Феликс Палма
Картата на времето (15)

XV

Трябваше да примигне поне десетина пъти, за да започне отново да вижда ясно. Таванът полека се съгради пак пред очите му — без видими аномалии — и разтуптяното му сърце започна да се успокоява. Установи с облекчение, че не изпитва гадене или световъртеж. Дори и страхът започна да се топи, щом осъзна, че не е умрял, изпечен от светкавиците — от тях във въздуха бе останал само един мирис на изгорели пеперуди. Тялото му страдаше единствено от досадна скованост, причинена от напрежението, но не искаше да отпъжда това усещане, защото го намираше за съвсем уместно. В края на краищата, не отиваше на пикник. Канеше се да промени миналото, да промени онова, което вече се беше случило. Той, Андрю Харингтън, щеше да преобърне времето. Не беше ли за предпочитане да е стегнат и нащрек?

Когато избухващите мълнии най-сетне стихнаха и вече можеше да вижда ясно, Андрю се осмели да слезе от машината, като се стараеше да не вдига шум. Изненада се колко твърд бе подът — сякаш бе очаквал, че миналото трябва да е съставено от дим, мъгла или друга безплътна или мека субстанция, просто защото е вече изразходена част от времето. Но както се увери, пристъпвайки неуверено по пода, настоящата действителност бе също тъй солидна и реална като онази, която току-що бе напуснал. Дали наистина се бе озовал в 1888 г.? Обходи с подозрителен поглед тавана, който все така тънеше в сумрак, и дори пое няколко глътки въздух, съсредоточен върху техния вкус като епикуреец, сякаш търсеше доказателства — някаква подробност, която да го убеди, че се намира в миналото, че действително е пътувал във времето. Откри я, когато надникна през прозореца — улицата си беше същата, каквато си я спомняше, но файтонът, който ги бе докарал, не се виждаше никъде, а в градината на къщата зърна един кон, който преди не беше там. Но наистина ли някаква си кранта, вързана за стобор, бе достатъчна, за да отличи една година от друга? Като доказателство това му изглеждаше твърде банално и несъстоятелно. Разочарован, огледа внимателно небето — тъмно и спокойно платно, по което звездите бяха пръснати като шепа нехайно разпилени житни зърна. Там също не забеляза нищо необичайно. След кратко и безполезно наблюдение сви рамене и си каза, че не е задължително да открие значителни разлики в обстановката, защото се бе върнал само осем години назад във времето.

Сетне поклати глава. Не можеше да се впуска в прецизни проверки. Имаше мисия, която трябваше да изпълни, и не разполагаше с излишно време. Отвори прозореца и след като се увери в здравината на пълзящото по стената растение, започна да се спуска по него, следвайки указанията на Уелс да не вдига шум, за да не събуди обитателите на къщата. Слизането изобщо не го затрудни и щом се озова на земята, се приближи предпазливо към коня, който невъзмутимо го бе наблюдавал как се спуска по стената. Андрю леко го погали по гривата, за да приспи опасенията, които животното би могло да изпитва към него. Не беше оседлано, но на стобора висяха окачени седло и сбруя. Андрю не можеше да повярва на късмета си. Зае се да оседлае коня с внимателни движения, за да не го подплаши, като същевременно държеше под око къщата, която тънеше в пълен мрак. Сетне хвана животното за юздите и го поведе към улицата, като му шепнеше гальовно. Сам се чудеше на хладнокръвието, с което действаше. Яхна коня, хвърли последен поглед наоколо, за да се увери, че обстановката продължава да е разочароващо спокойна, и се понесе към Лондон.

Едва когато се бе отдалечил достатъчно, превръщайки се в едно стремително препускащо петно в нощта, Андрю най-сетне осъзна, че скоро щеше да види Мери Кели. Това го разтърси вътрешно и нервното му напрежение се върна. Да, колкото и да му изглеждаше невероятно, намираше се във време, в което тя все още беше жива. В този час още не беше убита. В момента навярно бе в „Британия“ и се наливаше с алкохол, за да забрави за страхливия си любовник, преди да се отправи с несигурни крачки към обятията на смъртта. Припомни си обаче, че не му е позволено да се срещне с нея, да я прегърне, да подслони глава в извивката на шията й и да вдъхне въжделения й аромат. Не, Уелс му бе забранил това, защото този простичък жест на обич можеше да промени тъканта на времето, да доведе света до гибел. Трябваше само да убие Изкормвача и да се върне обратно, както му бе наредил писателят. Действията му трябваше да са бързи и акуратни като хирургична намеса, чиито последици щяха да станат явни при събуждането на пациента — тоест при завръщането на Андрю във времето, от което бе дошъл.

