Феликс Палма
Картата на времето (31)

XXXI

Същия следобед Уелс се поразходи с велосипеда малко по-дълго от обичайното, и то без компанията на Джейн. Каза й, че има нужда да помисли, докато върти педалите. Облечен с любимото си норфолкско сако, той се носеше бавно и мълчаливо по второстепенните пътища на Съри, докато умът му, безразличен към усиления труд на нозете му, бе зает с мисълта как да отговори на онази мечтателка Клеър Хагърти. Според оригиналната история, скалъпена от Том в чаения салон, кореспонденцията между двамата се състоеше от седем писма, от които той трябваше да напише три, а Клеър — четири, като в последното щеше да го помоли да прекоси времето, за да й върне чадърчето. С изключение на това, Уелс имаше пълната свобода да напише каквото му душа иска, стига да се придържаше към измислицата на Том. И трябваше да признае, че колкото повече мислеше за историята, която онзи полуграмотен момък бе съчинил с труд, толкова по-силно го запленяваше тя. Беше интересна, красива и най-вече изглеждаше правдоподобна — естествено, ако съществуваше машина, способна да дълбае тунели между епохите в тъканта на времето, и ако бъдещето, измислено от Мъри, беше истинско. Неприятното бе, че Гилиъм Мъри по някакъв начин бе замесен в цялата работа, както впрочем и в спасяването на злочестия Андрю Харингтън. Нима съдбите им бяха обречени да продължат да се преплитат като филизи на бръшлян? Сега му се струваше иронично, че трябваше да се пъхне в кожата на капитан Дерек Шакълтън — персонаж, измислен от неговия враг. Дали в крайна сметка Уелс щеше да е този, който — подобно на старозаветния Бог — щеше да вдъхне дара на живота в устата на това кухо създание?

След разходката се прибра приятно изморен и с приблизително оформена идея за съдържанието на първото си писмо. Внимателно като хирург сложи на кухненската маса перо, мастилница и куп хартия и помоли Джейн да не го безпокои през следващия час. Седна на масата, пое дълбоко дъх и се залови да пише първото любовно писмо в живота си:

Скъпа Клеър,

Аз също трябваше на няколко пъти да подхващам това писмо, докато разбера, че мога да го започна — колкото и странно да ми се струва — единствено с думите, че те обичам, точно както искаш от мен. Макар че трябва да ти призная, че отначало ми изглеждаше невъзможно и изпонадрасках няколко листа, опитвайки се да ти обясня, че в писмото си ме молиш да приема нещо на вяра. Как мога да се влюбя във Вас, госпожице Хагърти, щом дори не съм Ви виждал? — написах аз, не смеейки да се обърна към теб с онази задушевност, която изискваше мигът. При все това, въпреки основателните ми подозрения, трябваше да приема фактите: ти твърдеше, че вече съм влюбен в теб. А нима можех да се усъмня в думите ти, след като действително намерих писмото ти до един огромен дъб, когато излязох от един тунел във времето, пристигайки от 2000 г.? Както изтъкваш с основание, не ми трябват повече доказателства, за да разбера, че всичко, разказано от теб, е истина — това, че ще се запознаем в рамките на седем месеца и между нас ще пламне любов. И тъй, ако моето бъдещо аз — което пак ще си бъда аз — ще се влюби в теб, щом те види, защо и аз да не сторя това? Обратното би означавало да не се доверя на собствения си вкус. Защо да губя време в очакване да се породят чувства, които, така или иначе, ще се появят?

От друга страна, искаш от мен единствено онази вяра, която ти самата си трябвало да проявиш. В онази среща в чаения салон, която ми описваш, ти си била тази, която е трябвало да повярва в мен — да повярваш, че ще се влюбиш в човека пред теб. И си повярвала! Моето бъдещо аз ти е признателно, Клеър. А другото ми аз, което пише тези редове, онова аз, което още не познава вкуса на кожата ти, може само да ти отговори със същото доверие, да повярва, че всяка твоя дума е истина, че всичко, което разказваш в писмото си, ще се случи, защото по някакъв начин вече се е случило. И тъй, мога само да ти кажа, че те обичам, Клеър Хагърти, която и да си ти. Обичам те от този миг и завинаги.

Ръката на Том се разтрепери, докато той четеше думите на писателя. Уелс бе взел присърце поръчката. Не само се придържаше строго към измислената от младежа история и към миналото на героя, чиято роля играеше, но и — съдейки по думите му — бе тъй влюбен в девойката, както и тя в него, сиреч в Том или още по-точно, в храбрия капитан Шакълтън. Знаеше, че писателят само се преструва, но лъжата му надминаваше значително слабите чувства на Том, които трябваше да са по-жарки, защото именно той бе легнал с нея, а не Уелс. Ако предния ден Том се бе питал дали чувството, пърхащо в гърдите му, е любов, сега можеше да си отговори, защото имаше мерило, с което да го сравни: думите на писателя. Изпитваше ли Том онова, което Уелс бе писал, че изпитва Шакълтън? След кратък размисъл заключи, че този тъй заплетен въпрос имаше само един отговор: не, той не изпитваше такива чувства. Никога не би могъл да съхранява такава любов към някого, с когото не би се срещнал повторно.

Остави писмото до надгробната плоча на Джон Пийчи и пое по обратния път към Лондон през полето, доволен от начина, по който се бе представил, макар и малко притеснен от молбата, отправена от Уелс към Клеър почти в края на писмото — молба, която на Том му се струваше достойна за някоя извратен. Припомни си последния абзац с крайно неудоволствие:

Жадувам с непозната досега страст времето да ускори своя ход и седемте месеца, които остават до деня на нашата първа среща, да се изпарят като дим. Трябва обаче да ти призная, че изпитвам не само нетърпение да те опозная, Клеър, но и съм извънредно любопитен да разбера как ще посетиш моята епоха. Наистина ли е възможно това? Аз от своя страна мога само да чакам и да правя каквото е нужно, тоест, да отговарям на писмата ти, да затворя моята част от кръга. Надявам се това първо писмо да не те разочарова. Утре ще го оставя до дъба, когато пристигна в твоята епоха. Следващото ми пътуване ще бъде след два дни. Зная, че тогава ще ме очаква едно писмо от теб. Навярно ще ти се стори много дръзко, обич моя, но мога ли да те помоля да ми опишеш в него нашата любовна среща? Имай предвид, че остават месеци, докато това се случи от моя гледна точка, и макар да те уверявам, че ще бъда търпелив, не си представям по-красив начин да понеса очакването от това, да чета отново и отново за миговете, които ще преживея с теб в бъдеще. Моля те, Клеър, разкажи ми всичко, без да пропуснеш ни една подробност. Кажи ми как сме се любили за пръв и последен път, защото оттук насетне и аз ще живея от твоите думи, любима моя Клеър. Дните тук не се издържат лесно. Нашите събратя гинат с хиляди под гнета на автоматите, които опустошават градовете ни така, сякаш искат да заличат и делата ни, да заличат всяка следа от съществуването ни. Не зная какво ще стане, ако мисията ми се провали, ако не успея да предотвратя избухването на тази война. Въпреки всичко, любов моя, докато светът около мен се руши, аз мога само да се усмихвам, защото твоята безусловна любов ме превърна в най-щастливото създание на земята.

