и продоволствия и поели към единственото, което нарушавало еднообразието на равнината: унилите планини, очертани призрачно на хоризонта.

Тъй като часовниците все така отказвали да им служат, решили да измерват времетраенето на пътешествието чрез периодите на сън. Този метод обаче скоро се оказал безрезултатен, защото понякога сънят им бивал прекъснат от вятъра, който се извивал ненадейно и с такава сила, че ги принуждавал да будуват и да придържат палатката. Друг път натрупаната умора ги поваляла веднага, щом се случело да спрат, за да хапнат нещо или да съберат сили. И тъй, единственото, което можели да кажат по въпроса, било, че след едно прилично време — нито дълго, нито кратко — достигнали въжделените планини. И те били изградени от същия излъчващ сияние камък като равнината, но въпреки това изглеждали злокобно и напомняли гнили и изпочупени зъби. Заострените им върхове раздирали завесата на мъглата, покриваща небето, а тук-там се забелязвали дупки — навярно пещери. По липса на по-добър план, двамата решили да се изкатерят по планинския склон до най-близката пещера. Скоро се добрали до нея. Щом преодолели едно малко възвишение, пред тях се разкрил по-широк изглед към равнината. От разстоянието дупката, през която били влезли, изглеждала като блестяща точица на хоризонта. Това бил обратният път, който ги очаквал, а същевременно им служел като ориентир. Изследователите не се тревожели, че тръстиканците биха могли да затворят дупката, тъй като благоразумно били взели със себе си останалите запаси от уиски. Именно тогава забелязали други блестящи точици, потрепващи на хоризонта. Едва се виждали заради мъглата, която приглушавала светлината им, но явно били поне половин дузина. Дали това били нови дупки, водещи към други светове? Открили отговора в самата пещера, която се канели да изследват. Щом влезли в нея, веднага разбрали, че е обитаема. Навсякъде се виждали признаци на живот: следи от огнище, глинени съдове, сечива и други инструменти от първа необходимост, чиято липса в селището на тръстиканците направила такова впечатление на Тръмейнкоу. В дъното на пещерата намерили по-тесен и тъмен кът, чиито стени били покрити с рисунки. Повечето изобразявали сцени от всекидневния живот на тръстиканците. Съдейки по длъгнестите фигурки, несъмнено те били авторите на рисунките. Животът им явно протичал там, в този сумрачен свят. Селището било само място, в което се отбивали мимоходом, случайна колония, една от многото, които навярно имали из разни други светове. На Кауфман и Остин тези изображения на сцени от селския живот не им се сторили особено значими. Само две от тях грабнали вниманието им. Едното заемало цяла стена и, както заключили изследователите, очевидно било карта на въпросния свят или поне на онази част от него, която била проучена от племето и която се ограничавала до околностите на планините. Ала най-много ги поразило това, че примитивната карта указвала местонахождението на някои дупки, а също и — ако правилно тълкували рисунката — тяхното съдържание. Изображението било простичко: една жълта звезда символизирала съответната дупка, а фигурите, нарисувани до нея — съдържанието й. Поне този извод можел да се направи от точката, оградена с колибки — тя вероятно представлявала дупката, през която изследователите проникнали в отсамния свят, и селището, намиращо се в оттатъшния. Освен тази дупка, на картата били разположени още четири — по-малко от онези, които трептели на хоризонта. Накъде ли водели останалите проходи? Дали от мързел, или от отегчение, тръстиканците били нарисували само съдържанието на най-близките до пещерата проходи към други светове. Едно от тези изображения загатвало, че в съответната дупка се води някаква война между два типа фигури: едните изглеждали човешки, а другите били съставени от квадратчета и правоъгълници. Останалите рисунки били още по-загадъчни; Кауфман и Остин проумели само, че в този свят има десетки дупки като посетената от тях, но за да узнаят накъде водят, трябвало да ги прекосят лично, защото драсканиците на племето им се видели неразбираеми като съня на слепец. Второто изображение, което привлякло вниманието им, било точно от другата страна. То показвало група тръстиканци, които бягали от нещо, приличащо на огромен четириног звяр с опашка на дракон и шипове по гърба. Кауфман и Остин се спогледали, стреснати, че са попаднали в свят с такива зверове, чието изображение само по себе си вдъхвало ужас. А какво ли би било да ги срещнеш в действителност? Все пак това откритие не ги накарало да се върнат, откъдето били дошли. И двамата носели пушки и достатъчно боеприпаси, за да повалят цяло стадо такива чудовища, в случай че те наистина съществували, а не били някаква алегорична измислица на тръстиканците. Носели си и уиски; това вълшебно питие щяло да им вдъхне смелостта, която им липсвала, или поне щяло да превърне възможността да умрат, погълнати от звяр с размерите на слон, в лесно поносима неприятност. Какво повече им трябвало?

