Феликс Палма
Картата на времето (20)

XX

Словата на Гилиъм Мъри бавно се стопиха във въздуха като някакво заклинание, което остави публиката потопена в благоговейно мълчание. С един бегъл поглед наоколо Клеър се увери, че вълнуващата история, разказана от предприемача несъмнено алегорично, за да се смекчи суровостта на тези тъй ужасни събития, бе успяла да събуди у присъстващите интерес към битката, която щяха да видят, както и известна симпатия към капитан Дерек Шакълтън и дори към неговия враг Соломон, комуто Мъри, умишлено или не, бе придал човешки черти. Фъргюсън, Луси, че даже и Чарлс Уинслоу бяха добили слисано и развълнувано изражение: личеше си, че нямат търпение да се озоват в бъдещето, да участват, па макар и само като обикновени свидетели, в такива важни събития, да видят поне развръзката на тази история. Клеър си помисли, че подобно изражение сигурно е изписано и на нейното лице, макар и по съвсем различни причини. Заговорът на автоматите, опустошението на Лондон или усърдната сеч, на която марионетките бяха подложили нейния вид — нищо от това не я впечатли толкова, колкото решимостта на Шакълтън, неговата личност, неговото безстрашие. Този мъж бе създал войска от останките на човечеството и бе върнал надеждата в света, да не говорим, че беше преживял и собствената си смърт. Каква ли би била любовта на един такъв мъж, запита се тя.

След приветствената реч групата, начело с Мъри и водача на експедицията, пое през безброй галерии, отрупани с часовници, към огромен хамбар, където ги чакаше „Хронотилус“. Лъскавото и гиздаво возило изтръгна от присъстващите единодушен шепот на възхита. То всъщност приличаше на общоприетите трамваи само по форма и размери, защото многобройните спомагателни средства, с които беше окичено, му придаваха вид на панаирджийска каруца. Делничният му облик бе изчезнал под плетеница от тръби от хромирано желязо, които обточваха страните му подобно на вратни сухожилия. Обхванала всичко с ненаситно усърдие, тази блестяща мрежа от тръби, обсипани с нитове и клапи, оставяше открити само две врати от майсторски обработен махагон. От едната се влизаше в купето на пътниците; другата, малко по-тясна, водеше към кабината на ватмана, която сигурно бе отделена от останалата част на трамвая посредством някаква вътрешна стена, реши Клеър, защото единствено нейните прозорци не бяха боядисани в черно. Успокоително бе да знаеш, че поне ватманът не кара слепешком. Прозорците на пътническия вагон, които имаха форма на илюминатори, действително бяха затъмнени, точно както им бе съобщил Мъри. Никой от пасажерите не би могъл да види четвъртото измерение, а съответно и чудовищата, които го обитаваха, не ще можеха да видят уплашените им лица, очертани в прозорчетата като изображения върху камеи. Отпред на трамвая бе поставен клин, подобен на онези, които имат ледоразбивачите; неговото обезпокоително предназначение навярно бе да проправя път на всяка цена, отнасяйки всяко препятствие. Към задната част пък бе прикрепен сложен парен двигател, целият в мотовилки, витла и зъбчати колела; от време на време той пръхтеше като морски звяр и изпускаше облак топла пара, която игриво повдигаше полите на дамите. Но без съмнение онова, заради което возилото не можеше да бъде определено просто като трамвай, бе кабината на покрива му, където в този миг се настаняваха — след като се бяха изкатерили по завинтена отстрани стълбичка — двама души с войнствен вид, понесли няколко винтовки и сандъче с боеприпаси. Клеър с интерес забеляза и един перископ, поставен между въртящата се поставка за оръдия и кабината.

Ватманът, недодялан момък с глуповата усмивка, отвори вратата на вагона и зачака отстрани до водача на експедицията, застанал в позиция „мирно“. Досущ като полковник, който прави преглед на войската, Гилиъм Мъри премина бавно пред пътниците, като ги наблюдаваше с ласкава строгост. Клеър го видя да се спира пред една госпожа, която държеше пудел в ръцете си.