Д.

Клеър притисна писмото до развълнуваната си гръд. Как бе копняла някой да й напише такива слова — слова, от които дъхът й да секне и сърцето й да се разтупти. И ето че това се случваше сега. Някой й казваше, че я обича с една любов, която бе отвъд времето. Опиянена от щастие, тя извади хартия, сложи я на писалището си и се захвана да описва на Том онова, което аз всячески избягвах да ви разкажа, за да не наруша тяхната интимност:

О, Дерек, мой Дерек! Не знаеш какво означаваше за мен твоето писмо — поради това, че „беше“ там, където трябваше да бъде, но и понеже бе пропито с любов. То бе насърчението, от което се нуждаех, за да приема окончателно съдбата си без капка съмнение. Първата ми работа ще е да удовлетворя молбата ти, любов моя, без да губя и секунда и въпреки свенливата руменина, която залива страните ми. Как бих могла да ти откажа онази интимност, която всъщност ти принадлежи? Да, ще ти опиша нашата среща, въпреки че това означава просто да ти диктувам какво ще трябва да направиш и как ще трябва да се държиш — да, толкова странно е всичко.

Ще се любим в една стая на пансиона „Пикар“, който се намира точно срещу чаения салон. Там ще се съглася да те придружа, след като реша да ти се доверя. При все това ще забележиш, че съм ужасно уплашена, докато вървим по коридора към наетата стая. И това е нещо, което бих искала да ти обясня, любов моя, след като ми се удава такава възможност. Не зная дали ще те удивят думите ми, но в нашата епоха, особено в буржоазни фамилии като моята, момичетата биват възпитавани да потискат инстинктите си. За жалост битува вярването, че актът на интимност трябва да е насочен единствено към продължаването на рода, и докато мъжете могат да показват удоволствието, което извиква у тях плътското общение — разбира се, по един почтителен и умерен начин, — то ние трябва да проявяваме съвършено равнодушие, защото насладата у жените се смята за безнравствена. Такова безстрастие е показвала цял живот майка ми, както и повечето от омъжените ми приятелки. Но аз съм различна, Дерек. Винаги съм ненавиждала тези нелепи задръжки толкова, колкото и ръкоделието. Вярвам, че и ние, жените, имаме право да изпитваме удоволствие също като мъжете и да го изразяваме така, както намерим за добре. Освен това смятам, че не е необходимо жената да е омъжена, за да поддържа интимна връзка с мъж: за мен би било достатъчно да съм влюбена в него. Такива са моите убеждения, Дерек, и докато вървях по коридора на пансиона, изведнъж осъзнах, че най-сетне е дошло време да проверя дали мога да ги приложа на дело, защото в противен случай бих заблуждавала самата себе си; и ако изпитвах страх, то бе единствено поради абсолютната ми неопитност в тези работи.

Сега вече знаеш това и предполагам, че по тази причина ще се отнесеш към мен тъй внимателно и нежно, но да не изпреварваме събитията. Нека ти разкажа всичко поред, стъпка по стъпка. Позволи ми да го сторя в бъдеще време — от учтивост към теб, тъй като от твоя гледна точка това още не се е случило. И тъй, да не отлагаме повече.

Стаята на пансиона ще е много скромна, но уютна. Късният следобед тъкмо ще преминава във вечер, поради което ти най-напред ще побързаш да запалиш нощната лампа. Аз ще те наблюдавам, изтръпнала край вратата и не смееща да помръдна дори едно мускулче. Тогава ти ще ме погледаш нежно няколко секунди, сетне ще се приближиш до мен много бавно с успокояваща усмивка, като някой, който се бои да не стресне плашлива котка. Стигайки до мен, ще се взреш в очите ми, не зная дали от желание да прочетеш нещо в тях, или от желание сам да се разкриеш, и ще се наведеш бавно към устата ми, тъй бавно, че ще имам време да усетя топлия ти дъх, онова пламенно дихание, което бушува в теб, преди да усетя нежното, но решително докосване на устните ти. Този деликатен допир ще ме хвърли в смут за няколко секунди, защото това ще е първата ми целувка, Дерек, и макар че много нощи си бях представяла каква ли ще бъде, винаги се бях съсредоточавала върху духовната й страна, върху усещането за безтегловност, което навярно предизвиква, но никога не ми бе хрумвало да се замисля за органичната й страна, за сладостната и животрептяща топлина на друга уста, притисната към моята. Но малко по малко ще се отпусна, оставяйки се на това приятно докосване, и ще ти отвърна със същата нежност, с чувството, че общуваме по един много по-дълбок и искрен начин, отколкото с думи, че съсредоточаваме цялата си същност в това незначително физическо пространство. Сега зная, че нищо не може да сближи две души повече от една целувка, от разпалването на собственото желание чрез желанието на другия.

В този миг един приятен гъдел ще започне да пробягва по тялото ми, да прониква под кожата ми и да ме изпълва отвътре. Дали този водовъртеж от усещания е онова, на което майка ми и моите най-свенливи приятелки се стараят да не обръщат внимание? Аз обаче ще го почувствам, Дерек. Ще го вкуся. Ще го пресуша до дъно. И ще го съхраня, любов моя, давайки си сметка, че го изпитвам за пръв и последен път, защото ще зная, че никой друг мъж не ще дойде след теб и тези усещания ще трябва да ме подхранват през остатъка от живота ми. Тогава подът ще се провали под нозете ми и ако не ме задържа тежестта на ръцете ти, обхванали кръста ми, почти ще повярвам, че се нося във въздуха.