Уайтчапъл тънеше в мрачна тишина. Андрю се чудеше защо не долавя никакъв шум, докато не се сети, че през този период Уайтчапъл бе прокълнат и наплашен квартал, из чиито улички все още бродеше и сееше смърт с ножа си чудовището, наречено Джак Изкормвача. Забави галопа, когато навлезе в Дорсет Стрийт, осъзнавайки, че в тази дълбока тишина чаткането на конските копита по паважа навярно звучеше като гюрултията на ковачница. Слезе от седлото на няколко метра от входа на апартаментите на Милърс Корт и завърза животното за една желязна ограда, до която светлината на уличните лампи не достигаше, тъй че присъствието му да мине колкото се може по-незабелязано. Сетне, щом се увери, че на улицата няма друг освен него, бързо мина през арката на входа, който водеше към апартаментите. Всички наематели спяха, тъй че отникъде не проблясваше светлинка, която да го насочва в непрогледния мрак, но Андрю познаваше мястото толкова добре, че би могъл да се движи из него дори със завързани очи. Докато навлизаше все по-навътре в тази тъй позната обстановка, започна да го обзема безкрайна тъга. Тя достигна най-високата си точка, когато спря пред стаичката на Мери Кели, която също тънеше в мрак. Ала носталгията му бе пометена от дълбоко изумление, щом осъзна, че докато стоеше пред скромната стая, която някога бе негов рай и ад, в същото време получаваше и плесница от баща си в имението Харингтън. През тази нощ, благодарение на едно чудо на науката, на света имаше двама Андрювци. Запита се дали другото му аз също го усеща по някакъв начин — чрез гъдел по кожата или бодежи във вътрешностите, — както бе чувал, че се случва при близнаците.

Шум от стъпки го изтръгна от размишленията му. С разтуптяно сърце изтича да се скрие зад ъгъла на съседното жилище. Бе се сетил за това скривалище от първия миг, защото, освен че му изглеждаше най-сигурно, се намираше на едва десетина метра от вратата на стаята на Мери — подходящо разстояние както за добра видимост, така и за стрелба по Изкормвача, в случай че не събереше смелост да се приближи повече до него. Щом се притаи там, притиснал гръб до стената, извади пистолета от джоба си и наостри уши. Стъпките, които го накараха да застане нащрек, изграждаха един объркан и хаотичен ритъм, характерен за ранен или пиян човек. Веднага осъзна, че тези стъпки можеха да принадлежат единствено на неговата любима, и душата му се разтрепери като лист от внезапен порив на вятъра. В тази нощ, както и в много от предишните, Мери Кели се връщаше от „Британия“, залитайки, само че тоя път другото му аз не беше там, за да я съблече, да я сложи да си легне и да бди над пиянския й, пълен с кошмари сън. Андрю бавно надникна иззад ъгъла. Зениците му бяха привикнали достатъчно с мрака, за да различат олюляващата се фигура на любимата му, която тъкмо спря пред вратата на стаичката. Едва се удържа да не изтича при нея. Усети как очите му се навлажняват, докато я наблюдаваше как се поизправи в стремежа си да преодолее клатушкането, причинено от алкохола, как нагласи шапчицата си, която заплашваше да падне заради постоянното олюляване, и как пъхна ръка през дупката на прозореца, за да се бори с ключалката в продължение на няколко безкрайни секунди, докато успее да я отвори. После се скри в стаята, като затръшна вратата неуместно силно, а след малко бледото сияние на една лампа разнесе отчасти мрака, който се стелеше пред прага й.

