Феликс Палма
Картата на времето (11)

XI

Веднага откривам, че не съм избрал подходящ момент, за да нахълтам в живота на писателя Хърбърт Джордж Уелс. За да не му досаждам прекалено, бих могъл да претупам набързо физическото му описание, като ви кажа, че известният писател бе слаб и бледен млад мъж, който бе имал и по-добри дни. Ала от многобройните персонажи, които гъмжат като риби в тази история, Уелс — навярно пряко волята му — най-често ще изплува пред погледа ни; това ме задължава да бъда малко по-прецизен в изготвянето на портрета му. Освен че бе плашещо слаб и с мъртвешки бледа кожа, Уелс носеше мустаци според модата на времето — тесни и с извити краища, — които изглеждаха твърде големи, тежки и не се връзваха с хлапашкото му лице. Въпросните мустаци бяха надвиснали като заплаха над една изящно очертана и малко женствена уста; ведно с ясните очи тя му придаваше изражение, което би могло да се определи като ангелско, ако не беше дяволитата усмивчица, играеща по устните му. Накратко, той изглеждаше крехък като порцелан, а зад засмените му очи искреше пъргав и остър ум. За тези, които обичат подробностите или са лишени от въображение, ще добавя, че тежеше малко повече от петдесет килограма, носеше обувки четирийсет и трети номер, разделената му на път коса бе сресана наляво, а телесната му миризма, обикновено с плодов нюанс, днес бе с лек примес на възкисела пот, защото само преди няколко часа двамата с новата му съпруга бяха обикаляли междуселските пътища на Съри с велосипед тандем. Това модерно изобретение веднага бе спечелило сърцата им, защото не се нуждаеше ни от фураж, ни от обор и никога не помръдваше от мястото, където е било оставено. Почти няма какво повече да добавя за Уелс, без да се впусна във вивисекция или в интимни подробности от рода на това, че половият му член се отличаваше със скромен размер и лек наклон на югоизток.

Тъкмо в този миг авторът седеше със списание в ръце на кухненската маса, на която обикновено пишеше. Тялото му, напрегнато и твърде сковано на стола, издаваше вътрешна борба. Макар и на пръв поглед да бездействаше, оставяйки се бавно да го покрие красивата дантела от назъбени сенки, които следобедното слънце изтръгваше от дървото в градината, Уелс бе зает с опити да обуздае обзелия го гняв. Пое си дълбоко дъх — веднъж, дваж, трети път, — като отчаяно се мъчеше да се успокои. Не успя. Доказателство за това бе, че запрати изданието, което четеше, по кухненската врата. Списанието полетя тромаво като ранен гълъб и се приземи на около два метра от нозете му. Уелс го изгледа от стола си с известно съжаление, изсумтя, поклати глава и накрая стана, за да го вдигне от пода, като се укоряваше за този гневен изблик, неподобаващ на цивилизовано същество. Сложи го пак на масата и седна пред него с примиреното изражение на човек, който знае, че да приемаш несполуките с добра воля е признак на мъжество и бистър ум.

