Феликс Палма
Картата на времето (10)

X

Напуснаха сградата на „Мъри Пътешествия във времето“, съпътствани от уханието на рози, с което бе пропито преддверието. Щом се озоваха на улицата, взеха първия файтон, който им се изпречи пред очите, и дадоха на кочияша един адрес в Уокинг^[1], графство Съри, където живееше писателят Х. Дж. Уелс. След срещата с Гилиъм Мъри Андрю бе потънал в дълбоко мълчание, отдаден на Бог знае какви мрачни размишления, но пътуването щеше да трае поне три часа, тъй че Чарлс реши да не го кара да си развърже езика. Предпочиташе да даде на братовчед си нужното време, за да подреди мислите си. Доста вълнения бяха преживели за този ден, а им предстояха и още. Тъй или иначе, връзката му с Андрю бе изпъстрена с чести и непредсказуеми периоди на мълчание, към които бе привикнал, затова затвори очи и се остави да го унесе клатушкането на файтона в бягството им от метрополията.

Мълчанието може би няма да смути тях, но на вас, които в известен смисъл също пътувате във файтона, вероятно ще ви се стори малко неловко. И тъй, вместо да ви говоря за същината и качеството на това недосегаемо безмълвие, едва нарушавано от слабите поскърцвания на возилото, или да ви описвам четирите конски задници, в които бе прикован вглъбеният поглед на Андрю, а и поради неспособността ми да ви предам достатъчно вълнуващо мислите му, в които възможността да спаси Мери Кели бавно се стопяваше — защото, макар че явно бе открит начин да се пътува във времето, целта още не можеше да се избира по желание, — ще се възползвам от тази пауза в действието, за да ви разкажа нещо, останало неизяснено в началото на настоящата история. Единствено аз мога да ви го разкажа, тъй като става дума за епизод, неизвестен за возещите се във файтона. Имам предвид шеметния обществен възход на техните бащи, Уилям Харингтън и Сидни Уинслоу — възход, осъществен под ръководството на първия със свойствената за него смесица от късмет и грубо майсторство; и двамата бяха решили да пазят в тайна как се случи това, ала от мен не могат да го скрият — аз, без да ща, всичко виждам.

Бих могъл съвсем откровено да споделя с вас впечатленията си от Уилям Харингтън, но моите мнения не са особено важни. По-добре да се придържаме към представата, която самият Андрю имаше за своя създател — тя бе доста близка до реалността. За него баща му бе един предприемач-воин, способен, както скоро ще видим, на необикновени подвизи на бойното поле на търговията. Ала в ръкопашния бой на всекидневието, където се случват битките, които всъщност ни очовечават, позволявайки ни да проявим доброта или великодушие — там го биваше само за забележителни низости, както вече стана ясно. Уилям Харингтън бе от хората, въоръжени с онази самонадеяност, която е едновременно дар и наказание — една увереност дотолкова непоклатима, че при най-малкото невнимание се превръща в крайна, заслепяваща арогантност. Накъсо, той бе от хората, които вярват, че светът се е обърнал наопаки, ако те висят с главата надолу от някой клон, или пък, ако предпочитате — от онези, според които Бог е създал слънцето само за да могат да зреят техните мушмули. Излишно е, струва ми се, да добавям нещо повече по темата.

Уилям Харингтън се завърна от Крим в един свят, където на власт бяха машините. Ала веднага прозря, че това няма да премахне стария начин на производство, защото дори стъклата на Кристалния дворец — този прозрачен кит, заседнал в Хайд Парк, който съхраняваше в утробата си планктон от механични зародиши — бяха ръчно изработени. Разбира се, не този път трябваше да следва, ако искаше да забогатее — цел, която си бе поставил с типичната за своите двайсет и кусур години безотговорност в една нощ, докато лежеше до младата си съпруга, малко срамежливата дъщеря на един производител на кибрит, за когото бе започнал да работи. Мисълта, че го чака съществуване, чийто банален ход не бе трудно да се предскаже, го караше да се върти в леглото, чудейки се дали не трябва да се разбунтува срещу тази тъй обикновена съдба. Защо майка му си бе направила труда да го роди, щом най-вълнуващото нещо в живота му бе, че окуця от раняване с щик? Каква бе неговата участ — просто да увеличава безименната тълпа или да премине в Историята? Окаяното му участие в Кримската война явно сочеше към първото, но Уилям Харингтън носеше в гърдите си твърде неутолим дух, за да се задоволи с това. „Доколкото знаем, веднъж се живее — рече си той — и в друг живот не ще постигна онова, което не съм постигнал в този“.