Андрю се облегна на стената. Едва бе избърсал сълзите си, когато го сепнаха нови стъпки. Някой тъкмо влизаше в тесния проход. На младежа му трябваха няколко секунди, за да проумее, че това би могъл да е само Изкормвача. Чу как ботушите му пристъпваха по паважа с една студена предпазливост, която смразяваше душата. Това бяха движенията на самоуверен, неумолим хищник, който знае, че жертвата не може да му избяга. Отново надникна иззад ъгъла и с ужас видя как един огромен мъжага се приближава към стаичката на любимата му, без да бърза, изучавайки мястото с внимателен поглед. Андрю усети странно замайване: вече бе чел във вестниците онова, което в момента се случваше пред очите му. Сякаш гледаше пиеса, чийто сюжет знаеше наизуст, и сега му оставаше само да прецени актьорската игра. Мъжът се спря пред вратата и погледна предпазливо през дупката на прозореца, като че ли искаше грижливо да спази всеки детайл от хрониката, която — макар и още да не бе написана — Андрю бе носил в джоба на сакото си цели осем години; сега тази статия, благодарение на неговата времева акробатика, му се струваше по-скоро предсказание на факти, а не тяхното описание. Но за разлика от онази нощ, той беше тук, готов да промени събитията. Така погледнато, онова, което се канеше да направи, бе като доизкусуряване на вече завършена картина — все едно да добавиш нови мазки към „Трите грации“ или към „Момичето с перлената обица“.

След като установи с радост, че жертвата му е сама, Изкормвача хвърли последен поглед наоколо — изглеждаше доволен, дори ликуващ заради благоприятното спокойствие, което бе обгърнало мястото и щеше да му позволи да извърши престъплението си в неочаквано уютни условия. Това поведение възмути Андрю и го накара да изскочи импулсивно от скривалището си, пренебрегвайки възможността да застреля Изкормвача оттам. Да му види сметката от разстояние и чрез хигиеничното посредничество на оръжието — това действие отведнъж му се видя твърде хладно, безлично и незадоволително. Яростта, която го бе завладяла, изискваше да изтръгне живота на изверга по един по-интимен начин. Може би да го удуши с голи ръце, да го пребие до смърт с приклада на револвера, изобщо да вземе по-активно участие в унищожението на Изкормвача, да усети как низкият му живот угасва малко по малко — в ритъм, определен от Андрю. Но докато крачеше решително към чудовището, осъзна, че колкото и да жадуваше да го ликвидира в ръкопашен бой, не бе разумно да се отказва от оръжието — противникът беше необикновено силен, а той самият нямаше опит в подобни схватки.

От прага на стаичката Изкормвача го наблюдаваше със спокойно любопитство — може би се питаше откъде се бе пръкнал тоя тип. Андрю предвидливо се спря на около пет метра от него, досущ като дете, което се бои, че лъвът може да го цапардоса с лапата си, ако се приближи твърде много до клетката. Не различаваше чертите на лицето му в мрака, но така навярно беше по-добре. Вдигна револвера и се прицели в гърдите му, както го бе посъветвал Чарлс. И ако бе стрелял в този миг — хладнокръвно, без да мисли какво прави, просто изпълнявайки поредната стъпка от импулсивния танц, в който сякаш участваше, — всичко щеше да стане безпрепятствено, бързо и акуратно като хирургична намеса. Ала за нещастие Андрю се спря за миг, за да помисли какво върши, и внезапно осъзна, че се кани да стреля по човек, не по елен или по бутилка; самият факт, че да убиеш някого е нещо толкова просто и достъпно, го срази и пръстът му замръзна на спусъка. Изкормвача поклати глава, отчасти с изненада, отчасти с насмешка, и в този миг Андрю видя как се разтрепери ръката, с която държеше револвера. Това окончателно съсипа решимостта му и вдъхна кураж на Изкормвача, който се възползва от колебанието на младежа, за да измъкне светкавично един нож изпод палтото си и да се хвърли към шията му. По ирония на съдбата именно тази животинска атака накара пръста на Андрю да се раздвижи. Внезапен гърмеж — кратък, отсечен — разкъса нощната тишина. Мъжът бе улучен точно в средата на гърдите. С все още насочен към него револвер Андрю видя как той отстъпи няколко крачки назад, като се олюляваше. Тогава свали топлото и димящо оръжие, смаян както от това, че го бе използвал, така и от обстоятелството, че бе невредим след такова непредвидено нападение. Второто, впрочем, не бе съвсем вярно, както веднага му подсказа една пареща болка в лявото рамо. Без да откъсва поглед от Изкормвача, който продължаваше да се клатушка пред него като мечка, изправена на задните си крака, Андрю опипа с пръсти болезненото място и установи, че ножът — макар и да се бе разминал с югуларната му вена — бе раздрал сакото му на височината на рамото и се бе забил в плътта му. Ала въпреки че кръвта бликаше енергично, раната не изглеждаше много дълбока. Що се отнася до Изкормвача, все още нямаше потвърждение дали изстрелът е бил смъртоносен, или не. След тромавия си танц той се преви на две, а ножът, напоен с кръвта на Андрю, се изплъзна от ръката му, тупна на паважа и мракът го погълна. Сетне мъжът издаде едно дрезгаво ръмжене и заби коляно в земята, сякаш бе разпознал някой принц в лицето на своя убиец; от гърлото му се изтръгнаха още няколко стенания, само че по-тънки и пресекливи. Най-после, когато Андрю, преситен от тази театрална агония, вече обмисляше дали да не го повали с един ритник, Изкормвача рухна на земята учудващо рязко и остана проснат в нозете му.