Във въпросния брой от списание „Спийкър“ бе отпечатана унищожителна критика на последната му книга, „Островът на доктор Моро“ — друг популярен научнофантастичен роман, под чиято повърхност се криеше една от любимите му теми: тази за мечтателя, погубен от собствените си мечти. Главният герой в романа — корабокрушенец на име Прендик — за свое нещастие бива изхвърлен от морето на един остров, който не е отбелязан на никоя карта и, както се оказва, е владение на побъркан учен, прогонен от Англия заради жестоките си експерименти с животни. На това забравено островче докторът, споменат в заглавието, се е превърнал в нещо като примитивно божество за едно племе, съставено от изкривените творения на неговата лудост, чудовищните резултати от опитите му да превърне диви зверове в хора. В творбата си Уелс се бе опитал да отиде по-далеч от Дарвин, карайки откачения доктор да изменя живота, като прескача бавния и естествен ход на еволюцията. Същевременно това бе и личен реверанс към Джонатан Суифт, настолния му автор, защото сцената, в която Прендик се завръща в Англия и уведомява всички за фантасмагоричния рай и за бягството си от него, бе почти отражение на епизода, в който Гъливър разказва за страната на хоинъмите. И въпреки че самият Уелс не бе напълно удовлетворен от творбата си, излязла изпод ръцете му по един почти спазматичен начин — чрез донякъде необмисленото нанизване на повече или по-малко впечатляващи образи, — и бе подготвен за евентуален разгром от страна на критиката, това с положителност не намали болката от ударите. Първият удар го бе заварил съвсем неподготвен, защото дойде от собствената му съпруга. Според нея фактът, че ученият умира в ръцете на обезобразената пума, която се е опитал да превърне в жена, бе нападка срещу феминисткото движение. Как бе могла Джейн да си помисли такова нещо? Предната седмица бе получил втория удар, този път от „Сатърдей Ривю“ — един вестник, който винаги му бе изглеждал умерен в преценките си. Още по-неприятно бе, че острата критика бе подписана от Питър Чалмърс Мичъл — млад и обещаващ зоолог, бивш негов съученик, който, изменяйки на предишното им любезно приятелство, твърдеше без капка деликатност, че книгата на Уелс цели просто да шокира. Критиката на „Спийкър“ отиваше по-далеч — тя осъждаше автора като извратен, загатвайки, че следващата крачка на онзи, който успее да придаде на едно животно човешка външност, би била да поддържа плътски отношения с въпросния урод. „Господин Уелс има дарба, но я поставя в служба на позорни намерения“ — твърдеше критикът. Уелс се запита кой всъщност страдаше от извратено съзнание — дали той, или авторът на въпросната критика.

Уелс отлично знаеше, че неблагоприятните отзиви нанасят само морални щети, защото са досадни, но слаби ветрове, почти неспособни да променят курса, по който е поела книгата. Настоящият отзив, който с лека ръка заклеймяваше романа му като перверзна фантазия, дори щеше да насърчи продажбите, подготвяйки пътя за следващото издание. Все пак раните, нанесени на самоуважението на един автор, с времето могат да предизвикат фатални последици, защото най-мощното оръжие на писателя, онова, което му дава сили, е интуицията му. Ако критиката със задружни усилия обезцени неговия нюх, въпросният писател, бил той талантлив или не, би се превърнал в боязливо създание, пристъпващо към белия лист с безсмислена предпазливост, която в крайна сметка ще задуши евентуалното му дарование. Вестникарите и писачите на литературни притурки трябваше да вземат под внимание, че всяка творба обикновено е сплав от усилие и блян, въплъщение на самотен труд, на понякога дълго лелеяна мечта, ако не и отчаян залог, целящ да осмисли нечий живот, преди да я оплюят безжалостно от висотата на удобните си наблюдателници. Ала с Уелс не можеха да се справят. Не, разбира се, че не! Нямаше да успеят да го смутят, защото той имаше кошницата.

Погледна ракитовата кошница, която почиваше върху една от полиците на кухнята, и веднага почувства как потиснатият му дух се надигна отново — предизвикателен и дързък. Въздействието, което тази вещ упражняваше върху него, беше мигновено. Затова никога не се отделяше от нея и вечно я мъкнеше насам-натам въпреки подозренията, които това будеше у околните. Уелс никога не бе вярвал в муски или магически предмети, но странният начин, по който бе нахлула в живота му, както и благоприятните събития, които самото й присъствие бе започнало да поражда, го накараха да направи изключение за кошницата. Забеляза, че Джейн я е напълнила със зеленчуци и това, вместо да го подразни, го развесели — намирайки такова нелепо битово приложение на талисмана, съпругата му бе замаскирала вълшебното му естество и по забавен начин бе удвоила неговата полезност. Освен че носеше късмет и му вдъхваше самоувереност, освен че се превръщаше в символ на личното усъвършенстване при всеки спомен за необикновената личност, която я бе изплела от ракитови пръчки, кошницата можеше да се използва и като кошница.

Вече много по-спокоен, Уелс затвори списанието. Нямаше да допусне някой да помрачи успехите му, от които трябваше да се чувства удовлетворен. Беше на трийсет години и животът му — след период на мъчителна и сякаш безкрайна борба със стихиите — най-сетне се бе подредил добре. Стоманата бе закалена и от всички възможни форми мечът му бе придобил онази, която щеше да има цял живот. Сега оставаше само да го наточи, да се научи да борави с него и дори, в случай на нужда, понякога да го пои с кръв. Очевидно бе, че от него ще излезе не друго, а писател, че даже вече е станал такъв. Доказваха го трите романа, които бе издал до момента. Писател. Звучеше добре. Това поприще не му бе неприятно, защото още от малък го бе поставил на второ място след професията на преподавателя. Винаги бе желал да разтърсва заспалите умове от трибуната, но това бе нещо, което можеше да стори и от витрината на някоя книжарница, може би дори по-удобно и обхващайки далеч по-голяма аудитория.