Тогава ти ще отдръпнеш устните си, оставяйки върху моите отпечатък от устата ти, и ще ме загледаш с нежно любопитство, докато аз се опитвам да си поема отново дъх и да се съвзема. Ами сега? Вече ще е време да се съблечем и да легнем в кревата, но и ти ще изглеждаш нерешителен като мен и не ще дръзваш да направиш първата крачка, навярно мислейки, че това ще ме уплаши. И ще бъдеш на прав път, любов моя, защото аз никога не съм се събличала пред мъж и за миг ще изпитам смесица от страх и срам, която дори ще ме накара да се замисля дали разголването е наистина абсолютно необходимо. Майка ми, както съм чувала от лелите си, е изпълнявала брачните си задължения, без баща ми някога да я е виждал гола. Следвайки обичая на своето поколение, почтената госпожа Хагърти лягала на кревата, без да сваля фустите си, на които имало дупка, разкриваща единствено парфюмирания вход, през който баща ми трябвало да я превземе. Но за мен не ще е достатъчно само да си вдигна фустите, Дерек. Аз ще пожелая да се насладя докрай на нашата среща, тъй че ще надвия моя свян и ще започна да се събличам, без да откъсвам от теб нежния си и тържествен поглед. Ще сваля шапчицата си с пера и ще я сложа на закачалката, после ще се освободя от жакета, от ризата с висока яка, от камизолата, корсета, горната пола, полата, турнюра и фустите, докато остана само по комбинезон. Без да преставам да те гледам с нежност, ще сваля презрамките, тъй че бельото да се спусне по тялото ми, както снегът се плъзга по еловите клони, и да остане скупчено в нозете ми, и накрая, като последно действие от този тъй сложен ритуал, ще си сваля кюлотите и ще ти се предложа напълно гола, оставяйки тялото си на твое разположение, предавайки го на ръцете и устните ти. Ще ти се отдам изцяло със съзнанието, че го правя за подходящия мъж, за капитан Дерек Шакълтън, освободителя на човешкия род, единствения мъж, в когото бих могла да се влюбя.

А ти, любов моя, ще наблюдаваш сложния процес с жадно любопитство като човек, който очаква да види как една красива статуя изниква от вътрешността на мраморния блок, докато ударите на длетото премахват отломките, които я крият. Сетне, виждайки как се приближавам към теб, ще се освободиш от ризата и панталоните си тъй бързо, сякаш неудържим порив на вятъра ги е отвял от въжето за пране. Тогава ще се прегърнем и телата ни ще обменят топлината си в приятен допир, а аз ще усетя как ръцете ти, свикнали да боравят сурово с метала и оръжията, изследват тялото ми с усет за неговата крехкост, възбуждащо бавно и с почтително внимание. Ще легнем в кревата, без да преставаме да се гледаме в очите, и ръцете ми ще се плъзнат по корема ти, търсейки белега от куршума, с който Соломон се е опитал да те убие, но ти си оживял, сякаш си превъзмогнал треска. Поради моята нервност обаче не ще успея да го открия. Тогава устата ти, влажна и жадна, ще обходи тялото ми, белязвайки го със следа от слюнка. Накрая, когато вече е надлежно картографирано, ще проникнеш в него внимателно и аз ще усетя как се движиш в мен извънредно деликатно. Но, колкото и да си предпазлив, твоето проникване ще предизвика неочаквана остра болка във вътрешностите ми, която ще ме накара да протестирам слабо и дори да задърпам косите ти, при все че веднага ще се превърне в поносимо, дори сладостно мъчение и ще почувствам как нещо дремещо в мен най-сетне се пробужда. Как бих могла да ти опиша какво ще изпитам в този миг? Представи си една арфа, която за пръв път бива докосната от пръсти и никога не е подозирала за нотите, скрити в самата нея. Представи си една запалена свещ, чийто разтопен восък се плъзга по нея и, безразличен към пламъка, който се перчи на фитила, изплита красива дантела в основата на свещника. Искам да ти кажа, любов моя, че до този миг не знаех, че мога да изпитвам такъв прекрасен плам, такава ликуваща наслада, която от един неопределен център вътре в мен ще обхване цялото ми същество. И макар че отначало ще стискам зъби от свенливост, опитвайки се да сдържа задъхването си, после ще се отдам изцяло на неудържимото удоволствие, ще се оставя да ме повлече този порой от леден огън и ще провъзглася насладата си с възторжени стенания, обявявайки пробуждането на моята плът. Ще бъда ненаситна и ще те притискам отчаяно към себе си, пленила те в капана на нозете си, защото ще искам да останеш в мен завинаги, защото не ще проумявам как съм могла да живея дотогава, без да те усещам тъй сладостно вклинен в недрата ми. И когато, след сетния екстаз, ще се отдръпнеш, оставяйки върху чаршафите следа като от черница, изведнъж ще се почувствам непълна, осиротяла, изгубена. Със затворени очи ще изчерпя докрай ехото на щастието, останало у мен, този прелестен отзвук от твоето присъствие; сетне, след бавното му угасване, ще ме обземе усещане за съкрушителна самота, но и безкрайна признателност, че съм открила себе си като създание, идеално пригодено за наслада, способно да изпитва както най-възвишените, така и най-земните удоволствия. Тогава ще протегна ръка към теб, търсейки плувналата ти в пот кожа, кожа, която още трепти и пламти като струните на цигулка след концерт, и ще те съзерцавам със сияйна усмивка на благодарност, задето ми показа коя съм, нещо, което още не знаех за самата себе си.

Трогнат и изумен, Том трябваше да престане да чете. Той ли бе пробудил у нея всички тези усещания? Останал почти без дъх, се подпря на дъба и зарея поглед из околните поля. За него сношението с момичето бе приятно преживяване, което винаги щеше да си спомня, но Клеър говореше за срещата им като за нещо възвишено и незаличимо, превръщаше я в крайъгълния камък, който щеше да поддържа катедралата на любовта й въпреки хода на годините. Чувствайки се още по-примитивно същество, отколкото беше всъщност, Том въздъхна дълбоко и продължи да чете:

А сега се канех да ти разкажа, Дерек, по какъв начин ще пътувам до твоята епоха, но си спомних, че по време на срещата ни в чаения салон ти още не знаеше как осъществяваме пътуването. Затова се виждам принудена да запазя тайната, за да не променя онова, което вече се е случило. Достатъчно ти е да узнаеш, че миналата година един писател на име Х. Дж. Уелс публикува прекрасен роман, озаглавен „Машината на времето“, който накара всички ни да мечтаем за бъдещето, а после някой ни разкри това бъдеще. Не мога да ти кажа нищо повече. Но ще те възнаградя, като ти призная, че макар мисията ти в моята епоха да се окаже неуспешна и машината, с която пътуваш, да бъде забранена, човечеството ще спечели войната с автоматите, и то благодарение на теб. Да, любов моя, именно ти ще победиш злодея Соломон в един вълнуващ дуел с шпаги. Повярвай ми, защото съм видяла това със собствените си очи.