И тъй, решили да продължат с проучванията и потеглили към отвора, където се водела войната между фигурите, тъй като той се намирал най-близо до планините. Изнурителният преход бил разнообразяван от внезапни пясъчни бури, които ги карали да разпъват палатката си и да се крият в нея, ако не искали пясъкът да ги полира като два сребърни свещника. Поне не се натъкнали на никакви огромни зверове. Разбира се, когато се добрали до дупката, нямали представа колко време е изтекло, но се чувствали изтощени. По вид и размер отворът бил подобен на другия, който им дал достъп до тази сумрачна територия. Единствената разлика била, че вътрешността му не показвала селище от грубо скалъпени колибки, а някакъв град в руини. Почти всички сгради били разрушени, но все пак този тип строителство им бил някак познат. В продължение на няколко минути оглеждали осеяния с развалини пейзаж от външната страна на дупката, сякаш надничали през витрина; търсели признаци на живот, ала нищо не нарушавало покоя, надвиснал над опустошения град. Каква ли война можела да причини такова ужасно разрушение? Най-сетне, подкрепени с няколко глътки уиски, Кауфман и Остин си възвърнали куража, който страховитата гледка им отнела, нахлупили здраво тропическите си шлемове и храбро скочили от другата страна на дупката. Веднага ги лъхнала силна и позната миризма. Глуповато ухилени от вълнение, осъзнали, че това бил просто мирисът на собствения им свят, който — без да си дават сметка — престанали да усещат по време на престоя си в розовата равнина.

С готови за стрелба пушки двамата напредвали предпазливо по улиците, преградени с барикади от отломки; гледката на тази разруха ги изпълвала с боязън. Изведнъж нещо ги накарало да се спрат. Поразени, Кауфман и Остин се взрели в новото препятствие, което им препречвало пътя — оказало се не друго, а камбанарията Биг Бен! Полусъборена, тя лежала насред улицата като отрязана рибешка глава, а огромният циферблат на часовника напомнял око, което ги гледало с примирена печал. Това откритие ги накарало да обхванат всичко наоколо с покрусения си взор. Погледнали с внезапна обич всяка срутена сграда, с натежало сърце се взрели в неравния хоризонт от руини, над които тъмни струи дим шарели небето на този сринат със земята Лондон. И двамата не могли да сдържат сълзите си. Така и щели да си останат там до края на дните си, ридаейки над трупа на обичния си град, но изведнъж ги сепнал странен шум. Отнякъде долитало тракане, предизвикано от нещо металическо.