Писател. Да, звучеше добре. Звучеше даже много добре.

Щом се успокои, Уелс обхвана с доволен поглед владението, с което се бе сдобил благодарение на литературата. Домът му, макар и скромен, изглеждаше непостижим само допреди няколко години, когато едва свързваше двата края със статиите, които успяваше да публикува в местните вестници, и с изтощителните уроци; тогава го крепеше само вярата, която му вдъхваше кошницата. Не можеше да не го сравни с къщата в Бромли, Кент, където бе израснал — жалка бърлога, вечно воняща на парафиновото олио, с което баща му мажеше дъските на пода, за да разгроми армиите от хлебарки, с които бяха принудени да съжителстват. Припомни си с досада ужасната кухня в приземието с тъй зле разположената печка с въглища и градината отзад, където се намираше смрадливият навес на нужника — обикновена дупка в земята, до която се стигаше по пътечка от отъпкана пръст. Майка му се смущаваше да я изминава при всеки позив на мехура си, защото подозираше, че посещенията й в тази постройка се следят от служителите на господин Купър, съседа шивач. Припомни си и обраслата с пълзящи растения ограда в дъното — често се катереше по нея, за да наблюдава господин Ковъл, месаря, който имаше навика да ходи из градината си, оплескан с кръв до лактите, държейки небрежно като апатичен убиец все още димящия от клането нож. В далечината се виждаше енорийската църква, стърчаща сред покривите, и гробището, пълно с напукани и покрити с мъх надгробни плочи — под една от тях почиваше крехкото телце на сестричката му Франсис, която, според твърденията на майка му, била отровена от подлия съсед господин Мъндей по време на една зловеща следобедна гощавка с чай.

Никой, та дори и самият Уелс, не би могъл да подозира, че в такова грозно скривалище биха възникнали необходимите условия за раждането на един писател, но именно така стана, макар че родилният процес бе бавен и труден. Бяха му нужни точно двайсет и една години и три месеца, за да осъществи мечтите си. Според неговите сметки, естествено, защото Уелс бе свикнал да посочва — сякаш разговаряше с бъдещите си биографи — датата 5 юни 1874 г. като деня, в който по един може би ненужно жесток начин му бе разкрито неговото призвание. През този ден претърпя зрелищно произшествие и тази случка, чието огромно значение се бе изяснило с годините, го бе убедила, че нашата воля не е от голямо значение за извайването на бъдещето ни, което се оформя по-скоро от капризното длето на случайността. Като човек, който разгъва хартиена птичка, за да разкрие отделните етапи на нейната направа, Уелс можеше да разглоби настоящото си съществуване и да открие частите, от които бе изградено. Обичаше да проследява произхода на всяка ситуация — това упражнение по метафизична дисекция му носеше същата утеха, която изпитваше, когато рецитираше таблицата за умножение, за да закрепи света с подпорите на математиката, колчем той му се стореше променлив като магма. По този начин бе установил, че началната точка, случайната искра, предизвикала веригата от събития, които щяха да го превърнат в писател, бе нещо на пръв поглед озадачаващо: опасните, бавни фалцови удари на баща му на игрището за крикет. Ала дръпнеше ли тази нишка, бързо се разплиташе целият килим: ако баща му не умееше да изпълнява тези убийствени хвърляния, нямаше да го поканят в официалния отбор на графството; ако не бе влязъл в отбора, нямаше да пие вечер със съотборниците си в „Камбаната“, близката до дома му кръчма; ако не бе пропилявал вечерите си там, занемарявайки малкия магазин за порцелан на първия етаж на къщата, който управляваше заедно с жена си, нямаше да завърже приятелство със сина на собственика; ако не бе се сприятелил с младежа, последният, срещайки синовете му при една игра на крикет, нямаше да си позволи волността да вдигне малкия Бърти и да го подхвърля във въздуха; ако не бе подхвърлял детето, то нямаше да се изплъзне от ръцете му; ако не беше се изплъзнал, осемгодишният Уелс нямаше да си счупи пищяла, удряйки се в един от клиновете, които държаха въжетата на бирената шатра; и ако не си беше счупил крака, което го принуди да остане цяло лято на легло, нямаше да разполага с идеалното оправдание, за да се отдаде на единственото развлечение, достъпно при тези обстоятелства — четенето. Това нездравословно забавление при други условия би събудило подозренията на родителите му и те биха му попречили да открие Дикенс, Суифт или Уошингтън Ървинг — писатели, посели в душата му семенце, което след време, въпреки оскъдните грижи, които успяваше да му осигури, щеше да покълне.