Твоя любяща,

К.

Уелс остави писмото на масата и като се стараеше да скрие силното вълнение, което думите на Клеър бяха предизвикали у него, погледна Том безмълвно и кимна едва доловимо, давайки му да разбере, че може да си върви. Когато остана сам, взе отново писмото, на което трябваше да отговори, и препрочете изчерпателното описание на срещата в пансиона, чувствайки как възбудата му нараства. Благодарение на тази непозната най-сетне бе разбрал каква е насладата при жените, онова усещане, което ги обхващаше интригуващо бавно, за да ги завладее изцяло или да ги докосне едва-едва. Колко възвишено, колко сияйно и безкрайно бе тяхното удоволствие в сравнение с това на мъжа — тъй примитивно и недодялано, само един кратък като изстрел екстаз между бедрата. Но дали всички жени бяха способни на такива усещания, или това момиче бе някакъв специален образец, чиято възприемчивост Създателят бе усъвършенствал до невъобразими размери? Не, Клеър вероятно си беше съвсем обикновено момиче, но се наслаждаваше на своята сексуалност по начин, който останалите биха определили като безразсъдно смел. Самото решение да се съблече пред Том, както майка я е родила, вече показваше един дързък дух, решен да изпробва всяко от усещанията, които едно съвкупление може да предложи.

Когато установи това, Уелс се почувства разочарован, дори огорчен от целомъдрения начин, по който му се бяха отдавали жените в неговия живот. Братовчедка му Изабел бе от онези, които прибягваха до дупката във фустите — тя му предлагаше в леглото единствено вулвата си, която, оставайки извън контекст, изглеждаше на Уелс като някакво страховито всмукващо същество с очевидно извънземен произход. А пък Джейн, макар и да бе по-разкрепостена в тези работи, също никога не му бе показвала една абсолютна голота, която да го освободи от необходимостта да опознава опипом очертанията на тялото й. Накратко, никога не бе имал късмета да срещне някоя с прелестната нагласа на Клеър. Какво ли не би могъл да направи той с такова момиче, което тъй лесно се поддаваше на покръстване в тази сфера? Щеше да е достатъчно да разхвали здравословното въздействие на секса върху жените, за да я превърне в пламенна застъпничка на плътските наслади, в съвременна жрица, готова да дава и получава удоволствие във всеки миг, в радетелка за съвкуплението, която от порта на порта да разгласява, че редовните любовни занимания могат да подобрят външността на жените, да им придадат неопределим чар, да смекчат изражението им, дори да закръглят некрасивите ъгловати форми на телата им. С една такава жена той без капка съмнение щеше да е удовлетворен и умиротворен мъж — мъж, който най-сетне би могъл да се съсредоточи върху други неща, да се обърне към други интереси, свободен от оня вечен сърбеж, който обхваща мъжкото създание в юношеските му години и не го оставя, докато настъпването на старческата немощ не направи тялото му негодно. Поради това не е чудно, че Уелс веднага си представи Клеър Хагърти, просната в леглото му без нито една дреха, която да покрива стройното й гъвкаво тяло, отдаваща се с лъстивата непринуденост на котка, наслаждавайки се пламенно на същите ласки, които едва изтръгваха от Джейн любезна въздишка. Стори му се иронично, че бе научил как изпитва наслада онази непозната, а бе в пълно неведение относно усещанията на собствената си съпруга — която, спомни си той отведнъж, бе някъде из къщата и го чакаше да й даде да прочете новото писмо.

Излезе от кухнята и тръгна да я търси, като пътьом правеше дихателни упражнения, за да уталожи възбудата си. Завари я в гостната с книга в ръка и остави листата на масичката, без да продума — като човек, който поднася чаша с отровено вино и се оттегля, за да наблюдава въздействието му върху жертвата си. Защото писмото несъмнено щеше да окаже въздействие върху Джейн, както бе оказало върху него, принуждавайки го да преразгледа подхода си към физическата страна на любовта — така, както предишното писмо го бе накарало да се усъмни в начина, по който изпитваше духовната й страна. Излезе в градината, за да вдъхне нощния въздух, и загледа луната, завладяла небето — пълна и снежнобяла. Небосводът винаги извикваше у него усещане за незначителност, към което сега се прибавяше и съзнанието за собствената му неумелост, породено от далеч по-ефикасния и спонтанен начин, по който някой друг — в случая момичето на име Клеър Хагърти — осъществяваше връзка със света. Дълго стоя в градината, докато накрая прецени, че е дошло време да провери какъв ефект е произвело писмото върху жена му.

Влезе в къщата, без да бърза, с почти призрачни стъпки, и като не я откри нито в кухнята, нито във всекидневната, се качи в спалнята. Джейн го чакаше там, застанала права до прозореца. Сиянието на луната очертаваше голото й и изкусително тяло. Стъписан и зажаднял, Уелс огледа обемите, пропорциите, онази еластична мъдрост, с която женските форми — съзирани винаги поотделно, долавяни под плата — сега се сливаха във величествен пейзаж, създавайки едно свободно и неземно същество, което изглеждаше способно да полети всеки миг. Възхити се на пластичното изящество на гръдта й, на болезнено тънкия кръст, на тихия вир на ханша, на тъмната вълна на пубиса, на палавите като животинчета нозе, докато Джейн се усмихваше открито, доволна от огледа на смаяния си съпруг. Тогава писателят разбра какво трябваше да направи. Сякаш се подчиняваше на суфльор, скрит в невидима будка, той се освободи от дрехите си със замах, излагайки и своята голота на лунното сияние, което мигом очерта кокалестото му и хилаво тяло. Тогава съпруг и съпруга се прегърнаха насред спалнята; всеки усещаше приятния допир от кожата на другия, както никога дотогава. Последвалите усещания също им се сториха засилени, защото думите на Клеър отекваха в съзнанието им, тъй че всяка целувка и ласка удвояваха ефекта си и извикваха едно шеметно чувство — може би истинско, а може би плод на внушение, — на което те се отдадоха, въодушевени и ненаситни, жадни да се изследват взаимно, да открият какво има отвъд обичайната градина на насладата им.

По-късно, докато Джейн спеше, Уелс се измъкна от кревата, отиде на пръсти в кухнята, взе перото и се залови да бразди хартията с неукротима еуфория.