С отново вдигнати пушки Кауфман и Остин последвали звука, който ги отвел до огромна камара от отломки. Снишавайки се, те се изкатерили безшумно по нея. От тази импровизирана ложа можели незабелязани да наблюдават причинителите на металическия грохот. Това били странни същества от желязо, смътно наподобяващи хора. Движели се благодарение на малки парни двигатели, закрепени на гърбовете им, както можело да се заключи от дима, изпускан навремени от сглобките им. Звукът на обезумяла камбана, който привлякъл вниманието на изследователите, идвал от сблъсъка на тежките им железни нозе с многобройните метални останки, с които била осеяна земята. Отначало смаяните мъже недоумявали какви са тези неща, докато Остин не измъкнал от отломките нещо, приличащо на страница от вестник. Разгърнал го с треперещи пръсти. На страницата се виждала фотография на въпросните същества. Заглавната статия съобщавала за неудържимото настъпление на армията на автоматите и завършвала с молба към читателите да не губят вяра в човешката войска, предвождана от храбрия капитан Дерек Шакълтън. Ала най-смайваща била датата на вестника. Тази откъсната страница принадлежала към брой, отпечатан на 3 април 2000 г. Кауфман и Остин поклатили глави в унисон — много бавно и от ляво на дясно, но нямали време да изразят стъписването си по някакъв по-сложен начин, защото парче греда се отчупило от камарата и се сгромолясало на улицата с трясък, който привлякъл вниманието на автоматите. Кауфман и Остин разменили ужасени погледи и побягнали презглава. Търчали с всички сили, без да поглеждат назад, в посока към дупката, през която били влезли. Успели да минат през нея безпрепятствено, ала продължили да тичат. Спрели се едва когато усетили, че краката вече не ги държат. Разпънали палатката и се скрили в нея, като се мъчели да се успокоят и да смелят видяното — разбира се, с неоценимата помощ на уискито. Очевидно било, че е дошъл моментът да се върнат в селището и да известят за случилото се в Лондон. Надявали се, че Гилиъм Мъри ще успее да им обясни какво са видели.

Техните премеждия обаче не приключили дотам. На връщане към селището ги нападнал един от ония огромни зверове с настръхнал от шипове гръб, за чието възможно съществуване съвсем били забравили. Голям зор видели, докато се справили с него. Изхабили почти всичките си муниции, мъчейки се да го пропъдят, защото куршумите постоянно отскачали от бодливата му броня, без да му причинят ни най-малка вреда. Накрая решили да стрелят в очите на звяра — единственото слабо място, което намерили, и това най-сетне го прогонило. След като се отървали от него, Кауфман и Остин се добрали до търсената дупка без повече произшествия и веднага писали до Лондон, съобщавайки за всичките си открития.

Щом получил известието, Гилиъм Мъри незабавно отплавал за Африка. Присъединил се към двамата изследователи в селището на тръстиканците и със същото изумление, с което Тома Неверни пъхнал пръстите си в раната на възкръсналия Христос, преминал през опустошения Лондон от 2000 година. Останал няколко месеца при тръстиканците — не можел да каже колко с абсолютна точност, защото прекарал дълги периоди в проучване на розовата равнина, за да провери достоверността на разказаното от изследователите. Точно както пишело в телеграмите, в онзи сумрачен свят часовниците спирали, бръсначите били излишни и като цяло нищо не издавало хода на времето. От това той заключил, че — колкото и да изглеждало невероятно — миговете, прекарани там, били нещо като паузи в неговото съществуване, почивки, които можели да забавят неумолимото му приближаване към смъртта. Уверил се, че това не е нелепа фантазия, родена от неговия ум, когато на връщане в селото кученцето, което бил взел със себе си, изтичало при братята си от същото кучило и се озовало сред група от вече възрастни кучета. На Гилиъм не му се наложило да се обръсне дори един-единствен път, докато изучавал равнината, но паленцето, което нарекъл Вечния, по много по-впечатляващ начин доказало, че в онзи свят времето не течало. Достигнал до още един извод: че отделните дупки не водели към други вселени, както си мислел отначало, а към различни епохи на един и същ свят — собственият му свят. Розовата равнина се намирала извън времевия поток, извън времето, извън сцената, на която протичал животът на хората, растенията и останалите живи твари. А обитателите на равнината, онези създания, наречени от Тръмейнкоу тръстиканци, владеели способ да проникват във времевия поток, отваряйки дупки в него — отвори, които човек можел да използва, за да пътува във времето, да се прехвърля от една епоха в друга. Когато осъзнал това, Гилиъм бил обзет от вълнение и страх. Бил направил най-важното откритие на човечеството: открил какво имало под булото на света, какво имало отвъд реалността. Бил открил четвъртото измерение.

