Феликс Палма
Картата на времето (32)

XXXII

Том изключително грижовно постави чупливото цвете между страниците на единствената книга, която притежаваше — многострадалния екземпляр от „Машината на времето“. Бе решил да подари на Уелс писмата на Клеър като своего рода възнаграждение за оказаната услуга, но най-вече защото чувстваше, че те са си за писателя; затова пък прибра нарциса, сложен в последния плик, защото смяташе, че поне цветето му принадлежи. Пък и за Том то съдържаше по-ясно послание, отколкото писмата.

Легна в кревата и се запита какво ли щеше да стане с Клеър Хагърти сега, когато фазата на писмата бе приключила, което за нея бе доказателство, че действително е преживяла любовен роман с човек от бъдещето. Представи си я как мисли за него всеки ден, точно както му бе писала, от зори до мрак, без да съжалява, че годините се нижат и истинският живот — този, който трябваше да живее — се изплъзва между пръстите й. Тази несправедлива участ, която я бе сполетяла с негов принос — или по-точно, по негова вина, — го натъжаваше дълбоко, но не му хрумваше нищо, което би могло да оправи ситуацията, вместо да я утежни още повече. Единствената му утеха бе, че в едно от писмата си Клеър го уверяваше, че ще умре честита. И може би това бе едничкото, което имаше значение. Навярно за нея бе по-голямо щастие да изживее такъв невъзможен роман, отколкото да се омъжи за някого от ухажорите си. Ако това бе истина, не беше важно, че щастието й се дължи на лъжа, стига тя никога да не узнаеше това, стига до края на дните си да вярваше, че е обичала капитан Дерек Шакълтън и е била обичана от него.

Том престана да мисли за съдбата на момичето и се съсредоточи върху своята. Благодарение на това, че се бе крил и спал из полята, бе успял да запази живота си достатъчно дълго, за да спаси и този на Клеър, както си бе поставил за цел. Сега бе готов и дори нетърпелив да умре, защото вече нямаше какво да прави на този свят, освен да продължи да живурка някак, което му се струваше ужасно изморително и безсмислено занимание, пък и още по-трудно осъществимо със спомена за Клеър, забит в душата му като досадна треска. Бяха минали дванайсет дни, откак се бе срещнал с момичето в чаения салон пред очите на цял Лондон, а убиецът, нает от Гилиъм, все още не бе успял да го открие. Не можеше да разчита и на Соломон, който явно бе предпочел да остане в сънищата му. Все пак някой трябваше да го убие, инак щеше да умре от глад. Дали пък не трябваше да улесни своя палач? Към тези неясноти се прибавяше още нещо: след дванайсет дни щеше да се проведе третата експедиция до 2000 г., поради което скоро щяха да започнат репетициите. Да не би Гилиъм да го чакаше да се появи на Грийк Стрийт, за да го очисти собственоръчно в леговището си? Да отиде на първата репетиция би означавало да се навре доброволно в устата на вълка, но Том знаеше, че в крайна сметка ще го направи, па макар и само за да разреши веднъж завинаги неясната си съдба.

В този миг някой заблъска силно по вратата на стаята му. Том се надигна като пружина, но не направи опит да отвори. Остана в очакване, напрегнал всичките си мускули, готов за каквото и да е. Дошъл ли бе най-сетне неговият час? След миг градушката от удари се повтори.

— Том? Там ли си, лентяй такъв? — измуча някой отвън. — Отваряй де, инак ще трябва да разбия вратата.

Веднага позна гласа на Джеф Уейн. Пъхна романа на Уелс в джоба си и отвори вратата неохотно. Джеф нахълта в стаята и въодушевено го сграбчи в прегръдка на питон. Брадли и Майк го поздравиха от площадката на стълбището.

— Къде се беше покрил тия дни, Том? С момчетата те търсихме под дърво и камък… Някоя фуста, а? Е, няма значение, важното е, че те намерихме тъкмо навреме. Тая нощ ще го ударим на живот, благодарение на щедростта на нашия стар приятел Майк — каза другарят му, сочейки гиганта, който чакаше с разсеян вид до вратата.

Доколкото можа да разбере Том от обърканото обяснение на Джеф, няколко дни по-рано Майк изпълнил специална поръчка за Мъри. Въплътил се в образа на Джак Изкормвача, чудовището, убило пет проститутки в Уайтчапъл през есента на 1888 г.

— Някои се раждат, за да изпълняват роля на герои, а други… — присмя се Джеф, свивайки рамене. — Тъй или иначе, това си е главна роля и заслужава един добър гуляй, а?