Понякога — от желание да оцени подобаващо онова, което притежаваше, тъй че блясъкът му да не намалее ни на йота, — Уелс се питаше какво ли щеше да излезе от него, ако не бе онази чудна верига от събития, която го хвърли в обятията на литературата. И отговорът винаги бе един и същ. Ако не бе онова необикновено стечение на обстоятелствата, понастоящем Уелс несъмнено щеше да работи в някоя аптека или нещо подобно, да тъне в недоволство и да не може да повярва, че тази безсмислена работа е неговият принос към живота. Какво ли би било да живееш без намерение, без ясна цел, без нещо, което да ти носи душевна пълнота? Не си представяше по-голяма беда от това, да минеш през света безцелно, сляп и неудовлетворен, изграждайки чрез случайни шансове и неясни решения едно незначително, безцветно съществуване, заменяемо с това на ближния, стремейки се единствено към плоското, крехко и несигурно щастие на обикновените хорица. Но за негов късмет убийствените хвърляния на баща му на игрищата за крикет го избавиха от посредствеността, предпазиха го от много превратности, превърнаха го в човек с цел, превърнаха го в писател.

Ала дори и при това положение не беше лесно да стигне дотук. Сякаш в същия миг, в който прозря съдбата си и разбра по кой път трябва да поеме, като едно необходимо допълнение се надигна онзи вятър, който щеше да спъва напредъка му. Един суров, неуморим вятър, въплътен в образа на майка му, защото Сара Уелс явно имаше две мисии в живота — да бъде едно от най-нещастните създания на планетата и да направи от малкия Бърти и по-големите му братя, Фред и Франк, полезни хора, което за нея означаваше продавачи, търговци на платове или някоя друга разновидност на онези самоотвержени атласовци, които гордо, но дискретно крепят на плещите си тежестта на света. Уелс я бе разочаровал със стремежа си да бъде нещо повече от това, но не биваше да се придава особено значение на тази негова простъпка, защото така само се наливаше масло в огъня. Малкият Бърти бе разочаровал майка си още от мига на раждането си, имайки нахалството да изскочи от утробата й, снабден със свойствения за мъжете инструментариум — като се има предвид, че девет месеца по-рано тя бе влязла в спалнята на омразния си съпруг с условието да й направи едно момиченце, което да замести починалото.