Любов моя,

Как жадувам да настъпи денят, в който най-сетне ще мога да изпитам всичко онова, за което ми пишеш. Какво мога да ти кажа, освен че те обичам и че ще те любя точно както ми описваш? Ще те целувам нежно, ще те галя бавно и почтително, ще проникна в теб възможно най-внимателно и насладата ми ще е двойна, Клеър, като зная всичко, което ти ще почувстваш.

Том прочете подозрително пламенните слова на Уелс. Макар и да знаеше, че писателят се опитва да мине за него, не можеше да прогони мисълта, че тези думи спокойно можеха да са произнесени и от двамата. Очевидно Уелс изпитваше удоволствие от цялата работа. Том се запита какво ли мислеше жена му за това. Сгъна писмото, пъхна го в плика и го остави под камъка до надгробната плоча на загадъчния Пийчи. По обратния път продължи да размишлява над думите на писателя, чувствайки се изключен от играта, която сам бе измислил, и сведен до положението на обикновен разсилен.

Вече те обичам, Клеър, вече те обичам. Да те видя ще бъде просто следващата крачка. А знанието, че ще спечелим тази кървава война, удвоява щастието ми. Соломон и аз ще се дуелираме с шпаги? Допреди няколко дни бих се усъмнил в здравия ти разум, любов моя: никога не би ми хрумнало, че ще разрешим нашите разногласия с такова праисторическо оръжие. Ала тази сутрин, промъквайки се сред руините на Историческия музей, един от моите хора намерил шпага. Тази реликва му се сторила от благородно естество, достойно за един капитан, и той — сякаш подчинявайки се на заповед от теб — ми я връчи тържествено. Сега зная, че ще трябва да се упражнявам с нея за бъдещия дуел — дуел, от който ще изляза победител, защото мисълта, че прелестните ти очи са приковани в мен, ще ми вдъхва сили. Приеми цялата ми любов от бъдещето.

Д.

Премаляла, Клеър се отпусна в кревата и бавно вкуси многобройните усещания, които словата на храбрия капитан Шакълтън бяха породили в сърцето й. Значи, докато се сражаваше със Соломон, той е знаел, че тя го наблюдава… Това предизвика у нея лек световъртеж, от който не се съвзе веднага. Когато дойде на себе си, прибра внимателно писмото в плика. Изведнъж си даде сметка, че й остава да получи още само едно послание от любимия си. Как щеше да живее после без тях?

Опита се да не мисли за това. Тя трябваше да напише още две писма. Както му бе обещала, в последното щеше да му опише срещата им през 2000 г. Но за какво трябваше да пише в предстоящото писмо? С лека уплаха осъзна, че за пръв път темата на писмото не й бе дадена предварително. Какво можеше да каже на своя възлюбен, което да не му е казала вече? Особено като се имаше предвид, че трябваше грижливо да претегля всяка своя дума, за да не му предостави сведения, които можеха да застрашат тъканта на времето, очевидно крехка като стъкло. Поблъска си главата известно време и накрая реши да му опише как преминават сега нейните дни на влюбена, лишена от любимия. Седна на писалището и взе перото:

Любов моя,

Нямаш представа какво означават за мен твоите писма. Зная, че ще получа още само едно и това буди у мен дълбока тъга. Но те уверявам, че ще бъда силна, че духът ми не ще уние, че не ще престана да мисля за теб и да те усещам до мен във всеки миг от моите дълги дни. И, разбира се, не ще допусна друг мъж да опетни нашата любов, макар че не ще те видя никога вече. Предпочитам да живея със спомена за теб, при все че майка ми, на която, то се знае, не съм разказала нищо — за нея моето влюбване би било нереално, защото тя би те възприела просто като безполезен мираж, — неспирно ми урежда срещи с най-заможните ергени в квартала. Аз ги приемам вежливо, а после се забавлявам, като им изнамирам какви ли не абсурдни недостатъци, за да ги отхвърля — за голямо изумление на майка ми. С всеки изминал ден репутацията ми се руши все повече; на път съм да се превърна в стара мома, която ще посрами семейството си. Но какво ме е грижа за мнението на другите? Нали съм твоята любима, любимата на храбрия капитан Дерек Шакълтън, при все че трябва да те обичам тайно. Като изключим тези досадни срещи, остатъка от деня, любов моя, го посвещавам на теб, защото, макар и да ни делят векове, съм се научила да те усещам край мен като някакво ухание. Чувствам те до мен във всеки миг, чувствам нежния ти поглед, макар понякога да ме натъжава това, че не мога да те докосна, че присъствието ти е само един безплътен спомен, че не можеш да споделиш нищо с мен. Че не можем да се разхождаме под ръка из Грийн Парк, че не можеш — уловил ръката ми — да видиш как се спуска вечерта над езерото Серпентина, или да вдъхнеш аромата на нарцисите, които отглеждам в градината си и които, според моите съседки, изпълват с уханието си Сейнт Джеймс Стрийт.

Писателят го чакаше в кухнята, както и предишните пъти. Том безмълвно му подаде писмото и си тръгна, без да чака подкана. Какво ли можеше да му каже? Макар и да знаеше, че това не е вярно, не можеше да прогони усещането, че Клеър се обръща към писателя, а не към него. Чувстваше се като натрапник в тази любовна история, като гнилата половина на ябълката. Щом остана сам, Уелс разгъна писмото и плъзна жаден поглед по акуратния почерк на момичето:

Въпреки всичко, Дерек, ще те обичам, докато животът ми угасне, и никой не ще може да отрече, че съм била щастлива. Все пак трябва да ти призная, че невинаги е лесно. Ти твърдиш, че не ще те видя никога вече и това, въпреки цялата ми сила, ми се струва тъй непоносимо, че на моменти се опитвам да се окуража с мисълта, че може би грешиш. Това не означава, че се съмнявам в думите ти, любов моя — разбира се, че не. Но онзи Дерек, който ги произнесе в чаения салон, само се водеше по моите думи, изречени сега; онзи Дерек, който ме люби в пансиона, а сетне побърза да се върне в своето време, онзи Дерек, който ти все още не си, едва ли ще понесе да не ме види повече и така ще нагласи нещата, че да се върне при мен. Какво ще стори онзи Дерек — това не знаем ни ти, ни аз, защото неговите стъпки излизат от кръга. В това ми е надеждата, обич моя. Наивна, може би, но тъй необходима! Дано те видя отново. Дано уханието на моите нарциси те доведе при мен.