Том кимна. Какво друго му оставаше, освен да се съгласи? Идеята, която очевидно не бе на Майк Спаръл, а на Джеф, винаги готов да пръска с лека ръка чужди пари, никак не му се нравеше, но в този миг нямаше сили да плува срещу течението. Другарите му почти го избутаха надолу по стълбите до една от съседните пивници, където блюдата с наденици и печено, наредени върху запазената маса, окончателно надвиха слабата му съпротива. Том можеше и да не харесва компанията, но стомахът му никога нямаше да му прости, ако си тръгнеше оттам. С възторжен кикот четиримата седнаха на масата и залапаха като вълци, като същевременно ръсеха остроумия във връзка с поръчката на Майк.

— Хич не беше лесно, Том! — оплака му се здравенякът. — Трябваше да нося на гърдите си стоманена пластина, за да не пострадам от изстрела, а е доста трудно да се правиш на умрял, ако си с корсет от стомана!

Другарите му прихнаха да се смеят. Продължиха да ядат и да пият и когато повечето чинии бяха ометени, а алкохолът започна да оказва въздействието си, Брадли стана, обърна стола си, опря ръце на облегалката, сякаш беше амвон, и изгледа компанията с пресилена сериозност. В тези пиршества винаги настъпваше един момент, в който Брадли проявяваше дарбата си на имитатор. Том се облегна на стола си и се приготви да изгледа спектакъла примирено, като си каза, че поне е утолил глада си.

— Дами и господа, искам само да ви кажа, че ви предстои да участвате в най-значимото събитие на века: днес ще пътувате във времето! — поде младежът високопарно. — Да, не ме гледайте така. Ала в „Мъри Пътешествия във времето“ не се задоволяваме само с пътувания в бъдещето — разбира се, че не. Благодарение на нашите усилия ще станете свидетели на най-важния момент в Историята на човечеството. Имам предвид, естествено, битката между храбрия капитан Дерек Шакълтън и коварния Соломон. Ще имате привилегията да видите как завоевателските блянове на автомата рухват под шпагата на капитана.

Речта бе посрещната с аплодисменти и бурен смях. Насърчен от ефекта, който неговото изпълнение оказваше върху другарите му, Брадли отметна глава назад и лицето му доби комично мечтателно изражение.

— Знаете ли коя бе голямата грешка на Соломон? Аз ще ви я кажа, дами и господа: грешката му бе, че избра неподходящия човек за продължаване на рода. Да, автоматът направи лош, много лош избор. И тази негова грешка промени хода на Историята — рече той с насмешлива гримаса. — Познавате ли по-ужасна участ от това, да развратничиш по цял ден? Разбира се, че не. Ала такава бе съдбата на клетия момък — Брадли разпери ръце и поклати глава с престорена безутешност. — Той обаче не само я понесе, но и съумя да укрепне и да изучи врага си, който всяка нощ го гледаше с най-голям интерес как се чифтосва, преди да отиде в градския бардак, за да одобри току-що изфабрикуваните куртизанки. Но в деня, когато жената роди, момъкът разбра, че не ще види как расте синът му, дошъл на бял свят с мисията да оплоди собствената си майка, започвайки един порочен кръг, който щеше да просъществува чрез семето на своето семе. Ала момъкът преживя своята екзекуция, сплоти ни и ни даде надежда… — тук помълча развълнувано, преди да добави: — Макар че още чакаме да ни научи как да се чукаме тъй умело като него!

Смехът се усили. Когато глъчката поутихна, Джеф вдигна халбата си.

— За Том, най-добрия капитан, който бихме могли да имаме!

Всички вдигнаха наздравица. Изненадан от жеста на другарите си, Том едва успя да скрие вълнението си.

— Е, Том, сигурно се сещаш какво следва сега, а? — потупа го по рамото Джеф, когато възторжените възгласи стихнаха. — Едно птиченце ни каза, че в любимия ни бардак е дошла нова стока. И са с дръпнати очета, чуваш ли? С дръпнати очета.

— Спал ли си някога с азиатка, Том? — попита Брадли.

Том поклати глава.

— Ех, друже, никой не бива да умре, без да е пробвал това! — изсмя се Джеф и стана от масата. — Тия жълтурки знаят стотици начини да доставят наслада, от които нашите женски хабер си нямат.