— Опасявам се, че кученцето ви не ще може да ви придружи, госпожо Джейкъбс — каза той с благосклонна усмивка.

— Но Бъфи няма да мръдне от ръцете ми, господин Мъри… — възмути се жената.

Гилиъм поклати глава дружелюбно, но непреклонно и й отне кутрето с бързо и прецизно движение — точно както се вади развален зъб; сетне го подаде на една от своите секретарки.

— Моля ви, Лайза, постарайте се на Бъфи да не му липсват грижи до завръщането на госпожа Джейкъбс.

След предаването на кучето Мъри поднови проверката си, без да обръща внимание на вялите протести на госпожа Джейкъбс. С театрално сърдито изражение спря пред двама мъже, които носеха куфари.

— За това пътуване няма да ви трябва багаж, господа — рече той, като ги освободи от товара.

После помоли всички да оставят часовниците си на подноса, с който Лайза мина пред тях, като повтори, че така се намалява опасността да бъдат нападнати от зверовете. Когато най-сетне всичко се нареди така, както му беше угодно, той се изстъпи пред групата и й отправи горда и развълнувана усмивка — като маршал, който се готви да изпрати войската си на самоубийствена мисия.

— Е, дами и господа, надявам се, че ще се насладите на посещението си в 2000 г. Не забравяйте какво ви казах: изпълнявайте безпрекословно нарежданията на господин Мазурски. Аз ще очаквам завръщането ви с изстудено шампанско.

След това бащинско сбогуване Мъри се отдръпна на заден план и отстъпи главната роля на Мазурски, който любезно покани присъстващите да се качат във времевия трамвай.

Развълнувани, пътниците влязоха в нестройна редица в луксозното возило. Вагонът, чиито стени бяха тапицирани с щампован плат, имаше две редици дървени пейки с тясна пътека между тях. Свещници, завинтени към стените и тавана, обливаха купето с трепкаща, призрачна светлина, която сякаш приканваше към молитва. Луси и Клеър заеха една пейка приблизително в средата на вагона, между господин Фъргюсън и съпругата му и две уплашени контета, чиито родители ги бяха пратили най-напред в Париж и Флоренция, за да попият магията на изкуството, а сега пък ги пращаха в бъдещето, за да добият по-широк поглед върху живота. Докато останалите пътници заемаха местата си, Фъргюсън, извил глава назад, взе да досажда на девойките с безвкусни забележки за обзавеждането на вагона, на които Луси отговаряше вежливо. Клеър, от своя страна, се стараеше да не им обръща внимание, за да може да се наслаждава на този значим миг, въпреки че това не беше лесно.

Когато всички се настаниха, водачът затвори вратичката на вагона и седна на едно малко кресло пред тях като надзирател на галера пред редиците от гребци. Почти веднага мощен тласък разтърси возилото, изтръгвайки слаби викове от пътниците. Мазурски побърза да ги успокои с обяснението, че силните раздрусвания се дължат на пуснатия в ход двигател. И наистина, както скоро се увериха, неприятните тласъци взеха да отслабват, докато накрая се превърнаха в лека вибрация, почти като неспирно мъркане, което идваше от задната част на движещия се вагон. Тогава Мазурски хвърли един поглед през перископа и се усмихна със спокойно задоволство.

— Дами и господа, имам удоволствието да ви съобщя, че потеглихме към бъдещето. В този момент прекосяваме четвъртото измерение.