Уелс сгъна писмото, прибра го в плика и го остави върху масата, където дълго време се взира в него. После стана и взе да обикаля из кухнята, седна отново, стана пак, направи още няколко обиколки и най-сетне тръгна към гарата на Уокинг да наеме файтон. „Отивам в Лондон да свърша една работа“ — обясни преди това на Джейн, която работеше в градината. По пътя се стараеше да овладее разтуптяното си сърце.

В този следобеден час Сейнт Джеймс Стрийт сякаш дремеше в спокойно безмълвие. Уелс нареди на кочияша да спре в началото на улицата и помоли да го изчака. Нагласи си шапката, оправи си папийонката и жадно подуши въздуха като хрътка. След вдишването заключи, че слабият, донякъде подобен на жасминовия и подтикващ към мечтание аромат, който се долавяше през миризмата на конски тор, би трябвало да е от нарциси. Допадаше му символиката, която цветето внасяше в цялата картина; бе чел някъде, че нарцисът — противно на всеобщото вярване — не е наследил името си от красивия гръцки бог, а го дължал на наркотичните си свойства. Луковицата му съдържала алкалоиди, способни да предизвикват халюцинации, и тази особеност се стори на Уелс поразително съответна на случая. Та не бяха ли те тримата — момичето, Том и самият той — в плен на халюцинация? Огледа улицата, дълга и сенчеста, и закрачи по тротоара с нехайния вид на човек, който се разхожда, но докато се движеше към предполагаемия източник на уханието, усети, че устата му пресъхва. Защо бе отишъл там, какво целеше? И сам не знаеше с точност. Знаеше само, че изпитва нужда да види момичето, да даде конкретно лице на онази, към която отправяше пламенните си слова; или, ако не успееше да зърне нея, да види поне къщата, от която тя пишеше красивите си писма. Може би това щеше да е достатъчно.

Дори по-рано от очакваното се озова пред една градина, поддържана с безспорно голяма грижливост и с малък фонтан в единия край. През оградата се подаваха лениво цветя с големи, бледожълти венчелистчета. Тъй като по цялата улица нямаше друга градина, която да може да съперничи по красота на тази, Уелс заключи, че цветята пред него трябва да са въпросните нарциси. Елегантната къща отвъд тях, следователно, бе домът на Клеър Хагърти — непознатата, в която се преструваше, че е влюбен, и то с такава страст, каквато не показваше към жената, действително обичана от него. Не желаейки да разсъждава прекалено над този парадокс — който, впрочем, бе в съзвучие с противоречивия му характер, — той се приближи до решетестата ограда и почти пъхна нос между пръчките й с намерението да зърне през оловните стъкла на прозорците нещо, което да оправдае спешното му отиване там.

Именно тогава забеляза момичето, което го наблюдаваше с лека изненада от единия край на градината. Осъзнал, че е разкрит, Уелс се опита да се държи нормално, но реакцията му далеч не изглеждаше естествена, най-вече защото веднага разбра, че тази девойка, която го гледаше подозрително, не можеше да е друга освен Клеър Хагърти. Постара се да се успокои, като същевременно й отправи безобидна, абсурдно вежлива усмивка. „Прекрасни нарциси, госпожице — рече с изтънял глас, — ароматът им се усеща още от началото на улицата“. Тя се усмихна и се приближи малко — достатъчно, за да може писателят да види ясно хубавото й лице и крехката й осанка. Най-сетне я виждаше на живо, па макар и облечена. И въпреки леко чипото носле, което разваляше ведрата й красота на гръцка статуя — или може би тъкмо заради него, — определено му се стори прелестна. Значи това бе получателката на писмата му, неговата любима на ужким. „Благодаря, господине, много сте любезен“ — рече тя в отговор на комплимента му. Уелс отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но веднага я затвори пак. Всичко, което искаше да й каже, бе в разрез с правилата на играта, в която се бе съгласил да участва. Не можеше да й каже, че — ако и да изглежда нисичък и незначителен човечец — именно той пише онези слова, без които тя твърдеше, че не може да живее. Нито пък можеше да й каже, че знае абсолютно точно как тя изпитва плътската наслада. А още по-малко можеше да й разкрие, че цялата работа е фарс, и да я предупреди да не посвещава живота си на тази любов, съществуваща само в съзнанието й, защото няма никакви пътувания във времето и никакъв капитан Шакълтън, който да воюва с автоматите през 2000 г. Кажеше ли й, че всичко е една засукана лъжа, чиято цена щеше да е нейният живот, това бе равнозначно да й връчи пистолет, с който да се застреля право в сърцето. Тогава забеляза, че тя на свой ред го оглежда с любопитство, сякаш лицето му й се струваше познато. От страх да не бъде разпознат, Уелс повдигна ръка към шапката си, направи вежлив поклон и поднови разходката си, като се стараеше да не крачи прекалено бързо. Заинтригувана, Клеър погледа след него в продължение на минута-две, сетне сви рамене и си влезе вкъщи.

Притаен зад една стена на отсрещния тротоар, Том Блънт я видя как се скри в жилището. Тогава излезе от скривалището си и поклати глава. Появата на Уелс го бе изненадала, макар и не твърде много. Писателят също не би се учудил особено, ако го бе заварил там. Очевидно и двамата не бяха устояли на изкушението да издирят къщата на девойката, чийто адрес тя хитроумно бе разкрила с надеждата, че Шакълтън ще може да я намери, в случай, че се върне.

Том се прибра в убежището си на Бъкъридж Стрийт, не знаейки какво да мисли по отношение на Уелс. Дали писателят се бе влюбил в нея? Едва ли. Навярно бе отишъл до дома й, подтикван просто от любопитство. Та нали и самият Том — ако беше на мястото на Уелс — би пожелал да види как изглежда онази, към която трябваше да отправя слова, които вероятно никога не би казал дори на собствената си съпруга. Просна се в неудобното легло ужасно изморен, но постоянното нервно напрежение, в което се намираше, не му позволи да поспи повече от два часа и още по тъмно се отправи към къщата на писателя. С тези дълги преходи поддържаше формата си по-добре, отколкото с тренировките, на които го подлагаше Мъри. Впрочем, наемникът на последния не се бе вяснал отново, за да накаже най-сетне наглостта, с която Том нарушаваше заповедите му, но това не бе причина да отслабва бдителността си.