На следващата сутрин повика своя шурей Сидни — буден и способен младеж, който очевидно пропиляваше живота си като счетоводител на малкото фамилно предприятие — и го увери, че неговата съдба е да блесне редом със зет си. Ала за да осъществят обществения възход, предричан от Уилям, трябваше да забравят за кибрита и да започнат собствена търговска дейност; това нямаше да е трудно, ако използваха спестяванията, с които Сидни случайно разполагаше. По време на един продължителен запой Уилям убеди шурея си да му позволи да направи някои опити с парите му; малка доза предприемачески риск, увери го той, щяла да се отрази добре на скучния му живот. Имали малко за губене, а можели да спечелят много. Главното било да потърсят дейност, носеща бързи и тлъсти печалби, рече Уилям в заключение. За негова изненада Сидни се съгласи и впрегна в работа находчивия си ум. При следващата им среща се появи с чертежите на нещо, което според него щяло да се окаже революционно изобретение; беше го кръстил „Помощника на ергена“. То представляваше кресло, предназначено за любителите на еротичната литература и бе снабдено с удобен механизиран пюпитър, който можеше сам да отгръща страниците, оставяйки свободни и двете ръце на седящия. Съоръжението, както видя Уилям от подробните рисунки на Сидни, разполагаше и с други принадлежности, като например малко ведро и сюнгер, тъй че да не се налага клиентът да си прекъсва четенето, за да става от креслото. Сидни беше убеден, че ще забогатеят от това изделие, но Уилям не бе толкова сигурен: очевидно шуреят му бе объркал собствените си потребности с потребностите на останалите. Ала щом успя да се справи с трудната задача да му втълпи, че ексцентричното кресло не е такава насъщна необходимост за Империята, каквато Сидни си мислеше, че е, двамата се озоваха пак в начална позиция — без една-едничка свястна идея.

Отчаяни, обърнаха поглед към търговията със стоки от колониите. Кое изделие още не беше внесено, коя потребност на англичаните още не бе задоволена? Оглеждаха се внимателно, но като че ли нищо не липсваше. С безбройните си пипала Нейно Величество прибираше от света всичко, което страната изискваше. Естествено, липсваше едно нещо, но това бе необходимост, която никой не би дръзнал да изрази гласно. Откриха го, докато се разхождаха из търговските улици на Ню Йорк, където бяха отишли в търсене на вдъхновение. Тъкмо се канеха да се върнат в хотела, за да накиснат изнурените си нозе в леген вода със соли, когато забелязаха продукта, изложен на една витрина. Зад стъклото бяха струпани странни пакети от по петстотин листа кафява хартия, обработена с овлажнител. „Лечебна хартия Гайети“, пишеше на гърба на пакетите. За какво ли служеше това, дявол да го вземе? Разбраха предназначението му, когато забелязаха залепените на витрината инструкции, на които без капка свян бе показана рисунка на ръка, ловко полагаща изделието върху най-скришното местенце от един задник. Явно въпросният Гайети бе решил, че е настъпил моментът да прати в миналото царевичните листа и енорийските вестници. След първоначалната си изненада Уилям и Сидни се спогледаха съучастнически. Вече имаха своята стока! Не беше нужно да си особено прозорлив, за да предвидиш колко радушно щяха да посрещнат тази манна небесна хилядите английски задници, изтерзани от грубата хартия на вестниците. С цена от петдесет цента на пакет скоро щяха да се замогнат. Закупиха необходимото количество, за да снабдят малкия магазин, който взеха на една от главните лондонски улици, заринаха витрината с планина от пакети, залепиха на стъклото плакат, подробно разясняващ правилния начин на употреба, и зачакаха зад тезгяха купувачите да разграбят като топъл хляб това тъй чудесно и удобно изобретение. Ала никой не прекрачи прага на магазина в деня на откриването му, нито пък в следващите дни, които скоро преминаха в цели седмици.

На Уилям и Сидни им бяха нужни три месеца, за да признаят поражението си. Едва родени, мечтите им за благополучие бяха жестоко разбити на пух и прах, като поне им оставиха достатъчно количество лечебна хартия, тъй че да не се налага да се снабдяват с каталозите на магазините „Сиърс“ до края на дните си. Ала обществото понякога си има своя собствена, непонятна логика; тъкмо бяха затворили злополучното търговско предприятие, когато то най-неочаквано заработи. В най-тъмните кътчета на кръчмите, в тесните улички, в собствените си домове призори Уилям и Сидни бяха обсаждани от всевъзможни индивиди, които шепнешком, озъртайки се подозрително, им поръчваха пакети от чудната хартия, преди да се оттеглят забързано в мрака. Отначало изненадани от атмосферата на потайност, която дейността им трябваше да придобие, младите предприемачи свикнаха да обикалят града по тъмна доба — единият накуцвайки, а другият сумтейки, — за да изпълняват скришните си доставки далече от недискретни погледи. Бързо се приучиха да оставят срамната си стока пред вратите на домовете, да потропват с бастун по прозорците по предварително договорен начин, да хвърлят пакети от мостовете в тайно преминаващи гемии, да влизат в усамотени паркове, за да вземат пачка лири, оставени под някоя пейка, да подсвиркват като кадънки или овесарки край оградите на именията. Всички лондончани искаха да употребяват чудната хартия „Гайети“, без съседите им да разберат — нещо, от което Уилям умело се възползва, повишавайки цената на изделието дотам, че с времето достигна една действително неприлична цифра, но въпреки това повечето му клиенти бяха съгласни да я заплатят.