Напуснаха пивницата с гръм и трясък. Брадли вървеше начело, изреждайки безбройните достойнства на китайките, за голяма радост на Майк, който се облизваше в предвкусване на удоволствието. Освен че били отзивчиви и гальовни, азиатките били надарени с гъвкави тела, способни да се извиват по всевъзможни начини, без да се прекършат. Въпреки тези примамливи описания, Том едва се сдържа да не изсумти. Ако искаше да бъде любен от някоя в този миг, то това бе Клеър, ако и да нямаше дръпнати очи, нито пък такава свръхестествена гъвкавост. Припомни си всичко, което бе изпитала тя, когато я облада, и се зачуди какво ли щяха да си помислят другарите му, тези груби и недодялани мъже, ако откриеха, че има една по-висша и изтънчена наслада, много по-различна от онези примитивни усещания, които им бяха познати.

Спряха един файтон и се качиха в него, разкикотени. Майк настани туловището си до Том, като почти го притисна до вратата, а другите двама седнаха срещу тях. Файтонът потегли по нареждане на Джеф, който изглеждаше въодушевен и дърдореше неспирно. Тъй като не желаеше да участва във всеобщото веселие, Том зарея поглед през прозорчето към улиците, които в този късен час бяха обезпокоително пусти. Тогава забеляза, че кочияшът бе объркал посоката: този път не водеше към публичния дом, а към пристанището.

— Хей, Джеф, сбъркали сме пътя! — кресна той, опитвайки се да надвика глъчката.

Джеф Уейн се обърна към него и го изгледа сериозно, а смехът заглъхна в гърлото му някак зловещо. Брадли и Майк също престанаха да се смеят. Файтонът се изпълни със странна, плътна тишина, сякаш измъкната от някоя подводна яма.

— Не, Том, не сме сбъркали пътя — каза най-сетне Джеф, като го гледаше многозначително с мрачна усмивка.

— Как да не сме, Джеф! — настоя Том. — Оттук не се отива към…

В този миг разбра. Как не се досети по-рано: това пресилено веселие, наздравиците с привкус на сбогуване, напрегнатите им пози във файтона… Да, нямаше нужда от повече знаци. В настъпилата гробовна тишина тримата го гледаха с престорено спокойствие и чакаха да възприеме ситуацията. И за своя изненада Том осъзна, че сега, когато часът му най-сетне бе ударил, не искаше да умира. Нямаше причини за това — просто не искаше и толкоз. Не по този начин, не и с тези случайни палачи, които само показваха огромната мощ на Гилиъм Мъри, способен да накара всекиго да се превърне в убиец заради една стиска банкноти. Зарадва го поне фактът, че Мартин Тъкър, който винаги му бе изглеждал най-почтен, не бе сред тях, че не бе могъл да преобърне чувствата си, за да участва в това весело колективно престъпление.

Том въздъхна печално, огорчен от човешкото непостоянство, и разочаровано изгледа Джеф. Другарят му сви рамене, отхвърляйки всяка отговорност за онова, което щеше да последва. Канеше се да каже нещо — може би, че такъв е животът, или друга шаблонна фраза, — но ботушът на Том му попречи, като го притисна към седалката с рязък ритник в гърлото. Изненадан от удара, Джеф дрезгаво изгрухтя от болка — звук, който веднага премина в тъничко свистене. Том знаеше, че това няма да го обезвреди, но все пак атаката му бе достатъчно неочаквана, за да свари всички неподготвени. Преди другите двама да смогнат да реагират, той с всички сили цапардоса с лакът лицето на смутения Майк Спаръл, който седеше до него. Ударът тласна челюстта му наляво и кръвта, която избликна от устните му, опръска прозорчето на файтона. Тогава Брадли, който не бе сплашен от бурната реакция на Том, измъкна нож от джоба си и се хвърли към него. За щастие, макар да бе пъргав и повратлив, той бе най-слабият от всичките. Преди оръжието да го достигне, Том сграбчи ръката на младока и я изви безцеремонно, докато изпусна ножа. Сетне, тъй като от тази маневра главата му се бе озовала на едва няколко сантиметра от крака на Том, му нанесе жесток удар с коляно в лицето, който запрати Брадли отново на седалката, където той падна омаломощен с обилно кървящ нос. И тъй, Том за броени секунди бе успял да респектира и тримата с няколко бързи движения, но нямаше време да се зарадва на светкавичната си наказателна акция, защото междувременно Джеф се посъвзе и го нападна с животински рев. Тази бурна атака притисна Том към вратата на файтона и дръжката й се заби в десния му хълбок като кинжал. В продължение на няколко мига двамата се боричкаха ожесточено в това ограничено пространство, докато зад гърбовете им не се разнесе трясък. Том осъзна, че вратата е поддала, само миг преди да излети във въздуха, нелепо вкопчен в Джеф, а возилото продължи своя път. От удара в земята едва не му секна дъхът. Поради инерцията от падането двамата се претърколиха няколко пъти и това развали гротескната прегръдка на влюбени, в която се бяха оплели.