Уелс го чакаше, седнал на стъпалата пред вратата. Явно и той не бе особено отпочинал. Изглеждаше посърнал, а очите му, които светеха със странен блясък, бяха опасани с тъмни кръгове. Вероятно бе будувал цяла нощ, пишейки писмото, което сега държеше в ръцете си. Щом го видя, го поздрави с лаконично кимване и му подаде посланието, като избягваше погледа му. Том го взе и тъй като също не желаеше да нарушава това мълчание, наситено с неизказани, но пределно ясни неща, понечи да си тръгне.

Тогава чу гласа на Уелс: „Ще ми донесеш ли нейното писмо, макар че вече няма да е нужно да му отговарям?“ Том се извърна и го погледна с дълбока тъга, макар че не знаеше дали изпитваше жал към писателя, към самия себе си или може би към Клеър. Най-сетне кимна малко злокобно и излезе. Едва когато се отдалечи достатъчно от дома на Уелс, отвори плика и зачете.

Любов моя,

В моя свят няма нарциси, няма и следа от каквото и да е цвете, но те уверявам, че докато четях писмото ти, почти усетих уханието им. Да, виждам се до теб, в градината, за която ми говориш. Представям си я, поддържана грижливо от твоите седефени ръце, а някакъв пеещ фонтан навярно ни приспива нежно. По някакъв начин, любов моя, благодарение на теб, подушвам нарцисите чак оттук, от другия бряг на времето.

Том оброни унило глава, като си представи как щеше да се развълнува Клеър от тези думи, и отново изпита жал към нея и огромно отвращение от самия себе си. Момичето не заслужаваше такава измама. Тези писма несъмнено щяха да й спасят живота, но всъщност само поправяха вредата, които й бе нанесъл така себично, просто за да потуши огъня в слабините си. Не можеше да се чувства горд, че е предотвратил самоубийството й, и просто да забрави за цялата работа, оставяйки Клеър да си опропасти живота заради една лъжа, да се погребе жива заради една празна мечта. Дългата разходка до хълма проясни мислите му и той най-сетне стигна до извода, че едничкото изкупление, което би успокоило съвестта му, бе да я обича в действителност, да сбъдне онази любов, заради която тя бе готова да се пожертва. Другояче казано, Шакълтън трябваше да се завърне от далечната 2000 г. и да рискува живота си за Клеър, точно както жадуваше тя. Това бе единственото, което можеше напълно да поправи грешката му — но същевременно и единственото, което не бе в състояние да стори.

Тъкмо си блъскаше главата над този проблем, когато — за своя изненада — съгледа девойката, застанала до дъба. Въпреки разстоянието веднага я позна. Закова се на място, смаян до немай-къде. Колкото и да изглеждаше невероятно, Клеър стоеше до дървото и се пазеше от слънцето с чадърчето, което той й бе донесъл през времето. В подножието на хълма различи и една карета, чийто кочияш клюмаше отегчен на капрата. Том изтича да се скрие зад едни храсталаци, преди някой от двамата да е забелязал, че не са сами сред този пейзаж. Какво ли правеше Клеър там? Но отговорът беше очевиден: момичето го чакаше. Да, Клеър чакаше него или по-точно, чакаше Шакълтън да изникне от въздуха, пристигайки от 2000 г. Неспособна да се примири с отсъствието му, тя бе решила да се опълчи срещу съдбата и да действа; и какво по-просто от това, да отиде на мястото, където се появяваше капитанът, за да прибира писмата си. Отчаянието бе подтикнало Клеър към непредвиден ход. Скрит зад храстите, Том се прокле, задето не бе предугадил тази възможност, и то при положение, че това момиче вече ясно му бе показало своята съобразителност и смелост.

Почти цяла сутрин се спотайва там, наблюдавайки тъжно как тя обикаля край дъба. Накрая, надвита от умората, се качи в каретата и се върна в Лондон. Тогава Том се измъкна от скривалището си, остави писмото под камъка и също се прибра в града. Докато вървеше, си спомни скръбните слова, с които Уелс бе завършил последната си поръчка:

Изпитвам безкрайна мъка, съзнавайки, че това е последното писмо, което ти пиша, любов моя. Ти самата ми го каза и ти вярвам и за това. С радост бих продължил да ти пиша, докато се срещнем следващия май, но ако съм узнал нещо от цялата работа, то е, че бъдещето е написано и ти си го прочела. Поради това мисля, че нещо ще се случи, за да ми попречи да ти изпращам повече писма — вероятно възбраната, наложена на машината, и отмяната на моята мисия, която не дава никакви резултати. Сега, както можеш да си представиш, съм обзет от противоречиви чувства: от една страна се радвам, че за мен това не е окончателно сбогуване, тъй като скоро ще те видя, но от друга, сърцето ми се къса при мисълта, че ти вече не ще получиш вест от мен. Ала това не означава, че любовта ми ще угасне. Тя ще се запази, обещавам ти, защото ако има нещо, в което да съм сигурен, то е, че ще продължа да те обичам, Клеър.

Ще продължа да те обичам от моя свят без цветя,

Д.

Обляна в сълзи, Клеър седна на писалището, отрони дълбока въздишка и потопи перото в мастилницата.

Това е и моето последно писмо, любов моя, и макар че бих се радвала най-напред да ти кажа колко те обичам, трябва да съм честна пред себе си и да ти призная със срам, че преди няколко дни направих нещо безразсъдно. Да, Дерек, явно не съм толкова силна, колкото си мислех, и отидох при дъба с намерението да чакам твоята поява. Отсъствието ти е твърде мъчително за мен. Имах нужда да те видя, та дори това да промени тъканта на времето. Ала ти цяла сутрин не се появи, а аз не можех да се измъкна за по-дълго време от бдителната ми майка. Достатъчно трудно е да залъгвам Питър, кочияша, за да не заподозре нещо. Какво ли щеше да си помисли, ако те бе видял да изникваш до дъба като по чудо? Предполагам, че цялата работа щеше да се разплете и това щеше да предизвика някаква времева катастрофа. Сега си давам сметка, че постъпих като глупаво и безотговорно момиченце, защото, дори да успеех да те скрия от Питър — който, колчем го помоля да ме закара там, ме гледа слисан, макар че засега пази тайната пред майка ми, — нашата непредвидена среща пак би променила тъканта на времето. В такъв случай ти нямаше да ме видиш за пръв път на 20 май 2000 г., тъй че всичко щеше отведнъж да се обърка и нищо нямаше да се случи така, както е писано. Но ти, за щастие, не се появи — макар че нищо не би ме зарадвало повече — и няма за какво да съжаляваме. Предполагам, че си пристигнал следобеда, защото на следващия ден твоето красиво и последно писмо беше там. Надявам се, че ще извиниш безотговорната ми постъпка, Дерек, която ти признах от желание да не крия от теб дори недостатъците си; и за да ми простиш още по-лесно, ти изпращам един подарък от все сърце, тъй че да разбереш що е цвете.