За две години успяха да си купят две разкошни къщи в района на Бромптън Роуд, но не след дълго го напуснаха заради Кенсингтън, защото за Уилям успехът в живота намираше израз — освен в колекцията му от луксозни бастуни — в придобиването на все по-внушителни имоти. Смаян, че дръзката постъпка да повери спестяванията си на зет си му бе донесла кокетно имение на Куинс Гейт, от чийто балкон се виждаше най-доброто лице на Лондон, Сидни реши да се наслаждава на това, което има, отдавайки се на семейните радости, толкова възхвалявани от духовенството. Напълни дома си с деца, книги и платна на обещаващи художници, взе си неколцина прислужници и тъй като вече се чувстваше извън простолюдието, усъвършенства до степен на презрение неприязънта, която винаги бе изпитвал към него. В крайна сметка той благоразумно се приспособи към новия си живот на току-що излюпен богаташ, без да го е грижа, че всичко това се крепеше върху неблагородната търговия с тоалетната хартия; Уилям обаче бе устроен по друг начин. Неговата ненаситна и суетна природа не му позволяваше да се примири с това. Той се нуждаеше от публично признание, от уважението на обществото. С други думи, искаше му се видните лондончани да го канят на лов за лисици, сякаш бе един от тяхната среда — нещо, което не се случваше, колкото и да важничеше из пушалните салони и да раздаваше визитки. При тази ситуация, която не можеше да промени, в душата му неизбежно се загнезди люта ненавист към заможната клика, чиито представители единодушно го подлагаха на най-жалък остракизъм, като същевременно бършеха знатните си задници с меката хартия, доставена от него. Враждебността му избликна на едно от малкото празненства, на които двамата със Сидни бяха поканени, когато един от гостите, одързостен от алкохола, реши да прояви остроумие, като им приписа длъжността Официални бърсачи на кралството. Недочакал да отекне първият смях, Уилям Харингтън връхлетя като ураган наглото конте и успя да му счупи носа с дръжката на бастуна си, преди Сидни да го измъкне навън.

Въпросното празненство се оказа преломен момент в живота им, защото Уилям Харингтън извлече от него една горчива, но ценна поука: лечебната хартия, на която дължеше всичко и която му носеше такова благосъстояние, беше позорно клеймо и винаги щеше да бележи живота му, ако не вземеше някакви мерки. И тъй, стимулирайки интуицията си с омразата, която го бе обзела, започна да влага част от печалбите си в не тъй срамни дейности, като например начеващата железопътна индустрия, и само за няколко месеца се сдоби с голям брой акции от различни предприятия за ремонт на локомотиви. Следващата му крачка бе да купи една порутена корабостроителница на име „Фелоушип“, да влее в нея свежа кръв и да я превърне в най-доходоносното предприятие от всички, чиито съдове пореха океана. За по-малко от две години малката му империя от процъфтяващи компании, която Сидни управляваше с невъзмутимото изящество на диригент, постигна желаната цел — името му вече не се свързваше с лечебната хартия, последните заявки за която той отмени, потапяйки цял Лондон в мълчалива и безутешна скръб. През пролетта на 1872 г. знатната фамилия от Ансли Хол за пръв път го покани на лов за лисици във владението си в Нюстед, в който участваха и всички лондонски големци, готови да аплодират изключителните успехи на Уилям Харингтън. За жалост, по време на този лов загина духовитият младеж, който се бе пошегувал за негова сметка на онова далечно празненство. Според известието, което се появи в пресата, нещастникът случайно се прострелял сам в крака със собствената си пушка. Горе-долу по същото време Уилям Харингтън измъкна от сандъка отеснялата си войнишка униформа и поръча да го нарисуват с нея, усмихнат, сякаш нагръдникът й бе покрит с несъществуващи медали. Този портрет поздравяваше всички, които влизаха в имението му, с погледа на господар и стопанин на това късче от вселената точно срещу Хайд Парк. Именно това е тайната, която бащите на двамата герои пазят тъй ревниво; поради лековатия й характер намерих за уместно да я споделя с вас, за да разнообразя изнурителното пътуване. Ала боя се, че приключихме твърде скоро. Във файтона все така цари мълчание, което може да се проточи още дълго време, защото когато Андрю реши да се вглъби в себе си, това трае с часове, освен ако не бъде изгорен с нажежен ръжен или залят с вряло олио — неща, които Чарлс няма навика да носи със себе си. Затова, ако не искам да ви описвам четирите твърде безинтересни конски задници, не ми остава друг избор, освен да избързам напред и да ви отведа на адреса, към който пътуват — къщата на господин Уелс. Не само не съм подвластен на неравния ритъм на возилото, както вече можахте да заключите от моите вмешателства, но мога и да се нося със скоростта на светлината. И тъй — voilà! — само за миг или дори по-бързо се озоваваме над покрива на скромна триетажна къща с градина в Уокинг, която е потънала сред калуни и сребърни тополи, а крехката й фасада леко се тресе от стремителния бяг на влаковете за Лондон.