Не е чудно, че при такова злополучно начало връзката на Уелс с майка му се развиваше все в същия дух. Щом приключи приятният отдих, предоставен от счупването на крака и великодушно удължен от селския лекар — който, без някой да го моли, намести зле костта и се наложи да я счупи отново, за да поправи грешката си, — малкият Бърти постъпи в школата в Бромли. Двамата му братя вече бяха минали оттам, но господин Морли, учителят, не бе постигнал ни най-малък успех с тях. Момчето обаче веднага показа, че не всички са от един дол дренки. Господин Морли бе толкова удивен от бляскавия ум на изтърсака Уелс, че дори си затвори очите за неплатената учебна такса, но това благосклонно отношение не попречи на майка му да го откъсне от чиновете и тебеширите, сред които се чувстваше тъй удобно, и да го прати като чирак в магазина за платове на Роджърс и Дение в Уиндзор. След два месеца работа от седем и половина сутринта до осем вечерта, с една кратка почивка за обяда в тясното и вечно тъмно подземие, Уелс се уплаши, че младежкият му дух ще залинее бавно и неизбежно, както се бе случило и с по-големите му братя, почти напълно изгубили някогашната си жизнерадост и решителност. И тъй, той всячески се постара да покаже на света, че не е създаден за служител в магазин за платове — сиреч отдаде се още по-усърдно на своите мечтания, така че накрая собствениците се видяха принудени да уволнят завеяния младеж, който все объркваше поръчките и през по-голямата част от деня бленуваше в някой ъгъл. Благодарение на намесата на един втори братовчед на майка му, Уелс бе изпратен да помага на един родственик, който ръководеше училище в Ууки, Съмърсет, където можеше да завърши и образованието си като учител. За нещастие тази работа, която бе далеч по-съзвучна със стремежите му, твърде скоро се осуети, когато стана ясно, че директорът на центъра е мошеник, спечелил поста си чрез фалшифициране на академичната си квалификация. И вече не чак толкова малкият Бърти отново стана жертва на натрапчивите идеи на майка си, която пак го отдалечи от съдбата му, изпращайки го по погрешна пътека. Току-що навършил четиринайсет години, Уелс започна работа като чирак в аптеката на господин Кауъп, комуто бе заръчано да го обучи за продавач в дрогерия. Аптекарят обаче скоро разбра, че това момче е прекалено даровито, за да прахосва заложбите си с такава служба, и го повери на Хорас Байът, директора на средното училище в Мидхърст, който усилено издирваше способни ученици, за да придадат на школата му онзи академичен престиж, който й липсваше. За Уелс не бе трудно да се открои в тази среда, съставена основно от посредствени момчета, и да привлече веднага вниманието на Байът, който се споразумя с аптекаря, че ще се постарае да даде на талантливия младеж възможно най-доброто образование. Ала майка му скоро разкри заговора на тези двама филантропи, които си нямаха друга работа, ами се мъчеха да тласнат малкия Бърти към гибел. Тя изпрати сина си в друг магазин за платове, този път в Саутсий, Хемпшир. Там Уелс прекара две години в дълбок душевен смут, опитвайки се да проумее защо неумолимият вятър упорито го събаряше от коня всеки път, щом поемеше по вярната пътека. Животът в Търговския център за платове на Едуин Хайд подозрително приличаше на престой в ада: тринайсет часа тежък труд, които завършваха със затварянето в спалното помещение — голямата задушна барака, където служителите спяха така нагъсто, че даже и сънищата им се смесваха. Няколко години по-рано, убедена, че некадърността на съпруга й в крайна сметка ще доведе до банкрут търговията им с порцелан, майка му бе приела службата на икономка в имението Ъппарк, запокитено зад склона на Хартинг Даун, където на младини бе работила като камериерка. Именно там изпращаше Уелс отчаяни и доста плачливи писма, които от уважение към него няма да предам тук; в тях той редуваше детински молби с твърде находчиви доводи, опитвайки се напразно да убеди майка си да го измъкне от плен. Като виждаше с огорчение, че тъй желаното бъдеще се изплъзва от ръцете му, Уелс старателно разнищваше недостатъците на нейните решения. Питаше я как, според нея, би могъл да я подпомага на старини с мизерната заплата на продавач, докато с образованието, което искаше да получи, можеше да достигне отлично положение; наричаше я нетолерантна и тъпа и дори заплашваше да извърши самоубийство или други, още по-страшни действия, които завинаги да опетнят името на семейството. Ала нищо не можеше да накара майка му да отстъпи от намерението си да го превърне в почтен продавач на платове. Наложи се някогашният му покровител Хорас Байът, притиснат от увеличаващия се брой на учениците, да му се притече на помощ, като му предложи преподавателско място в училището си със заплата от двайсет лири за първата година и четирийсет за следващите. Уелс отчаяно размаха тези цифри пред очите на майка си, която неохотно се съгласи синът й да напусне магазина за платове, уморена от толкова безплодни усилия да го вкара в правия път. Облекчен, той с благодарност се постави в услуга на своя спасител, чиито очаквания жадуваше да оправдае. Денем преподаваше на по-малките ученици, а нощем учеше, за да завърши образованието си и поглъщаше ненаситно всичко, което му попаднеше относно биологията, физиката, астрономията и другите науки. Титаничните му усилия бяха възнаградени със стипендия за Кралския колеж в Лондон, където преподаваше не друг, а професор Томас Хъксли, известният физиолог, подкрепил Дарвин в прочутите му диалектически диспути с епископ Уилбърфорс.