Щом написа тези думи, тя стана, взе от рафта своя екземпляр от „Машината на времето“, отвори го и измъкна измежду страниците му нарциса, който бе оставила да се суши там. Когато завърши писмото, целуна крехките листенца на цветето и внимателно го пъхна в плика.

Питър и този път не зададе въпроси. Без да чака наставленията й, направо потегли към хълма Хароу. Щом се озова там, Клеър се изкатери до дъба и скри старателно писмото под камъка. Погледа за няколко мига околния пейзаж с усещането, че се сбогува с мястото, което през последните дни бе сцена на нейното щастие — тези смълчани поля, искрящо зелени под утринната светлина, и житните ниви в далечината, които очертаваха хоризонта в златно. Погледа надгробната плоча на Джон Пийчи и се зачуди как ли бе живял този непознат, дали бе познал истинската любов, или бе умрял, без да я изпита. Пое дълбоко дъх и й се стори, че долавя миризмата на любимия си Дерек да се носи във въздуха, сякаш нееднократните му появи в крайна сметка бяха оставили някакъв отпечатък, който бе осветил това място. Но това, каза си тя, бе чисто внушение, предизвикано от отчаяното й желание да го зърне отново. Въпреки всичко трябваше да приеме действителността. Трябваше да се приготви да прекара остатъка от живота си без него, задоволявайки се да слуша как неговата любов отеква от другата страна на времето, защото навярно нямаше да го види повече. Същия следобед, утре или може би вдругиден една призрачна ръка щеше да отнесе последното й писмо, а друго нямаше да се появи, единствено самотата щеше да се разстила пред нозете й като безкраен килим.

Отправи се към каретата и се качи в нея, без да дава нареждания на Питър. Не беше необходимо. С примирено изражение кочияшът потегли към Лондон, щом тя се настани вътре. Когато возилото се стопи в далечината, Том се спусна от клона, на който се беше сгушил, и скочи на земята. От това скривалище бе успял да я види за последен път, дори можеше да я докосне, ако просто бе протегнал ръка, но не си го позволи. А сега, след като задоволи тази своя прищявка, трябваше завинаги да се махне от живота й. Измъкна писмото изпод камъка, облегна гръб на дървото и зачете с печална физиономия.

Както правилно си отгатнал, Дерек, съвсем скоро ще забранят машината. За теб не ще има повече пътувания във времето, докато не победиш злосторника Соломон. Тогава ще решиш да рискуваш живота си, използвайки тайно машината, за да пристигнеш в моята епоха. Но по-добре да не избързваме. Нека да ти разкажа най-сетне как ще се състои нашата първа среща и какво ще трябва да сториш после. Както вече ти съобщих, това ще се случи на 20 май 2000 г. Същата сутрин ти и твоите хора ще устроите засада на Соломон. На пръв поглед, въпреки хитроумното разположение на войниците ти, резултатът от битката няма да е особено благоприятен за вас, но това не бива да те тревожи, защото в края й Соломон ще ти предложи да разрешите конфликта веднъж завинаги, като се дуелирате с шпаги. Приеми предложението му, без да се колебаеш, любов моя, защото ще излезеш победител в този двубой. Така ще се превърнеш в герой, а това сражение, което ще сложи край на господството на автоматите над човешкия род, ще се смята за началото на една нова ера. И то до такава степен, че ще бъде идеална туристическа дестинация за пътниците във времето от моята епоха, които ще пристигат да го наблюдават с вълнение.

Аз ще извърша едно от тези пътувания и, скрита сред развалините, ще те видя как се сражаваш със Соломон, но вместо да се върна с останалите, щом дуелът приключи, ще се спотая сред едни отломки с намерението да остана в твоя свят, защото, както знаеш, моята епоха с нищо не ме привлича.

Да, благодарение на това недоволство, което ме е съпътствало през целия ми живот и от което никога не съм очаквала да извлека полза, двамата с теб ще се срещнем. Все пак трябва да те предупредя, че срещата ни няма да е тъй романтична, както би трябвало да бъде, а доста притеснителна — особено за теб, Дерек, и още ме напушва на смях, като се сетя за това. Ала от твоето не съвсем уместно държане мога само да заключа, че не бива да ти разказвам нищо повече, защото в противен случай навярно ще обусловя поведението ти. Нужно е само да знаеш, че през кратката ни среща аз ще изпусна чадърчето си и — макар че ще прекосиш времето, за да ме опознаеш и да ме любиш — връщането на това чадърче ще е претекстът, който ще трябва да измислиш, за да се съглася да дойда в чаения салон. Естествено, за да стане всичко така, както трябва да стане, за да затворим кръга, в който сме уловени, трябва да се появиш в моята епоха, преди да започнем кореспонденцията си. Не би имало никаква полза, ако го сториш по-късно, тъй като именно ти трябва да ме подтикнеш да ти пиша, както вече знаеш. Трябва да се появиш точно на 6 ноември 1896 г. и да ме потърсиш на пазара на Ковънт Гардън по пладне, за да ми предложиш да се срещнем същия следобед. Останалото вече ти е известно. Ако изпълниш всичко това, ще запазиш кръга и онова, което е станало, ще се случи отново.

Това е всичко, любов моя. След няколко месеца нашата история ще започне за теб. За мен обаче тя приключва сега, когато слагам точка на настоящото писмо. Но не ще ти кажа окончателно „сбогом“, което да попари всяка надежда да се видим отново, защото, както ти казах преди, ще живея с надеждата, че ще се върнеш да ме потърсиш. За целта ще трябва само да следваш уханието на цветето, което ще намериш в плика.

С цялата ми обич,

К.

С унила въздишка Уелс сгъна писмото, което Том му бе донесъл, и го остави на масата. Сетне взе плика и го изтърси над дланта си, но вътре нямаше нищо. Какво очакваше? Цветето не беше за него. Седнал в кухнята, огряна от следобедното слънце, той разбра, че си е правил прекалено големи илюзии. Макар и да изглеждаше обратното, не той бе главният герой на този роман отвъд времето. Видя самия себе си — със смешно протегната празна ръка, сякаш искаше да провери дали вътре в къщата вали дъжд. И без да ще, се почувства като натрапник в тази любовна история, като гнилата половина на ябълката.