Сякаш за да потвърди думите му, трамваят изведнъж се разклати, което отново предизвика известно вълнение сред пасажерите. Водачът пак се зае да ги успокоява, като се извини заради състоянието на пътя. Трябвало да разберат, че колкото и да било разчистено трасето, което возилото следвало през четвъртото измерение, все пак ставало дума за естествено неравен терен, осеян с издатини и дупки. Клеър погледна лицето си, отразено в затъмненото прозорче, и се запита как ли изглежда пейзажът, който черната боя им пречеше да видят. Ала едва бе успяла да си зададе този въпрос, когато ги сепна оглушителен рев, идващ отвън, последван от порой от изстрели, след които отекна сърцераздирателен, нечовешки стон. Уплашена, Луси силно стисна ръката на Клеър. Мазурски не направи никакъв коментар. На разтревожените погледи на пътниците отговори само с безгрижна усмивка, сякаш искаше да им загатне, че подобна гюрултия ще се чува често по време на пътуването, затова ще е най-добре да не й обръщат внимание.

— Е — подхвана той, когато всички се поуспокоиха, като стана от мястото си и закрачи по пътеката. — Скоро ще пристигнем в 2000 г. А сега ме слушайте внимателно, моля, защото ще ви обясня какво ще правим, щом се озовем в бъдещето. Както ви уведоми господин Мъри, когато слезем от времевия трамвай, ще ви отведа на възвишението, от което ще наблюдаваме последната битка между хората и автоматите. Оттам нас няма да ни виждат, но ще трябва всички да се придържаме към групата и да пазим тишина, за да не издадем местоположението си. Не знаем какви последици би имало обратното за тъканта на времето, но едва ли ще са положителни.

Отвън пак се разнесе рев, последван от страховити изстрели, на които Мазурски почти не обърна внимание. Той крачеше спокойно между пейките, с палци, пъхнати в джобовете на жилетката, и умислено изражение — съвсем като университетски преподавател, уморен да повтаря безспир все една и съща реч.

— Сражението ще трае приблизително двайсет минути — продължи той — и ще е като малка пиеса в три действия: най-напред ще се появят злодеят Соломон и свитата му, причаквани в засада от храбрия капитан Шакълтън и неговите хора, после ще се разгърне кратка, но вълнуваща битка, а накрая ще има двубой с шпаги между автомата, наречен Соломон, и Дерек Шакълтън — двубой, който, както знаете, ще завърши с победа за човека. А когато приключи, и през ум да не ви минава да аплодирате! Това не е някакъв водевил, а действително събитие, на което, предполага се, не би трябвало да присъстваме. Просто се подредете в колона и ме последвайте до трамвая, без да вдигате шум. После пак ще прекосим четвъртото измерение и ще се приберем у дома живи и здрави. Разбрахте ли ме добре?

Пътниците кимнаха почти в унисон. Луси стисна отново ръката на приятелката си и се усмихна развълнувана. Клеър й отвърна със същия жест, ала нейната усмивка бе съвсем различна: това бе прощална усмивка, едничкият начин, по който можеше да каже на Луси, че е била най-добрата й приятелка и никога не ще я забрави, но трябва да последва съдбата си. Простичък жест със скрито послание, което щеше да се разтълкува след време — като целувката, която Клеър бе положила на гостоприемната буза на майка си или на сбръчканото чело на баща си; нежни, но учудващо сериозни и тържествени целувки, неподходящи за сбогуване преди обичайно събитие като гостуването в имението на Бърнет. Това обаче не бе привлякло вниманието на родителите й. Клеър отново се загледа в черното стъкло, питайки се дали бе подготвена за живот в света на бъдещето — онази опустошена Земя, описана от Гилиъм Мъри, — и усети как я прониза страх, който се насили да пропъди. Не можеше да се огъне сега, когато бе толкова близо до целта, трябваше да се придържа към своя план.

В този момент трамваят спря с хриптене. Мазурски дълго се взира през перископа си, докато се увери, че навън всичко е наред. Сетне отвори вратата на возилото със загадъчна усмивка, огледа за миг пейзажа със свъсено чело, усмихна се на пътниците и рече:

— Дами и господа, ако бъдете така любезни да ме последвате, ще ви покажа 2000 г.