Въпреки всичко не може да се каже, че Уелс замина за Лондон с леко сърце. По-скоро изпитваше силни терзания, че е лишен от подкрепата на родителите си в това важно начинание. Сигурен бе, че майка му жадува той да се провали в учението си и така да потвърди убеждението й, че Уелсовци са годни само за продавачи на платове, че от такъв съмнителен материал като семето на нейния съпруг не би могъл да се пръкне гений. Баща му, от своя страна, беше жив пример, че на несполуката човек може да се наслаждава така, както и на щастието. През лятото, което бяха прекарали заедно, Уелс с тревога установи, че неговият родител, макар възрастта да го бе лишила от убежището на крикета, бе все така вкопчен в единственото нещо, придавало смисъл на живота му. Той бродеше като неспокоен призрак из игрищата, понесъл голяма торба на амбулантен търговец, натъпкана с ръкавици, подплънки, наколенки и топки за крикет, нехаейки, че магазинът за порцелан затъва окончателно като разрушен от оръдейни изстрели галеон насред океана. При това положение Уелс нямаше нищо против да отседне в един пансион, където наемателите сякаш се състезаваха кой ще успее да вдигне най-странния шум.

Дотолкова бе свикнал светът да му показва винаги най-неприятното си лице, че когато леля му Мери Уелс му предложи да се настани в дома й на Юстън Роуд, неволно прояви недоверие, защото това очевидно бе нормален дом, топъл и гостоприемен, пропит с тиха хармония — накратко, никак не приличаше на окаяните декори, сред които бе протичал животът му до момента. От благодарност към леля си, задето най-сетне му предостави период на примирие в онази безкрайна битка, която бе неговият живот, Уелс се почувства едва ли не задължен да поиска ръката на дъщеря й Изабел, сладкото и добродушно девойче, което сновеше дискретно из къщата. Скоро обаче разбра, че е взел необмислено решение, защото след венчавката, извършена бързо и делово като досадна формалност, установи онова, което вече подозираше — че двамата с братовчедка си нямат нищо общо. Откри също така, че Изабел бе възпитана да бъде образцова съпруга, тоест да задоволява всички потребности на съпруга си, освен, разбира се, свързаните с брачната постеля; там тя се държеше със студенината на машина, отлична за размножаване, но негодна за наслада. Все пак нищожният плътски апетит на съпругата му си оставаше малка и лесно поправима беда, ако човек посещаваше други кревати; Уелс бързо установи, че светът е отлично снабден с прелестни брачни ложета, към които хипнотичното му красноречие можеше да му проправи път. И тъй, реши най-сетне да се радва на живота, който явно вече бе влязъл в релси. Потопен в онова скромно епикурейство, което можеше да си позволи със седмичната гвинея от своята стипендия, Уелс не само се отдаде на плътски наслади, на неизследвани до момента дисциплини, като например литературата и изкуството, и на радостта от всяка секунда от престоя си в Южен Кенсингтън, спечелен с толкова пот, но и прецени, че е дошло време да разкрие пред света най-съкровената си мечта, публикувайки кратък разказ в „Сайънс Скулс Джърнъл“.

Главният герой на разказа, озаглавен „Аргонавтите във времето“, бе един луд учен, доктор Небогипфел, който изобретява машина на времето, за да пътува в миналото и да извърши убийство. Идеята за пътуване във времето не беше нова, Дикенс вече я бе използвал в новелата си „Коледна песен“, а също и американецът Едгар Алън По в „Разказ за Нащърбените планини“. И в двете повествования обаче ставаше дума за пътуване насън или халюцинация. Затова пък ученият на Уелс пътуваше по своя воля, използвайки за пръв път механично устройство. Това, в крайна сметка, беше твърде оригинално. Ала този пръв и предпазлив опит да се докаже като писател не промени обичайния ход на живота, който, за разочарование на Уелс, продължи да си тече постарому. И все пак с тези първи стъпки той се сдоби с най-необикновения читател, който някога бе имал и щеше да има занапред. Няколко дена след публикуването получи визитна картичка на почитател, който бе прочел разказа му и го молеше да приеме покана за чай. Името на визитката го накара да се сепне: Джоузеф Мерик, по-известен като Човекът-слон^[1].