Какво чудно нещо е животът, казал си Гилиъм. Тръгнал да търси изворите на Нил, а в крайна сметка намерил таен проход към 2000 година. Ала тъкмо така ставали най-големите открития. Та нали и корабът „Бийгъл“ отплавал заради лъжливи икономически и стратегически интереси? Неговите открития щели да бъдат далеч по-скромни, ако на борда му не пътувал един млад естествоизпитател, който бил достатъчно впечатлителен, за да забележи разликите между човките на чинките. Така историята на естествения подбор щяла да предизвика революция в света. По един също толкова съдбовен начин Гилиъм открил четвъртото измерение.

Ала каква е ползата от едно откритие, ако то не може да се сподели със света? Гилиъм искал да заведе жителите на метрополията в 2000 г., за да видят със собствените си очи какво ще им предложи бъдещето. Въпросът бил как да стане това — все пак не можел да прати кораби, натоварени с лондончани, до селцето на тръстиканците, изгубено в сърцето на Африка. Единственият начин бил да отнесе дупката в Лондон. Дали било възможно? Не знаел, но нищо не му струвало да опита. Оставил Кауфман и Остин да вардят тръстиканците и се върнал в Лондон, където поръчал да му изработят сандък от ковано желязо с размерите на стая. С този сандък и с повече от хиляда литра уиски се върнал в селището, решен да проведе операцията, която щяла да промени познатата представа за света. Мъртвопияни, тръстиканците угодили на каприза на Гилиъм да изпеят вълшебните си песни вътре в зловещия сандък. Щом дупката се появила в търбуха му, тримата мъже ги накарали да излязат и затворили тежките му врати. Изчакали уискито да повали и последния тръстиканец, който все още се държал на крака, преди да поемат по обратния път. Преходът бил мъчителен и Гилиъм си отдъхнал спокойно едва когато успели да натоварят грамадния сандък на един кораб в Занзибар. Докато плавал към метрополията, сън не го ловял. Прекарал почти цялото пътуване на палубата, като гледал с обич злокобния сандък, който всявал такова безпокойство у останалите пасажери, и се питал дали все пак не бил празен. Възможно ли било да се открадне дупката? Нетърпението да си отговори на този въпрос така го гризяло, че обратният път му се сторил безкраен. Когато най-сетне влезли в пристанището на Ливърпул, просто не можел да повярва. Веднага щом пристигнал в канцеларията си, отворил сандъка в пълна секретност. И дупката си била там! Били я откраднали успешно! Следващата стъпка на Гилиъм била да я покаже на баща си. „Какво, по дяволите, е това?“ — възкликнал Себастиан Мъри, щом зърнал дупката, която се мержелеела в сандъка. „Заради това нещо Оливър Тръмейнкоу си изгуби ума, татко — отвърнал Гилиъм, споменавайки с топло чувство изследователя. — Тъй че внимавай!“

Баща му пребледнял. Ала все пак минал през дупката и попаднал в бъдещето, в онзи опустошен Лондон, сред чиито развалини хората се криели като плъхове. Щом се съвзел от смайването си, двамата единодушно се съгласили, че това откритие трябва да се разгласи пред света. За тази цел най-добре било дупката да се превърне в търговско начинание: превозването на хората до 2000 г. щяло да набави необходимите средства, за да се финансират както самите пътувания, така и изследването на четвъртото измерение. Първата им задача била да начертаят сигурен маршрут до дупката, водеща към бъдещето, да отстранят опасностите, да разположат наблюдателни пунктове и да изравнят пътя, за да може по него безпрепятствено да мине трамвай с места за трийсет пътници. За жалост баща му не доживял да види как фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ отворила врати, но Гилиъм се утешавал с мисълта, че поне зърнал бъдещето, намиращо се отвъд часа на собствената му смърт.