Младежът се канеше да коленичи, за да провери дали дава признаци на живот, но в този миг Мери Кели, несъмнено обезпокоена от шумотевицата, отвори вратата на стаичката си. Преди тя да го разпознае, Андрю надви изкушението да погледне лицето, което не бе виждал през осемте години, откакто бе умряла, и се завъртя кръгом. Оставяйки трупа, той хукна към уличката, докато Мери викаше след него: „Убиец, убиец!“ Позволи си да хвърли поглед през рамо, щом стигна до арката на входа, и я видя, коленичила в трепкащ кръг от светлина; тъкмо затваряше с внимателен жест очите на мъжа, който в едно далечно време и в един свят, който сега изглеждаше не по-реален от сън, я бе обезобразил до неузнаваемост.

Конят го чакаше там, където го бе оставил. Запъхтян от тичането, Андрю го яхна и побърза да се махне оттам. Въпреки вълнението си, успя да се ориентира в лабиринта от улички и да намери обратния път. Едва когато напусна пределите на Лондон, започна да се успокоява и да осъзнава постъпката си. Беше убил човек, но поне го бе сторил при самозащита. Пък и не ставаше дума за кой да е човек. Беше убил Джак Изкормвача, беше спасил Мери Кели и променил вече станалото. Пришпори коня, жадувайки да се върне в своята епоха и да провери последиците от действията си. Ако всичко бе минало благополучно, Мери щеше не само да е жива, но и навярно да е негова съпруга. Дали имаше дете от нея? А може би две или три? Пришпори коня още по-силно, карайки го да препуска до изнемога, сякаш се боеше, че това идилично настояще ще се стопи като мираж, ако се добере до него твърде късно.

Уокинг все така тънеше в онова безметежно спокойствие, което преди няколко часа бе изпълнило Андрю с недоверие, но сега той бе признателен за покоя, който щеше да му позволи да приключи мисията си без особени произшествия. Слезе чевръсто от коня и отвори решетестата порта, но нещо го накара да се спре внезапно: една фигура го чакаше до вратата на къщата. Андрю мигновено си спомни какво се бе случило с приятеля на Уелс и разбра, че това сигурно бе някой страж на времето, комуто бе наредено да го екзекутира, задето бе променил миналото. Опитвайки се да не се поддава на паниката, той измъкна пистолета от джоба си с цялата бързина, на която бе способен, и го насочи към гърдите на фигурата, както го бе посъветвал братовчед му да стори с Изкормвача. Щом видя, че е въоръжен, натрапникът се хвърли встрани, претича през градината и се стопи в мрака. Без да е съвсем сигурен какво трябва да направи, Андрю се опита да проследи котешките му движения с револвера си, докато не го видя как пъргаво се изкатери по стобора и изскочи на улицата.

Чак когато чу тропота на отдалечаващите се стъпки, свали оръжието и се помъчи да се успокои, като дишаше бавно и отмерено. Дали този човек бе убиецът на приятеля на Уелс? Не знаеше, но след като въпросният бе избягал, това нямаше особено значение. Андрю го прогони от мислите си и захвана да се катери по увивното растение. Наложи се да го стори, като си служеше само с едната си ръка, тъй като раната на другата и при най-малкото усилие започваше да пулсира болезнено. Въпреки това успя да се добере до тавана, където го чакаше машината на времето. Изтощен и леко замаян от кръвозагубата, той се стовари на седалката, нагласи датата за връщане на командното табло и след като се сбогува с 1888 година с един ласкав поглед, дръпна кристалния лост, без да се бави повече.

Този път, когато светкавиците го обгърнаха, не изпита страх, а само радостния трепет на човек, който се връща у дома.