Когато светът отново стана устойчив, Том се помъчи да се изправи, чувствайки се ужасно натъртен, а няколко метра по-нататък Джеф се опитваше да проведе същата операция, като редуваше ругатни със стенания. Тогава Том си даде сметка, че в онези кратки мигове преди пристигането на другите щяха да са един на един, а това бе предимство, което не биваше да пропуска. Джеф обаче бе прекалено бърз. Връхлетя го, преди да е успял да се изправи напълно, и отново го събори на земята. Гърбът му здравата изпращя, но въпреки това, докато ръцете му се бореха с тези на другаря му, които се опитваха да го сграбчат за гърлото, успя да опре крак в гърдите му и да го отхвърли от себе си. Джеф полетя назад, но от усилието Том усети изгаряща болка в мускулите на бедрото. Пренебрегна я и се изправи криво-ляво срещу своя противник. Файтонът бе спрял в далечината, едната от вратите му висеше като счупено крило на птица, а Брадли и Майк тичаха към тях. Като претегли набързо шансовете си, Том реши, че най-добре би било да избегне една схватка, която нямаше изгледи да спечели, и хукна към по-оживените улици, отдалечавайки се от безлюдната пристанищна зона.

Не знаеше откъде се бе появило това внезапно желание да оцелее, когато само допреди няколко часа копнееше за вечния покой на смъртта. Въпреки всичко тичаше с цялата бързина, която му позволяваха разтуптяното сърце и раздиращата болка в крака, като се опитваше да се ориентира в нощния мрак. Чувайки зад себе си тропота на своите преследвачи, свърна в първата улица, която му се изпречи, но за зла беда веднага се озова в сляп сокак. Том изруга тухлената стена, която му препречваше пътя, и се обърна бавно и примирено. Другарите му го чакаха в началото на уличката. Е, сега започва истинската битка, рече си той, и закрачи със спокойно безразличие към мястото, където го причакваха неговите палачи, като се стараеше да не куца и стискаше пестници. Очевидно не можеше да се справи и с тримата, но нямаше намерение да се предаде току-така. Дали неговата жажда да оцелее щеше да се окаже по-силна от тяхното желание да го убият?

Когато стигна до тях, Том ги поздрави с ироничен поклон. Нямаше шпагата на Шакълтън, но чувстваше как неговият дух пламти в гърдите му. „Все е нещо“, каза си. Призрачната светлина на най-близкия уличен фенер едва осветяваше сцената, тъй че лицата им оставаха в сянка. Никой не продума, защото нямаше какво повече да се каже. По заповед на Джеф палачите на Том бавно го обкръжиха като боксьори, които преценяват своя съперник. Тъй като явно никой не искаше да поеме инициативата, той заключи, че му предоставят шанса да подхване пръв тази неравна борба. Запита се от кого ли да започне, докато другарите му бавно обикаляха около него. Пристъпи към Майк с вдигнат юмрук, но в последния момент направи финт и нанесе удара на неподготвения Джеф. Улучен право в лицето, той се свлече на земята. С крайчеца на окото си Том зърна атаката на Брадли. Избегна удара му, като се отдръпна леко, при което другият изгуби равновесие, а Том се възползва от неговата уязвимост и заби юмрук в стомаха му, карайки го да се превие на две. Затова пък не можа да избегне пестника на Спаръл. Ударът му бе жесток. Светът изгуби своята плътност, устата на Том се напълни с кръв и той едва успя да се задържи на крака. Гигантът обаче нямаше намерение да го остави да си отдъхне. Преди да се е съвзел, Том получи друг свиреп удар — този път в челюстта, която изпращя обезпокоително — и рухна на земята. Почти веднага върхът на един ботуш яростно се заби в ребрата му, заплашвайки да ги строши, и Том разбра, че е победен. Това бе краят на схватката. Ударите, които заваляха тогава, му подсказаха, че Джеф и Брадли също са се присъединили към побоя. В този миг през гъстата мъгла от болка съгледа на земята книгата на Уелс, която навярно се бе изтърсила от джоба му по време на борбата. Цветето на Клеър бе изпаднало от страниците й и сега лежеше нелепо в калта — бледожълта светлинка, която сякаш щеше да угасне всеки миг, подобно на собствения му живот.